Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Syndicate (2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Автор: Силвия Кристъл

Заглавие: Довереникът

Преводач: Лоренцо Флорели

Издател: Монт

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2162

История

  1. — Добавяне

19

Бутнах металното крило и живителният хлад облъхна тялото ми. В търбуха на звяра беше тъмно и пусто. Зърнах Амели до прозореца. Бе опряла чело в стъклото и гледаше как се гонят вълните отвън.

Приближих неуверено. Тя извърна красивата си глава. По страните й се стичаха сълзи. Това ми даде кураж да направя още една крачка. Докоснах раменете й. Сториха ми се крехки и слаби. Тогава се случи нещо, което ме накара да повярвам в чудеса. Амели зарови глава в гърдите ми. Риданията разтресоха тялото й. За щастие, нямаше кой да ги чуе. Само аз бях наблизо и галех косата й. Бях на подходящото място и в подходящото време. Дали съм подходящият човек за тази работа, това вече е друг въпрос…

Амели отдели глава от рамото ми и ме погледна с разплакалите си златисти очи.

— Отведете ме оттук, Макс!

Мислех, че тези реплики ги изричат единствено красавиците във филмите с блудкави любовни сюжети. Но какво пък! Дори да е сън, не е задължително да се събуждам точно сега.

Ако Били беше на моето място, щеше да замъкне, без изобщо да се замисля, всяка разстроена хубавица в каютата си. А след това щеше да ми разкаже историята от начало до край. Ще чопли мръсните си нокти, ще плюе и ще се фука как бързо се оправя с тези създания. Но аз не съм Били. По всичко личи, че имам проблем с жените. Не само с моята, но и с чуждите. За да направи затруднението ми още по голямо, Амели изрече сърцераздирателно:

— Искам да избягам, Макс! От всичко и от всички…

Сещах се за едно много тайно място, където Амели можеше да си поплаче на воля. Но след вчерашните събития като че ли е по-разумно да стоя далече от пералното отделение.

Това, че се оглеждах като стрелян заек, не беше добра атестация за мъжкото ми достойнство. Затова реших да не се церемоня повече.

— Ще ви отведа в каютата си, Амели! Там ще се успокоите. И никой няма да ни безпокои.

Красавицата ме изгледа с недоверие. Не вярваше, че съм способен на подобна дързост. Хванах ръката й и я поведох по дългия коридор. Бутнах картата в процепа. Вратата отскочи назад. Амели нахлу в банята.

Бави се там повече от четвърт час. Почувствах, че ме завладява безпокойство. Ами, ако случайно почука мъжът й? Дали да му призная, че благоверната му се е навряла в сервизното ми помещение или да го пратя за зелен хайвер? Тревожеше ме и друго. Не знаех какво да правя, ако Амели изскочи отвътре гола и се хвърли в леглото. Напоследък бях станал непоносим. Винаги си представях най-лошото.

Долепих ухо до вратата и попитах плахо:

— Амели, добре ли сте?

— Всичко е наред, благодаря.

— Нуждаете ли се от нещо?

— Да, от приятел.

Жените имат странни приумици. Къде сега да й търся приятел?

След минута гостенката ми изникна на прага. Изглеждаше неземно красива. В този миг проумях защо мъжете слагат оръжието при вида на разплакани нежни създания.

Приседна свенливо в края на леглото. Там, където миналата вечер се излежаваше чудовището Елионор. Така се радвах, че вместо онази стара вещица срещу мен седи тази приказна фея!

— Макс, не можете да си представите колко ми липсва Елионор!

Най-после настъпи моментът, в който трябва да разтъркам очи и да се събудя. Оттук-нататък започваше кошмарът.

— За кого говорите, скъпа Амели?

Надявах се да не съм чул добре. Дори си мечтаех моята прелестна гостенка да е влюбена в някой моряк, а не да плаче за баба си Елионор. Но спътницата ми попари всичките ми надежди.

— Само Елионор може да ми даде съвет как да постъпя…

Още една жертва на онзи вампир! Стиснах очи. Значи така!

Неотразимата Амели жадува Елионор да й даде акъл какво да прави. Чудесно! Няма нищо по-лесно от това, нещата да се развият по сценария на бабата. Знам й и кътните зъби на онази пепелянка.

— Успокойте се, Амели! Точно в този момент мисис Резловска не е в състояние да ви се притече на помощ. Просто, защото не е наблизо…

Не можех да си представя по-добра новина. Чудех се дали да изброя на Амели всички долни номера, на които би я научила онази стара интригантка. Или да посоча на лутащата се душа правия път.

— Омръзна ми, Макс!

— Кое точно, Амели?

Красавицата направи отегчена гримаса. След миг досадата й прерасна в неприкрита враждебност. Елионор никога не би задала такъв безсмислен въпрос. Пред мисис Резловска нямаше да й се налага да обяснява очевидни неща.

Най-лесно е да й кажа: Виж какво, сладурче. Вземи се стегни и ми обясни защо си се разхленчила! Иначе ще те оставя да си цивриш, докато дойде да си те прибере мъжът ти.

Не можех да й кажа такова нещо. Амели ме гледаше доверчиво с невинните си, осеяни със златисти точици очи. Сигурно точно така е изглеждала и моята Киара, когато е звъннала на вратата на физкултурника. Надявах се, все пак, да не повторя мерзостта на негодника Франк.

— Как се случи точно сега това нещастие с мъжа й!

Амели престана да бърше носа си и заговори за беда, сполетяла вероятно неин близък.

— Ваш роднина ли е пострадал?

Следите от сълзи върху детинското лице на милата ми приятелка пресъхнаха. Тя започна да се терзае за нещо, което беше далеч от мен, далече от нея самата, затова съвсем не горях от желание да чуя какво тревожи красивата й глава. Но Амели държеше да ме посвети.

— Елионор е изключителна жена. Не би могла да остави съпруга си в такъв момент…

Щях да се изхиля. Съпругът на бабата от години гниеше в земята. Единственото, което можеше да му се случи, беше да се обърне в гроба, като гледа какви ги върши благоверната му.

— Представете си само как би страдала мисис Елионор, ако се случи най-лошото. Не, не искам дори да си го помислям! Подобно нещастие ще я съсипе…

Амели вдигна очи към небето, отправяйки молитва за някого, който на всяка цена трябваше да прескочи трапа, за да не страда милата Елионор. Този някой, доколкото схващах, беше съпруг, на всичкото отгоре и жив, на онази арогантна личност, която направи всичко възможно, за да превърне пътуването ми в кошмар.

Чудех се дали онова лицемерно бабе се беше подиграло с пословичната ми доверчивост или просто не даваше пет пари какви лъжи ръси пред наивни същества като Амели.

— Откога госпожа Резловска се навърта около умиращия?

Зениците на Амели се разшириха от изумление.

Ами ако онази заклета интригантка е намислила да окраде човека? И не само това. Ако е решила да го умори? Ако историята за старата вражда с клана Бъртън е само прикритие на престъпление, което се готви да извърши? Ако дебелоглавият Дики е искал да ме предупреди да стоя далече от димящото оръжие на злосторника?

Не е изключено добрата Елионор да ме води направо към мястото на престъплението. Като нищо благодетелката ми ще се погрижи ченгетата да ме намерят там, когато му дойде времето.

Трябваше на всяка цена да открия онзи галфон Диксън Търнър. Това беше единствената спасителна мисъл, която изплува в главата ми. Налагаше се да разбера какво е надушило момчето с нестандартната физиономия и издънките в биографията.

Амели ме зяпаше с интерес на дръзка хлапачка. Докато се чудех какво да измисля, за да я накарам да се върне при съпруга си, тя започна да прехвърля из пръстите си странен накит. Не бих обърнал внимание на заниманието й, ако точно в този миг слънцето не проникна през пролуката на пердето и не заигра с камъчетата в ръката й. Лъчите галеха нежната й кожа и рубините блестяха в полумрака като пурпурни звезди. Амели долови настойчивия поглед, с който съзерцавах бижуто, и прошепна смутено:

— Елионор ми подари гривната, преди да се разделим. Не исках да приема такъв скъп подарък, но тя настояваше. Рубините са дар от съпруга й за годишнината от сватбата…

Чакай, скъпа! От кой съпруг и за коя годишнина? Амели едва ли се е сетила да разпита. Не откъсвах поглед от рубинената прелест.

Какво излиза? Че Елионор е започнала да раздава вече наляво и надясно бижутата на Киара. Много скоро, ако всичко, което ми бе доверила онази арогантна личност, беше истина, самият аз щях да притежавам цял куп от тези безценни камъчета. Как само ще блестят по шията, китките и пръстите на любимата ми! Ще има и за нея, и за внуците й. За нашите внуци!

— Знаете ли, Макс? Тази гривна стана повод за разправията с Ник…

Така е, скъпа! Богатството винаги е извор на раздори. Но Елионор май имаше право. В случай като моя като че ли е по-добре да си богат и изоставен, отколкото беден и отритнат.

— Когато видя накита върху ръката ми, Ник направо побесня. Не повярва, че рубините са подарък от Елионор.

Да ти кажа честно, сладурче, ако не знаех за разните там скъпоценности на бабата, и аз нямаше да повярвам.

— Амели, Елионор остави ли ви някакъв телефон, на който можете да я потърсите?

Само си губех времето с подобни въпросчета.

— Разбира се. Записах го в тефтерчето си…

Не можех да повярвам на ушите си.

— Къде е сега това тефтерче, скъпа Амели?

Говорех нежно и се усмихвах мазно. Страхувах се, че гостенката ми може да се уплаши и да избяга.

— В каютата… При Ник…

Това, че е при Ник, усложняваше нещата. Налагаше се да избягвам откритите сблъсъци със съпруга. Разбере ли, че съм прибрал жена му, нямаше да видя никакво тефтерче.

Най-важното беше да накарам Амели да се прибере при мъжа си, да измъкне тефтера, а след това да си чукнем среща в някое тъмно ъгълче и да ми продиктува онези няколко цифрички. От тях може би зависеше животът ми.

— Вижте какво, Амели! Всеки съпруг би реагирал като Ник. Затова не бива да му се сърдите…

Дотук добре. Ако и Франклин Онест беше изрекъл няколко такива мъдри приказки пред вятърничавата Киара, сега щях да имам семейство.

— Той няма капчица доверие в мен, Макс…

И аз не бих имал, слънчице, още повече, ако знам, че жена ми плаче на чуждо рамо в тясна корабна каюта. Но това засега няма да й го казвам. Ще си послужа с този непочтен ход само ако не открия друг начин да я накарам да донесе тефтера.

— Амели, Ник може би се притеснява. Сигурно вече обикаля кораба и си мисли най-лошото…

Опитвах се да си представя кое е най-лошото, което може да мине през главата на един съпруг, когато не е в състояние да открие благоверната си. Като че ли вариантът, който бяхме избрали двамата с Амели, изглеждаше най-тревожният.

— Едва ли. Сигурно се е залепил отново пред телевизора…

Ако е така, точно сега е моментът да се добера до телефонния номер на Елионор Резловска.

— Разбирам, че сте огорчена. Но скоро пристигаме. Не е ли по-добре да се насладим на морския полъх и щедрото слънце?

Не знам какво повече можех да й наговоря, за да я накарам да се върне в семейното гнездо. И да донесе тефтера, разбира се.

Ама и аз съм един страхливец! Милиони мъже по света биха дали мило и драго, за да имат Амели до себе си. Разплакана и огорчена. Аз обаче се опитвах с всички средства да я изгоня от каютата си. Заключен с нея в това тясно помещение, се чувствах като заподозрян, който държи под възглавницата си най-неоспоримата улика, че е виновен.

— Виждам, че компанията ми ви отегчава…

Тази жена имаше ум в главата, това никой не можеше да го отрече.

— Какво говорите, скъпа Амели! Просто се тревожа за Ник.

— Ето, затова ми липсва Елионор. Тя никога не би се притеснявала за този, за когото не трябва!

Елионор не би се притеснявала за никого, освен за себе си. Всичките й грижи за околните бяха подчинени на една-единствена амбиция: да бръкне в здравето на онези, които не признават властта й на повелителна.

— Време е да си вървя.

Амели се изправи, приглади с длан къдриците си и рубините отново заблестяха върху китката й.

— Къде отивате, Амели?

Красавицата ме изгледа озадачено.

— Не помните ли? Допреди минута ме убеждавахте, че трябва да потуша пожара в семейното огнище.

Права си, гълъбче. Такава клада е лумнала там, че не ми се мисли докъде може да стигне огънят. Едно обаче е сигурно. Колкото по-далеч е от моята черга, толкова по-добре.

— Амели, бих искал да ви помоля да ми дадете номера на Елионор. Може някога да й се обадя…

Гостенката ми се засмя.

— Виждате ли! И на вас ви липсва! Казах ви, че Елионор е жена за милиони.

Амели се запъти към вратата.

— Ще ви донеса номера след минута…

Не, гълъбче, не! Само това не! Отново тайни срещи в каютата ми! Отново да треперя да не ни зърне някой. Досега ми се размина като по чудо. Не бива да рискувам повече.

— Ще изляза да глътна малко чист въздух. Какво ще кажете да се срещнем след десет минути на палубата? Там, при дъските…

С други думи, на открито, оживено и безопасно място.

Амели повдигна рамене.

— След десет минути при дъските… — Изрече го така, сякаш щеше да брои секундите до мига на срещата.

Скъпата ми гостенка пристъпи към вратата. В този миг усетих неприятен бодеж в сърцето. Чувствах, че я губя, без да съм я имал истински. Там, при дъските, нямаше да е същото. И въпреки това, горях от нетърпение да я видя отново. Не защото бях приритал за скапания телефонен номер на Елионор, а защото мечтаех да я зърна за пореден път. Красива, изящна и прозрачна като видение. Невинна и доверчива. Моята Амели.