Иван Попов
Хакери на човешките души (4) (хуманитарен киберпънк)

4. Всеобща коктейлна повинност

Одеколонът щипе бузите на Сидорчук като февруарски мраз. Впрочем в Армадильо мразове няма. Нито през февруари, нито въобще. Зимно време се леят дъждове — като този, с който сега се борят чистачките на колата. През лятото пък без климатик не се живее. Сидорчук знае как щипе мразът, тъй като е израснал на север.

СААБ-ът тихо шества през шпалир от фенери, забити ниско в тревата. Алеята е задънена от ярко осветен вход с широка козирка. Сидорчук спира под козирката. Ключовете оставя на червено костюмирания лакей, да закара колата на паркинга. Лакеят му е познат, стажант е в един от съседните отдели, казва се Йосип Ковач. Не му стигат парите и понякога се цани да дежури вечер пред клуба. Клубът е свой, комитетски, и се нарича „Елен и тюлен“. Нордическо, както казва Балабан, название.

Сидорчук крачи по мозайката на вестибюла, съпровождан от дузина отражения в огледалата. Старае се да върви уверено, триумфално. Но нервите му играят като пред изпит. Или като пред интервю за работа. Впрочем кой е казал, че коктейлът не е изпит? Или интервю?

Част от колегите вече са се събрали и лениво разговарят на групички из залата. Въртят в ръце разнокалибрени чаши с шарени питиета. Поздравяват се със Сидорчук, обменят по някоя нищо незначеща фраза. „Виж ти — мисли си той — колко много хора работели в нашия отдел!“ Някои са му съвсем непознати. В Комитета е така. Едни предпочитат да работят вкъщи, други с месеци се губят било на териториите, било на курсове за преквалификация. И се виждат само по банкетите. Ето например до бара мениджърът Мюлер говори с някаква жена. С тъмна рокля и конюнктурно блондинеста прическа. Каква ли е тя при нас?… Сидорчук се приближава до бара; лакеят — друг, а не Ковач — му налива чаша вино от тумбеста бутилка с хералдичен етикет. Поздравяват се с Мюлер. Блестят прецизно отмерени усмивки. Мюлер му представя дамата. Тя е по професия ксеноюрист — изучава правните системи на териториите от четвърти- пети функционален тип. Казва се Еврика. Еврика Гомес. „А, значи след вас е търчал Архимед гол около ваната?“ Не, Сидорчук не казва това на глас, но вредните дялове от мозъка му почти успяват да добутат мисълта до речевия център. В последния момент обаче я спират здравите сили на автоцензурата. В последния момент. Той поема хладната ръка на Еврика. За миг се колебае дали да я целуне. Решава да не експериментира. Коктейлът днес не е място за поведенски експерименти. Коктейлът е изследователско поле, коктейлът е изпит. Тук тече отбор, макар неестествен. Оцеляват най-приспособените. Приспособени към какво? Към изискванията на софта. От ъглите зяпат камери, слухтят микрофони, поведенски конструкти анализират всеки човек, всяка постъпка. Хумтех-програмите строят сложни модели. Мерят жестове, походка, мимики, интонации и ги свързват с разни базови параметри на личността. Човешкият материал трябва да бъде категоризиран. Как му викат японците?… Да, тотално управление на качеството. Качеството на материала. После мениджърът по кадрите решава кой за какво става и кого да издигат нагоре. По-точно решава не мениджърът, а главният психолог, Барбара Уест. А най-точно — решава отново хумтех-софтуерът…

Сидорчук бавно разнася из залата чашата си с вино. Поздравява се с колегите. Бьом, Франдсен, Мартинес-Идалго, Кондеман… Отново греят калибрирани усмивки. Балабан твърди, че имало някакъв черен девайс, с БОВ^[1]; той обучавал лицевата мускулатура да се усмихва точно по критериите за дружелюбност, заложени в мимик-софта на „Оракул“. Може и така да е… Групичките хора из залата се движат като в забавен танц в странна спирала. Това е траекторията на Паркинсън. На всеки коктейл, установил е великият учен, хората се придвижват по посока на часовниковата стрелка. Поведенските ботове следят и това: кой е в талвега на потока, кой е в периферията, кой се бута в ъглите. И съответно прибавят и отнемат точки в досиетата на персонала. Рекламен слоган: „«Оракул» — кадрите нямат тайни за нас“… Впрочем и установките на оракулските ботове не са тайна за кадрите. Всички се натискат да попаднат в центъра на човешкия поток. Да ги маркира софтът като важни клечки. Добре поне че не използват лакти — това го санкционира друг софт. Потокът се гърчи в причудливи меандри. Отстрани изглежда смешно, но всяко заставане отстрани носи черни точки в профила…

Сидорчук се включва в групичката на социолозите. Те не говорят за работа. На коктейл изобщо човек е прието да се забавлява. И да се отпусне. Всички трескаво се правят на отпуснати. Нали поведенските характеристики трябва да се снемат в отпуснато състояние. „Коктейлът като изпитателен полигон за личния състав“, бестселър от Дан Смит. Сидорчук неволно си спомни как го поучаваше вторият му баща — бивш шлосер, преквалифициран в унтерпсихолог^[2]: „Човешкият материал, сине, трябва да се подгонва“… Колегите говорят за разни неутрални неща. Най-вече за мобилници, компютри и друга маркова електроника. Балабан нарича този жанр „свободен преразказ на специализирана реклама“. Обсъждат падането на цените на невроинтерфейсите. И вдигането на хонорарите на хирурзите, които ги инсталират. И цените на самолетните билети в страни от четвърти-пети функционален тип. Постепенно разговорът се зацикля около отпуските. Изреждат се курорти от различни краища на света и с различен брой нули в цените. Всички се съгласяват, че е добре да се ходи на почивка. Дори, казва някой, е нужно да се ходи на почивка. Задължително е, казва трети, да се ходи на почивка… В главата на Сидорчук незнайно откъде се пръква странен израз: „всеобща курортна повинност“. И друг, по-дълъг: „…отбива курортния си дълг във ваканционно селище номер не се чете…“ С известно усилие на волята успява да озапти вредните мисли.

Психоложката Барбара Уест привлича погледа на Сидорчук с яркото си червено костюмче. Всъщност не само неговия, а и на повечето мъже в залата. И не толкова костюмчето, а по-скоро неговото съдържание. Преди няколко месеца Сидорчук активно се домогваше до това съдържание. Безнадеждна работа е тая обаче — да сваляш психоложка… Захваща той разговор, подкован по всички правила, и още не стигнал до средата, а тя го гледа и мълви: „НЛП- рефрейминг^[3] от второ поколение, «Как да съгласим партньора», страница сто и осма, пример пети.“ Завеса, край на действието. Както каза Балабан — на краставичарка краставици продаваш, гражданино Сидорчук… Повторни опити за спечелване на сърцето/душата не беше правил. В Армадильо Сити юридическите нрави са такива, че могат да ти лепнат обвинение в посегателство за едното посягане, да не говорим за подбарване… А Барбара сериозно му действа на хипоталамусите. Не че е някаква красавица, но има нещо в движенията, в мимиката… Психотехника от трето поколение може би? Сидорчук е решил, че сексапилът й е специално трениран. Може би дори с БОВ-девайс. Щом има за усмивката, може да се направи и за сексапила, ако се вярва на Балабан…

Времето тече, купонът също. Сидорчук се усмихва и подмята кухи реплики чисто рефлекторно, следвайки вътрешния си поведенски автоцензор. Вече почти целият отдел е налице. Ето го и Макилрой, дълъг, посивял и елегантен, заедно с другия заместник-шеф — Харис, офицера за вътрешна свръзка, шишкав и също елегантен. Приемат поздравления с широки театрални жестове. Няма го само… кой? Шефът. И Балабан. Интересно. Балабан е един от малкото хора в отдела, на чиито особености всички гледат през пръсти. Дори шефът, дори мениджърът по кадрите и дори психоложката Барбара Уест. А значи — дори поведенският софт на „Оракул“. Ако въобще досега са изпитвали Балабан в коктейлно-полигонни условия… Може би тази вечер се скатава от софта? Не, за неявяване без уважителна причина софтът ще му начисли черни точки чак до сливиците… Но Балабан е от неподгонения човешки материал, съвсем определено. Други такива като него Комитетът държи само в креативния отдел. Но там поне е ясно защо. Творческите личности, казва науката психология, са ярко изразени индивидуалности. Затова и там ги подбират едни такива… индивидуалности. Балабан казва, че в древна Гърция това понятие са го означавали с думата „идиот“. Ярко изразени идиоти, точно такива са криейтърите. Изисква го характерът на дейността им. Но самият Балабан не е чак такъв. Пък и той е всичко на всичко програмист. Е ли това неговото творческа професия?… Зависи. Някои задачи са съвсем рутинни, но други са абсолютно, да извиняват дамите, евристични…

А иначе Балабан е добър човек. Без съмнение. Сидорчук отново си спомня оня кошмарен следобед, когато му натресоха проверка от копирайтския интерпол. „Ревизия на верблюда май, а?“ — подхвърли тогава, въпросително вдигнал вежди, случайно минаващият покрай запечатания му кабинет Балабан. И още преди Сидорчук да му отговори, разбра всичко. Попита включен ли е вътре компютърът — през обедната почивка повечето сътрудници не си спираха машините, — заведе Сидорчук в своята стая и оттам, през някакъв нелеп архивен терминал, зачисти всички нелицензирани филми и програми от диска му. Без дори да го попита за парола. Спокойно, делнично. Сякаш махаше косъм от ревера на сакото му, а не го спасяваше от уволнение и глоба в особено големи размери…

…А! Балабан се е появил. Едрата му фигура настъпва откъм вестибюла. Паркетът скърца под тежките армейски обувки. С коженото си яке Балабан прилича на червен комисар от исторически филм на ужасите. Погледите се обръщат към него. Той отвръща с гръмогласни поздрави: „А-а-а, Майер! А-а-а, Франдсен! А-а-а, Ибн Сидор!“ Здрависва се с две ръце.

— Защо чак сега, колега? — питат го.

— Методът на стандартното закъснение — обяснява охотно Балабан. — Установено е, че големите началници пристигат на приема средно 45 минути след началото. Значи, ако и аз закъснея, оракулските софтове ще ме вземат за началник…

А в този момент отзад се появява истинският началник. Альоша Асанович. Голям, зачервен и подпухнал, сякаш излиза от баня. Явно е пийнал още преди да дойде. Балабан е с гръб и не го вижда. Чак след секунда съобразява накъде обръщат погледи колегите. Обръща се и той. Двамата с Асанович се гледат, викат едновременно: „Е-е-е-е!“, разперват приветствено ръце, лицата им грейват.

— Е-е-е, Балабане! — вика Асанович.

— Е-е-е, началник! — вика Балабан и двамата се вкопчват в мъртва братска прегръдка.

— Нещо много време не сме се виждали, Балабане! — хили се Асанович. — Ще вземем да се забравим!

— Нищо, началник, ще си пишем по-често, ако не се виждаме! — хили се Балабан. Двамата се откопчват от прегръдката и сега само приятелски се млатят по раменете. От якето на Балабан се вдига прах. От лъскавия костюм на началника — почти не. Някой отстрани киха.

Асанович хваща Балабан и го влачи подръка към бара, поздравявайки пътем изпречилите му се подчинени. Двамата енергично разпиляват стройната траектория на Паркинсън. „Зор сега ще види поведенският софт! — злорадства Сидорчук. — Ще калибрира социалните траектории на куково лято!“ Двамата големи си избират чаши. Пълнят ги с нещо от типа на текила, доколкото се вижда от мястото на Сидорчук. Балабан вади от джоба си малко шишенце и капкомер.

— Ща йе то, Балабане? — шефът минава на туземски език.

— Сливова есенция, началник! — отговаря Балабан също на туземски.

— Йех!!!

Балабан капва по малко в двете чаши. Двамата с Асанович са земляци — родните им градове са на двайсетина мили един от друг. Макар всъщност да не са родни градове, а родни села. И освен това недалновидни исторически дейци са прокарали между тях държавна граница… Балабан предлага да капне от есенцията на околните. Околните отказват вежливо, решително и панически.

— Ха наздраве, Балабане! — отново на туземски.

— Наздраве, началник!

Чашите се засилват за удар. Фрас!!! Тази на Асанович не издържа и се троши. Съдържанието се пролива на паркета. Замирисва на нещо — може би не чак гнусно, но непривично за тънкото корпоративно обоняние. Околните гледат вежливо, нерешително и панически. Дотърчава лакей с парцал.

— И-и-иии, бияч! — Балабан гледа гордо чашата си.

— Давай пак! — вика Асанович и избира друга чаша.

— Стига, началник, ще изпотрошим амбалажа, после от легена ли ще лочи персоналът?

Шефът обаче настоява за реванш. Отново фрас!!! Този път се троши чашата на Балабан. Отново се проливат течности. Стъкларийският турнир е завършил наравно. Балабан пълни нова чаша, двамата мирно пият, викат „Йех!“ и бършат усти с опакото на ръцете.

Околните гледат вежливо, но май недоумяват. Във всеки случай недоумява Сидорчук. Вътрешният му поведенски софт звънко начислява черни точки на началника. „Неуважение към колектива (говори на туземски). Силно изявен егоцентризъм. Държи се фамилиарно с отделно взети подчинени. Етнически пристрастия в отношенията с персонала. Слабо управляеми емоции. Пристрастен към алкохола…“ А вътрешният софт на Сидорчук е съвместим с външния оракулски такъв. Значи подобна характеристика за шефа ще разпечата утре принтерът в кабинета на мениджъра по кадрите. С копия до психолога Барбара Уест и до борда на директорите на Комитета… Вярно, Асанович е на поста не по заслуги, а по квота. Като представител от четвърти-пети функционален тип. Но чак такъв непукизъм да проявява не е хубаво. Могат да го сменят просто с някой друг като него, от четвърти-пети функционален. Ще намерят отнякъде…

Междувременно Асанович и Балабан пълнят чашите за трети път. С вик „Еврика!“ шефът се втурва към едноименната сътрудничка. Също като Архимед покрай ваната, само че не гол. Галантно се дуе, целува ръка на дамата. Вика Балабан, за да ги запознае. Балабан също се дуе, макар недотам галантно. Асанович вече има проблеми с равновесието. Балабан разказва истории. За плужеците, които изяли на плажа три германки. После за гълъбите, дето лежали по гръб. За смока, който говорел влашки. За глиганите-диверсанти, които изплували от морето с шнорхели и плавници. За коня, който качили в самосвал и му ударили на подковите по една точкова заварка за ламарината на легена… Разказва ги на туземски — за Асанович, но превежда и на човешки. За колегите. Които се смеят учтиво и неразбиращо. Барбара Уест наблюдава заинтересовано двете бройки неподгонен човешки материал. Професионално ги зяпа, психично. Само дето не си записва диагнози в тефтера. Асанович пък зяпа поред ту Барбара Уест, ту Еврика. Непрофесионално и непсихично, но също не записва нищо никъде. Изразително си гледа часовника — явно му доскучава тук. Бута Балабан и му вика: „Балабане, хайде да те водя по курви!“ „Къде ги видя?“ — озърта се Балабан по следите на шефския поглед. „Не бе, не тук, във веселия квартал ще те водя!“ „Чакай, началник, да те отчете софтът. А и реч още не си произнесъл…“ Асанович се плесва по челото, вади от джоба лист, върти го пред себе си в различни посоки, докато ориентира буквите. Но защо не си пусне речта на зъркелите?… А, да, на коктейл е прието да не се слагат зъркели. Противоречи на паркетните нрави и добрия тон… Асанович вдига ръка, изкашля се и в настъпилата тишина почва словото си с нелепото обръщение „Съратници!“. Нататък благодари на всички за усърдната работа и вярната служба. Напомня за предизвикателствата на новата епоха в контекста на текущото обръщение към нацията на финансиста- филантроп Дьорд Лукач. И накрая съобщава благата вест. Отделът-близнак, тоест „Четвърти-пети функционален тип“ към Програмата „Лукач“, е бил попилян от критика на заседанието на борда на фондацията. И подлото му ръководство най-накрая щяло да бъде сменено. Тази вест предизвиква у сътрудниците взрив от неподправено ликуване. Асанович използва това, за да завърши със също нелепия призив „Ура, другари!“. След което енергично маха за довиждане към персонала и заедно с Балабан напуска коктейла.

Сидорчук също ликува и се чуди кога да си тръгне. Може веднага, но това ще го отчете софтът. Най-добре да попадне в средния пласт напускащи. Последни идват най-големите началници и те първи си тръгват. После по- малките и така нататък. А защо той да не вземе да се направи на по-малък началник? Сидорчук така и постъпва — изчаква да си заминат заместниците Макилрой и Харис, след което си взема довиждане с близкостоящите колеги и се изнизва с твърда походка към изхода. Чак като излиза пред козирката и нарежда на лакея да докара колата му, въздъхва облекчено. Всеобщата коктейлна повинност е отбита.