Серия
Войната на старците (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Old Man’s War, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 46 гласа)
Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
ultimat (2010)

Издание:

Джон Скалзи. Войната на старците

ИК „Бард“, 2007

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ISBN 978–954–585–797–3


На Рейгън Ейвъри, първия ми читател,

и неизбежно на Кристин и Атена

Първа част

1.

Две неща направих на седемдесет и петия си рожден ден. Отидох на гроба на жена ми. После отидох в армията.

Посещението на Катиния гроб бе по-малко драматичното. Тя е в гробището „Харис Крийк“, на по-малко от миля от къщата ни. Много трудно беше да й намеря парцел в гробището, никой от двама ни не бе очаквал да се случи толкова скоро и не бяхме предприели нужните постъпки. Унизително е да се разправяш с уредник на гробище, че жена ти няма платено място и не могат да я погребат. В края на краищата се наложи синът ми Чарли, който по случайност беше и кмет, да дръпне нужните конци, за да получим желания парцел. Има известни преимущества да си баща на кмета.

Та за гробното място. Скромно и незабележимо, с малка табелка вместо масивен камък. Кати лежи до Сандра Кейн, върху чийто гроб се издига голям надгробен камък от шлифован черен гранит, оборудван с гимназиална снимка на Санди и сълзлив цитат от Кийтс за смъртта и младостта, гравиран най-отгоре. Съвсем в стила на Санди, между другото. Щеше да е доста забавно, ако имаше някакъв начин Кати да научи, че Сандра лежи до нея с цялото великолепие на този огромен и лъскав камък: докато бяха живи, Санди винаги поддържаше нещо като пасивно-агресивно съперничество между двете. Ако Кати се появеше на градската надпревара за домашни сладкиши с ябълков пай, Санди неизменно щеше да донесе три, че и повече, и да се намуси, ако паят на Кати се продаде пръв. Какво правеше Кати ли? Просто си купуваше от пая на Санди — само мир да има. Трудно обаче е да се каже дали от гледна точка на Санди това не влошаваше нещата.

Та в този ред на мисли надгробният камък на Санди може да се брои за последна дума по въпроса — окончателното изфукване, което не може да бъде оборено, защото в края на краищата Кати е вече мъртва. От друга страна, не помня някой да е посещавал гроба на Санди. Три месеца след смъртта й Стив Кейн продаде къщата и се пресели в Аризона с усмивка, широка колкото междущатска магистрала. Малко по-късно ми прати картичка — събрал се с една тамошна дамичка, преди петдесетина години прочута порнозвезда. Трябва да призная, че близо седмица, след като научих това, се чувствах някак омерзен. Децата и внуците на Санди живеят в съседното градче, но като гледам какъв интерес проявяват към гроба й, могат спокойно да са другаде, дори в Аризона. Нищо чудно аз да съм единственият, дето е чел словата на Кийтс, гравирани върху надгробната й плоча.

На табелката на Кати е изписано само името й (Катрин Ребека Пери), годините на раждането и смъртта и кратка епитафия: „ЛЮБИМА СЪПРУГА И МАЙКА“. Прочитам тези думи всеки път, когато навестявам гроба — кратки слова, ужасно недостатъчни, за да опишат цял един живот. Думи, които не могат да кажат нищо за нея, за това как е посрещала всеки нов ден, какво е работила, за интересите й или за това дали е обичала пътешествията. От тях няма как да разбереш какъв е бил любимият й цвят, нито дали си е харесвала прическата, за кого е гласувала, имала ли е чувство за хумор. Няма да знаеш нищо за нея, освен че е била обичана. Което е самата истина. Кати би сметнала това за напълно достатъчно.

Мразя да идвам тук. Мразя мисълта, че жена ми е мъртва, мразя спомена за това как в един миг в една съботна утрин тя правеше в кухнята вафлена торта и ми разказваше за срещата на библиотечния съвет предната вечер, а в следващия лежеше на пода и се гърчеше в мъчителни спазми, докато ударът разкъсваше мозъка й. Мразя и последните й думи: „Къде сложих ванилията, по дяволите?“ Мразя факта, че се превърнах в един от онези старци, които ходят на гробищата, за да са до мъртвата си съпруга. Когато бях (много) по-млад, често питах Кати какъв ще е смисълът. Купчина гниеща плът и кости, принадлежали някога на човек, който вече не е между живите, си е само купчина гниеща плът и кости. Човека просто го няма — отлетял е за рая, или е в ада, или кой знае къде. Със същия успех можеш да ходиш на посещения при парче пушено месо. Когато остарееш, си даваш сметка, че е точно така. Само дето това вече не те интересува. Защото е всичко, което имаш.

Колкото и да ненавиждам гробището, радвам се, че е близо до вкъщи. Защото Кати ми липсва ужасно. И е много по-лесно да съм с нея тук, където тя е мъртва, вместо на места, на които я помня жива.

Не останах дълго — никога не оставам дълго. Стоя само колкото да почувствам болката, която е все тъй прясна след всичките тези осем години и която неизменно ми напомня, че има и други неща, дето мога да свърша, вместо да стоя насред гробището като изкуфял глупак. Мине ли ми тази мисъл, се обръщам и си тръгвам, без дори да погледна през рамо. Всъщност това беше последният път, когато идвах тук, но не исках да се задълбочавам върху тази мисъл. Както вече ви казах, това е едно от онези места, на които тя никога не е присъствала в друг вид, освен в настоящия. Има много по-ценни спомени, над които да се съсредоточа.

 

 

Макар че, като си помисля, записването в армията също не беше кой знае колко драматично.

Градчето ни е твърде малко, за да си има собствена наборна служба. Наложи се да отскоча до Грийнвил, областния център, за да постъпя. Наборната служба се помещаваше в тясна стаичка на един от етажите на универсалния магазин, напъхана между официално лицензираната питиепродавница и студио за татуировки. В който и от двата магазина да решиш да влезеш, на сутринта може да се събудиш със сериозни проблеми.

Отвътре канцеларията изглеждаше още по-непривлекателно, ако това въобще е възможно. Беше обзаведена с бюро, компютър и принтер, два стола, на единия от които седеше служителката, и още шест други, подредени покрай стените. На малка масичка пред шестте бяха струпани овехтели издания на „Таим“ и „Нюзуик“. Двамата с Кати, разбира се, бяхме идвали тук преди десетина години и имах чувството, че нищо не се е променило, включително списанията. Само служителката ми изглеждаше различна. Предишната май нямаше нито дълга коса, нито цици.

Сегашната пишеше нещо на компютъра и изглеждаше погълната от работата си.

— Един момент и ще ви обърна внимание — каза, без да вдига глава. Рефлекс като на кучетата на Павлов към отварянето на вратата.

— О, не бързайте — отвърнах. — Виждам, че сте претрупани с работа.

Опитът ми да се пошегувам бе подминат с пренебрежение, но все пак се радвах, че не съм изгубил форма. Седнах на стола до бюрото и я зачаках да свърши онова, с което се занимава.

— Идвате или заминавате? — попита тя накрая и вдигна очи към мен.

— Моля?

— Идвате или заминавате — повтори тя. — Идвате, за да заявите съгласието си да постъпите, или заминавате за започване на службата?

— О… заминавам.

Тя ме погледна още веднъж над смъкнатите си очила.

— Вие сте Джон Пери, нали?

— Как познахте?

Тя кимна към компютъра.

— Повечето хора, които постъпват на служба, го правят на рождения си ден, въпреки че разполагат с трийсетдневен гратисен период. Днес имаме само трима рожденици. Мери Валъри вече се обади, за да ни извести, че не желае да постъпва. А не ми приличате на Синтия Смит.

— Радвам се да го чуя — отвърнах.

— И тъй като не сте тук, за да заявите желание за постъпване — продължи тя, като игнорира поредната ми проява на хумор, — е логично да се предположи, че сте Джон Пери.

— Може да съм някой самотен старец, отбил се да си намери компания.

— Тук не идват такива — отвърна тя. — Изглежда, хлапетата от студиото ги плашат с демоничните си татуировки. — Намести се на стола и съсредоточи вниманието си върху мен. — Документите, ако обичате.

— Но нали вече знаете кой съм?

— Просто за да сме сигурни — каза тя, но на устните й не затрептя и намек за усмивка. Сигурно не е лесно да се занимаваш ежедневно със склерозирали заядливци като мен.

Подадох шофьорската си книжка, акта за раждане и националната си лична карта. Тя ги взе, измъкна изпод бюрото една плочка, включи я в компютъра и я постави пред мен. Сложих дланта си върху нея и изчаках положителна идентификация. Жената пъхна личната ми карта в страничния процеп за потвърждение и пак каза:

— Вие сте Джон Пери.

— Е, върнахме се там, откъдето започнахме.

Тя ме игнорира отново.

— Преди десет години, в деня, когато сте заявили желанието си да постъпите на служба, сте получили необходимата информация относно Колониалните отбранителни сили, правата и задълженията ви, свързани с постъпването в тях. — Говореше с тон, който подсказваше, че произнася тази реч поне веднъж дневно, вероятно и по-често. — В промеждутъчния период сте получавали опреснителни материали, с които сме ви напомняли за поетото от вас задължение. Питам ви — на този етап нуждаете ли се от още информация по въпроса, или сте в състояние да декларирате, че осъзнавате и разбирате напълно правата и задълженията, които предстои да поемете? Имайте предвид, че изискването на допълнителна информация и материали в този момент все още не подлежи на съдебно наказание.

Припомних си пояснителната лекция. Първата част се състоеше от досадна реч, посветена на човешките колонии и произнесена от монотонен апаратчик на КОС: присъстваха десетина застаряващи граждани от областта, които не спираха да се тъпчат с понички и да се наливат с кафе. След това ни раздадоха брошурки, посветени на службата в КОС — ако се съдеше по тях, нещата там не се различаваха от военната служба където и да било. Когато се стигна до частта с въпроси и отговори, узнахме, че лекторът всъщност не служи в КОС, а е нает да изнася лекции в нашата област.

Втората част бе кратък медицински преглед. Взеха ми кръв, остъргаха вътрешната страна на бузата ми с тампон за тъканна проба и ми направиха скенер на мозъка. Изглежда, го преминах успешно. Оттогава всяка година ми пращаха нова брошурка по пощата. След втората година ги изхвърлях, без да ги чета. Не надзърнах в нито една.

— Разбирам — отвърнах лаконично.

Тя кимна, бръкна отново в бюрото, извади лист и писалка и ги сложи пред мен. Върху листа имаше няколко параграфа, под всеки имаше място за подпис. Документът ми беше познат, бях подписал подобен на този преди десет години, за да потвърдя, че разбирам и съм съгласен с това, което ще ми се случи след десет години.

— Ще ви прочета изброените параграфи един по един — каза тя. — В края на всеки, ако ги разбирате и сте съгласен с тях, ще ви помоля да поставите подписа си и да напишете собственоръчно датата. Ако имате въпроси, бъдете така добър да ги задавате след прочитането на поредния параграф. Ако не разбирате или не сте съгласен с прочетеното, моля, не подписвайте. Ясна ли съм?

— Напълно.

— Чудесно — рече тя. — Първи параграф: „Аз, долуподписаният, разбирам и заявявам, че напълно доброволно и по собствена воля, без каквато и да било принуда и натиск, постъпвам на служба в Колониалните отбранителни сили, с продължителност не по-малка от две земни години. Разбирам и съм съгласен също така споменатата продължителност да бъде удължавана едностранно и по преценка на Колониалните отбранителни сили за период до осем години при избухване на война или възникване на военна заплаха“.

Клаузата за тези „десет години общо“ не беше новина за мен — макар да не бях чел брошурките от последните години, се бях натъкнал на нея в първата, пък и тя не бе тайна за обществото. Сигурно много хора я смятат за незначителна, но ако питате мен, КОС нямаше да я поставят, ако не смятаха да се възползват от нея. Заради Карантинните закони, ние тук, на Земята, не знаем почти нищо за колониалните войни. Все пак от малкото, което дочуваме, става ясно, че вселената в никакъв случай не е арена на нестихващ мир.

Подписах.

— Втори параграф: „Разбирам и потвърждавам, че с доброволното си встъпване в Колониалните отбранителни сили давам съгласието си да нося оръжие и да го използвам срещу враговете на Колониалния съюз, между които може да има и други човешки сили. По време на службата си нямам право да отказвам да нося оръжие или да отказвам да изпълня дадените ми заповеди, нито да се позовавам на морални и религиозни причини за изпълняване на воинския си дълг“.

Колко от доброволците за постъпване в КОС по-късно заявяват, че не могат да воюват по религиозни подбуди? Подписах.

— Трети параграф: „Разбирам и потвърждавам, че ще изпълнявам точно и безпрекословно всички заповеди и разпоредби на висшестоящите офицери съгласно Общия устав на Колониалните въоръжени сили“.

Подписах.

— Четвърти параграф: „Разбирам и потвърждавам, че с доброволното си встъпване в Колониалните отбранителни сили ще приема всякакви медицински, хирургични или терапевтични процедури и намеси, смятани за необходими от страна на Колониалните отбранителни сили за повишаване на моята бойна готовност“.

Ето я и основната причина, поради която аз и безброй други седемдесет и пет годишни старци постъпваме в КОС всяка година.

Веднъж казах на дядо ми, че докато се дотътря до неговата възраст, учените ще измислят начин да удължат съществено нормалния човешки живот. Той се засмя, а после ми призна, че навремето мислел по същия начин, а ето, че вече го докарал до дълбока старост без промяна в статуквото. Сега съм в неговата позиция. Проблемът в остаряването не е, че ти се случва едно, а после други неприятни неща — случват се всичките накуп.

Човек не може да спре стареенето. Генното лечение, заместващите органи и пластичната хирургия водят непрестанна борба с него. Но рано или късно то се докопва до теб. Слагат ти нов бял дроб и някоя сърдечна клапа изпуска. Сменят ти сърцето и черният ти дроб се надува като детско басейнче. Сменят дроба и тогава те прасва някой удар в мозъка. Това е главният коз на стареенето — още не са се научили да сменят мозъци.

От доста време средната продължителност на живота се покатери до деветдесет години и напоследък се задържа там. Сиреч, Господ Бог ни пусна да минем центъра, но когато наближихме първата защитна линия, стовари тежкия си крак отгоре. Хората могат да живеят и по-дълго и някои от тях наистина живеят по-дълго, но си остават старци и нищо повече.

Погледнете себе си: когато сте на двайсет и пет, трийсет и пет, четирийсет и пет и дори петдесет и пет, все още имате достатъчно сили да вземете от света каквото пожелаете. Когато сте на шейсет и пет и тялото ви започва да сдава багажа, споменатите мистериозни и малко плашещи „медицински, терапевтични и хирургични процедури и намеси“ започват да ви се струват интересни. После навършвате седемдесет и пет, някои от приятелите ви вече ги няма, сменили сте поне един жизненоважен орган, ставате да пикаете по четири пъти на нощ и не можете да изкачите втория етаж, без да се задъхате, а хората ви успокояват, че „изглеждате доста добре за възрастта си“.

Да замениш това за десет години живот в младо и здраво тяло, макар и в зона на военни действия, изглежда доста добра сделка. Особено след като ако не го направиш, след същите тези десет години ще си на осемдесет и пет и единствената разлика между теб и стафидата ще е, че докато и двамата сте сбръчкани и без простата, стафидата поначало не е имала простата.

Добре, ще попита някой, как в КОС успяват да се преборят със стареенето? Никой тук, на Земята, не знае отговора. Земните учени не са в състояние да обяснят как го правят, нито да копират техния успех, макар да не е заради нежелание или липса на опит. Колониалните отбранителни сили не действат открито, тъй че не можете да попитате и някой ветеран. Изглежда, колонистите също не знаят отговора, дори и да ги попитате, което всъщност не можете да направите. Каквито и процедури и лекарствени средства да се прилагат, това става някъде по станциите, в добре охранявани зони на колониалните сили, далеч от любопитните погледи на глобални и национални правителства. С други думи, никаква помощ от Чичо Сам или който и да било друг.

От време на време някое правителство, президент или диктатор решава да наложи забрана върху набора на доброволци за Колониалните отбранителни сили, докато не разкрият тайните си. Колониалните сили никога не влизат в спор — просто си събират багажа и си тръгват. Малко след това всички седемдесет и пет годишни в споменатата страна предприемат продължително междупланетно пътешествие, от което така и не се връщат. КОС не дават обяснения нито разумни доводи или логични обосновки. Ако искате да узнаете как връщат младостта на хората, просто трябва да се запишете при тях.

Като мен.

— Пети параграф: „Разбирам и потвърждавам, че с доброволното си встъпване в Колониалните отбранителни сили прекратявам своята гражданска принадлежност към националната и политическа общност, на която съм принадлежал, в конкретния случай Съединените американски щати, както и наследственото ми право да живея на планетата Земя. Разбирам, че от този момент ставам гражданин на Колониалния съюз, поданик и служител на Колониалните отбранителни сили. Признавам и осъзнавам, че след прекратяване на своето местно гражданство и планетно жителско право няма да мога да се завърна на Земята, след като приключи периодът на моята служба в Колониалните въоръжени сили, и че ще бъда настанен за по-нататъшно съществуване в колония по избор и желание на Колониалния съюз и/или Колониалните отбранителни сили“.

Казано по-простичко: няма връщане у дома. Тази част е заимствана от Карантинните закони, които бяха наложени от Колониалния съюз и КОС, според официалното обяснение, за да предпазят Земята от други ксенобиологични болести, подобни на яловата напаст. В началото естествено всички на Земята поддържаха подобно решение. Странно колко единна може да е цяла планета, когато само за една година една трета от мъжкото население губи завинаги оплодителната си способност. Напоследък обаче ентусиазмът по този въпрос взе да се изчерпва — на хората им омръзна да киснат на Земята и искат да видят свят, изглежда, дори забравиха времето, когато ни се стовари напастта. Но Колониалният съюз и Колониалните въоръжени сили са тези, които притежават космически кораби и скокови двигатели, а без тях междузвездните пътувания са невъзможни. Та така стоят нещата.

(Не че всичко това имаше някакво значение за мен. В края на краищата вече бях решил, че ще ходя там, където ме пратят, пък да става каквото ще.)

Едно странично следствие от Карантинните закони и монопола върху мигнодвига, тоест скоковия двигател, е, че комуникациите между Земята и колониите (както и между самите колонии) са почти невъзможни. Единственият начин да се получи своевременен отговор от някоя колония е да се пренесе от кораб, снабден с мигнодвиг — Колониалните сили правят, макар и неохотно, тази услуга, но само по отношение на планетарните правителства, всички останали си остават прецакани. Е, можете да си монтирате радиотранслаторна чиния и да чакате, докато улови сигнал от някоя колония, но след като най-близката от тях, Алфа, е на осемдесет и три светлинни години от Земята, ще ви е доста трудно да водите диалог.

Никога не съм се интересувал, но предполагам, че тъкмо този параграф кара най-много хора да се отказват. Едно е да мечтаеш отново да си млад, съвсем друго — да обърнеш гръб на всичко, което си познавал, на всеки, когото си срещал или обичал, да зачеркнеш опит и спомени, трупани седем десетилетия и половина. Ужасно трудно е да се сбогуваш с цял един живот.

Подписах.

— Шести параграф — последен — поясни служителката. — „Разбирам и потвърждавам, че от седемдесет и втория час на полагането на последния подпис върху този документ, или съответно на моето отпътуване от Земята с кораб на Колониалните отбранителни сили — което от двете събития предхожда другото, — от юридическа гледна точка ще бъда смятан за покойник в обществено-политическата общност, която обитавам, в конкретния случай щат Охайо на Съединените американски щати. Всичко, което притежавам, ще бъде разпределено на моите наследници, или ако няма такива, както следва съгласно местните закони. Ще бъдат закрити всички мои сметки, ще бъдат анулирани всички мои дългове и източници на приходи. Разбирам и потвърждавам, че ако не съм в състояние да извърша разпределение на своето имущество, мога по собствено желание да получа правна и финансова помощ от страна на Колониалните отбранителни сили“.

Подписах. Оставаха ми точно седемдесет и два часа живот. Така да се каже.

— Какво ще стане, ако не напусна планетата до седемдесет и два часа? — попитах, докато подавах документа на служителката.

— Нищо — отвърна тя. — Ако се изключи фактът, че ще бъдете мъртъв от юридическа гледна точка, а имуществото ви ще бъде разпределено според завещанието ви. Ще останете без финансови средства, възможност за постъпления, без лично досие в архивите и няма да можете да разчитате на защитата на закона.

— С други думи, ако някой реши да ми види сметката, няма да има юридически последствия?

— Е, не съвсем — възрази тя. — Тъй като ще бъдете официално обявен за мъртъв, могат да го съдят за „оскверняване на трупа“.

— Невероятно. — Ухилих се.

— Но ще добавя — продължи тя многозначително, — че досега не се е стигало до подобно нещо. Във всеки един момент от споменатите седемдесет и два часа можете да ми се обадите и да ме осведомите, че сте променили решението си. Достатъчно е само да ми позвъните. Ако не съм тук, сведението ще бъде прието от телефонния секретар. Важното е да се уверим, че вие сте този, който изразява промяна на волята си, и автоматически ще прекратим изпълнението на договора. Не бива обаче да забравяте, че подобна отмяна ви лишава от възможността за повторно кандидатстване. Имате право само на един опит.

— Схванах. Нужно ли е да полагам клетва?

— Ни най-малко. Сега ще обработя формуляра и ще ви дам билет. — Тя се обърна към компютъра и натисна няколко клавиша. — Само минутка…

— Не съм се разбързал чак толкова. Мога ли да ви попитам нещо?

— Омъжена съм — рече тя.

— Не това смятах да питам — рекох. — Често ли ви правят предложения?

— Непрестанно — оплака се тя. — Много е неприятно.

— Съчувствам ви. — Тя кимна. — Това, което смятах да ви питам, е дали сте срещала някой, който наистина служи в КОС?

— Освен наборниците ли? — Кимнах. — Не. КОС имат филиал на Земята, който се занимава с наборната дейност, но никой от нас не е постъпвал на действителна служба. Получаваме всички материали и информация от посолството на Колониалния съюз и нищо от самите КОС. Съмнявам се, че въобще идват на Земята.

— Не ви ли притеснява, че работите за хора, които никога не сте срещали?

— Не — отвърна тя. — Работата не е натоварена, заплащането е добро, като се има предвид колко малко средства са вложени тук. — Тя посочи спартански обзаведената канцелария. — Като стана дума, вие също сте готов да встъпите в една организация, за която не знаете почти нищо. Това не ви ли безпокои?

— Не ми е хрумвало — признах. — Стар съм, жена ми е мъртва и няма кой знае колко важни причини да оставам тук. Вие самата ще постъпите ли на служба, когато ви дойде времето?

Тя сви рамене.

— Нямам нищо против старостта.

— И аз нямах, докато бях млад. Не харесах това, което дойде по-късно.

Принтерът изписука и изплю нещо, което наподобяваше сгъната карта. Тя я взе и ми я подаде.

— Ето ви билета. На него пише името ви и че сте наборник на КОС. Не го губете. Рейсът потегля от входа на тази служба точно след три дена. Ще ви откара на летище „Дейтън“. Тръгва в 8:30 сутринта, но ще ви посъветвам да дойдете по-рано. Имате право само на ръчна чанта, така че подберете внимателно вещите, които ще вземете. Излитате от Дейтън в единайсет сутринта с полет за Чикаго и после в два следобед със стратолет за Найроби. Часовата разлика е девет часа, така че в Найроби ще пристигнете в полунощ местно време. Там ще ви очаква представител на КОС и ще получите възможност за избор — дали да вземете космоелеватора в два сутринта за Колониалната станция, или да си починете и да се качите на следващия в девет. Оттам нататък сте в ръцете на КОС.

Взех билета.

— Какво да правя, ако някой от тези полети се забави?

— Подобно нещо не се е случвало нито веднъж за петте години, откакто съм на работа тук — отвърна невъзмутимо тя.

— Брей! Сигурно и влаковете им вървят навреме.

Тя дори не мигна.

— Знаете ли — продължих, — откакто съм тук, непрестанно се шегувам.

— Знам — рече тя. — Съжалявам. Оперирана съм от чувство за хумор още като малка.

— Олеле!

— Това беше шега. — Тя стана и ми подаде ръка. Аз също станах и я стиснах.

— Поздравления, наборник — рече тя. — Желая ви успех там горе, сред звездите. От сърце ви го пожелавам — добави.

— Благодаря — отвърнах. — Оценявам жеста. — Тя кимна, седна и извърна поглед към компютъра. Очевидно беше време да си вървя.

На паркинга отвън срещнах възрастна жена, куцукаше към вратата.

— Синтия Смит? — подхвърлих.

— Да — отвърна тя. — Откъде знаете?

— Исках просто да ви честитя рождения ден — казах и посочих нагоре. — Може би ще се срещнем там.

Тя се усмихна, сети се какво имам предвид. Е, днес най-сетне накарах някой да се усмихне. Нещата вървяха към подобрение.