Иван Попов
Хакери на човешките души (14) (хуманитарен киберпънк)

7. През задната врата на възприятието

…Вечерният мрак неусетно се бе сгъстил почти до пълна чернота — единствено екранът на Балабановия лаптоп, подпрян отпред между двете седалки, хвърляше разноцветна разсеяна светлина върху надвесените над него лица и бледо осветяваше тясното купе на колата. На екрана причудливо се гърчеше поредният стимоклип. Джон усещаше как постепенно го завладява умора, как мислите му все по-здраво затъват в купищата нова информация, връхлетяла го през последните два часа… Нещата се оказаха съвсем не такива, каквито ги беше очаквал. Уж всичко се изясни, уж виновният сам си призна — а въпросите, които мъчеха Джон, не само не получиха отговор, но се появяваха все нови и нови неясноти…

Стимоклипове — така Лука нарече графичните си творения, когато се върна от вилата с обемист кашон без капак, покрит със страница от „Безсмислен труд“ и превързан с жица. На въпроса какво общо имат тези стимоклипове с „болните мозъци“ Лука отговори с дълги хаотични обяснения: че фоновите процеси, натоварени в унтерсъзнанието, стимулирали мозъка, че в клиповете имало допълнителни кадри, които увличали вниманието и качвали във визуалната памет скрити задачи, и че в някои от клиповете бил използвал схеми на клетъчни автомати… И Балабан, вперил поглед в изровените коловози на пътя, по който колата пъплеше към височината, изведнъж грейна, извика радостно: „А-а-а! Загрях, копеле, загрях!“, и след минута, когато излязоха на един завой, от който вилната зона се виждаше като на длан, се нахвърли върху Лука с лавина от въпроси, но тогава Джон съзря в подножието катерещите се джипове — полицейския и другия, лъскавочервения, и тримата приковаха погледи към тях, следейки маневрите им из зоната… а маневрите закономерно ги доведоха, макар и не веднага, до невзрачната вила на Лука, полицаи и цивилни изпълниха двора, заудряха по вратата, през бинокъла Джон разпозна рижия Дик Пейн, а Лука — някакъв тип по прякор Каймана, доверено лице на Търтея… и тогава Балабан подкара нататък по каменистия път, посочен му от Лука, колата се люшкаше, друсаше, пътят мина през някаква изоставена каменна кариера, после покрай открит въглищен басейн, също изоставен, запълнен по дъното с ръждивочерна вода, покрай запустели миньорски бараки с изпотрошени стъкла… после влетяха в някаква махала, където под колелата им самоотвержено се хвърли хърбава дългоуха свиня, последва удар, строши се левият фар, свинята изквича непредсмъртно, на пътя изскочи червендалест чичко с вила в ръка, разкрещя се нещо, но Балабан даде газ нататък, мина през още едно село, след което избра закътана отбивка от пътя, спря до една чешма под две огромни дървета, увери се, че мястото не се вижда от пътя, и нетърпеливо нареди на Лука: „Говори, Мойсей!“, и Лука заговори — вече трети час…

Впрочем Джон още от началото усети, че му е твърде малко умственият багаж, за да разбере всичко. Виж, на Балабан умственият багаж май му стигна. Или поне така изглеждаше отстрани с невъоръжено око. Разговора с Лука го водеше той, Джон още в началото се оттегли на задната седалка и само следеше клиповете на екрана на лаптопа. Към лаптопа Лука бе вързал своя нектоп с едно кабелче, което извади от недрата на покрития с вестник кашон, и показваше на екрана кадър след кадър. Разговорът отдавна бе навлязъл в несмилаеми психотехнически подробности, които Джон слушаше с половин ухо…

„…Възприятието го натоварвам рекурсивно — твърдеше Лука. — Така се лъжат контурите, отговарящи за елементарните зрителни възприятия. Вместо да си свършат работата и да изчистят кадъра от кратковременната памет, те го качват необработен в дълговременната, а там…“ „А фоновите процеси кога се включват, по време на сън само, така ли?“ — Балабан често прекъсваше събеседника си, сякаш да го убеди, че разбира какво му се говори. Лука с авторитетен тон коментираше: „Не само. Стимулиращият ефект е в това, че се включват и в будно състояние, ако мислиш напрегнато върху нещо. Веднъж натоварени в унтерсъзнанието, виртуалните процеси се подстрояват спрямо текущата задача, която решава съзнанието.“ „Как, на автопилот ли се подстрояват?“ „Може и така да се каже.“ „И клетъчните автомати ги използваш вместо виртуални процеси?“ „Да. А при ония, вашите пациенти, те изскачат в съня. Не мога да разбера на какво се дължи това. Имат хората сигурно някаква особеност на психиката, на перцептивните подпрограми… или на информационния метаболизъм… При мен няма такива ефекти. И при други мои познати също няма. Да вземем да ги поизследваме тия пациенти, че и на мен ми стана интересно…“

— Да бе, ще ги поизследваш с МАСТЕХКОН по петите… — промърмори Джон полугласно.

Според версията на Лука излизаше, че „болните мозъци“ са досаден, неразчетен от него страничен ефект от необмислено пуснатите в мрежата стимоклипове. За самите клипове той твърдеше, че ги е разработвал само като мозъчни стимулатори, а не като програматори, както настояваха Джон и Балабан. Но Джон силно се съмняваше в това. Той трудно можеше да повярва, че Лука е седнал и е изобретил цял куп подпрагови психотехники само за да получи тривиален стимулатор. По-правдоподобно му се виждаше обратното: купът психотехники да е развит със съвсем друга цел, но между другото да се е оказало, че стимулират мозъка… Съмнително беше и това, че един неспециалист — а Лука твърдеше, че е компютърджия, а не психолог — беше стигнал до принципа на стимоклипа по метода на пробите и грешките. Вярно, Лука уточни, че не било само с проби и грешки, че бил прочел нужния куп апокрифни файлове, но все пак у Джон си остана съмнението: не му ли е помагал някой? И не прикрива ли Лука зад себе си някой друг изобретател, пък ако ще самоук като него?… И още нещо, още по-съмнително: ако клиповете са само стимулатори, защо Лука ги е разместил в мрежата? Казва, че било за експеримент, да види как ще се възприемат от хората, какви ще бъдат ефектите. Но какъв експеримент е това, щом няма как да си следи опитните зайци? Е, ефекти наистина дочака — болни мозъци по вестник „Психофеномен“, който на всичкото отгоре не е отварял никога, и хаотични разследвания на „Лукач“ и МАСТЕХКОН…

…Балабан междувременно се беше отнесъл в спомени: „Едно време, като се учех да играя на тетрис, той също ми действаше като психоделик… Стимулираше ми мозъка, или поне аз така си мислех. И сънувах нощем падащи тухли, които трябваше да редя, за да не ме затрупат…“ Лука енергично се съгласяваше: „Точно така! Нали ти казвам, омбре, сега се мъча да направя игрови стимулатори на хипнопринцип. Но съм стигнал само до интерактивните демо-графики, нали ги видя, дето с мишката мениш хода на анимацията…“ „Но като сънувах тетриса, винаги успявах да се събудя сам! — върна се на своята мисъл Балабан. — А тия твои клипчета превключват човека в дявол знае какъв режим. Прекалил си с ефектите…“

Джон се измъчваше и от това, че действието на стимоклиповете не можеше да се провери веднага. Според Лука трябвало да се изчака няколко часа, докато виртуалните процеси се заредят и се свържат с останалата част на психиката; най-често, твърдеше той, работата стартирала по време на сън. Джон, който преди това уточнение изгледа цял куп клипове и все се чудеше защо не го хващат, се уплаши да не превиши дозата и се отказа да гледа повече, макар Лука да го успокояваше, че щом не го боли глава, значи всичко е наред. На настоятелните въпроси относно истинското предназначение на клиповете психотехникът-самодеец уверяваше: ще видите сами, стимулация е, няма никакво мозъчно програмиране, напразно се опасявате, онова при вашите пациенти е някакво рядко отклонение от нормата… Балабан, ако се съдеше по разсеяната му физиономия при тези уверения, не им повярва особено, но не тръгна и да спори с Лука. Изобщо той не упорстваше, не настояваше на своето, макар явно да го мъчеха съмнения, подобни на тези на Джон. Сякаш се опасяваше да не превърне разговора в разпит, да не уплаши събеседника… Веднъж само, когато стана въпрос, че индуцираните от клипа фонови процеси се активизират най-много във фазата на бързия сън, Балабан кой знае защо свърза това със секция „Бързи сънища“ на ИХСТБ и няколко минути подпитваше Лука не е ли замесен някой от тая секция в разработката на клиповете. Лука категорично отричаше такова нещо и уверяваше Балабан, че в „Бързи сънища“ били само петима вехти професори на доизживяване и пет секретарки, така че нямало кой там да разбира… Макар че Балабан май пак не му повярва. И по-късно сякаш нарочно почна да нарича клиповете не стимо, а хипноклипове. Измисли им дори ефектно съкращение — хипняци…

„…Значи интерактивни хипняци ще правиш?“ — в несмилаемия си диалог с Лука Балабан сякаш нарочно вметна сочната думичка тъкмо когато Джон се сети за нея. „Това е само междинен етап — отвърна събеседникът му. — Но най-силната комбинация ще бъде, ако се върже управлението на анимацията към невроинтерфейс. Стимоклип с биологична обратна връзка.“ „А-а-а! — извика възторжено Балабан. — Изменяемо състояние на съзнанието с управление през неврошунт! Тимоти Лийри ряпа да яде…“

Интересно, отбеляза Джон, светлото име на професора по психеделия вече няколко пъти се мерна в разговора. Явно, мина му през ума, Лука е нагазил същия лук, заради потъпкването на който навремето бяха тикнали Лийри в затвора… Впрочем кой в метрополията отговаря за борбата с психеделията? Дрогарският интерпол или все пак МАСТЕХКОН? Наркотик ли е стимоклипът на Лука? Ако се има предвид, че пряк началник на туземния Тимоти Лийри е туземният Ал Капоне… Може би клиповете са пуснати в мрежата с цел зарибявка? Но дори хипнякът да е много силен стимулатор, как Търтея ще спре нелегалното му копиране? Със силите на копирайтския интерпол може би? Но тогава излиза, че хипнякът подяжда наркобизнеса, МАСТЕХКОН го поддържа, а пък Търтея реже клона, на който седи… Не, глупости са това. Макар че МАСТЕХКОН има куп други причини да се бори с психоделиците. Стимоклиповете може да са само първа стъпка към нещо много мощно и много опасно, нещо може би добре известно на органите, изпробвано в секретните лаборатории на хумтеха или на Пакта…

„…Ако съм прав, ще се получи нещо като технойога с биологична обратна връзка — развиваше плановете си Лука. — Въобще стимоклиповете трябва да се разглеждат като клон на технойогата. Да знаеш, мозъкът има цял куп недокументирани възможности. Функции, които уж ги няма, но със съвсем малко бъзикване могат да се включат…“ „А-а-а! Загрях! — Балабан размаха ръце, колкото му позволяваше тясното пространство на колата. — Това е като при някои девайси, в които производителите слагат по-сложни чипове, отколкото са нужни, и за да изключат излишните функции, заземяват някой управляващ крак, нали се сещаш? А разбирателите, технолъзите, просто връзват този крак към друго място и възстановяват скритите функции. Лука, и ти си технолъг, да знаеш! Хуманитарен, дори направо трансхуманитарен технолъг. Щом си открил достъпа до управляващите контури…“

Тия двамата, помисли си Джон, всичко си го представят като разни девайси. Дори мозъка. А не се замислят, че когато технолъгът обърка краката на чипа и девайсът изпуши, го хвърля. А ако обърка настройките на мозъка си? Ще го хвърли ли? И откъде ще вземе нов? И върху кого ще експериментира, докато уцели настройките? Ето заради такива неудобни проблеми са забранени психеделичните опити… А контурите за самопрограмиране, спомни си Джон, ги е изключил не някой лош чичко, а самата еволюция. Защото ако животното си манипулира възприятията и си бъзика мозъчните центрове както си иска, ще го изядат на първата крачка. Или ще умре от глад. Или няма да се размножи. Най-общо, реалността ще го бракува. По същия начин е бракувала тя и маса фенове на измененото съзнание, каквото и да говорят трансхуманистите… Изведнъж в ума на Джон се върна мисълта за МАСТЕХКОН. Там навярно се борят и срещу незаконното препрограмиране на девайси с двойно предназначение. А мозъкът е устройство с не двойно и не тройно, а N-торно предназначение, като N клони към дявол знае колко. И значи МАСТЕХКОН може да е напълно права да се намеси…

„…А как само нашият интелигент, бог да го прости, твърдеше, че в тая страна никакъв хумтех не могат да измислят! — възклицаваше Балабан. — Нищо не е разбрал явно от щастливия ни живот, щом му е дошла подобна мисъл в главата…“ „И по каква само щура случайност е засякъл работата! — забеляза Лука. — Имало някакъв журналист, и някакъв вестник «Психофеномен», с който умните хора си бършат задниците, но вашият интелигент… там в метрополията нали наричате интелигент разузнавача? Та значи той, вместо да си избърше задника, донесъл нагоре…“ „И задейства всички отрицателни обратни връзки в системата. «Лукач», МАСТЕХКОН, Хумдепа…“

А в „Лукач“ прехвърлиха доноса на лингвиста-изчисленец, продължи мислено Джон. И той, вместо също да си избърше задника, си въобрази, че „болните мозъци“ и повишаването на размерността на медийните текстове имат общ корен. Общо взето глупост, в края на краищата генераторът на Ван дер Лаф и хипноклиповете са съвсем различни неща, но ето, оказа се, коренът наистина е един и същ — някой си Лука… Джон изведнъж се зачуди как МАСТЕХКОН е излязъл на дирите на Лука и ИХСТБ. Имали са докладите на Сингх и на самия Джон, взети от Комитета, но те са крайно недостатъчни, Джон и Балабан едва ли биха стигнали до Лука без решаващото подсказване на Делиан, а на МАСТЕХКОН кой е подсказал? И защо двете разследващи групи стигнаха до целта практически едновременно? Подслушаният мобилник на Джон не обясняваше нещата, нали когато се намеси Делиан с данните за ИХСТБ, Балабан вече бе открил бръмбара. Но ако са подслушвали Делиан… Макар че ако се съди по всичко, инспекцията на МАСТЕХКОН е била планирана по-рано. Вероятно са получили някакъв сигнал по свои, независими канали…

„…В нашия и в английския език облаците от смисъл на думите не съвпадат…“ — разговорът на Лука и Балабан се беше отнесъл някъде встрани. „У нас интелигент и разузнавач са съвсем различни неща, но на английски и двете са «intelligent». Офицерът и чиновникът са все «officer». Държавата и състоянието — «state»…“

Но не само това, отбеляза наум Джон. Тук някои думи значат обратното на това, което трябва. Тоест — което значат в метрополията. И това, според резултатите от контент-анализа, бе станало след връзването на журналистите към генератора на Лука. При анализа комитетската машина изплю грамаден списък с ключови значения, злостно променени спрямо хумдепския стандарт. Оказа се например, че думата „филантроп“ вече се среща най-вече в израза „известен бандит и филантроп“. Асоциативните редове, шаблоните — и те бяха разбъзикани по особено противен на стандарта начин… Джон все се питаше кому е изгодно това, и отговорът беше все един — на местните политически играчи е изгодно. И на ФИГовете, които не искат да са зависими от прищевките на „Лукач“. Нали ако думите тук значат не каквото в метрополията, то метрополските медии не могат пряко да управляват тукашното обществено мнение. Ако в Армадильо говорят едно, а тук разбират наопаки, ако асоциират думите със съвсем различни неща… И Джон все си спомняше, че измежду тукашните ФИГови босове има един по прякор Търтея, който държи на всичкото отгоре института, а значи — лично разработчика на генератора… Вярно, Лука държеше на своето, че Търтея не разбирал нищо, че консултантите му от борда на МУЦИ са също боси, че никой не му е поръчвал нищо конкретно, че не са му спускали никакви списъци с думи за сменяне на смисъла, както бе предположил Балабан…

„…Преди мен имаше тук една лаборатория по езиково инженерство“ — продължаваше да обяснява Лука. „После нещо я разформироваха, шефът й бил свил някакви пари от Търтея…“ „За генератора нейните разработки ли си използвал?“ — попита Балабан. „Да, нейните. Той, ако си забелязал, конструира само изрази с висока енергия на връзката. Вдълбаните шаблони ги изключва, тъй като на тях бездруго никой не им се връзва, а на мен ми трябваха по-пробивни лафове, по-запомнящи се…“

И отново в ума на Джон изникна тайнствената служба МАСТЕХКОН. Напълно възможно беше тя да разследва не „болните мозъци“ и хипноклиповете, а тъкмо генератора на Ван дер Лаф… Ако МАСТЕХКОН е действала по сигнал, много по-вероятно е сигналът да е бил за „Ван дер Лаф“, отколкото за хипняците, нали с генератора е работил маса народ, а клиповете са разселени в мрежата съвсем анонимно… И беше много трудно да се познае коя от двете технолъгии според МАСТЕХКОН е по-опасна. Нали ако асоциативните редове излязат от международните норми, се намалява управляемостта на територията, а това застрашава жизнените интереси на метрополията…

„…Балабане, дай си мобилника за минутка“ — помоли Лука. „Искам да се обадя на едни хора.“ Балабан извади апарата си, натисна един бутон, погледна екрана. „Тук сме извън обхват“ — каза. „Ами тогава да се прибираме към града — предложи Лука. — Че още малко и ще стане среднощ…“ „Да се прибираме — сигласи се Балабан. — Вдигай си нектопа.“ „Копира ли всичко, което искаше?“ „Копирах, копирах…“ Лука разкачи двата компютъра, Балабан изключи лаптопа си, за секунди всичко потъна в непрогледен мрак, преди фаровете да осветят черния път и храсталаците покрай него. Завъртя се стартерът, моторът изрева, Балабан погледна в огледалото за обратно виждане и подхвърли: „Ей, Сидор бей, заспа ли отзад, какво?“ Явно докато говореше с Лука, съвсем беше забравил за колегата си.

— Не спя, не спя — със старателно бодър глас се обади Джон.

Балабан включи дългите фарове, изкара колата на асфалта и пое напред по пътя — на Джон му се стори, че посоката беше не тази, от която дойдоха, а обратната, но все пак реши, че Балабан познава района по-добре от него и се въздържа от задаване на въпроси. Лука също мълчеше, зиморничаво свит в тънкото си яке — вече бе станало доста хладно. Мълчанието се нарушаваше само от редките ругатни на Балабан, когато в светлината на фаровете изникваше някоя особено коварна дупка.

Джон отново потъна в размисъл. Сега, в тишината, когато в ушите му вече не попадаха осколки от технолъгичния разговор на Лука и Балабан, течението на мислите му се промени. Интересът към хипотезите и техническите детайли някак увехна — нали не беше нито унтерпсихолог, нито следовател или пък кризисен мениджър… Други въпроси се въртяха в ума му, и всички те сякаш обикаляха около едно: какво е неговото, на Джон Дж.Дж. Сидорчук, място в тази история? Той, лингвистът-изчисленец, пешка от армията на великия гросмайстор Дьорд Лукач, случайно цъфнала в театъра на военните действия, но успяла да измъкне един от технолъгичните бонуси изпод носа на другите пешки, фигури и шахматисти — от МАСТЕХКОН, Програмата и още дявол знае къде… И тъкмо преди да измъкне бонуса, се опитаха да го свалят от дъската — при това своите, а не чуждите, — и сега, ясна работа, нямаше да докладва нищо на никого, пък дори и да искаше да докладва, навярно щяха да му запушат устата… но ако не му бяха отменили задачата — щеше ли да я изпълни? Щеше ли да предаде на Комитета технолъга Лука? Джон усети как го обхващат съмнения. От една страна, „болните мозъци“ са голяма беля. И Търтея, оградил си общественото мнение срещу метрополски влияния, е също голяма беля. Но от друга страна — малка беля ли са „Лукач“, МАСТЕХКОН и хумтех-компаниите? Джон подозираше, че технологията на хипноклиповете не е никак нова, но е засекретена от някакви съображения — нали хумтехът служи за социално управление, затова и е секретен в голямата си част… И нямаше никаква гаранция, че трикове, подобни на приложените от Лука в хипняците, не се използваха и сега, да речем в рекламните клипове, за усилване на въздействието… И накрая — самият Лука. Какво ли щеше да стане с него, ако го хванеха? Джон не вярваше да го пратят на съд — нали тогава ще се вдигне шум, ще се заинтересуват от случая разни вредни журналисти, от типа на оня, какъв беше… Лорънс Блум… Навярно щяха без много приказки да го закарат в метрополията, да го дезинфекцират от вредни идеи и да го тикнат в някоя хумтех-компания да бачка. Там сто на сто щеше да си живее по-добре от тук, макар под охрана и отбрана… Но щеше да разработва само каквото му наредят, и разработеното — тутакси да се засекретява чак до сливиците…

…В светлината на фаровете изникна входна табела на някакво село и веднага след нея дупките по шосето рязко се сгъстиха, сякаш асфалтът беше безусловно капитулирал под многогодишния напор на булдозери, трактори и дъждове. Ругатните на Балабан станаха по-чести, по-дълги и засукани, а на две-три места дъното на колата задра с неприятно стържене. Някъде от мрака отляво изскочиха няколко рунтави псета, хвърлиха се с лай срещу колата, гониха я петдесетина метра и изостанаха, а в подскачащите снопове на фаровете изскочи друг екземпляр от местната фауна — селянин с гумени ботуши и каскет, застанал до съборения дувар край пътя и пушещ цигара. Работните му дрехи се развяваха от вятъра, лицето на юг от каскета беше мършаво и кокалесто. Най-много от всичко човечецът приличаше на оцелял след гладна зима партизанин от исторически филм на ужасите.

От селото се виждаше само това, което осветяваха фаровете — шпалир от трънаци, килнати порти, плевни и кочини. По едно време пространството отпред се изчисти и в образувалия се площад сноповете светлина попаднаха върху голяма бяла сграда с полуразрушен покрив. Върху стената се четеше излинял надпис: „Книгата е умът и съвестта на човечеството. К. Марко.“. Отдолу беше изчегъртано с разкривени букви „Кмет Марко“ — да се знае кой е родил мъдрата мисъл. А още по-отдолу и още по-разкривено, но без нито една правописна грешка, беше яростно надраскано: „СМЪРТ НА КУРВИТЕ ОТ НЕСЛА!“.

Мобилникът на Джон бипна — бяха влезли в обсега на мрежата. Джон взе апарата в ръка. На дисплея растеше индикаторът за прогрес — от мрежата се точеха съобщения. Беше се обаждал Макилрой — заповедно: „Сидорчук, кога ще пътуваш? Съобщи веднага! И спри да разследваш ИХСТБ!!!“. И Антон — умилкващо-задушевно: „Джон, уредих екскурзията в «Св. Влад», но защо ви нямаше в хотела? Изпуснахте второто действие на културната програма!“. Джон доста се зачуди — кой беше донесъл на Макилрой, че продължава да разследва? Все пак му прати отговор: „Изпуснах самолета от тази вечер, прибирам се в неделя. Разследването е спряно.“. После протегна ръка напред и подаде мобилника на Лука.

— Нали искаше да говориш? — попита го.

— Балабане, спри за малко — помоли Лука.

Балабан го погледна въпросително, но спря край пътя. Лука се огледа навън — вече бяха излезли от селото и наоколо се простираше голо равно поле, — отвори вратата и тръгна да излиза.

— Ей, къде? — викна Балабан и понечи да го хване за протрития ръкав.

— Изчакайте малко. Трябва да говоря със… с едни, дето… дето не искам да ги знаете. Аз ей сега…

— Е, Лука, обиждаш ме! — ядоса се Балабан. — Не сме някакви гадни ченгета, няма да изядем твоите хора…

— Казвам ви — изчакайте! — повтори упорито Лука, въртейки глава ту към Балабан, ту към Джон. — Аз разказах ли ви всичко за хипняците? Разказах ви. Голямата тайна ви я разкрих, сега ще изтраете една малка. Нали?

Балабан махна отегчено с ръка. Лука излезе на двайсетина метра напред в светлината на фаровете, набра някакъв номер и приклекна гърбом към колата. Говореше доста тихо — думите почти не се различаваха.

— Сети ли се поне да пуснеш автоматичен запис на разговора? — обърна се Балабан към Джон.

— Ей че съм идиот! Забравих! Освен ако е включен по подразбиране…

— Нищо — махна с ръка Балабан. Лицето му обаче остана загрижено. — Трябва да решим какво ще правим с Лука. Ти на какво мнение си?

— Аз? — повтори Джон. — Аз нямам претенции към него, въобще няма да докладвам… Ти нали копира от него каквото ти хареса? Какъв е проблемът тогава?

— Проблемът е — натърти Балабан — че МАСТЕХКОН ще поиска Лука директно от Търтея. И тук има две версии. Едната е, че Търтея ще сдаде Лука и в замяна ще поиска от Хумдепа да не го закача. Другата е, че Търтея ще тръгне да изяснява защо МАСТЕХКОН търси Лука, ще се докопа до хипняците, а докопа ли се до тях, разработчикът става излишен. А може би дори подлежащ на ликвидация…

— Значи трябва да го скрием, така ли?

— Така. Обаче е много трудно да се скрие нещо от сигуранцата^[1] на Търтея. Ако не намерят веднага Лука, ще се захванат с негови роднини — жени, деца, майки… Освен това имат връзки с полицията, могат да скалъпят на Лука обвинение я в убийство, я в трафик на нещо… Аз мисля, че трябва да го изкараме в чужбина. Мога да му купя комшийски паспорт, истински…

— А при комшиите ще бъде ли в безопасност? Там също си имат агенти на МАСТЕХКОН. А и Търтея може да е гъст с някой от тамошните олигарси…

Балабан понечи да отговори, но в този момент изпищя мобилникът му. Той погледна дисплея, натисна няколко пъти клавишите, после вдигна глава.

— Съобщение от Делиан — каза, гледайки сгърбената фигурка в снопа светлина отпред, която все още продължаваше да говори по мобилника. — Казва, че проверката в института е наистина от МАСТЕХКОН, нямало грешка. А Търтея бил заповядал на своите хора да не оставят Лука в ръцете на проверяващите при никакви обстоятелства…