Иван Попов
Хакери на човешките души (16) (хуманитарен киберпънк)

9. Езопов комплекс

Преди обед бе валял дъжд, и то явно доста пороен. Пътят към вилната зона беше мокър, отстрани се ширеха кални локви, но вятърът постепенно изтласкваше ариергарда на облаците към северния хоризонт, обедното слънце вече грееше ярко, хвърляйки весели отблясъци по мокрия асфалт. Балабан се мъчеше да заобикаля локвите, тъй като те криеха коварни дупки: на няколко пъти колата здраво се раздруса, докато преодоляваше поредния гьол.

На настояванията на Балабан да отидат още веднъж до вилата Джон реагира доста скептично: Лука, разсъди той, не е идиот, та да се върне обратно там, където го чака я МАСТЕХКОН, я направо Търтея. Но Балабан възрази, че тъкмо това трябва да разберат — дали МАСТЕХКОН е стигнала до самия Лука. Той напомни на Джон, че засега са видели по следите на Лука само хората на Търтея и на МУЦИ, а за асоциацията знаят само, че прави проверка в института, но това не значи нищо само по себе си… Джон се усети, че наистина е избързал малко с изводите, пребори се с нежеланието да се набива в очите на проверяващите от всички бои, и склони да дойде.

— Интересно все пак — разсъждаваше той на глас, докато Балабан лениво въртеше волана, заобикаляйки локвите, — защо Пейн също разследва „болните мозъци“ и Лука? Добре, получил е данни от контраинтелигенцията на Програмата, или от ревизията на нашия отдел. Но защо не са му свалили и на него правомощията, ако с делото се е заловила МАСТЕХКОН? Защо мен ме отстраниха, а него не? Двоен агент ли е, какъв?

— Може и да е двоен — обади се Балабан. — Но не на МАСТЕХКОН, а на някоя от хумтех-компаниите. И като е разбрал какво са направили тук под носа му, сега да се опитва да привлече Лука в своята компания. А ако не го привлече, да го отвлече…

— А защо Антон постоянно го съпровожда? — запита Джон. — Антон е човек на Търтея, би трябвало да му пази института от метрополски агенти, а не да ги води дотам. Впрочем човек на Търтея май беше Матей, а не Антон… ей, съвсем се обърках с тия в МУЦИ…

— Абе зарежи ги — махна с ръка Балабан. — Нека си играят игрички под масата, те не са важни. Това, че чрез хипняците могат да се разкачат рефлексни вериги в мозъка, е хиляда пъти по-важно от това кой чий агент е…

— Как така да се разкачат рефлексни вериги?

— Ето така. Като дойде ситуация да се задейства някакъв мисловен автоматизъм, вместо мисълта, която трябва да се появи, се появява мисълта за това, че трябва да се появи оная първата мисъл. Все едно е пренасочено някакво системно прекъсване, добавен е допълнителен код, една степен на рефлексия в повече, и автоматизмът отива на кино. Това Лука снощи ми го обясни, а аз по-късно се обадих в Армадильо на Лорънс Блум и той…

— Кой Лорънс Блум? Оня, журналистът ли?

— Да. Нали ти казах, че е разследвал по-рано МАСТЕХКОН… та той мисли, че самото това нещо е вид закриваща технология.

— Защо закриваща? — не разбра Джон.

— Защо, защо. Колкото повече автоматизми имаш в главата си, толкова си по-управляем. И дори някои от тия автоматизми са ти инсталирани специално с цел да си управляем. А други — с цел някой да печели от тях. Рекламата например слага такива работи. А ако хипнякът ги разгражда, става сам се сещаш какво… Лорънс твърди, че дори само половината рекламни автоматизми да се деинсталират, пазарът в страните от първи и втори функционален тип ще гушне букета. И че най-закриващата технология в днешно време би трябвало да бъде хуманитарна, понеже най-много стойност на стоките придава рекламата. Та затова Лорънс реши, че в МАСТЕХКОН би трябвало да има отдел „Идеологически“ или, което е същото, „Хуманитарен“…

Джон се ориентираше слабо в икономиката и позагуби нишката на Балабановата идея. От главата му не излизаха разкачените мисловни вериги, мярна се смътен спомен, че бе усетил нещо такова и у себе си, че някакви вътрешни мисловни модули бяха престанали да се обаждат. Не можа да си спомни обаче за какво отговаряха тези изключени модули. Неясно беше и дали онзи случайно видян още в Армадильо хипноклип ги беше изключил или сами си бяха окапали под влияние на агресивната туземна среда…

— Лука ми каза и друго — говореше през това време Балабан. — Неговият генератор на лафове кодирал информацията не в шаблоните, както е прието, а в изменението на шаблоните. Горе-долу както се модулира радиосигнал. Шаблонът служи за носеща вълна и се модулира чрез малко изменение. Вчера го гледах генератора как работи с малкия цитатник на граф Дракула: „Свободата на словото е осъзната автоцензура“, „Учението на Лукач е всесилно, защото е вярно“, „Гражданското общество е строй на цивилизовани мафии“… Ей такива лафове плюеше в зависимост от контекста. Естествено, който не знае шаблона, не може да възстанови сигнала. Ти като не си изучавал малкия цитатник, разбираш едно, а аз, дето съм държал изпити по него — съвсем друго, нали така?

Джон кимна в съгласие. За съществуването на малък цитатник на графа- освободител чуваше за пръв път.

— На това Лука му вика езопов комплекс — продължи Балабан. — Представи си: шаблоните са толкова компрометирани, че никой не ги взима насериозно, затова не могат да носят информация. И вместо да говорят направо, хората трябва да го усукват като оня, гръцкия баснописец… Генераторът повишава асоциираната размерност на текста, нали? Ти мислеше, че той системно счупва шаблоните, преправя асоциативните редове. А всъщност той ги модулира. Предава информация посредством промяната им. И ние тук разбираме какво се предава, а вие в метрополията — не. И конструктът на „Дженерал Лингвистикс“ също не разбира, той е абсолютно неприспособен за такъв тип комуникация. Модулираният шаблон може да предава много важен смисъл, управляващ смисъл, а в „Лукач“ дори не могат да го засекат… Загряваш ли?

— А-а-аа! — изтръгна се неволно от гърдите на Джон, осъзнал изведнъж колко лошо са затапени метрополските социални програмисти. — А-а-аа… Ето ги! — и Джон посочи с ръка напред.

Всъщност нямаше смисъл да сочи — задницата на джипа, запречил тесния изкачващ се път, нямаше как да не бъде забелязана. Балабан спря колата. Бяха вече навлезли във вилната зона, от двете им страни се издигаха цъфнали дървета и мрежести огради. Джон отвори вратата и стъпи на влажния напукан асфалт. Струваше му се, че отклонението към вилата на Лука е буквално в следващите метри на пътя след джипа — и наистина, вдясно между дърветата се виждаше силуетът на сивата стара къща със стръмен покрив. Около къщата се суетяха няколко фигури — униформени и цивилни.

— Ей, кви сте вие бе? — викна някакъв полицай, който изскочи иззад джипа, закопчавайки в движение дюкяна си — очевидно беше пикал върху порутения зид от другата страна. — Да се махате оттук с тая каруца!

Джон махна с ръка на Балабан да стои в колата — не искаше да стават скандали, — доближи полицая и мълчешком му показа удостоверението си от „Лукач“. Блюстителят на реда се преобрази — но не мигом, както очакваше Джон, а доста по-бавно, навярно мисълта трудно си пробиваше път през лоясалите гънки на униформения мозък. Но накрая се случи каквото трябваше: униформеният прибра зъбите, опули се предано, отдаде чест и с учтива покана „Плийз, сър!“ поведе Джон напред.

Пред полицейския джип имаше спрян още един; отбивката, водеща към вилата на Лука, беше затапена от две лимузини, а пред тях стояха пикап и микробус с дипломатически номера. Естествено, никакви надписи „МАСТЕХКОН“ не се виждаха — но и Джон не бе толкова наивен, та да очаква такива. Той се зачуди къде го води полицаят и за какъв го е взел, но в следващия момент видя пред железната порта на вилата да пуши цигара цивилен мъж с побеляла коса и очила със златни рамки, и Джон мигом го позна: това беше Вартоломей, шефът на отдела за особена информация. „Господин подполковник, за вас!“ — израпортува съпровождащият Джон полицай. Вартоломей отначало погледна твърде изненадано, но след миг разпери приветствено ръце и пусна тънка интелигентска — и в двата смисъла — усмивчица.

— А, Джон, вие ли сте? — възкликна той. — Ние вече се чудехме защо не ви виждаме по следата на дивеча… Дори мислехме, че щом ви няма, следата е фалшива, но ето ви и вас, значи е вярна следата, само дето човека пак сме го изпуснали…

Джон стисна подадената му за поздрав ръка, чудейки се как да започне разговор.

— Обиск ли правите? — попита. — Нещо интересно?

— Нищо засега. Но вие, да призная, също имате прекрасни информатори, щом надушихте Лука толкова бързо…

Джон сви рамене. Поведението на Вартоломей не му харесваше. Като шеф на отдела за особена информация, той беше на пряко подчинение на Хумдепа. Вероятно, помисли Джон, са го извикали в помощ на операцията…

— …макар че не разбирам — продължаваше Вартоломей. — От Комитета твърдят, че са ви заповядали да прекратите разследването. Но защо тогава продължавате да вървите след Лука и…

„И Ирина“ — екстраполира Джон фразата на Вартоломей, но онзи мълчеше. Явно мислеше, че Джон не знае за Ирина. Но можеше да е другояче, Вартоломей да знае, че Джон знае, но да чака сам да си каже, да даде знак за добра воля… Джон тръсна глава и разгони от ума си всички тия комбинации. Не ги обичаше.

— Аз разследвам не Лука, а МУЦИ — каза. — И откривам маса нередности. Твърде съществени нередности. Некомпетентност, нелоялност… Не ми се сърдете, Вартоломей, но е така. Ето, членовете на борда и олигарсите са неразделни като… като дупе и гащи, нали така казвахте?

Вартоломей се засмя за миг, но после нервно завъртя поглед наоколо.

— Дайте да се дръпнем малко оттук — понижи глас той. — Да не пречим на движението…

Джон се огледа. Движение, на което да пречат — макар че бяха застанали точно на портата — нямаше: неколцината проверяващи се суетяха вътре в двора, още неколцина полицаи се разтъпкваха отвън между колите, но нито първите излизаха навън, нито вторите влизаха вътре. Независимо от това Вартоломей ненатрапчиво взе да подбутва Джон напред по тесния път, по-далеч от портата. Джон се огледа още веднъж — последното, върху което се спря вниманието му, бяха двама мъже в ослепително бели ризи, които, внимавайки да не се изцапат, мъкнеха нещо, наподобяващо неголяма електрическа печка, — но остави Вартоломей да го издърпа двайсетина метра нататък по улицата, покрай обраслото с храсти неоградено пространство в съседство с двора на Лука.

— Вижте, Джон — заобяснява тихо шефът на особения отдел. — Не са толкова прости нещата, както си мислите. Търтея например, ако искате да знаете, е в специални отношения с Хумдепа по ред важни програми…

„Да, май не е само Пейн препродавач на политическо влияние…“ — мина през ума на Джон крамолна мисъл. Но на глас той каза не това, а съвсем друго.

— А как ще се оправдае Търтея за черния си хумтех? — попита. — Или може би си е въобразил, че е толкова важен за Хумдепа, че ще го оставят да нарушава конвенцията за забрана на антисистемните технологии? Аз лично трудно мога да си представя, че е толкова важен. А освен конвенцията са нарушени и правата на хумтех-компаниите, те тепърва ще вдигнат скандали по тоя въпрос, още повече, че с тях Търтея не е в никакви специални отношения… И да беше само единият Лука при Търтея, ами то… — Джон се канеше да каже „и Ирина“, но си замълча: нека сега Вартоломей се чуди.

Вартоломей изчака няколо секунди, кимна многозначително, но не каза нищо.

„Ще трябва спешно да се санира тук езика“ — понечи да каже Джон, но се спря. Вече никак не беше убеден, че така трябва. Не беше убеден и че трябва да се въвеждат с желязна ръка нормите за киселинност на метафорите, за пределна концентрация на разни работи в медийните текстове, за стандартни рамки на асоциативните редове и целия куп подобни наредби на Хумдепа… Не беше убеден вече в никакво „трябва“. Знаеше, че от човек на неговия пост се очаква да мисли по този начин, да говори за такива неща, но реши, че събеседникът му едва ли иска да чуе тъкмо това.

— Другото, Вартоломей, е, че МУЦИ срочно трябва да си потегне организацията — каза накрая. — Това, което видях тук, е не управление за ценностно инженерство, а хранилка за властелини на мислите от запаса… вие им викате интелигенти, а ние само се объркваме от това… Крайно време е да ги впрегнете да вършат нещо полезно. Да ги технолъгизирате. — Джон подчертано произнесе думата с местен акцент. — Да, има ограничения за предаването на хумтех в страни от четвърти-пети функционален тип, но не бива да си гълтате чак езиците пред някакви там курви от Несла. Нали?

— Вижте, Джон, тъкмо тук е проблемът. Четвърти-пети функционален… — Гласът на Вартоломей изведнъж се измени — придоби дълбочина и тембър като на професионален актьор или радиоводещ. Сякаш нещо в шефа на особения отдел се беше превключило в особен режим на предаване. — МУЦИ е идеологическо учреждение, нали? Но Хумдепът, кой знае защо, е решил, че в четвърти-пети функционален тип идеологическото ведомство трябва да бъде също така обалъчено, както и охлосът. Оргреалността, зададена от метрополията за МУЦИ, е същата като оргреалността на охлоса. И то не че нашите сътрудници са толкова охлести, но ако не се правят на охлести, се набиват в очите на Хумдепа. Затова, да речем, докладите нагоре се пишат в същата понятийна рамка, в която говори телевизорът. А в нея, съгласете се, не може да се говори технолъгично дори за тези мизерни курви от Несла…

„Организираната реалност представлява определен способ за комбиниране на думите“ — изсвятка някакъв изведнъж активирал се модул в мозъка на Джон. Той почти подскочи от изненада, но се овладя.

— …комуникацията служи най-вече за идентифициране по метода „свой- чужд“, а не за предаване на факти или логически понятия — продължаваше да вещае включилият на особени обороти Вартоломей. — И какво става? Муцистите се натягат с всички сили пред Хумдепа, а на всичкото отгоре са разбрали оценъчната му система…

„Елементът не трябва да има власт върху правилата за комуникация! — изсвятка отново тайнственият нагъл модул. — В противен случай ще манипулира системата в своя полза…“

— …и умишлено докладват като обалъчени. Сами разбирате, че при това положение нагоре не се предава никаква смислена информация. Дори не се формулира какво става тук, макар че муцистите отлично го знаят.

— Цхазъмът — вметна Джон.

— Да, същият. И ако някой от личния състав се опита да говори в други термини, технолъгично, останалите се нахвърлят върху него, защото се е саморазобличил…

„А дали и аз на онова заседание не се саморазобличих? — мина през ума на Джон. — Наблюдателят от метрополията, която иска от тях да се правят на тъпи, ги мъмри защо са толкова тъпи! Това ако не е когнитивен дисонанс…“

— …освен това е важно не кой представя доклада нагоре, а кой го е писал реално. При вас, в първи-втори функционален, е лесно, там докладите ги пишат машини, а езика го стандартизират ЛСИ-модулите. А у нас? Вие сами разбирате, че не Матей и Андрей са съчинявали това, което е докладвано в метрополията от тяхно име… Навсякъде си имат по някой подчинен, разбиращ от всичко и движещ всичко, включително докладите. И включително мислите на началниците. Да, Джон, мислите на началниците тук са продукт не на ЛСИ- модулите, а на разни отделно взети разбиратели… и разбирателите понякога ги разиграват като маймуни. Например администраторът на мрежата във Футболния съюз предлага думата „цхазъм“ — и тя хоп, влиза във висшата социолъгия. А после се оказва, че цхазъмът бил измислен още преди двайсет години от някакви пънкари-наркомани, фенове на спонтанното езиково инженерство. Евген, дето му пробутаха термина, стана за резил, като разбрахме…

През ума на Джон мина дивата мисъл, че Вартоломей е хипнясал до козирката също като него. Наистина, шефът на особения отдел приказваше такива неща, сякаш беше позорно дезертирал от оргреалността на служебното си положение.

— Но Вартоломей, защо не въведете тук нормален интелектуален конвейер? — заинтересува се Джон. — За това поне не е нужна никаква особена техника…

Някъде от близкия ъгъл на двора на Лука, в пространството, скрито от погледа на Джон зад недоразлистилия се все още храсталак, се чу внезапен шум от трошащи се дъски, последван от звучно пльокане и невероятен поток от ругатни на английски — Джон, заслушан в ругатните, отначало реши, че в къщата са хванали някой крадец-имигрант от Армадильо. Но бурните излияния на армадилски сленг, велик и могъщ като хуманитарната индустрия, не спираха, дочуха се и нещо като викове за помощ, Вартоломей се вслуша, втурна се назад към портата, Джон го последва, след няколко крачки мерна зад храсталака малък дървен покрив и изведнъж разбра какво се е случило. Някой невнимателен брат по разум бе пропаднал в ямата на нужника и сега се мъчеше да излезе. В двора настъпи суматоха, някои тичаха към мястото на произшествието, други, видели вече какво се е случило, тихо се превиваха от смях гърбом към пострадалия — по особено несдържан начин правеше това един от полицаите, опрян с ръце на ниския каменен дувар отсреща, той не се смееше, а вече се давеше, целият зачервен като пред мозъчен удар. Джон и Вартоломей влязоха в двора. От нужника вече измъкваха пострадалия — това беше рижият Дик Пейн, оплескан чак до гърдите със съдържанието на коварната туземна яма. Елегантният му доскоро тъмносин костюм представляваше жалка гледка. Дик продължаваше да псува като таксиметров шофьор. „Вода! Дайте вода!“ — викаше някой. Двама вече се суетяха около чешмата в двора, но скоро вдигнаха безпомощно ръце — вода не течеше. „Ей, кмета, що няма вода?“ — викна Вартоломей. На званието кмет се обади мургав субект на средна възраст, облечен в плетена жилетка: „По тая тръба, началник, не е текло от година и нещо! Бегайте с кофите на старата чешма! Е-е-ее там доле…“ Дик вече бе захвърлил сакото и трескаво си събуваше панталоните. Някой изнесе от къщата кърпи и, кой знае защо, сиво одеяло, наподобяващо черга. Дворът се изпълни с щъкащи хора, англо- и туземноговорящи, мъчещи се да скрият усмивките. Дик жално гледаше косматите си омазани крака — вече се бе освободил и от панталона, и от обувките, но това не го правеше по-чист. „Максиме! — викна Вартоломей. — Максиме, пали колата и карай мистър Пейн на язовира!“ Очевидно Максим беше шофьорът, заместващ злополучния Нестор — той се обади някъде откъм колите: „Тия зад мене да дръпнат назад, не мога да излеза! Ей! Последния там, дай заден!“ Около автомобилната колона се засуетиха шофьори, джиповете един по един запъплиха на заден ход. Вартоломей уви Дик с одеялото и го поведе навън, виновно подхвърляйки на Джон: „Това е, колега, положението…“

Джон също тръгна да излиза, но тъкмо бе прекрачил портата, когато откъм пътя го пресрещна мъж, наметнал зелено планинарско яке, мъж едър, но някак мек и отпуснат, с рядка брадичка и кротък поглед на будист-самодеец. Мъжът се представи като Евген, политолъг в МУЦИ, и тихо започна да се кае. „Джон! — шептеше той горещо, притиснал ръце до сърцето си, като някой Ромео на поправителен театрален изпит. — Не знаех! Виновен съм, но не знаех, честна дума! Обаче се осъзнах! И ще се поправя!“ Виновността си Евген виждаше в това, че е въвел понятието цхазъм без да е съгласувано с Хумдепа и без да установи, че е подхвърлено от някакви долни пънкари, врагове на ценностите по света и на територията. „Още днес депозирах молба, Джон! — уверяваше той. — Да се признаят всички трудове и документи, съдържащи думата «цхазъм», за недействителни…“ Джон се чудеше как да сдържи досадата си. С виновния тъжен поглед и умолителните си жестове Евген му приличаше на санбернар, уличен в злоупотреба с коняка от благотворителната манерка и изправен пред другарски съд. „И ще разоблича всички, които упорстват в заблуждението си и твърдят, че цхазъмът съществува…“ — обещаваше нещастният политолъг. Джон го слуша още няколко фрази време, после махна великодушно с ръка: „Нищо, Евген, случва се. Вървете и не грешете повече.“ Евген се поклони и изприпка някъде към колите на улицата.

А в къщата на Лука продължаваха да влизат и излизат хора, с униформи и без, с найлонови пликове за веществени доказателства и без, пъплеха методично и неуморно като мравки-разбойнички. Джон нямаше представа що за доказателства са събрали те в тази подмандатна територия, неочаквано за всички овладяла високите хуманитарни технолъгии, но знаеше, че МАСТЕХКОН няма да си тръгне оттук, докато му позволява законът за международните операции. А като престане да му позволява, ще го наруши.

…И в този хаотичен, непонятен, рискован и интересен

свят… единствен елемент на порядък внася тайнствената,

приказна фигура на Хакера, странстващия магьосник на

бъдещето.

С. Переслегин (леко редактиран)

София, декември 2001 — февруари 2002 г.