Иван Попов
Хакери на човешките души (5) (хуманитарен киберпънк)

5. Казан за домашно варене на мироглед

— Историята на интелигентните машини е започнала с цял куп идиотски заблуди — обяснява Балабан, докато се катери нагоре по стръмната пътека. Сидорчук го следва на крачка-две отзад. — Мислели са, че трябва да се стигне до човекоподобен интелект. Но за чий дявол? Нима някоя от другите машини копира физически човешкото тяло?…

Балабан говори почти без да се задъхва, независимо от стоте си кила и от раницата на гърба. Сидорчук е само шейсет и пет кила и уж би трябвало да му е по-леко, но вече се е задъхал, макар че почти не говори. Приказва основно Балабан.

— В дъното на всичко е разделението на информационния труд. Човек ужким е универсално устройство, но неговите машини са тясно специализирани. Тракторът не може да шие и шевната машина не може да оре. Същото е и с интелигентния софт. За чий му е на чат-ботът да знае медицина и на експертната система да знае махленски жаргон? За ничий… И изобщо какво означава, че софтът „знае“ нещо, при положение че той няма жизнен опит? А?…

— Жизненият опит се моделира…

— Точно така. Моделира се. Но как се моделира? Първият експеримент е бил такъв: взели са не знам колко хиляди страници текст от Джордж Вашингтон — писма, статии, дневници, мемоари — и ги вкарали в машината да преброи думите. Направили сложен модел — коя дума с каква вероятност в близост до какви други думи се среща. Идеята им била, че ако накарат машината да генерира текст със същите вероятностни параметри, той ще изглежда като писан от Джордж Вашингтон. А това би значило, че успешно са моделирали личността на Вашингтон. И жизненият опит се свежда до ред от вероятностни матрици, описващи употребата на думите. Е, така и се оказало…

— За латентното семантично индексиране ли говориш? — сеща се Сидорчук. — Но реалните приложения са по-сложни. Включват се и бази знания, и други неща…

— Включват се. Но основното си остава броенето на думите. И ако си дойдем на приказката — жизненият опит реално се моделира по части. Една компания прави модул за медицински знания. Друга — модул за махленски жаргон. А клиентският компютър въобще не мисли, той само се връзва. Към нужния интелигентен модул. Интелигентността е свойство на отдалечения сървър. Но същото е и с хората! Ето, някой ти говори нещо, дето уж той си го мисли, а всъщност му го шушне в реално време някой бот през зъркелите. Въпрос с неповишена трудност: с кого говориш тогава? С човека или с бота?…

— Не виждам какво е виновен конструктът тук — възразява Сидорчук и бърше потно чело с опакото на дланта. — И преди е било същото: ти приказваш уж с някой, а той ти отговаря каквото са казали по телевизора. Или каквото е прочел в наръчника. Хората винаги са повтаряли чужди мисли. Още от пещерите и шаманите. И ако си мислиш, че този нашия разговор вече не са го водили на няколко хиляди други места няколко хиляди други хора…

— Така! Да видим обаче еволюцията. Историческата тенденция. Коефициентът на интелигентност на човека се увеличава, но бавно. Примерно се удвоява за хиляда и нещо години. А количеството знания се удвоява за колко? Горе-долу за петнайсет. Още по-бързо се усилват комуникациите. От шамана хората са чували по няколко лафа седмично на корпоративното събрание… или както там се е казвало. А на нас ежеминутно ни надуват главата телевизори, вестници, книги и какво ли още не. Сега ни я надуват и през зъркелите. И става като при компютрите. Преди във всяка машина са стоели и операционна система, и бази знания, и програми, и всичко. Сега какво е? В клиентската машина има само комуникационни протоколи. И нещо, което може да се нарече операционна система само защото заема много памет и иска много процесорен ресурс, а иначе нищо не върши. Целият машинен интелект е на отдалечени сървъри. Същото става с хората. Едно време човек е държал масата свои знания в главата си. Сега човекът със зъркели е отдалечен терминал, който се връзва към едни или други конструкти…

— Пак нищо ново няма тук. Знанията са излезли извън човека още откакто са измислили писмеността.

— И да не е ново, тенденцията е отявлена. Колкото повече се усилват комуникациите, толкова повече задачи прехвърля единицата върху системата. Сега знаеш ли какво разработват? Мнемоинтерфейс. Целта е директна мисловна комуникация на мозъка с машината. А не, както при неврокуплунга, да се минава през периферната нервна система… Представи си сега един мозък с мнемоинтерфейс, вързан към мрежата. Той си помисля нещо, мисълта се предава към някой конструкт или към търсачка, мрежата отговаря — и отговорът идва във вид на мисъл в главата. Без никакви зъркели! И представи си човек, който от съвсем млад е свикнал с мнемоинтерфейса до такава степен, че вече не прави разлика между своите и мрежовите мисли… Но това вече няма да бъде личност, поне според днешните представи. Какво ще се получи като цяло, сещаш ли се?

— Знам, глобален мозък ще се получи. Или метамозък, както го наричат други. Всички съзнания свързани заедно. Вече съм я чел някъде тая теория…

— Правилно, метамозък. Но знанията в него ще се държат от машини, мислите ще се пораждат също от машини… меметичните^[1] и агоричните процесори нали затова служат? Тия с теориите си мислят, че човекът ще бъде основна градивна единица в метамозъка. Но той всъщност ще остане само периферно устройство, терминал, пращащ заявки към машинните интелекти…

Балабан млъква. До хребета остават само двайсетина крачки и всяка клетка от тялото на Сидорчук предчувства наближаващата почивка. Най-накрая обувките на Балабан стъпват на билото, широко само няколко метра. Сидорчук вижда един широк плосък камък, сваля раницата и сяда отгоре му. Балабан също сяда и си развързва обувките. Явно нещо го убива.

От върха се открива забележителна гледка. Сидорчук включва камерата и я завърта надолу към червеникавата пустиня с пръснати самотни скали и гигантски уродливи кактуси. После — към редките дървета и храсти, растящи по стръмните склонове. После я насочва нагоре — към небето с извънредно наситен син цвят, в което неподвижно висят редки облаци със странни форми. Завърта я и към седналия потен Балабан, изтръскващ обувката си, и към стъпките, оставени от подметките им в червената пръст. Целият пейзаж трябва да се запише на диска.

— Къде казваш, че са снимали „Марсиански десант“? — пита той.

— Под другия склон някъде… — Балабан се рови в раницата си, вади картата — няколко небрежно сгънати принтирани листа. Вади и храна — две хлебчета, буркан с нещо мазно и бекон, загънат във вестник „Армадилски информатор“. На вестника стискат ръце президентът и финансистът-филантроп Дьорд Лукач. Някой от двамата е нанесъл на другия… какво? Визита е нанесъл, казва заглавието от другата гънка. Без да уточнява кой на кого.

Сидорчук също вади ядене — две колибарски пици^[2] и бутилка с минерална вода. Бутилката вече е почти празна. Добре че Балабан носи цяла полутуба. Двамата се нахвърлят върху манджата. Изгладнели са сериозно — вече шест часа вървят. Дискретен пукот от изправно работещи челюсти се разнася наоколо.

И хребетът, и околната пустиня са частна собственост. На компанията „Лисица на XXI век“^[3]. Тук се снимат филми. Сидорчук и Балабан сутринта минаха покрай две бивши филмови площадки. Площадките ясно си личаха отдалеч — изровен пясък, стърчащи колове, отстрани варели с боклук. Компанията нещо я мързи да си рециклира природата.

През цялата екскурзия Сидорчук е като на тръни. Всеки момент очаква да долетят с хеликоптер охранителите на компанията. И да ги закарат закопчани при армадилския шериф — за минаване през частна собственост. На Балабан обаче не му е за пръв път да си прави разходки из филмовите владения. Тук той е, така да се каже, рецидивист. И още не са го хващали. Казва, че в нормалните паркове е прекалено голяма навалица, за да се ходи там. И е прав…

— …и така, за какво служи човекът в една корпорация? — Балабан умее да говори и с пълна уста. И го прави. При това периодично сменя туземския език с нормален, особено при по-засуканите термини. — Тъй наречените знания са вкарани в експертни системи и конструкти. Навсякъде подсказват машини, докладите се пишат от машини, изказванията пак машини ги транслират в зъркелите…

— Е, чак пък така не е! — възразява Сидорчук. — Повечето експертни системи са човеко-машинни. Значи без човек не може да се мине…

— Добре де, но какви са изискванията към човека в тези системи? В нашия Комитет на какво държат най-много? Правилно, на съвместимост с психостандартите. Човекът трябва да бъде контактен, да предразполага другите, да владее ролевите социални игри. Който ги владее най-добре, става началник. За знания не става дума, нали подсказват конструктите. Но ето, сега излязоха девайси с биологична обратна връзка, които тренират хората да се държат перфектно. Да се усмихват, да контролират гласа, да калибрират жестовете и прочие. БОВ-тренинг на поведението. Станиславски ряпа да яде…

— Кой е тоя Станиславски?

— Някакъв там имиджмейкър. И така, какво имаме? Едни девайси проверяват как други девайси са научили човека да се държи. Самият човек седи там заради едната щатна бройка. Защото конструктът не е материално отговорно лице. Трябва да има някой, който да опира пешкира при издънка. Тогава какво представлява човекът в корпоративната йерархия? Кое го катери нагоре? Едната гола воля за власт…

— Ти малко като Ницше почна. „Also spracht Balaban“^[4]…

— Точно така. Корпоративно ницшеанство. Помисли: защо автоматизирането на умствения труд започва от ниските нива в йерархията, а не от високите? Логически би трябвало да е обратното — нали мисловният труд на началника се автоматизира много по-лесно от този на подчинения! Нали работата на началника е не да мисли, а да юрка. Да юрка онези надолу да мислят. Но тук става много смешно, понеже той не може да разбере дали онова, което му докладват долните, е информация или лъжа, дали е мисъл или идиотщина… Затова и тази страст към вкарване на подчинения интелект в машини: софтът, дори да подведе шефа понякога, няма зла умисъл, няма користни мотиви. За разлика от човека. Но в крайна сметка началникът е отново придатък към интелигентния софт…

— А, значи клониш към това, че не техниката служи на човека, а човекът на техниката — сеща се Сидорчук.

— Вярно си забелязал.

— И сега ще обясниш, че трябва да се борим срещу техниката може би? Назад към природата? Това го искат зелените. Но ти, Балабане, ми приличаш на всичко друго, но не и на зелен…

— А защо трябва да се борим? И изобщо какво ненормално виждаш в това — че човек служи на техниката? — Балабан се оживява, почва да жестикулира и с двете ръце. — Всъщност никога не е било другояче и никога няма да бъде. От гледна точка на човека, разбира се, е по-добре на него да му служат. И ако иска, лесно може да си намери аргументи, че наистина техниката му служи. Но ако погледнем системно… Човечеството, в края на краищата, е информационна система, нали? С елементи на меметична, агорична и символична еволюция. Човекът е елементарна изчислителна единица. А от гледна точка на еволюцията е важен не индивидът, а кодът, който се предава. Независимо дали генетичен, културен или технологичен. И щом човечеството е спонтанна изчислителна система, значи то решава, както всички други системи от подобен клас, някаква сложна оптимизационна задача…

— Каква задача? Какво оптимизира?

— Конкретно няма значение. Представи си, че решаваш с генетичен алгоритъм задачата за търговския пътник. Натъпкваш индивидите със случайни правила и ги пускаш да еволюират. А те как преживяват това? Те си мислят с кого да се кръстосат, ядосват се, когато съседът им изяде ресурсите, някои загиват, други оцеляват. Цяла трагедия древногръцка. А не разбират, че смисълът на техния така наречен живот е да решат — при това не поотделно, а колективно, цялата популация — задачата за търговския пътник. И нищо друго. Но в мисленето си те са ограничени в ядене, размножаване и толкова. Това е за тях смисълът. А ти ги гледаш отгоре като дядо господ как се суетят…

— Май нещо като системна теология се получава — чеше се по главата Сидорчук. — Някой ни е програмирал, на седмия ден е задал гранични условия и ни е пуснал да му решаваме задачата. За търговски пътник или за обхождане на N-мерна шахматна дъска с ход на коня, слона и верблюда. И сега ние смятаме нещо, а Програмистът ни зяпа отгоре и се чуди кога ще свършваме. А ние преживяваме, конкурираме се за пари и жени, водим войни — обикновени, валутни и хуманитарни… Така ли?

— Горе-долу — съгласява се Балабан. — Само че без чичкото програмист отгоре. Задача решаваме, да. Но за оня, който я е поставил, не бива да говорим, ако не сме излезли отвъд рамките, в които ни е вкарал, и не сме го сгащили как ни натиска клавишите. Засега разсъждаваме, че системата се саморазвива. От нежива към жива материя, от немислеща към мислеща, от некултурна към културна, от ниски към високи технологии… Системата си търси оптимум, но още е далеч от него. И освен това полето на възможните решения се променя заедно с технологиите…

Балабан млъква, прибира остатъците от яденето в раницата и с пъшкане почва да се обува.

— Накъде сега? — пита Сидорчук.

— Надолу и на запад. Ще минем покрай снимачната площадка на „Марсианските атаки“, тя сега е празна. После по онзи каньон и излизаме до мотела.

— Ще ни стигне ли времето? — Сидорчук гледа снишаващото се слънце.

— Ще стигне. От каньона трябва да излезем въобще по тъмно, за да не ни види от пътя някое случайно ченге.

Балабан вдига раницата и тръгва по билото. Сидорчук го следва. Всичко наоколо е осеяно с коварни камъни и трябва да се стъпва внимателно.

— Значи — Сидорчук се връща на разговора — човечеството е компютър, решаващ оптимизационна задача, а Бог е неговият програмист…

— Чакай. Стига с тоя бог. Да не изпадаме в култ към личността. Спонтанно изчислителните системи могат въобще да нямат програмист. Те не са като онези, фон Ноймановите. Макар че и при тях може да има отделни части, програмиращи другите. Да, човек може да стане нещо като програмист. Или бог, както ти му викаш.

— И как може?

— Различно. Вземи нашия комитет. С какво се занимава той? Горе-долу точно с това: мониторинг на човечеството като спонтанен компютър. Макар че никой не го е формулирал така, а говорят само за ценности и хуманитарни работи. Комитетът е нещо като супервайзър на света. Анализират се медиите, културата, езикът. И се подгонват според текущите стандарти, значи се програмират…

— Чакай! Не ги подгонваме ние, а Програмата. Тя се занимава с полевите операции. Как беше… Стандартите ги спускат от Хумдепа, Програмата ги насажда по места, Комитетът проверява как са ги насадили и усъвършенства стандартите.

— Правилно. Има обратна връзка. Но ведомствата са различни. Конкурират се. Непрозрачни едно за друго. За да не се сговорят и да не пращат във фондацията кухи доклади. Както са казали мъдрите чичковци, дясната невидима ръка не трябва да знае какво върши лявата…

— Но и двете ръце работят със софтуер и методи на хумтешките компании! — вика Сидорчук. — Излиза…

— Излиза какво?

— Че всъщност всичкото го вършат конструктите на „GL“ и „Оракул“. Стандарти, контент-анализ, текст, шаблони, езиково инженерство — всичко вече е машинно. Значи не Комитетът проверява какво е свършила Програмата, а едни софтове проверяват какво са свършили други!

— Хм-м-м… Поумняваш — мълви замислен Балабан. — Но въпросът е друг. Да оставим хумтеха, да говорим за хората. Да опишем породата, как се справя с несгодата… — Балабан се хили. — Значи има едни такива, пъплят по света като мравки и не знаят за хумтеха. Тоест знаят, но не се замислят, че са всъщност терминали към неговите сървъри и конструкти. Че мислите им са рожби на „GL“ и „Оракул“. Значи това е простолюдието. Охлос-бохлосът. Но има и други. Фондацията „Лукач“, хумтех-компаниите… Те са нещо като програмисти.

— Аха. Значи все пак бащицата Лукач е бог?

— Е, чак пък бог. Временно изпълняващ длъжността херувим — може. Но нещо повече — едва ли. Ти сам го каза: в Комитета умственият труд е машинен. Лукач е само юридическо лице. Собственик. И прибира добавената, така да се каже, стойност. Аз бих казал така: хумтех-компаниите програмират хумтех-софтуера, а той програмира надолу всички. Или по-точно — не всички.

— Защо не всички?

— Така. Сега ще ти кажа най-важното. Кое прави охлоса охлос? Простият човек е елементарна единица в спонтанния компютър, но кое го прави такъв елементарен? Първо — това, че не вижда по-далеч от носа си. И второ — това, че не може да изменя правилата за комуникация с другите. Системата се състои от елементи и интерфейси за комуникация. Тоест от непрозрачности. Елементът вижда входовете и изходите, но нищо зад тях. И се съвместява с интерфейсите, понеже друго не може да си представи. Така е при всички спонтанни компютри. Неврона да вземем: той само предава импулси, бори се за калиеви и натриеви йони, търси къде да си набута аксона, ей такива неща. А мозъкът като цяло играе например шах. Дори още по-страшно: ако единиците почнат да разбират как върви системата, системата може да спре да работи! Защото единиците ще се изхитрят да я манипулират по недокументирани начини, с инсайдерски^[5] трикове…

— Получава се нещо като обектно програмиране. Там е казано: всеки обект да работи с другите само през техните интерфейси. Структурите трябва да бъдат капсулирани. А не всеки обект безразборно да бъзика всички данни.

— Горе-долу така е. Единицата в спонтанния компютър трябва да следва правилата без да мисли нито за тях, нито за компютъра като цяло… Обаче! Човек е твърде сложна единица. И може да проникне отвъд интерфейсите на системата. Ето ти пример. Психобота на „Оракул“ нали го знаеш? Дето мери степента на дружелюбност на усмивките и разни други такива? Е, охлосът тренира усмивки за пред софта. Съвместява се с интерфейса. Защото не знае какво става вътре, зад капака на оракулския девайс. Ако знаеше, просто можеше да го хакне. Например да инсталира демон, който да коригира данните за психопрофила, когато девайсът ги праща към базовата машина…

— Ти да не си го… таковал? — Сидорчук веднага изпада в подозрения. При това далеч не безпочвени.

— Ех, елементе… — въздъхва Балабан като доктор пред безнадежден пациент. Но се хили. Значи пациентът не е съвсем безнадежден. — Това само за пример го дадох. Да ти покажа, че светът се състои от капаци, които хората си поставят едни на други. Едни слагат капака, за да не могат други да надзъртат зад него. Или по-точно го слагат уж с блага цел, да улесняват живота на другите. Нали капакът, интерфейсът, опростява работата, достъпа до това зад него. Вместо да разбира как работи девайсът, юзерът^[6] се учи да натиска копчетата. И си остава ограничен дотам… Програмистите са тези, които създават девайса и слагат капака. И правят всичко възможно юзерът да не надзърта под капака! Включително забранявайки със закон разглобяването на девайса, има и такива случаи, особено в хумтеха… На програмистите това им е занаятът, от това печелят. Впрочем те също са ограничени по своему — от разделението на труда. Всеки е разбирател само на своя участък. И корпоративната служба за сигурност го бие по главата, ако проявява нездрав интерес към чуждите участъци… Но има и още едни хора, които са си поставили цел да станат разбиратели за неща, дето въобще не са им работа. Които бърникат навсякъде и се учат на всичко. Тях обикновено ги наричат хакери…

— Аха! — Сидорчук се сеща каква е работата. За хакер явно се мисли Балабан. Но ей сега ще му бъде натрит носа. — Ако обществото е спонтанен компютър и неговият програмист е Бог, за хакера остава да е… дявол! Така ли излиза?

— Е, чак пък дявол. По-скоро свръхчовек. Стоящ отвъд интерфейсите, предписани от който там ги предписва.

— Ти пак до Ницше стигна.

— И какво от това? Разделение между разработчици и простолюдие е имало винаги. В църквата имаме пастири и паство, стадо. След това — партиен апарат и също стадо. Сега имаме хуманитарни технолози и охлос, тоест пак стадо. Но винаги има и хора, които преодоляват това разделение! Независимо дали им викат еретици, дисиденти или хакери… В обществото съществува аналог на капака, под който охлосът уж не бива да бърника. Но хакерите бърникат!

— А защо не бива?

— Защото културата е софтуер от особен род. Тя реално работи само ако механизмите й са скрити от охлоса. Само ако хората не я поставят под съмнение. Нали когато поставяш нещо под съмнение, ти се освобождаваш от него. А ако много хора изведнъж се освободят от интерфейсите на обществото, могат да го докарат почти до катастрофа. Аз това впрочем съм го виждал на едно място…

Силен поривист вятър се появява изневиделица. Разкопчаното яке на Балабан се издува като платно. Червен пясък се набива в лицата, скрипти между зъбите. Сидорчук свива очи, пази ги с ръка. На Балабан му е по-лесно, понеже е с очила. Обикновени, слънчеви, а не зъркели с растер.

Каньонът вече е близо и двамата се насочват към него. Балабан твърди, че там растат диви фикуси. Сидорчук специално си е взел голяма консервна кутия, за да пресади някой.

— …Хакерът — надвиква вятъра Балабан — подлага всичко на съмнение. Той нахитрява, той е циничен. Той е асоциалният елемент. Камъчето, дето обръща каруцата на хуманитарните работи…

Още няколко десетки метра — и двамата хлътват в каньона. Свирещият вятър остава някъде горе. Стръмна пътека се спуска между скалите към мътния поток на дъното. Там долу наистина се зеленеят някакви растения. Но отдалеч не им личи да са диви фикуси.

— Балабане! — сменя темата Сидорчук. — Измисли ли нещо по оня доклад?

— Кой, за болните мозъци?

— Да.

— Как да ти кажа. Онзи юнак спокойно може да е прав. Теоретично в мозъка може да се програмира друго изчислително устройство — агоричен процесор или каквото е там. Но има два мно-о-ого неясни въпроса. Първо — как са програмирани пациентите? Те не са подлагани на явна хипноза. Иначе щяха да кажат на психиатрите. Остава да са обалъчвани… тоест облъчвани, без да знаят, по случаен начин или масово. С нещо от типа на двайсет и петия кадър на телевизора може би… Тук има много неизвестни. Но има друг, още по-сложен момент. Ако наистина някой ги е програмирал, без те да знаят, как програмистът ще си получи резултатите от изчисленията? Той ги е пуснал да смятат нещо смислено. Нещо, което му е нужно. Или би трябвало да е така. Но той не е свързан с тях. И да предположим, че някой от програмираните си реши задачата. Как ще съобщи това на програмиста?

— Може би има програмиран и някакъв начин за връзка. Например — да се прати резултата на еди-кой си е-адрес. Дори… знаеш ли? Може да се свързват в неосъзнат режим! Сомнамбулично. Стават нощем, сядат на компютъра и докладват. Или, ако имат невроинтерфейс, може директно през него да се свързват!

— Ако е за въпрос… Ако е за въпрос, през невроинтерфейса може и да са били програмирани. Да! Обаче Сингх не споменава пациентите да са имали присадени куплунзи. Освен това мисля, че ако имаха, някой от психиатрите щеше да заподозре. Или във всеки случай оня, как беше, физик ли, интелигент ли… да, той трябваше да заподозре, че ония са хакнати през неврокуплунга.

— Нищо подобно няма казано в доклада.

— Затова мисля, че са нямали невроинтерфейси. Но по-добре питай допълнително вашия резидент.

— Направо сега ще го потърся — Сидорчук посяга към джоба на раницата, където държи мобилника.

— Чакай! — спира го Балабан. — Не оттук. Охраната може да ни засече по сигнала на мобилника. Те имат разни подслушвачки.

Сидорчук оставя апарата.

— Добре. Значи какво остава за крайна хипотеза?

— Тия мозъци някой ги е програмирал. Но как ще си издърпа резултатите от тях — не знам и това е. Ако трябва да им се следят всички разговори и е-пощи, става много сложно.

— Защо, по принцип може. Туземната администрация ще съдейства.

— Добре, може. С две думи — трябва да се продължи разследването.

— А на Асанович какво да докладвам?

— Официално засега недей нищо. Макар че ми се въртят в главата едни предложения…