Иван Попов
Хакери на човешките души (11) (хуманитарен киберпънк)

4. Бръмбар в мобилника

На телефоните на вестник „Психофеномен“ — а на сайта бяха посочени четири номера — не отговаряше никой. За всеки случай, ако адресът се окажеше фалшив, Джон прати на редакцията кратко е-писмо с молба за среща: в писмото се представи като уфолог от метрополията, пребиваващ по работа в страната и търсещ контакт с туземни съмишленици. След това се приготви да върви направо в редакцията, отвори картата на града, за да се ориентира, но първо реши да се свърже със замразения информатор.

Замразеният — ако се съдеше по данните, пратени от Асанович — се казваше Даниел, а в Междуфондационното се водеше компютърен асистент. Беше приложена и снимка: от нея гледаше скулесто, мрачно лице с черна ситно- къдрава коса, сплескан чип нос и дръпнати по монголоидному очи. „Така ли изглеждат тукашните китайски негри?“ — мина през ума на Джон. Той набра на мобилника кодовото съобщение: „Даниел, търся ви за консултации по езика ФОРТ и приложенията му в минното дело.“ После опита пак да намери Балабан, но отново никой от телефоните му не отговаряше. Двата му е-адреса също не се обаждаха — към тях не беше включен дори бот. Джон се зачуди къде се е покрил колегата му, но в този момент на мобилника дойде съобщение: „Радвам се, че избрахте езика ФОРТ. Потърсете ме на 057-392-369 на в/в до 5 ч.“. Замразеният информатор отговаряше точно съгласно уговорката, макар подозрително бързо.

Джон включи камерата на лаптопа, провери картината на екрана, въведе кодиращия ключ от инструкцията и набра пратения от Даниел номер. На екрана се появи очакваната китайско-негърска физиономия на информатора. Той изглеждаше сънен, стреснат, и кой знае защо, някак по-младолик, отколкото на снимката — почти като ученик в горните класове. Вероятно така изглеждаше, защото на екрана Даниел беше гладко избръснат, а на снимката — брадясал.

— Здравейте, Даниел — каза Джон. — Аз съм временният наблюдател от Комитета. Казвам се Джон Сидорчук.

— Здравейте — каза Даниел. — Всъщност аз май ви видях днес. На обед, когато ви докараха до Междуфондационното с малкия членовоз…

— С какво? — не разбра Джон.

— Малкия членовоз. Бежовия опел. Така му викат, защото вози членовете на борда. Има и един голям членовоз, черен, на него се вози Първия… На заседанието ли бяхте днес?

— Да. — Джон почна да се дразни. Информаторът, вместо да му докладва за местния персонал, го разпитваше къде ходи… „Откъде са го вербували такъв нагъл?“ — почуди се.

— …Не очаквах — продължаваше да нарежда Даниел, — че ще пратят наблюдател, който говори по нашенски. А и акцентът ви хич не е толкова силен. Може да минете за селянин от западните краища — и се ухили.

— Даниел — прекъсна го Джон. — От вас ми е нужна информация. В Комитета имаме… получихме сигнали, че ръководството на вашето МУЦИ не е лоялно спрямо нас. Направо казано, има подозрения, че вашите шефове поддържат връзки с местната престъпност. Интересуват ме данни за подобни връзки. Разбирате ли задачата?

— Горе-долу — каза Даниел. — Само че какво разбирате под престъпност?

— Как какво? — не разбра Джон.

— Понятието е разтегливо. Има престъпност, която я гони властта. Има престъпност, която обядва заедно с властта. Има престъпност, която спонсорира властта. Има престъпност, която назнача… Ето например, влиза ли в понятието престъпност Търтея?

— Кой търтей?

— Олигархът, кой друг. Е, влиза ли?

— Защо?

— Ами защото точно днес пред Междуфондационното цяла сутрин стоя лимузината на Кравата…

— Каква крава пък сега? — Джон съвсем се обърка.

— Емилиан Кравата. Дясна ръка на Търтея. Служи покрай другото за свръзка със социолъга Матей.

— А отдавна ли Матей е във връзка с този… Търтей? — Джон мимоходом провери дали беседата се записва на лаптопа.

— Във всеки случай не е отскоро. Матей, казват, е нещатен съветник по връзки с обществеността във ФИГа на Търтея.

— Фиг? Това е…

— Съкращение от „Финансово-информационна групировка“ — поясни милостиво Даниел. Изглеждаше, сякаш се забавлява с невежеството на отвъдморския наблюдаващ. — Значи, Матей бил гарантирал пред Търтея, че на изборите нашистите няма как да не бият. И Търтея се изръсил много пари за изборната им кампания. А сега, като загубиха, казват, Търтея се обадил на Матей и му казал — кой ще ми връща пачката, брато? Имаше слух, че хора на Търтея отровили на Матей кучето и му пратили писмо — след кучето жена ти, а след нея теб. Имаше и друг слух, че Матей искал да се отърве от жена си в полза на една своя асистентка, и затова…

Докато Даниел раздуваше слухове, Джон отвори на лаптопа страничен прозорец, свърза се с ЛСИ-базата на Комитета и прати към търсачката заявка: „Търтей“. Базата обаче отговори, че няма материали по темата. Джон смени заявката: „олигарх“. Базата отговори, че не познава такава дума.

— Даниел — прекъсна го Джон, — знаете ли как се пише на английски „олигарх“?

— Не — учуден отвърна Даниел. — А защо ви е?

— А Майкъл Сингх искал ли ти е материали за олигарсите?

— Н-н-н-да. Само че отдавна, преди година и нещо. После… А! Вие заради ЛСИ-търсачката ли питате? Докладите за олигарсите са индексирани другояче. Тогава още ги наричаха ту филантропи, ту гангстери… което е впрочем едно и също, само гледната точка е различна… А! Сетих се. Наричаха ги застрахователи…

С някаква смътна тревога Джон смени заявката. Базата моментално отговори с няколко заглавия на доклади. Всичките бяха от Сингх. Джон въведе паролата и ги издърпа при себе си на лаптопа — да ги чете по-късно. И изведнъж застина поразен. Даниел знаеше как се индексират докладите в Комитета! „Откъде — помисли Джон — тоя туземен слухач е научил за ЛСИ- търсенето? Сингх да не го е просветил повече, отколкото трябва? Или… или ако се е досетил сам… но нали тук нямат такива неща… макар че Даниел е уж компютърен, как беше… асистент…“

— Сингх разследвал ли е тези застрахователи за връзки с вашите шефове? — попита Джон.

— Може и да ги е разследвал. Но от мен искаше предимно да дебна дали със застрахователите не е свързан представителят на вашата Програма. Един риж и разсеян, по фамилия Пейн… Въобще Сингх повече събираше материали срещу вашите от Програмата, а не срещу нашите.

„Ама че информатор!“ — възмути се мислено Джон. „Вместо да следи туземците, наблюдава нас. Сега ако го питам, ще ми разясни сигурно всички интриги под шапката на «Лукач». Откъде ли Сингх го е намерил такъв?“

— Само Търтея ли има в Междуфондационното свои хора? — попита. — А другите олигарси и финансово… как бяха… групировки?

— Всички ФИГове си имат доверени лица в борда. Андрей представлява интересите на „Агнешките главички“. Антон — на „Свинските опашчици“. Негласно олигарсите са се договорили да бъдат равно отдалечени от МУЦИ. Или, което е същото, равно приближени…

— А всички ли ФИГове поддържаха нашистите?

— Всички. Трите телевизии, вестници… Макар че холдингът „Безсмислен труд“ в последната седмица преди изборите смени курса.

— Него кой го представя при вас?

— Антон. „Безсмислен труд“ е част от „Свинските опашчици“. Мислите, че Антон играе срещу линията на „Лукач“, така ли?

— Ами щом холдингът му е спрял да се придържа към линията…

— Холдингът не е негов все пак. Последната дума я има Носорога. Той е там стопанинът. А той може да се е съветвал с някой друг, или може да е заложил и на двете полета, за да не остане на сухо, както стана с Търтея и с „Говеждите езици“…

Джон усети, че вече е претоварен от новости и туземни прякори.

— Вижте, Даниел — каза. — Направете ми една схема: кой в борда кого представя, кой ФИГ от кого е съветван, структурата на самите групировки… До два дни ще стане ли?

— Ще стане.

— И нещо друго. Връзки с Междуфондационното могат да имат и престъпни групировки от по-нисък ранг, а не само олигарсите.

— Е, аз не съм криминален следовател — възрази Даниел. — Най-големите бандити ги знам защото са най-отгоре, всички ги виждат, а и те дори не се крият. Но по-надолу… Не мога да знам кой с кого е роднина например. Ето, аз имам братовчед областен прокурор. Но имам и друг братовчед, аутобански бандит и сводник в мотел „Майска роза“. Имам и трети братовчед, заместник- декан на факултета по история на интелектуалното движение… У нас всичко е омешано. Спокойно може да се окаже, че зетят на Първия е наркомафиот, а шуреят на Вартоломей ръководи мрежа за трафик на органи. Ама не човекоохранителни…

— Даниел! — повиши глас Джон. — Бъдете така добър, не ми разказвайте басни, а си вършете работата. Плащат ви, за да ни доставяте информация. Ясно?

— Ясно, ясно — побърза да се съгласи оня.

— Добре. След два дни излизам на свръзка. А засега всичко хубаво и приятна работа.

— Приятна и на вас — откликна Даниел преди връзката да се разпадне.

Антон изключи лаптопа, извади от него подвижния диск и го постави в специалния джоб на сакото. Поразгледа още малко картата на града, набеляза нужните му точки, след което напусна стаята си.

От хотела той се отправи пеш към близкия парк, прекоси го, после хвана такси и каза на шофьора да кара към площада със зловещото название „Хуманитарен“. Шофьорът не знаеше къде е това, затова Джон отново разгъна картата. „А, за площад «Военнополеви» ли говорите?“ — сети се шофьорът, като видя за какво става дума. „Казвайте ги по старому тия улици, че те сега са ги изпопреименували…“ Таксито потегли по булеварда около парка, премина обратно покрай хотела и след няколко задръстени светофара стигна до нужното място. Джон плати, слезе и се запъти пеш през квартала, заемащ склона на невисокия хълм наблизо.

Кварталът беше някак странен — не беден, не богат, но не и среден, а тъкмо наопаки. Редуваха се мръсни едноетажни съборетини с нови солидни къщи и блокове; улиците бяха на места новоасфалтирани, на места — изровени чак до чакъла и глината под настилката; до чисто нова лъскава лимузина можеше да се види паркирана трийсетгодишна ръждива таратайка. Хората по улиците също бяха най-различни — от бедняци с кърпени шлифери до изтупани по последна мода буржоа, дебели и розови като расови свинчета. „За тия тук няма ли класова сегрегация?“ — чудеше се Джон, докато крачеше към целта, сверявайки пътя си с картата. „Туземска работа. Все едно в Армадильо да набутат имигрантите и служителите от хумтеха в един квартал. Но това никога не могат там да го направят, а тия тук се траят. Сигурно пак заради онова, дето каза Антон… неразвитите отношения…“

Адресът на „Психофеномен“ доведе Джон до старо голямо здание в края на квартала — зад него започваше трънливо поле. Зданието напомняше фабрично хале от исторически филм на ужасите — сиви олющени стени, замазани с боя прозорци, куп боклуци встрани от входа. Джон боязливо пристъпи в двора. Не се виждаше нито портиер, нито пазач, само няколко проскубани кучета лежаха до стената и гледаха равнодушно, а отвътре се носеха непонятни машинни звуци.

Иззад сградата излезе възрастен мъж със син работен комбинезон. „Добър ден“ — обърна се към него Джон. „Това ли е номер 13 на 505-та улица?“ „Това е“, каза работникът. „Търся редакцията на списание «Психофеномен». Би трябвало да е на този адрес…“ „Не, няма тук никакви списания. Това е склад на едро. Списанието трябва да се е преместило. Ние се нанесохме тук преди половин година, по-рано не знам кой е бил…“ Джон благодари на работника и се отправи назад по улицата. В този момент мобилникът му бипна. Беше дошло съобщение тъкмо от редактора на „Психофеномен“, който го канеше на някакъв съвсем друг адрес. Джон го свери с картата: новият адрес беше чак на противоположния край на града…

— Ей! Сидореску! — чу се изведнъж от страничната уличка, която Джон тъкмо пресичаше. Той мигом се обърна. Зад отворената врата на сива кола от неизвестна вехта марка стоеше Балабан, облечен с вечното си кожено яке, и му махаше с ръка да дойде.

— Ти… здравей… какво правиш тук? — попита учуден Джон, като стисна ръката на Балабан.

— Отбивам трудовия си дълг към Комитета — каза добродушно колегата му. — Влез вътре в колата, да не говорим на улицата.

Джон последва съвета и се вмъкна в тясното купе.

— А защо го отбиваш трудовия по родните места? — попита. — Като те видях, помислих, че си се прибрал в отпуск…

— Да, формално се водя в отпуск — отвърна Балабан. — А реално Асанович ме прати за извънреден интелигент. От четири дни съм тук. И между другото, Сидор ага, почти реших единия от твойте проблеми. Открих кой тук замърсява езика с ония, кажи ги де…

— Оксиморони?

— Да. Смятай, че този въпрос е решен. Първо обаче си дай мобилника.

— Защо? — не разбра Джон.

— Дай, дай — повтори Балабан. — Няма да го изям.

Джон свали от колана си апарата. Балабан го обърна с капака нагоре и свали батерията.

— Тази сребристата лепенка май е сложена съвсем скоро… — замърмори той и я отлепи. — А! Виж, отдолу била оригиналната! Скъсана… Сидораускас, отваряли са ти мобилника!

Балабан мигом извади от жабката шестозвезда отвертка, отви винтовете на апарата и акуратно измъкна платката.

— Този чип — посочи мъничко осмокрако квадратче — е сменян.

И наистина, ясно се виждаше как спойките са орани доста нескопосано с поялник.

— Пипано е скоро — каза Балабан. — Тук. Кога си оставял апарата без надзор?

— Никога. Освен в хотелската стая, докато съм спал, или… — Джон изстина. — Снощи пихме с туземния персонал, тогава нещо ми се губят спомените… Да!

— За колко време ти се губят спомените?

— За… за доста. Освестих се едва сутринта в хотелската стая. Не знам дори как съм се прибрал.

— Ясно — констатира Балабан. — Муцистите са те напоркали. А тоя твой мобилник са го препрограмирали до сливиците. В малкия чип има защита срещу презапис на фирмуера^[1]. На теб са ти подменили защитния чип и после са ти вкарали нов фирмуер през куплунга…

— Чакай! — викна Джон. — Ти откъде знаеше, че са ми пипали апарата? Да не си ме следил? Асанович да не те е сложил за контраинтелигент?

— Ей това нещо виждаш ли го? — Балабан извади от джоба си странна полусамоделна платка. — Трябваше да се свържа с тебе. Знаех в кой хотел си, затова реших да прослушам ефира — ако си вътре, мобилникът периодично се обажда към клетката. Знам ти номера и лесно те сканирах. Но после видях, че данните от мобилника ти са кодирани с нулев ключ. Тоест вървят си в ефир съвсем голи! И който не го мързи, може да ти слуша трафика, например с ето това нещо… — Балабан посочи към задната седалка, където лежеше мърляв лаптоп и още една странна платка. — Разбираш ли? Ония, които са ти нулирали ключа, сега те слушкат. Затова реших да не се засветвам по мобилника. Изчаках те да излезеш от хотела и после те следвах дотук. Исках да разбера дали други не те следят, ама май не се виждаха…

Джон седеше и слушаше мрачно. Подозренията му за членовете на борда се потвърждаваха с неочаквана сила и сериозност. Под маската на лакейското невежество се откри професионално хладнокръвие и безцеремонност. „Това тяхното минава всякакви граници!“ — мислеше трескаво той. „Защо няма в МУЦИ професионална служба за сигурност? Къде гледа контраинтелигенцията на Програмата? Защо фондацията, вместо да си следи изкъсо туземните кадри, ги е оставила да се гушкат с олигарсите?…“

— И сега какво да го правя мобилника? — попита на глас.

— Въобще не го включвай. Може да са му програмирали и други вредни функции. Утре ще те заведа при един познат инженер, той ще го оправи. А сега искам да те запозная с един човек, много важен…

Балабан извади своя мобилник и нацъка някакъв номер.

— Ало! — викна в микрофона. — Беля? Ти ли си?… Да, със мениджъра. Можеш ли да се появиш след половин час в „Чевръстия поп“?… Няма проблем, ще те изчакаме… До скоро! — Балабан прибра телефона, запали двигателя и потегли бавно по разровената улица.

— Юнакът е голям чешит — обясни той на Джон. — Пъха си носа навсякъде и знае всичко. Чрез него изчислих местните оксиморонни замърсители. Нали имаш сега време?

— Трябва да гоня редактора на „Психофеномен“. Макар че… той няма да избяга. Карай към твоя човек.

— Добре. Сега да ти обясня легендата. Аз се представям за разработчик в международна хумтех-фирма. Ти ще играеш мениджър… Направил съм визитки, бръкни в жабката и си вземи.

В жабката Джон наистина откри визитни картички — на името на Балабан и на негово име. Той беше представен като мениджър по развитието във фирма „Международен импринтинг“^[2].

— Кажи най-добре за замърсителите — върна той разговора. — Кои са? Как ги откри?

— Разпитах старите си познати от университета. Тук официално няма хуманитарни технолози. Дори терминът е непознат. Тоест има хуманитарни факултети, но те са изостанали някъде на нивото на миналия век. Занимават се с отвлечени теории, а не с технологии. Затова са абсолютно безвредни… Така че аз се насочих към практиците — изчисленци, кибернетици. Тях тук с лопата да ги ринеш, тук въобще са нация техническа. Този юнак, който сега ще дойде, ми е стар познат. Когато говорих с него, ме интересуваха „болните мозъци“ — няма ли тук някой саморасъл разбирател да се бъзика с такива неща. Но понеже той не се сети нищо за болните мозъци, го разпитах по-широко, изобщо за всякакви хуманитарни технологии, и той каза, че единственото място в тази страна, където вдявали нещо от хумтех, според него била секция „Нечиста математика“ към ИХСТБ…

— Какво е това ИХСТБ?

— Някакъв институт, бог знае по какво точно.

— Държавен или частен?

— Уж държавен, но всъщност го държи един олигарх. Викат му Търтея, ако си чувал.

— Чувал съм… Аха! Значи ти си казал на Асанович да провери за лоялност Междуфондационното?

— Ами стори ми се адски съмнително, че никой там не знае какво Търтея разработва под носа им. По принцип той си е бандит, постоянно ходят слухове, че в института му разработвали наркотици, краквали софт, пробивали е-кодове и други подобни. Идвали са дори международни проверки, но засега не са го хващали в издънка. Излиза, че хората на Търтея си развиват черния хумтех, а онези в МУЦИ или са много тъпи наистина, или се правят на неразбрали…

— Търтея има в борда на МУЦИ човек, който му представлява интересите — уточни Джон. — Един наш агент така каза.

— Аха. Очаквах нещо такова… А, ние стигнахме.

Балабан вкара колата в чакъла, заместващ тук тротоара, и спря. Двамата слязоха. Балабан поведе Джон към ниска постройка, направена сякаш от сдадени за вторични суровини ламарини и покрита с мазен на вид слой зелена боя. Впрочем като влязоха вътре, се оказа, че това е нещо от типа на ресторант, наистина западнал отдавна и задълго, ако се съдеше по чистотата на интериора. Балабан се огледа, избра една маса в ъгъла, до широкия мътен прозорец, и си поръча бира и някакви мръвки за мезе. Джон, който само при мисълта за алкохол се сещаше за снощния паметен провал, си взе само кока-кола.

— Какви технологии развиват в тази секция „Нечиста математика“? — попита той.

— Казват, че са прости работи. Преди година Търтея вкарал свои хора в парламента и поискал интелигентен конструкт, та да им диктува мненията през зъркелите, както е в белите страни. Спецовете му казали, че ще излезе много скъпо, но пък някакви други сръчковци му направили софт за съчиняване на нови лафове. По някаква тяхна си методика. Лафовете излизали бая свежи и сосни, още се въртят в употреба… Търтея взел софта заедно със сръчковците в отдела за връзки с обществеността. Оттам те всеки ден давали на неговите хора списък: какви думи и изрази да употребяват в зависимост от ситуацията. После, когато лафовете станали много, направили човеко-машинна система, нещо като „Писателски асистент“ версия 3.0, нали си я виждал? Човек си пише на компютъра, а софтът подсказва думи и изрази, които стават за даденото място и дадения контекст… Е, като направили системата, я дали за ползване на журналистите във ФИГа на Търтея. А после почнали да я продават и на други.

— Добре, а защо са вдигнали нивото на оксиморони?

— Защото такъв бил генериращият алгоритъм.

— А защо са го избрали такъв?

— Кой ги знае? Ако са го развивали по метода на пробите и грешките, може просто да не са се сетили за друг. Трябва да ги разпитаме. Чудя се само как ще влезем в контакт с тях. Търтея си охранява института здраво, пази си хората… А, ето го и моят човек дойде.

Джон се обърна и едва не изпусна чашата с кока-кола. Пред него стоеше замразеният информатор Даниел.

Впрочем замразеният също бе не по-малко изненадан. Небрежната усмивка мигом се стече от китайско-негърското му лице, дръпнатите очи се ококориха. За миг изглеждаше, сякаш Даниел се готви за паническо бягство. После се овладя и приседна сковано на един от столовете.

— Запознайте се — забърбори Балабан, — това е мениджърът мистър Сидорчук, а това е… — и млъкна, гледайки изумените лица на събеседниците си.

— Остави — махна му с ръка Джон. — Познаваме се вече. Та нали Даниел работи в Междуфондационното.

— Вярно ли? — оживи се Балабан. — Ей че съвпадение! Беля, защо не ми каза вчера, че си кадър на народния любимец Лукач? И освен това ти не си Даниел, а Делиан…

Дръпнатите очи на Даниел-Делиан вече гледаха тъжно и отегчено.

— А ти, Балабане, каквито и да ги разправяш… — изрече той с равен глас и махна с ръка. — Компанията „Международен импринтинг“, пета в света в отрасъла, как ли не! И ти, Бруте, си излязъл от шинела на Лукач! Що не си призна още вчера?

— Делиане, ти какво? — понечи да иска обяснение Балабан, но Джон го прекъсна.

— Дани… Делиан е информатор на нашия отдел — обяви тихо той. — Преди два часа излизах на връзка с него по нареждане от Армадильо.

Балабан за секунда застина, а после нервно се разсмя.

— Да-а-а, ето ти кръстосана конспирация… — каза. — Сидорсен, а щом е информатор, защо не е информирал отдела?

— За кое? — обърка се Делиан.

— За хумтеха в института на Търтея.

— Че никой не ми е искал такива сведения! Сингх, бог да го прости, ми спускаше съвсем други задачи.

— Точно така — потвърди Джон. — Контраинтелигенция срещу Програмата.

— А ти, Сидорайло, защо не си го питал? Нали си говорил с него?

— Защото шефът така ми нареди! Имал съмнения в персонала. А съмненията ги получил, след като ти си го уведомил, че Търтея се занимава с хумтех!… Ей такъв идиотизъм се получава! Да се побърка човек!

За миг всички се смълчаха.

— Добре де, стига сме се разправяли — обади се накрая Балабан. — Дайте да обсъдим нещата поред. Какво имаме като сух остатък? В института на Търтея са разработили самоделна версия на „Писателския асистент“. Не е незаконно, освен ако не използват някой патентован алгоритъм…

— Трябва ми копие от софта — напомни Джон. — Непременно. И нека Делиан се поинтересува нямат ли членовете на борда нещо общо с търтейския хумтех. Това, че ми се правят на тъпи, нищо не значи.

— Не се правят — уточни Делиан. — Тъпи са си.

— Не бъди толкова уверен — възрази Джон. — Между тъпаците може да се е сврял някой много хитър, но маскиран като тъпак, за да не бие на очи. Да вземем теб дори, ти си от МУЦИ, а разбираш от хумтех.

— Че аз… аз съм изчисленец! — отвърна гордо Делиан. — А ония, номенклатурните кадри, оборската тор за техноеволюцията… Не загряват нищо от хумтех, гарантирам! Те може и сами да са работили със софта на Търтея, но да не знаят, че това е хумтех!

— Добре де, нека е така — съгласи се Джон. — Но все пак оборската тор трябва да я ровим, да я проучим… И последният проблем. Болните мозъци. Делиане, можеш ли да гарантираш, че освен в оня институт никъде другаде не се занимават с модерен хумтех?

— Той и там не е толкова модерен — каза Делиан. — А иначе не съм сигурен. Тук може всичко.