Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Syndicate (2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Автор: Силвия Кристъл

Заглавие: Довереникът

Преводач: Лоренцо Флорели

Издател: Монт

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2162

История

  1. — Добавяне

2

Безмилостна ръка разтърси изтерзаното ми тяло. Дори в съня си вече знаех, че подобна жестокост е присъща единствено на хора, които се задоволяват с четири часа сън в денонощието. Опитах да отлепя натежалите си клепачи, но това не беше лесна работа за човек, който не е мигнал няколко нощи поред. Разтърках очи и успях да различа само на педя от лицето си блестящите изкуствени зъби на мисис Резловска.

— Размърдай се, синко! Другите вече са на кораба и избират каютите. Кой знае за нас какво ще остане!

Заплахата прогони светкавично съня от очите ми. Това остава! Със световно неизвестната столетница мисис Резловска да делим страсти и неволи в обща корабна кабина! Бях платил две стотачки отгоре, за да си спестя удоволствието да дишам аромата на нечии миризливи крака.

Трескаво затърсих бележката, която гарантираше, че ще разполагам сам с няколко квадратни метра корабна площ. Но проклетата хартийка се беше навряла някъде и лукаво се спотайваше.

— Какво правиш, момчето ми? Корабът тръгва след десет минути!

Мисис Елионор нямаше вид на жена, която лесно губи самообладание. Но обърканият ми вид и нервните ми движения я хвърлиха в догадки. Тя ме затегли към изхода и ми посочи нашите два куфара, кротко притиснати един към друг сред облаците прахоляк и вонята на бензин.

Грабнах багажа и изкатерих стълбите на ферибота почти набегом. Трябва да призная, че мисис Елионор изглеждаше невероятно пъргава за възрастта си. Освободена от грижата за куфара си, тя бе значително по-подвижна от мен. Но и аз се справях добре с десетките стъпала, като се има предвид, че багажът на спътницата ми беше два пъти по-тежък от моя.

Плувнал в пот, тропнах двата куфара пред рецепцията и с ужас установих, че на опашката за настаняване няма нито едно познато лице. Бабката имаше право. Нашите хора вече се излежаваха в каютите, пробваха кранчетата на душа, щракаха бутоните за пускане, спиране, увеличаване и намаляване на струята студен въздух, въртяха станциите на радиото и се отдаваха на приятни мисли за менюто в ресторанта.

Мисис Елионор се отпусна в огромно кожено кресло и зарея поглед в мътните води на пристанището.

Понеже нямах какво друго да правя, зачаках търпеливо реда си. Вял женски глас ни приветства на седем различни езика с „Добре дошли“ на борда на „Грейт Фери“. Същото безстрастно същество изброи всички екстри на кораба, с който се надявахме да се доберем, до перлата, наречена Венеция. Басейн, зала за фитнес, два ресторанта — за бързо хранене и за тежкари, магазин за бижута, като че ли на някой можеше да му хрумне брилянтната идея да купи на жена си смарагдова огърлица точно на борда на „Грейт Фери“, казино, сладкарница, киносалон, бар и дискотека. Повече от това, здраве му кажи!

Докато слушах монотонното бръщолевене по уредбата, намръщено създание с килограми фон дьо тен по лицето ме попита сърдито няма ли най-сетне да дам бордната си карта. Опитах се да си спомня къде може да съм наврял въпросния документ. Служителката зад компютъра ме изгледа свирепо:

— Сам ли пътувате? — изръмжа тя.

Тъкмо се готвех да посоча нищо неподозиращата за проблема мисис Резловска и да призная чистосърдечно: „С ето онова бабе там“, когато нечия тежка ръка се стовари върху рамото ми и в ухото ми отекна дрезгав глас:

— Къде си бе, мой човек? Бях започнал да се притеснявам. Само ти ми се губиш в списъка!

Пременен с бермуди, широка сламена шапка и тениска с две прободени от стрела сърца, Уилям Дювал ме огледа изпитателно от глава до пети. След като се убеди, че действително съм овцата, която липсва, екскурзоводът разтресе още по-яко рамото ми. Съвзех се бързо от този неочакван прилив на нежност и се приведох към ухото му:

— Госпожицата иска бордна карта — прошепнах смутено, сякаш доверявах някаква не много прилична тайна.

— Ще иска, ами! — изду бузи водачът. — Това й е работата на госпойцата, да иска.

С облекчение установих, че на рамото на екскурзовода виси покрита с мазни петна кожена чанта, в която мистър Дювал започна да рови с настървение. След миг измъкна оттам намачкан картон и ми го подаде така, все едно ми правеше Коледен подарък.

Грабнах документа и го връчих на оня грозотил зад компютъра. След няколко яростни почуквания по клавишите служителката с пъпчивото лице изрече нещо, от което ми се прииска да я разцелувам:

— Номер 134, самостоятелна външна каюта. Онзи младеж ще ви придружи. — Тя посочи мършав хлапак, щедро омазал главата си с гел.

Самостоятелна външна каюта! Думите още звучаха в ушите ми.

Обърнах се и изгледах победоносно хората от опашката. Видяхте ли, приятелчета? Няма грешка! Онези от агенцията си знаят работата. Точно в този миг зърнах безгрижното лице на мисис Елионор и разбрах, че е рано да ликувам.

— Сигурен ли сте, че само аз от цялата група още не съм се настанил? — попитах лукаво човека с двете прободени сърца.

— Губи ми се и едно бабе. Но тия образи са като градински джуджета. Все някога изскачат отнякъде…

Странно, как бързо човек заличава в съзнанието си спомена от досадата! В един миг от беглец се превърнах в рицар-закрилник на моята бабка. Та нали само благодарение на нея сега се намирам на този великолепен кораб сред тези прекрасни хора. Ако не беше тя, щях още да дремя в задушния автобус. И да прекарам нощта на паркинга, вместо край басейна.

Отправих към моята скъпа мисис Елионор усмивка, изпълнена с нежност. Знаех, че много скоро тези красиви чувства ще бъдат задушени от неизбежната нетърпимост към присъствието й до мен. Но в този миг бях неин приятел, спътник, защитник.

— Госпожа Резловска очаква да се погрижите за нея — изрекох с тон, в който прозираха гневни нотки.

Мистър Дювал се сниши. Огледа залата и кръглите му орлови очи се заковаха върху бабката.

— Мила госпожо, така се притесних за вас — спусна се той към мисис Елионор. Помогна й да се изправи и я поведе към рецепцията.

Голобрад младеж в униформа грабна куфара й и в този миг почувствах как ми порастват крилца. Вече бях волна птица. Щях да се ширя сам в собствена каюта. Да се излежавам край басейна. Да опитам кухнята в ресторанта за бързо хранене. Можех дори да си пробвам късмета в казиното.

Пожелах на мисис Елионор приятна почивка. Надявах се сияещата ми физиономия да не е издала колко съм щастлив, че няма да я видя в близките две денонощия.

Минаваше седем и ако не исках да си легна гладен, трябваше да побързам. Захвърлих върху стола дънките и ризата на цветя, която бях избрал за премиерното си появяване пред групата. След това нахлух в банята.

Под душа нямаше изненади. Мивката не беше запушена. Кърпите ухаеха на жасмин.

Навлякох изтъркани джинси. Метнах на гърба дънкова риза. Смених маратонките с удобни кожени сандали и се запътих към ресторанта.

Надявах се пенсионерите да не са запомнили физиономията ми. Съвсем скоро отварянето на вратите с електронни карти щеше да се превърне в проблем номер едно на групата. А никак не ми се искаше в следващите четиридесет и осем часа да се изявявам в ролята на ключаря.

В заведението за бързо хранене се мотаеха само двама-трима закъснели посетители. Рафтовете с пастицио, лазаня и кнедли бяха поометени. Тук-там се мъдреше порцийка пържен дроб или салата от октоподи.

Огледах се и след като не съзрях познати лица, пристъпих по-уверено към редицата с чиниите. Реших да залъжа глада с парче лоясала мерлуза. Напоследък бях станал твърде непретенциозен към кулинарните си предпочитания. Затова изпитвах искрена благодарност към стомаха си, задето не се оплаква от тази небрежност.

Налях халба бира и потърсих закътано местенце, където да се скрия от зоркия поглед на мисис Елионор. Точно тогава забелязах двойката, която седеше пред мен в автобуса. За миг се изкуших да седна някъде, откъдето да съзерцавам прекрасното лице на жената с русата коса. Но си дадох сметка, че идеята не е кой знае колко добра. Не ми се искаше да се превръщам в натрапник. А и Ник беше сърдит на целия свят. Щеше да е страшно нелепо още от първия ден да се превръщам в трън в очите му.

Настаних се с гръб към входа и зарових в чинията. Колкото и да не исках да го призная, бях в разцвета на силите, а страдах от безсъние и липса на апетит. Нямах желание да се срещам с приятели, не разговарях със съседи, бях недружелюбен с колегите, подминавах с безразличие просяците. Не вдигах телефона, когато се скъсваше да звъни. Беше ми все едно дали онези галфони, за които работя, са внесли навреме заплатата в сметката ми. Не ми пукаше каква лихва ще тече, ако не платя в посочения срок сумата за тока. Нито каква глоба ще отнеса за неправилно паркиране на нещастното си беемве. И най-тревожното! Когато се наливах с бира и някоя самотна хубавица се опитваше да флиртува с мен, я отпращах с едно убийствено: „Разкарай се! Не виждаш ли, че приличаш на крокодил!“

Медицината със сигурност разполага с точна диагноза за състоянието ми, но нямах желание да я чуя. Винаги съм смятал психотерапевтите за шайка обирджии, затова не ми и минаваше през ума да почукам на някоя от онези дебели тапицирани врати, зад които ти взимат по сто долара на час, изсмукват банковата ти сметка, знаят и майчиното ти мляко, а на всичкото отгоре се държат с теб като с малоумен идиот, зависещ изцяло от благоволението им. Пожелавах си никога да не стигна дотам, че да попадна в лапите на онези мошеници.

Строг женски глас съобщи, че заведението затваря след десет минути. Не разбирам защо си правят труда да крещят по уредбата, след като могат да ми го съобщят лично. И без това съм единственият гладен в десет вечерта.

Мерлузата в чинията остана непокътната. Чашата ми е празна, значи няма какво повече да правя тук.

Във фоайето нямаше жива душа. Всички нормални хора вече зяпат най-новия суперекшън в киносалона, наливат се с уиски на бара или залагат в казиното. Запитах се как ли ще ми се отрази един двоен „Джак Дениълс“ след блудкавата бира. Но перспективата да ругая момичетата и да им викам, че приличат на крокодили, ме отказа от това смело намерение. Бях пъхнал в куфара няколко бири, и те щяха да свършат работа.

Тръгнах по тесния коридор и се усмихнах злорадо. Напоследък изпитвах истинско удоволствие да си правя компания сам. Говориш със себе си, ругаеш и никой не ти се репчи. На следващия ден не гледаш кисели физиономии и не очакваш удари под кръста. Така съм щастлив, че ме има на този свят! С кого иначе ще се заяждам сега? Кой друг ще търпи тъпите ми въпроси и злобните ми подмятания? И кой е този, който утре ще ми се усмихва, след като цяла нощ се е скапвал от скука в компанията ми?

Бутнах картата в устройството и вратата зейна. Приятна вечер, Макс! Оттук-нататък съм на твое разположение. Можеш да ме тъпчеш, да ме мачкаш, да издевателстваш над мен, а утре пак ще бъдем приятели. Какво по-хубаво от това, наистина!