Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Syndicate (2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Автор: Силвия Кристъл

Заглавие: Довереникът

Преводач: Лоренцо Флорели

Издател: Монт

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2162

История

  1. — Добавяне

8

Не помня как съм се добрал до хотела. В седем взех душ, облякох дънкова риза и нови джинси, които леко ме стягаха, но се опитах да не превръщам това в проблем на вечерта. Прелистих няколко брошури и се замислих дали да не поръчам сандвич с риба, пряспа салата и майонеза, вместо да се развявам из ресторанта. Идеята да остана сам в собствената си компания ми се стори страшно примамлива. Скоро реших, че само природно бедствие може да ме принуди да напусна стаята.

Не зная как стана, но като че ли мисълта да позвъня на Киара не покълна в главата ми ненадейно. Имах чувството, че винаги ме е занимавала. Сега просто изплува на повърхността. Какво толкова, исках просто да се уверя, че е добре. Може би в момента се гърчи в родилни мъки, а аз се излежавам в петзвезден венециански хотел и единствената ми грижа е дали да си поръчам сандвич с риба или с пуйка.

Набрах бавно номера на телефона й, но безизразен глас ми съобщи, че абонатът е изключил апарата си. Киара имаше този неприятен навик, да държи хората в напрежение. Както и да е, щях да опитам по-късно.

Понеже нямаше какво да правя, а за всеки е ясно, че безделието ражда безумия, си казах, че нищо не ми пречи да позвъня в квартирата на онзи фукльо Франки и да попитам небрежно: Приятел, к’во праи жена ми? Нещо се губи напоследък!

Бях изровил в указателя телефонния номер на Франклин Онест само ден, след като моята мила Киара реши, че спокойно може да ми бие шута. Оттогава не се бях възползвал от седемте цифри, които стояха изписани в бележника срещу отметката „махленски боклук“. В момент на ярост бях добавил със ситни разкрачени букви: „Не става и за рециклиране“.

На това злобно описание отговаряше Франклин Онест, тридесет и четири годишен, учител по физическо възпитание в лицея „Кюри“, съвестен гласоподавател и прилежен данъкоплатец. От пет месеца в досието му фигурираше едно мръсно петно, което с всеки изминат ден се размазваше все повече и повече и се превръщаше в неоспоримо доказателство за низост. Защото за никого вече не беше тайна, че доблестният Франклин Онест не е нищо друго, освен обикновен уличен сваляч, безскрупулен мошеник и всепризнат неудачник. Мога да изброявам с часове нови и все по-отблъскващи черти от характера на онова наперено нищожество, но не си спомням откога не съм слагал в устата си свястна храна, а стомахът ми като че ли точно сега отказва да прояви разбиране към подобна небрежност.

Погледнах часовника. Минаваше осем. Пъхнах в джоба електронната карта, която всички гости на хотела, в това число и моя милост, използваме вместо ключ, и се запътих към ресторанта.

 

 

Тази вечер като че ли имам повече късмет. Наоколо масите пустеят, на стола до Елионор Резловска се е настанил Негова Светлост шофьорът, а на всичкото отгоре и мястото до Амели е свободно.

Нахвърлих в огромна чиния каквото ми падне, без да се замислям дали е достатъчно изискано да омажа рибата с макарони и кюфтетата с огретен. Имах едно на ум, че след миналогодишното неприлично предложение, отправено към жена му, Ник държи под око всеки натрапник, който доближи на по-малко от два метра до прелестната му съпруга. Затова се направих, че оглеждам залата и търся място, където да се освободя от товара си.

Сценката беше абсолютно безсмислена, защото само три от общо петнайсетте маси в ресторанта бяха заети. Спокойно можех да се ширя сам на маса за шестима. Но не това беше целта на занятието.

Точно в този миг на помощ ми се притече добрият Уилям Дювал. Екскурзоводът размаха дебелата си космата ръка и с недвусмислен жест ме покани на своята маса. А компанията му определено не беше за пренебрегване.

Сър Уилям се беше настанил от лявата страна на Ник и забавляваше семейството и още една възрастна двойка от Севиля с глуповати шеги, които присъстващите посрещаха с каменни физиономии. Водачът мляскаше шумно, а от устата му стърчеше парче месо, което човек можеше да забележи с невъоръжено око дори от отсрещния край на залата.

Когато оставих чиниите върху масата, той тъкмо бе подхванал историята за някаква шотландска лейди, негова прапрабаба, която седем години усърдно пазела целомъдрието си и чакала любимия да се върне от война. С риск да изглеждам абсолютен кретен в очите на останалите, се захилих тъпо, когато туловището на мистър Дювал започна да се тресе и за всички стана ясно, че предстои най-любопитното. Водачът се давеше в неудържим смях, но единствено аз се напрягах да разбера нещо повече за съдбата на неговата баба.

Нямам представа защо финалът, как в един хубав ден на девойката й писнало да се прави на добродетелна и се хвърлила в сеното с коняря, веселеше до такава степен сър Уилям. Част от маниерите на този човек със сигурност бяха наследство от царя на конюшните. Когато водачът се огледа, за да види ефекта от разказа върху смутените физиономии на сътрапезниците си, само аз изкривих уста в нещастен опит за усмивка. Нямаше как, трябваше да му се отблагодаря, че ме уреди на мястото до Амели.

Ник явно не беше очарован от присъствието ми на масата. Още по-малко се радваше на моя приятел с палавата баба. Семейство Родригес бяха така шокирани от фриволните историйки на водача и от начина, по който ги поднасяше, че дори не се сещаха да разменят по някой възмутен поглед. Единствено Амели приемаше нещата по мъжки. Режеше малки парченца бекон и ги поднасяше бавно към изящно изрисуваните си устни. Можех да наблюдавам тези красиви движения в продължение на часове, но рискувах да изпитам силата на дясното кроше на Ник. А честно казано, не ми се искаше да си разваляме отношенията. Не и преди края на пътуването.

Уилям Дювал тактично смени темата и от лудориите в обора се прехвърли на забавленията във Венеция. Подхвърли блестящата според него идея за нощна разходка с вапорето по канале Гранде. Изигра го майсторски, все едно току-що се е сетил за подобна вълнуваща възможност. Вече най-чистосърдечно го подозирах в комбина с някой от онези груби, навъсени мъже, които по цял ден возят туристи в малките си поочукани корабчета, а вечер предлагат романтична разходка на двойно по-висока цена. Уилям Дювал беше категоричен, че преживяването не е за изпускане. Ако кръглите му, шарещи навсякъде очички не издаваха, че е хитрец от класа, сигурно щях да му повярвам.

Малко след девет Ник обяви, че се оттегля. Щял да чете Ошо. Изглеждаше ми невероятно да остави жена си в компанията на двама неблагонадеждни типове.

Но след като любимата му не бе хукнала след онзи янки, нямаше да зареже всичко и заради мен, нали така? Още по-малко би се хвърлила на врата на екскурзовода.

Амели увери съпруга си, че няма да се бави. На всички стана ясно, че доверието е на почит в техния дом.

Семейство Родригес ни пожела приятно изкарване на остатъка от вечерта. Старците се отдалечиха, хванати за ръка. Били, както тайничко наричах водача ни, ги изгледа многозначително, вдигайки подигравателно рунтавата си лява вежда. Сигурно, ако бяхме само двамата, щеше да подхвърли нещо непочтително за интимностите в третата възраст. За разлика от него, искрено завиждах на всяка побеляла двойка, която не се състезава с времето, а го превръща в свой съюзник.

Компанията оредя, но липсата на по-мащабна аудитория изобщо не се отрази на настроението на екскурзовода. Той заговори възбудено как обикалял с часове магазините, за да търси Супермен от синьо стъкло за единадесетгодишния си син Били-младши и розов заек, пак от стъкло, за шестгодишната Бевърли. На жена си вече бил замъкнал тонове муранска стока от десетките си пътувания до Венеция.

Амели гледаше разсеяно как в другия край на ресторанта двама младоци се опитват да внесат през люлеещата се врата на кухнята огромна тава с остатъци от телешко печено, потопено в бирен сос. Упражнението не им се отдаваше и по всичко личеше, че са новобранци. Били усети, че го пренебрегват и реши да спечели отново вниманието на красавицата.

— Какво ще кажете да ударим по едно питие в бара? Аз черпя — предложи бодро той. Усмивката още грееше върху лицето му, когато му се наложи да преживее едно от най-мъчителните разочарования. Неотразимата Амели съобщи без капчица притеснение, че смята да си легне рано, защото утре я чакало убийствено висене на опашката пред „Сан Марко“.

Не вървеше и аз да мина със същия номер, въпреки че идеята страшно ми хареса.

Ударът завари мистър Уилям неподготвен. Отчаяно напрягах приспаната си фантазия да предложи нещо, макар и не толкова оригинално, за да се спася от скуката в бара. Винаги можех да измъкна железния довод, че в стаята ме чакат. Но като че ли точно тази вечер в хотела няма друга група, освен нашата. Вярно, не горях от желание да се наливам с бира и да си бъбря с досадник като сър Уилям, но още по-малко ми се искаше да будя грозни подозрения, че съм си чукнал тайна среща с баба Елионор или с някоя нейна връстница.

Съществуваше вариант, разбира се, да съм уредил нещо с камериерката. Но в мига, в който се роди, тази спасителна мисъл угасна. Защото по стаите шетаха у само чевръсти младежи. Явно в тази държава мръсната работа я вършеха мъжете. Последната надежда бяха сервитьорките. Но тази вечер дори кривокраката не беше на смяна.

— Чакам важно обаждане в стаята — изтърсих неочаквано. За всички стана ясно, че лъжа.

— Не се тревожи, ще го уредим! На рецепцията са мои хора. Ще прехвърлят разговора в бара — потупа ме свойски по рамото наставникът.

— С човека се налага да поговорим на спокойствие. Работата е поверителна. И… не търпи отлагане.

Опитвах се да гледам тъжно. С други думи, не ми се прибира, но няма как. Дългът ме зове.

— Някоя тъмна сделчица, а? — смигна ми съучастнически Били. Беше доволен, че е надушил нещо нечисто.

— Може и така да се каже — ухилих се тъпо и се заех да си чеша ухото.

— Вие, адвокатите, сте царе на вонящите афери…

Това беше комплимент и трябваше да покажа, че съм поласкан.

Били вече подозираше, че съм докопал златна мина. Чувствах как шеметно се издигам в очите му.

— Щом си в играта, не изпускай кьоравото! — посъветва ме той, размахвайки заплашително дебелия си показалец пред лицето ми.

Бях чувал някаква поговорка за кьоравото, но не бях убеден, че звучи точно така.

След като разтърси с няколко насърчителни удара гърба ми, водачът най-после ме пусна да си вървя.

Пред асансьора нямаше жива душа. Бях изградил таен план за остатъка от вечерта. Не е кой знае какво, но при всички случаи е по-добър вариант от висенето в бара. Бях намислил да измъкна две бири от хладилника и да посетя онова потънало в мрак салонче на втория етаж. Мисълта за това, което ми предстои, ме изпълни с приятна възбуда…