Силвия Кристъл
Довереникът (11)

11

В три без пет бутнах стъклената врата на „Касиано“. Невидим звънец извести, че влизам. Заведението изглеждаше безлюдно. Брадясал дебелак с увиснала двойна гуша бършеше чаши на бара. Изпито момиче с празен поглед смучеше цигара на масата за персонала.

Зърнах я в ъгъла. Пиеше коктейл с чадърче. Видя ме, но с нищо не показа, че ме е забелязала. Аз също не бързах да се присъединя към компанията й. Идвах с намерението да избия от главата й смехотворната заблуда, че може вечно да държи на тъмно малката си тайна. Знаех, че след това, което се готвех да й кажа, ще потърси друг, по-надежден обект на желанията си. Бях наясно, че шансът да го намери, е огромен. Но просто беше заложила на неподходящ човек.

Нямаше да иска да го признае. Щеше да рита, да драска, да хапе, но все някога щеше да се примири. Пък и не изглеждаше толкова трудно да осъществи операция „Укриване на крадени бижута“ на друга територия и с друг партньор. Вярно, не можеше да лови шарани до безкрайност. Все някога някой щеше да се разприказва. Затова смятах да се закълна, че ще мълча като гроб. В замяна исках да ми върне свободата. И уверението, че повече никога няма да имам честта да я срещна. Нито на тая земя, нито на някоя друга.

Минах пред бара. Онзи с увисналата гуша дори не си направи труда да ме погледне. Щеше да ме огледа по-късно, докато се разправям с бабата.

— Макс, така се радвам да те видя!

Имаше вид на добродушна родственица, изпаднала в умиление при вида на любим племенник. Човек би помислил, че е чакала с трепет този миг. Това, последното, може и да е вярно. Както и да е, циркът си го биваше. Надявах се само да не се налага да се прегръщаме. Елионор ми спести това неудобство.

Настаних се срещу нея и поръчах водка с лимон. След минута момичето с блуждаещия поглед донесе поръчката.

— Как спа, Макс?

Това беше може би единственият неангажиращ въпрос, който ни предстоеше да обсъдим.

— Сънувах кошмари.

— Кошмарите обикновено нападат хора с нечиста съвест…

— Понякога не подминават и наивници като мен…

— Какво точно видя в съня си?

— Пиех бренди на злокобно място, а до мен стара вещица шепнеше в тъмното как ще продаде душата ми на дявола…

Елионор се разсмя от сърце. Махна с ръка и се приведе към ухото ми.

— Не го мисли, Макс! Било е само лош сън. На сутринта и най-ужасяващите видения изглеждат смешни.

Как ми се иска да е права! И това снощи никога да не се е случвало. Може пък да е размислила. И да ме вика, за да ми съобщи добрата новина.

Не, Макс, не се оставяй да ти замаже очите! Не е от хората, които се отказват от намеренията си. Колкото и да са пагубни.

— Тревожи ли те нещо, момчето ми?

— Да, Елионор. Ти.

А от снощи покрай теб започнах да се безпокоя и за себе си. Но това не й го казах. Разбираше се от само себе си.

— Колко мило от твоя страна да проявяваш загриженост за самотна старица като мен!

Скъпа Елионор, от тези игрички започва да ми призлява. Вярно, че в момента нямам какво друго да правя. Но поне мога да зяпам как се шляят тълпите от безгрижни туристи. Да рея поглед над лагуната и да си внушавам, че животът е хубав. А ти ми отнемаш дори тези кратки мигове на измамно щастие!

— Утре потегляме обратно…

Гласът й беше глух. Е, и аз не бързам да се върна в празния апартамент. И да се сблъскам отново с всичко, от което бях избягал. Но такъв е животът. Хубавите неща свършват бързо.

— Обади ли се на жена си, Макс?

— Не съм.

— Не искам да се намесвам в отношенията ви, но мисля, че правиш грешка.

Ха! Не искала да се намесва! Единственото й желание е да дърпа конците, както на нея й е угодно.

— Защо си тръгна твоята Киара?

— Сигурно съществуват безброй причини, които никога няма да узная.

— Искаш да си я върнеш, нали?

Ето сега предстои най-интересното. Мисля, че съм го чувал вече. Снощи, в полумрака, на две бири и половин бутилка бренди. Ето как стоят нещата, момчето ми. Щом толкова си приритал, има само един начин да си я прибереш обратно. Като й подхвърлиш малко бижута. От ония, на фамилията Бъртън. Имаме ги в излишък.

Не успях да скрия усмивката си.

— Слушай добре, Макс! Не мога да те принудя да вземеш скъпоценностите. Но съм в състояние да те накарам да съжаляваш, докато си жив, че не си го направил.

В това изобщо не се съмнявам. Добрата Елионор е царица на мръсните номера.

— Защо не предложиш онези нещица на Ник и Амели?

Това пък откъде ми хрумна?

— Те нямат нужда от тях!

— Защо смяташ така?

— Защото Амели не е хукнала при друг.

— Ти пита ли я?

Шегувах се, разбира се.

— Да. Довери ми, че бракът й е без сътресения.

И моят беше такъв. Докато не приключи изневиделица.

— Представи си, че онзи янки се окаже твърдоглав. И в един хубав ден Ник остане на сухо. Знаеш ли колко ценни ще се окажат тогава твоите подаръчета? Ще те благославя, докато е жив.

— И ти ще си ми благодарен, момчето ми.

Сигурно ще проклинам мига, в който изобщо се качих на кораба.

Поръчах втора водка.

— Защо избяга жена ти?

Нямаше да се откаже, докато не чуе нещо интригуващо.

— Защото онзи я зяпал с отворена уста, докато се шляела по улицата.

Бях чул тази подробност от мадам Клод, махленската клюкарка. Тогава си казах, че само плитък женски мозък може да роди подобна небивалица.

— Не е лошо…

На бабата й хареса. Но не й беше достатъчно. Жадуваше за нещо по-разтърсващо.

— Изплюй камъчето, Макс! Давам ти цял милион. Имам право да знам някои неща…

— Какво точно те интересува?

— Кога откри, че жена ти си има вземане-даване с онзи?

— Не бях стигал до подобно тревожно заключение.

— Искаш да кажеш, че някой доброжелател ти пусна мухата?

Дори доброжелател не се намери. След време разбрах, че всички съседи са следели със затаен дъх закачката. Само аз не съм бил в час.

— Онзи има ли пари?

Това вече не знам. Елионор беше разочарована. Да не се осведомя по такъв важен въпрос!

— Негодникът кара новичко порше. Едва ли го изплаща с учителската си заплата.

— Оставил си много бели петна в тази история, Макс. Какво ти каза жена ти, когато си тръгна?

— Да ти призная, не си спомням. Бях задрямал.

— Искаш да кажеш, че се е измъкнала на пръсти, без да ти довери колко й е писнало от тебе?

Това вече не й хареса. Липсваше интрига. Нямаше обвинения и оправдания. Нито шумен скандал. Елионор ме наблюдаваше изпитателно. Не вярваше, че всичко е толкова скучно.

— С какво й вдигна кръвното, Макс?

Моята баба беше убедена, че една съпруга не си тръгва току-така, без да е намерила приличен повод да излее гнева, наслоявал се с години в душата й.

Какво да й обяснявам? Киара измисли възможно най-глупавия довод, за да се изнесе.

— След това говори ли с нея?

— Два пъти.

— И какво?

— И нищо. Сблъскахме се в супера.

— Спомена ли за развод?

— Адвокатът и не ме е търсил.

Може би първото нещо, което ще направи, след като даде име на детето си, е да ми изпрати адвоката си.

— Какво криеш от мен, Макс?

— Нещо много по-прозаично от това, което ти не искаш да ми довериш, скъпа Елионор.

Бабата се засмя. Беше доволна, че си има своите малки тайни. И с тях може да ме държи в напрежение.

— Всичко ще узнаеш, момчето ми. До най-малката подробност. Просто бъди търпелив!

Не бързам за никъде. Така и така само си говорим безсмислици.

Поръчах трета водка. Бях я преполовил, когато Елионор запя отново старата песен. Онази, за бижутата. Прекъснах я, преди да успее да си довърши мисълта.

— Как ги отмъкна?

Нямаше какво толкова да се церемоня! Все някога щеше да стане дума и за това.

— Не беше толкова трудно…

— Убеден съм, че си пипала професионално.

Бабата се почувства поласкана.

— На погребението на никого не му беше до това, да дебне с какво се занимават опечалените.

Така значи, на погребението…

— Не те ли изхвърлиха, когато се появи в къщата?

— Говорим за клана Бъртън, Макс. Тези хора за нищо на света не биха допуснали около името им да се вихри скандал.

Сигурно затова са й броили парите. За да не вдига шум. Обнародването на историята със сигурност щеше да превърне любовницата в звезда.

— Знаеше ли къде са скрити скъпоценностите?

— Естествено. Да не си представяш, че съм преровила къщата и съм ги намерила под дюшека? Освен това, бях запомнила онази вълшебна комбинация, която отваря сейфа. Нещо като „Абракадабра“, само че с цифрички…

— В чувал на гърба ли ги изнесе?

Шегичката й хареса.

— Всичко мина като по вода. Помогна ми мой много близък приятел.

На сцената изневиделица се появи нов герой. Неин много близък приятел. Колко ли такива още чакат зад кулисите? След време и за мен ще говори така: „Мой много близък приятел гние в затвора“.

— Той… жив ли е?

Обикновено, след като си свършат работата, тия симпатяги ги очистват.

— Кой, Оноре ли? Разбира се. Моля се за него всеки ден.

След като толкова го споменава в молитвите си, вероятно ще й е необходим за някоя следваща операция. Тая жена е играч от класа. Бе въртяла на малкия си пръст един скучен съпруг, един богат любовник и един, поне засега, много верен приятел. Ами защо не му дадеш на човека бижутата? Или част от тях. Като награда за добре свършената работа. Но сигурно и там скъпоценностите не могат да послужат за нищо. Може би онзи има досадно предана съпруга. А Елионор беше жена с принципи. Държеше да хвърли богатството за някоя изгубена кауза. Като тази, да върне Киара в кошарата. Там, където й е мястото. При овцата Макс.

 

 

По света съществуват милиони момичета, които остаряват, без да успеят да задържат и един мъж до себе си. И как да го направят, след като по същата тази земя въртят опашка създания като Елионор. Като си помисли човек, и Киара не правеше изключение. Бяха минали осем години от раздялата й с Клифърд Кендъл, а бившият съпруг още не бе намерил куража да се хвърли в дълбоките води на един нов брак. За него Киара беше не само единственото, но и достатъчно условие да не помисля за следваща подобна авантюра. Освен това, бе отгледал детето й. Франк щеше да се грижи за следващото й отроче. Аз бях готов на всичко, за да ми поверят и двете.

Вместо да сваля мадами в салоните за фитнес, уважаваният от всички Франклин Онест реши да сменя пелени на бебе с неизяснен произход. Вместо да си гукам с някоя красавица в гондола, аз вися тук и си бъбря с баба Елионор. Тъжно, много тъжно! Ами добродетелната Амели! Имаше си Ник, бе омотала в мрежите си напорист ухажор, а на всичкото отгоре не пропускаше да спре и върху мен красивите си невинни очи. От този поглед сърцето ми спираше. Ето, затова мъжете са дефицитна стока. Защото си я поделят нежни създания със здрави зъби и нокти.

 

 

Елионор поръча втора чаша с чадърче. Аз изгълтах почти на един дъх четвъртата водка.

— С какво се занимава този Оноре?

Преди минути бабата ми довери, че е крадец от класа. Въпреки това упорито продължавах да задавам тъпи въпроси.

— Собственик е на верига от бижутерски магазини.

Не звучи лошо! Събеседницата ми отново успя да ме хвърли в музиката.

— Не изкарва ли достатъчно от златото?

… че се налага да прави пладнешки обири по къщите? Това последното, не го изрекох, но Елионор веднага долови интимната ми мисъл.

— Макс, не ме принуждавай да мисля, че досега само съм си губила времето с теб!

Изглеждаше ядосана. Бях на четири водки и не можех да схвана къде точно съм сгафил. Така се чувствах и в нощта, когато си тръгна Киара. Фучеше из къщата, по стаите падаха тежки предмети, а аз се мъчех да се изтръгна от прегръдките на съня и да разбера какво, по дяволите, става. В първия миг дори помислих, че ни е сполетяло природно бедствие.

Елионор се приведе напред и ме изгледа стръвнишки.

— Мисля, че вече ти обясних…

Зяпах виновно в огромно размазано петно върху покривката и не помръдвах.

— Макс!

Викът й ме стресна. Трепнах и се огледах.

— Бих била много разочарована, ако си останал с впечатлението, че става въпрос за пари!

Чакай, скъпа! Чакай! Ти сама ми довери, че онези дрънкулчици струват милиони!

— Бяха наранили достойнството ми, Макс. Искаха да внушат на всички, че любовта ми с Робърт е била само дребна авантюра. Изкараха ме безчувствена егоистка, която се е прицелила в богатството му. Е, добре! Щом искат да изглеждам така в очите на останалите, доказах на всички, че съм достоен противник.

Моята Елионор държеше на славата си на лошо момиче. И за нищо на света не се отказваше от нея.

— Жадуваха за война. Сега си ближат раните.

Тя сложи сламката между безцветните си устни. Всмукна от синкавата течност. Мършавите й бузи хлътнаха.

— В мен е дори годежният пръстен на змията Дорис. Не е ли вълнуващо, Макс? Да ти отмъкнат годежния пръстен от спалнята посред бял ден!

— И там ли си ровила?

Елионор се развесели. Това леко ме обезпокои. Щом потрива доволно ръце, значи играта загрубява. Внимавай, Макс! Дръж я под око!

— Оноре защо има зъб на фамилията Бъртън?

Сигурно почитаемият Робърт го е изиграл в някоя сделка. Как иначе ще се сдушат с бабата?

— Оноре знае как постъпиха с мен…

Чудех се дали това е достатъчно, за да обереш нечия къща.

— Какво получи като награда?

— За какво говориш, момчето ми?

— Интересно ми е с каква част от плячката си се разделила, за да го възнаградиш.

— Макс, Оноре има толкова пари, че изобщо не може да им хване края. За какво са му притрябвали някакви кирливи половин милион лири, след които, на всичкото отгоре, тичат и цял отбор ченгета!

И аз това се питам. Къде е тръгнал да си цапа ръцете за тоя, дето духа?

— Значи, този доблестен мъж отмъкна бижутата само заради твоите честни сини очи?

— Цял живот се е стремял да се издигне в тях…

Щях да падна от стола. Ами, да. Мъжете страдат от този дребен недостатък. Да искат от една жена невъзможното.

— От мига, в който го видях, разбрах, че ще ме обожава сляпо…

Елионор въздъхна. Опитваше се да върне лентата много години назад.

— Срещнах го в Кайро. С Чарлз се връщахме от пътешествие до пирамидите. Пътуваше по бизнес. Беше млад и кипеше от дързост. Баща му е индиец, а майка му французойка. Никога няма да забравя как ме гледаше…

От такива похотливи погледи сега съм без семейство.

— На всеки празник ми изпращаше цветя и бижута…

Защо тогава е заложила на Робърт Бъртън? Човек с жена и рояк наследници.

— Защо не се омъжи за него?

— Не говори глупости, Макс! Бях щастливо омъжена за Чарлз. Вярно, беше скучен съпруг, но се разбирахме чудесно. По-късно срещнах Робърт…

Тук започваше другата история. Знаех я в общи линии.

— Останах вдовица на петдесет и осем. Винаги съм мислила, че ще завърша живота си като госпожа Бъртън. Но нямахме време да го уредим. Усойницата Дорис го умори.

Едва ли Робърт Бъртън е напирал да узакони амбициите на една алчна вдовица. Не ми се вярва да е бил готов да захвърли с лека ръка репутацията си на уважаван член на бизнесбратството и почтен глава на семейство.

— Оноре… има ли деца?

От начина, по който ме изгледа, разбрах, че съм разчоплил съмненията й.

— Не е споделял с мен такова нещо…

Не беше изключено добрият Оноре да се радва на десетки наследници от още толкова предани съпруги и любовници. Но мъжете пропускат тези подробности, когато тръгнат на лов за нечие женско сърце. А когато го покорят, си казват, че вече е късно за истината.

Дори понякога сами забравят за нея.

Винаги съм мечтал да хвана Франк в подобна издънка! Да изровя нещо мръсно в биографията му и да го залепя в лицето на Киара. На тази, която му вярва безрезервно. И смята, че онзи нещастник ще е по-добър баща от мен.

— Можеш да си сигурен, че Оноре няма да ти създава проблеми.

Това остава! И Оноре да започне да ми върти гадни номера! Не ми стигат Киара, любимият й, Елионор, момчетата от Скотланд Ярд, ами и някакъв непознат с магазини за злато да реши да ми създава главоболия.

Чакай! Защо пък този толкова честен мъж да не си измие ръцете с мене? Какво му пречи да пошушне на ченгетата, че аз съм отмъкнал бижутата? Никой няма да повярва, че една изкуфяла баба ми е натресла скъпоценностите, без да имам пръст в цялата работа.

Дали всички тези тайни срещи с Елионор нямат за цел да ме вкарат в капана? Колкото по-дълго време прекарвам с нея, толкова повече се превръщам в идеалния заподозрян…

 

 

Не трябваше да поръчвам петата водка. Изпих я на три огромни глътки. Госпожа Резловска ме остави да платя и онази противна синкава течност, с която се наливаше през целия следобед. Виж какво, Елионор! Ако си мислиш, че оттук нататък ще плащам и за греховете, които си натрупала, просто не си си направила вярно сметката…

 

 

Елионор ме освободи от присъствието си веднага, след като прекрачихме прага на заведението. Имала да прави някои покупки. Вероятно арсеник и стара дантела.

На рецепцията усмихната красавица ми подаде бял плик. Отгоре се мъдреше моето име. Не беше лошо да попитам момичето в коя стаи съм отседнал. Щеше да е ужасно неприятно някоя баба да ме завари пиян в леглото си. После се сетих, че на картата в джоба ми сигурно пише.

Опитах се да фокусирам хубавицата. Дали пък не са две на смяна? За по-сигурно кимнах два пъти, преди да поема с несигурна крачка по коридора.

Не можех да се доверя на асансьора. В тази движеща се клетка монтират прекалено много бутони. Човек се чуди кои да натисне. Освен това, винаги ще се намери някой да те заразпитва накъде си тръгнал. Нагоре ли, надолу ли? За такива като мен хората са измислили стълбището. Стигаш бавно, но сигурно. А и перилата са под ръка, в случай, че равновесието ти изневери.

Проснах се в леглото, без да свалям обувките.

 

 

Събуди ме напористо думкано по вратата. В първия момент помислих, че са чуковете в главата ми, но долових гласове и разбрах, че някой е на зор.

Отворих рязко и врявата замря.

— Как си, мой човек? — Уилям Дювал стърчеше на прага по къси гащи на цветчета. Зад гърба му надничаше нисичък китаец, който въртеше изплашено очи.

— Тоя приятел твърди, че те видял преди два часа на рецепцията. Останал с впечатлението, че не си много добре. Нямаше те и на вечеря. Притеснението започна да ме човърка. Нали знаеш, затова съм тук, за да се грижа за всички…

— Всичко е наред.

Видът ми със сигурност опровергаваше тази увереност.

— Ще уредя да ти сервират с тези добри хора, китайците.

— Благодаря ти, Били! Ти си голяма работа!

Стоях три минути под ледената струя на душа. Навлякох чиста риза и нов панталон. Едва сега забелязах писмото. Какво иска пак тази нахалница? На моменти ми иде да я удуша.

Разкъсах плика. Бях решил да не тичам повече по тайни срещи с изкуфели баби. Позабавлявахме се достатъчно. Утре си тръгваме. Всеки се прибира там, откъдето е дошъл.

Зачетох се в поредното й послание:

„Господин Графски,

Във ваш интерес е да стоите далече от госпожата. Близостта с нея може да ви докара неприятности.“

Това пък какво е? Кой ми пробутва тия глуповати шеги? Може би самата Елионор е организирала представлението? Сега ще дебне как мишокът Макс реагира на предупреждението. Или пък някой се страхува, че ще прибера онова, на което самият той е хвърлил око? Не е изключено и онези с белите ризки и пищаците в кобура да се навъртат наоколо. Но за какво им е притрябвало да се правят на добри момчета? В каква каша ме забърка, скъпа Елионор? И ще мога ли изобщо да се измъкна чист от тази мътилка?

Бутнах писмото в джоба. Трябваше да ходя да ям с китайците…

Зърнах свободна маса в дъното на залата. Бях сигурен, че в тавите ще намеря ориз, ориз и пак ориз. Но и това ме устройваше. Стига да не се налага да го ям с пръчици. Дано добрият Уил ми е уредил и някоя вилица.

Изядох си кротко пилафа и реших да се лиша от десерта. Тъкмо се готвех да ставам, когато непознат тип с широки рамене и четвъртита глава се тропна на масата ми. Седна така, че да не мога да мръдна. Не носеше чиния с ориз. Може би се налагаше да му обясня, че трябва да се обслужи сам. Ако чака друг да се погрижи за него, ще си легне гладен.

— Шведската маса е ето там.

Онзи ме изгледа с досада. Вероятно не разбираше английски.

Потупах го по рамото и услужливо посочих тавите.

— Седни, Макс?

Фактът, че случаен тип знае името ми, ме обърка до такава степен, че се свлякох върху стола и се вторачих безпомощно в суровата му физиономия.

— Не знаеш в каква мръсна история се набутваш, приятел!

— Не разбирам за какво говорите… — Гласът ми трепереше. Коленете ми се тресяха в нервни тикове.

— Не си чак толкова тъп…

А-ха, ще се обиждаме, значи!

— И вие нямате кой знае колко интелигентен вид — озъбих се аз.

Новодошлият потропа нервно с пръсти върху масата.

— Какво знаеш за бижутата, Макс?

От самото начало беше ясно, че това е темата на деня.

— Май не се представихте…

— Дик Търнър.

— Името не ми говори нищо.

— До вчера и аз не знаех твоето. Но ето, днес се налага да си поговорим на четири очи…

— Не вярвам да скалъпим някакъв сносен разговор. Едва ли имаме общи интереси.

— Точно това искам да разбера, Макс. Накъде клонят интересите ти. И в кой отбор смяташ да играеш. Всъщност, нямаш много възможности за избор. Шансовете да се измъкнеш са мизерни.

Това вече не трябваше да го казва.

— Не са ли те учили, че е неразумно да подценяваш противника? Или си бил сред повтаряните в училище? — подхвърлих презрително.

— Не съм дошъл да си разменяме закачки.

— Аз пък не си спомням да съм те канил на масата си.

Правех се на бабаит. Не исках онзи да разбере, че ми трепери под лъжичката. Но натрапникът ме ядоса. Така де! Сяда тук и ми размахва пръст!

— Чуй добре какво ще ти кажа, Макс! От много време съм по петите на онази дърта лисица. Скоро ще ми падне в ръчичките. Тогава ще накисне и тебе.

Ясно. След като една столетница ви върти на малкия си пръст, направо сте за таблото с отличниците. Елионор е с няколко класи над тия момчета. Ако е дошло време да избирам, ще заложа на нея.

— Май няма какво повече да си кажем… — Напирах да си ходя. Досега не са ме притискали до стената тайни агенти. Нито наемни убийци. Нямах представа как завършват тези първи срещи.

— Не се бутай между шамарите, Макс! И се постарай следващия път като те видя, да си без белезници.

— И ти се погрижи да не си с прекроена физиономия. За да се сетя кой си.

Онзи отмести стола с неохота. Беше ме взел за дребен залък. Сега се налагаше да признае, че му е трудно да ме сдъвче.

Добрах се до стаята, без да се пречкат в краката ми други неидентифицирани обекти. Уили беше оставил бележка, че утре ще ме буди в седем. Да не лудувам тая нощ, че в девет трябвало да сме на кораба. Никакви дискотеки, барове и креватни истории!

Дадено, мой човек! Това да искаш от мене. Да съм кротък и да си лягам рано.

Тъкмо се канех да набутам в куфара разхвърлените из стаята дрехи, когато телефонът върху нощното шкафче иззвъня. Вдигнах отегчено слушалката.

— Какво иска от теб онзи неандерталец?

Не беше притеснена, а просто любопитна.

— Говореше за някакви бижута. Беше си наумил, че знам нещо по въпроса.

— Тези момчета имат навика да стрелят на посоки…

— Много вредна привичка. Могат да нацелят някой невинен.

— Знаеш ли колко невинни гният зад решетките, Макс?

С други думи, ако те приберат на топло, по-добре да не си с празни ръце.

— Не го мисли, Макс! Желая ти сладки сънища!

Затвори. На моменти проявяваше удивително чувство за такт. Ако беше останала още няколко секунди в слушалката, сигурно щях да й кажа нещо неприятно.

Сутринта най-чистосърдечно си мечтаех да е мъртва. Когато тази крехка надежда угасна, си казах, че може пък по време на някоя разходчица да се подхлъзне, да падне в морето и да се удави. Следобед на няколко пъти бях готов да я удуша със собствените си ръце. Сега се молех само да е жива. Защото докато Елионор се разхождаше на воля, онези с праисторическите физиономии щяха да душат по нейните следи. За нищо на света не трябваше да й позволявам да ме остави сам в кошарата, около която се навърта вълкът.

 

 

Багажът ми беше готов. Можех да си измия зъбите и да си легна, както бе наредил капитан Уилям. В хладилника имах три пръста „Джак Дениълс“. Нищо не ми пречеше да взема бутилката и да се разходя до червения салон. Този вариант криеше опасности, но какво ми пука. Само преди час казах на една космата горила да се разкара от пътя ми.

Най-доброто, което можех да направя, беше едно неочаквано посещение в стаята на моята добра приятелка мисис Резловска. Всъщност, май не е много разумно да се свирам в бърлогата й. И все пак се налагаше да поговорим. Тази нощ или най-късно утре. Въпросът не търпеше отлагане. Изведнъж станахме много маймуни на клона. Начело в класацията стои една изпечена крадла. Следва нейна опасна съперница с отбор юнаци наследници. Някакъв тип, чието любимо занимание е да обира къщи посред бял ден. Отряд кроманьонци. По някое време в картинката се появявам и аз. Един посмачкан от живота наивник, когото всички са погнали като недострелян заек. Защо имам чувството, че бабата крие още някоя рядка птица зад гърба си? Добре все пак, че съпругът и любовникът лежат на два метра под земята!

За първи път исках да чуя какво ще ми каже. Досега се страхувах от всяка нейна дума, защото признанията й ме превръщаха в съучастник. Но вече бях сигурен, че в торбата с лъжите тази жена крие и ключа към загадката. Време беше да се поровим и да го измъкнем. Защото беше настъпил моментът да помислим как да спасим кожите…