Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)
Източник
sfbg.us

Ние стояхме на плоскост

с променлив ъгъл на отражение…

Б. Гребенщиков и „Аквариум“

ЧАСТ ПЪРВА

ДЕКЕМВРИ

Камионът премина през портала, остави две кални дири по асфалта и спря.

— Хайде, хунтари, изстина ви яденето! — подвикна ефрейторът, който затваряше портала.

Войниците от каросерията веднага започнаха да го псуват. Някой го замери с половинка хляб.

— Кой хвърли хляба? — извика някой отвън с дрезгав глас. Всички млъкнаха.

От будката на дежурния излезе майор Собел — командир на така наречената хунта, всъщност обслужващ батальон към специалните войски.

— Та кой хвърли хляба? Не казвате значи… Я всички да слизат!

— Аз го хвърлих — обади се от лявата пейка един брадясал войник с разпран ръкав на шинела.

— Ти ли бе, Хост? Я слизай долу!

Майорът взе хляба и го хвърли между дърветата отстрани на алеята, колкото можа по-навътре в калта.

— Да се донесе тука! Бегом марш!

Хост се затътри по алеята.

— Остави! Напряко, през калта, бегом марш!

Майорът го проследи още две-три секунди с поглед и попита войниците от камиона:

— Тука ли е редникът Том Виноград?

— Тъй вярно! — отзад се надигна един висок слаб войник с избелял шинел.

— Добре… Сега е три часа, всички да отиват да обядват, а след това веднага Виноград да се яви при мен в канцеларията! Ясно ли е?

— Господин майор, обядът преди един час излезе — обади се ефрейторът от портала.

— Как така излезе? — повиши глас майорът.

— Ами ей така, взе го с джипка един сержант от вашите, щял да им го носи направо на полето, сержант Райфа беше май, тук при мен е записано…

— Хм… Обядвали ли сте или не?

— Съвсем не — обадиха се от камиона.

— Значи сте се разминали някъде. Ама и този Райфа, една работа не може да свърши като хората… Добре, тогава Виноград да слезе, а вие се прибирате и чакате да ви донесат обяда! Хайде, слизай по-бързо… Тръгвайте!

Камионът потегли и чак тогава майор Собел забеляза, че до него стои Хост с хляба в ръка. Измъкна му парчето от ръката и го хвърли в другата посока, право в някаква локва.

— Бегом марш! — изрева той и се обърна към Виноград: — Значи така… Сутринта в щаба са получили някаква телеграма, така и не можаха да ми обяснят точно каква, но теб те командироват в столицата за два дена. Ти нали си родом оттам?

— Тъй вярно.

— Е, добре… И никакви безобразия с властите, ясно ли е? Военната ти книжка и командировъчното ти са при майор Фикс, комисарят на Легиона. Той заповяда да се явиш при него, кабинетът му е на третия етаж в щаба. Ясно ли е?

— Тъй вярно!

По алеята отстрани се зададе конвой, водещ двама арестанти. Те бяха младежи на по осемнайсетина години, с еднакво подстригани коси и еднакви дънки и зелени якета. Единият имаше доста широк пресен белег на лявата буза. Лейтенантът, който водеше конвоя, махна с ръка на майор Собел.

— Още двама са хванали. От един месец все се навират по телените мрежи… Хайде, бегом към щаба!

За да стигне до сивата сграда на щаба, Виноград трябваше да мине по централната алея, покрай огромното пано с образа на господин Президента, но от безкрайните есенни дъждове точно пред паното се беше образувала огромна локва, заемаща цялата алея по ширина и дълбока към две педи. Така че най-сухият път минаваше по бордюра на алеята и Виноград трябваше да изчака да преминат двама лейтенанти от отсрещната страна, защото нямаше как да се разминат на бордюра.

На вратата на щаба той се сблъска с Бен Рафаел. Бен беше съученик на Виноград от гимназията и служеше като младши компютърен специалист в щаба на специалните войски. В този момент той се опитваше да пъхне ръцете си едновременно във всичките четири джоба на парадния шинел.

— А, Том! Хайде по-бързо, още ли не си тръгнал? Аз също излизам в командировка, така че ако искаш да пътуваме заедно, ще те чакам на бариерата след половин час.

— Чакай малко, аз още не знам почти нищо, сега ме вика комисарят на Легиона, не знам колко време ще ме мотае…

— Няма да е много, аз после ще ти разкажа за тази каша с телеграмата. Значи след половин час, на изхода! — и Бен изскочи навън.

На третия етаж Том лесно намери вратата с надпис: „Легион на защитниците на нацията. Комисар“ и почука на нея. Отвътре се чу: „Влез!“

Комисарят беше плешив, с руси увиснали мустаци, седеше зад широкото си бюро и се ровеше в разни папки с документи. В единия ъгъл на кабинета дребен мургав войник нареждаше в хладилника ней-различни бутилки.

— Господин майор, редник Виноград се явява по ваша заповед.

— А, значи ти си бил тоя Виноград. Всъщност… Я кажи къде работи баща ти?

— Инженер-химик, в завод за автомобилни гуми.

— Хм… — комисарят явно чакаше някакъв по-друг отговор. — А майка ти?

— Майка ми е, ъ-ъ… продавачка на зеленчуци.

— Добре де, това няма значение. Днес от столицата получихме телеграма, от Централния съвет на Легиона. — Майорът вдигна някакъв лист хартия и прочете: — „Моля командировайте Том Виноград 4 декември 11 часа зала 205 участие съвещание“. Случайно да знаеш що за съвещание е това?

— Съвсем не, господин майор. Всъщност… според мен не ме викат за съвещание, а за награждаване. Последната година работих в Легиона като компютърен програмист, там ме бяха предложили за награда, и може би затова ме викат. Миналата седмица звънях в къщи и баща ми каза, че шефът ми от Легиона е питал точно в кое поделение служа.

— Значи си компютърджия, така ли? При нас в щаба сме много зле с кадрите, постоянно идва нова техника, а хора не пращат. Държат си ги само в командуването и по възловите точки, а ние тук се чудим как да се оправяме… По всяка вероятност след седмица-две ще те преместим при нас, стига да не възразят от центъра. Ето ти документите, вземай си от склада парадните дрехи и заминавай. Командировъчното ти е за два дена, ако знаех, че е за награждаване, щях да те пусна само за един ден, но нейсе. Ясно ли ти е?

— Тъй вярно.

— Добре, свободен си!

Виноград се обърна кръгом, затвори внимателно вратата след себе си и бързо заслиза по стълбите. За пръв път от три месеца насам той си подсвиркваше.

* * *

Дъждът беше спрял, облаците се бяха вдигнали нагоре и над планините на югоизток се показаха парчета синьо небе. Том и Бен прескачаха локвите по крайградското шосе, което се спускаше от казармите към града.

— Тази твоя телеграма забърка голяма каша при нас — разказваше Бен. — Стоя аз при началник-щаба, трябваше да му свърша някаква работа, и изведнъж идва комисарят, чете телеграмата и нищо не разбира. Някакъв си Виноград, редник от хунтата, и изведнъж хоп — в центъра на съвещание! Скандал от национален мащаб. Лейтенант Кемени от контраразузнаването звъни в управлението, иска спешно досието ти, а там пък загубили някъде всички документи за хората от твоя набор, страхотна лудница. Кемени дори искаше да те арестува — да си признаеш всичко. Добре че беше Бръснаря, той вика — сигурно младежът има някоя връзка в Легиона, примерно баща на отговорен пост, и сега му се е приискало да си отиде до вкъщи. Аз се сещам каква е работата, но си трая, а Бръснаря много го е страх от връзкари…

— За какъв бръснар говориш? — попита Том.

— За командира, полковник Зобрист. Не знаеш ли, че така му викат?

— При нас в хунтата го наричат Пирата.

— При вас в хунтата всичко ви е хунско, и прякорите дори. Да вземеш само — Телето, Курвата, Бияча…

— Слона, Фикуса… Пчелата…

— Ей, вярно бе, и Пчела си имахте — разхили се Бен. — Лятото два дена лежах в ареста заедно с него. Страшно малоумен тип… Всъщност какво пък, прякорите във войската са ценно нещо. На едно полево учение полковник Гузман от управлението само това ме питаше — как му викате на този офицер, на онзи, а аз му отговарях — това е Бръснаря, това — Джапанката, това е Кифлата, там седи Айо Медузата, а като му казах за Пуньо Гъза, направо се съдра от смях. Наистина, и Пуньо е едно видение, с неговата физиономия…

— С какво ще пътуваме? — смени темата Том.

— Влакът тръгва около шест и половина и пристига към дванайсет. По-добре е да тръгнем на стоп. Ако хванем някой към пет, в осем и нещо сме си у дома, стига да няма задръствания по магистралата. Миналия месец ме взе един капитан от въртолетния полк във Варга, караше Фолксваген-костенурка с форсиран двигател и вдигна сто и седемдесет километра в час. Изобщо не разбрах как пристигнах жив.

— Добре де, стига си лъгал. Само да не ни вали дъждът някъде…

— Няма да ни вали. На изхода за магистралата има една кръчма, „Чевръстият поп“. Точно пред нея има паркинг, а от другата страна е регистрацията на Министерството на Западните области. На всички, които влизат или излизат оттук, им удрят печати в документите за преминаване. Които са без печати, не ги пускат на бариерата. Така че ние ще дебнем колите със столични номера, които спират на паркинга, и там ще питаме шофьорите дали ще ни качат. Ние сме с военни командировъчни, така че не ни проверяват. А относно фолксвагена и сто и седемдесетте километра, това си е чиста истина, по-чиста истина от тази не ми е излизала от устата, откакто ме взеха войник…

По пътя към града Бен продължи да разказва разни истории с неочакван край и съмнителна достоверност, така че двамата почти не усетиха двата километра път до магистралата.

Отвътре кръчмата „Чевръстият поп“ беше също толкова грозна, колкото и отвън: строена и обзаведена с подръчни сили и средства, кърпена и поддържана също с подръчни сили и средства. По средата върху стара пътна табела с надпис „Дал — 10 км“ стоеше печка тип „Чудо“ и сандък с въглища. Вътре седяха десетина младежи и две-три момичета, те баха съединили три от масите, сърбаха супа, пиеха бира и се топлеха на печката. В единия край двама от тях, единият със синя барета, отбелязваха нещо на голяма топографска карта. Бяха облечени почти по един и същ начин: дънки, войнишки обувки, кожени или брезентови якета. Раниците им бяха натрупани в ъгъла. Когато на входа се показаха униформените Том и Бен, всички обърнаха глави към тях, но след като видяха, че не са нито полицаи, нито инспектори на Легиона, се успокоиха и продължиха да се хранят и да разговарят. Том и Бен си свалиха фуражките и седнаха на една от двете останали празни маси. Дойде дебелата кръчмарка, избърса ръцете си в синята престилка и ги попита какво ще желаят.

Том извади всичките си дребни пари на масата.

— За една супа и две кюфтета със салата ще стигнат. И три хлебчета. Гладен съм като змей.

— За мен една бира — добави Бен. Кръчмарката кимна и се отдалечи.

— Преди да влезем, трябваше да си свалим фуражките — каза Бен, като кимна с глава по посока на съседната маса, — да не ги стряскаме.

— Те какви са всъщност? — попита Том така, че да не го чуят.

— И аз не знам. Щом се озъртат така и посягат към раниците си, като видят униформи, значи работата им не е съвсем чиста. Може да са просто туристи, а може и да са от Братствата…

— Какви са тези Братства?

— И аз не знам. Кемени от контраразузнаването казва, че повечето от нарушителите, които хващат напоследък по телените мрежи в закритите сектори, били членове на някакви Братства. Такава информация имало в досиетата им.

— Ти май си доста близък с този Кемени. Да не би да работиш за неговото ведомство?

— В щаба често му помагам. Той наистина работи за службите, но иначе е доста интелигентен. Просто като че си е сбъркал професията. Много бързо се научи да работи с компютърна техника. Освен това и като човек е симпатичен, държанието му не е като на останалите военни.

— И какво търсят тези от Братствата в закритите сектори?

— Нямам понятие. Когато ги хванат, идват следователи от щаба на групата армии и до нас не достига никаква информация. Един ден обаче видях как караулът носеше чанта с уреди, с които били хванали двама в сектор „Д“. Повечето от уредите ми бяха непознати, но добре видях един гайгеров брояч между тях.

Донесоха поръчките. Том се нахвърли върху яденето.

— Подай ми солта, ако обичаш — помоли той Бен. — И пипера, и оцета… Тая супа има прекалено гаден вкус за цената си, ама аз не съм ял нищо от сутринта. Тогава ни вдигнаха да измъкваме от калта някакъв затънал японски трактор. Отиваме ние с камиона, а там гледаме — тракторът тежи към шейсет тона, затънал на метър и половина. Добре че трактористът се оказа умен човек, та ни подсети да натоварим на камиона дървета и камъни и да ги нахвърляме под греблото. След това тракторът се измъкна почти сам, вдигна се на греблото си. Обаче под него всичко стана на сол — и камъни, и греди, по половин метър дебели…

Том млъкна и се зае със супата. Бен отпиваше от бирата и гледаше през прозореца към паркинга. Той беше почти празен — само два междуселски автобуса, една апаратна на телевизията и една служебна кола на Управлението на пътищата.

— Всъщност теб защо те пратиха в хунтата? — попита изведнъж Бен.

— Как така защо? — не разбра Том.

— Ами ето така: ти работиш с компютърна техника от три години, работил си и в Легиона, направо казано — добър специалист, нищо че нямаш диплом. В момента от Пакта буквално всеки ден пристигат нови системи за управление, за обработка на информацията… А специалисти не достигат. По-старите офицери дори си нямат и понятие как се работи с такава техника. И вместо да те глътнат веднага в някой команден пункт, те пращат в хунтата да вадиш от калта затънали трактори. Странно.

— Вярно, странно е — съгласи се Том, — но не чак толкова. Сега стават такива безобразия, че това е съвсем в реда на нещата.

— Ти да нямаш случайно нещо тъмно в досието?

— Че какво тъмно пък мога да имам аз? Родители — селяни, от Варга. Не е тъмно, но не е и светло. Като ученик… Вярно, вършил съм дивотии, но никога не за ме улавяли в нещо по-сериозно. А може и наистина да са ме уловили, но да не са ми казали направо, а само да са си го записали под линия.

— Кой ти беше класен в гимназията?

— Заде. Математикът. Вярно, той не ме обичаше особено, защото се смятах за по-умен от него, и то с основание. Наистина, той добре разбираше математиката, но иначе беше страхотно несъобразителен.

— Май че нашият човек пристигна — рече Бен.

На няколко метра от кръчмата на паркинга спря бяло пежо със столичен номер, завършващ на три нули. От него излезе мъж със сив шлифер, заключи го, пъхна ключовете в джоба си и вместо към регистратурата отсреща, тръгна право към кръчмата.

— Изяде ли си кюфтетата? — попита Бен.

— Готов съм.

Мъжът отвори вратата, влезе вътре и попита кръчмарката за цигари. Беше на тридесетина години, среден на ръст и гладко избръснат. От масата на младежката компания го изгледага с интерес.

Бен се приближи от лявата му страна.

— Извинете, вие за столицата ли пътувате?

— Кой пита? — отвърна му мъжът.

— Ами ние сме двама войници, трябва да пътуваме натам и просто питаме бихте ли ни взели с вашата кола…

— В отпуска ли сте? — прекъсна го мъжът.

— В командировка.

— Документи имате ли?

— Имаме.

— Е, тогава няма проблеми. Само ме изчакайте да изтичам да ми ударят печат.

Мъжът плати цигарите си и излезе. Бен и Том също излязоха след него и застанаха под козирката пред вратата на кръчмата. Вътре младежите отново разгънаха картата на масата и започнаха шумно да спорят за нещо.

Изведнъж по пътя откъм града с голяма скорост се показа полицейска камионетка и закова спирачки точно пред вратата на кръчмата. От каросерията наскачаха десетина полицаи със самодоволни бузести лица, Том се стресна от появата им и се отмести встрани от вратата, но те дори не го забелязаха и размахвайки гумените си палки, нахълтаха в кръчмата. След тях бавно влезе и началникът им, капитан със значка на инспектор-легионер на ръкава на куртката. За голяма изненада на Том обаче, отвътре не се чуха никакви звуци, типични за такива полицейски акции — нито виковете на тези, които налагаха с палките, нито трясъкът на счупени столове и обърнати маси… Очевидно вътре всичко се развиваше без жертви и разрушения. Воден от любопитството си, Том надникна през полуотворената врата и видя скупчените един до друг младежи и зачервения врат на инспектора, който викаше нещо срещу тях. В това време до камионетката спря полицейска арестантска кола. Скоро след това полицаите започнаха да извеждат отвътре младежите един по един, с ръце оковани в белезници, и да ги набутват в колата. Накрая изнесоха раниците им и ги нахвърляха в камионетката. Тогава Том забеляза мъжът със сивия шлифер, който стоеше на стълбите на регистрацията и сякаш с професионален интерес наблюдаваше работата на полицаите. Мъжът забеляза погледа на Том, махна му с ръка и тръгна към пежото си.

Том смушка Бен, който се беше загледал в лицата на младежите зад решетките на арестантската кола, и двамата забързаха към колата.

— Видя ли — каза Бен, — прав бях, че тяхната работа не е съвсем чиста.

* * *

Докато чакаше зеления пикап пред него да премине през бариерата, мъжът попита войниците:

— Вие в Дал ли служите?

— В Дал — отговори му Том от задната седалка.

— От вътрешните ли сте?

— От специалните.

— Е, тогава ще вземете по едно специално — каза шофьорът и извади от жабката две кутии бира.

— Не, благодаря, ние вече сме пили по една — обади се Бен.

— Вземайте, вземайте, не съм давал пари за нея. Държавна е.

— Е, щом е държавна, не отказваме…

Мъжът спря колата пред бариерата. Към тях се прибилжи нисък бузест сержант, мъжът извади от джоба си сгънат зелен лист и му го подаде. Когато сержантът го разгъна, се оказа, че той е голям почти колкото покривка за маса и е покрит с печати. Том и Бен също извадиха документите си, сержантът ги погледна, кимна и им ги върна обратно.

— Какви по-точно сте във войската? — попита шофьорът, докато бариерата се вдигаше.

— Компютърни оператори — отговори Бен. Том премълча.

— А, това е интересно… След като се уволните, ще следвате ли нещо?

— Да, вече успяхме да си осигурим стипендии.

— Тогава да се запознаем, по-нататък може би ще се срещаме често — каза мъжът и извади от джоба си две визитни картички.

От визитката Том разбра, че мъжът се казва Михаел Арбиб, работи като преподавател по информатика в държавния университет и е председател на националната асоциация по неформални компютри. Това последното много заинтригува Бен.

— Че при вас изучават ли се неформални компютри?

— За съжаление не. Има само платени курсове към свободния университет. В нашия академичен съвет изпитват страшна алергия към всякакви интердисциплинарни области. Миналата година замалко да въведат и нашата специалност, но на последното гласуване стана скандал. Някой забеляза, че в учебните планове влиза и математическо моделиране на философски идеи, и всички делегати от хуманитарните факултети вдигнаха страхотен вой. Едвам излязохме цели от залата.

— И какви аргументи използваха?

— Едни и същи: учим студентите да мислят повече, отколкото е прието. А иначе просто си пазят топлите местенца. Това, че в чужбина вече десетина години се изучават тези дисциплини, изобщо не ги интересува — само говорят за запазване на традициите в родната наука. Това, че родната наука е с трийсет години назад от световната, просто не го знаят — някои от тях дори не четат публикации. А не четат, понеже няма да им остане време да пишат глупости в нашите списания…

Арбиб се оказа разговорчив събеседник. Очевидно му бе станало навик да изнася лекции пред когото трябва и когото не трябва. Сега той разказваше на Бен за работата си в Западните области.

Тук той две седмици изучавал пророците и ясновидците. През последните няколко години в жълтия печат буквално завалели съобщенията за нови и нови ясновидци, при това всички тези случаи били наблюдавани само в няколко зони с диаметър по петнайсетина километра. Тези данни ги събирал някакъв негов познат от Обществото за изучаване на параенергията. Самият Арбиб изобщо не четял жълти вестници и не знаел нищо за тези случаи. Само че съвсем случайно една вечер в клуб-ресторанта на университета някой на съседната маса разправял как една негова студентка, родом от тези райони, казвала, че всички тези ясновидци показвали много големи различия от останалите хора при употребата на глаголните времена. Отначало само си помислил каква неграмотност цари западно от Сините планини, но моментално изтрезнял, като си спомнил за неформалните модели на употребата на времената и най-вече за резултатите от тези модели. Веднага попитал за името на студентката, изгубил една седмица да я открие, накрая я открил и измъкнал от нея пълни самопризнания по въпроса какво е чула, какво е разбрала и повярвал ли е изобщо някой на тази история. От това, което разказала студентката, му станало ясно, че ако се зарови в тези въпроси, може и да не спечели Нобеловка, но поне докторат в чужбина му е абсолютно гарантиран.

Понеже знаел, че достъпът до целия район двеста километра западно от столицата е ограничен от властите, се обърнал към Министерството на Западните области. Оттам отговорили, че за да му разрешат работа там, се изисква само план на изследването, утвърден от ректорския съвет на университета. Но се оказало, че ректорският съвет си има едно наум.

— Бях представил изследването като етнолингвистична експедиция — разказваше Арбиб. — Само че шеф на научната програма на университета е един шейсетгодишен пън, член на Легиона още от войната. Веднага се заяде с мен, че се бъркам в работата на други факултети, и ми припомни скандала с учебните планове. Аз му отговорих, че може наистина да съм бил причина за някои спорове, но това не е причина да ми откаже, още повече че освен другото съм и нещатен сътрудник на някои служби и при нужда тези служби могат да ми окажат съдействие. Като чу за службите, оня направо побесня.

Дотогава смятах, че Легионът и Управлението за обществена безопасност са просто две взаимно припокриващи се организации. Но ако се съди по епитетите и метафорите, които излизаха от устата на шефа, би трябвало единствените места, където Легионът и Управлението се държат прилично един с друг, да са кабинетът на Президента и средствата за масова информация. Управлението беше наречено банда голобради кариеристи, които под маската на секретна дейност си решават личните проблеми, като забравят, че главната опора на властта сред народа е бил, е и ще бъде Легионът на защитниците на нацията. Вярно, половината отдели от Управлението се занимават само с това да уреждат живота на другата половина. Само че Легионът, колкото и да се самовеличае, все пак си остава масова организация и нищо повече. И като масова организация не разполага с почти никакви органи за събиране на информация, за анализ… А в ръководството седят хора без абсолютно никакво специално образование, в повечето случаи без елементарна интелигентност и всички без изключение — с мания за величие. Напоследък няма година, в която Легионът да не се захване с нещо грандиозно и да не се олее. Вземете дори програмата за компютърно образование…

— Какво пък, ние двамата с Бен навлязохме в компютърните науки точно от тази програма — обади се Том.

— Да, но такива като вас не са много. Целта на програмата бе именно МАСОВА подготовка. За закупуване на техника, за организиране на работата се хвърлиха стотици милиони. Сега за тях вече се забрави, дори опозицията в парламента не ги споменава. Обикновеният човек си остана също толкова компютърно неграмотен, колкото и преди.

— Не съм съгласен с вас — каза Бен. — Наистина за обикновения човек сте абсолютно прав. Само че от тази програма излязоха и голям брой твърде добри специалисти, главно младежи. Знаете ли къде живеех аз до петнайсет годишна възраст? В Ибара. Самият факт, че някой от Ибара работи с компютри и че освен това има намерение да завърши висше образование, е вече огромно постижение. Ако не беше тази програма, сега вече щях да съм рецидивист с четири-пет присъди за черна борса и хулиганско поведение спрямо органите на реда…

— Да, но това, че няколкостотин момчета са проявили интерес към техниката, си е чиста случайност.

— Разбира се, че е случайност! И това, че програмата е била приета, също е чиста случайност. Тези, които са я гласували, си нямат и понятие що е то компютър и за какво служи. Ето, Том разказваше как някакви отговорни чичковци си мислели, че машината може сама да подписва резолюции и да провежда заседания. Така че…

Бен и Арбиб продължиха да спорят по този въпрос, после неусетно смениха темата и се захванаха с образователната система. На Том му направи впечатление, че това е първият спор в негово присъствие, в който Бен не използва като решаващ аргумент в негова полза съмнителната репутация на майката на опонента. А самият опонент явно беше врял и кипял и добре разбираше сенчестите и полусенчести страни на действителността, скрити зад официалния език на телевизията и печата.

— И как ви разрешиха да проведете изследването? — Том се опита да върне спорещите на темата, която му се струваше доста интересна.

— Никак. Уредих си документи като анкетьор на Института за изучаване на младежта. Наистина, в районите, които ме интересуваха, младеж почти не е останала, важното е, че успях да си свърша работата. За две седмици събрах маса материал — анкети, разговори… Лошото е, че всички ясновидци говорят един ужасен местен диалект. Трябва да хвана някой да ми преведе записките, защото не съм сигурен дали разбирам правилно всичко.

— Вие всъщност вярвате ли в ясновидство?

— Откровено казано, не — призна си Арбиб. Имах един познат, Даниел Мар. Физик. Той не можа да си намери работа по специалността и се хвана в Обществото за изучаване на параявленията. Там се занимаваше с измерване на биоенергията. Тя по принцип се отчита с някакви електромагнитни приемници, аз не знам точно какви, но Даниел най-много се дразнеше от факта, че по никакъв начин не може да се отличи положителната биоенергия от отрицателната. Криви на разпространение, спектри, всякакви критерии на Колмогоров-Смирнов… Какво ли не опита, а нищо не излиза. А това си е важен въпрос — всеки паралечител твърди, че той зарежда пациента с положителна енергия, а конкурентите — с отрицателна. Та Даниел се отказа да се занимава с това и се зае да прави математически модел на астрологичните влияния. Нали знаете — зодии, асценденти, планети и прочие. Изведе някаква система нелинейни диференциални уравнения и изведнъж — хоп! — се оказа, че тази система в повечето случаи има за решение хаотична траектория във фазовото пространство. Математиците го наричат детерминиран хаос. След това направи проверка на модела с рождените дати на стотина колеги в университета и се оказа, че ако решението е регулярно, няма абсолютно никакво съвпадение между реалност и предсказания. А ако решението попада в хаотичната област, съвпаденията са в рамките на случайността. Сега той е написал по въпроса много интересна статия, която никой не иска да публикува. От сериозните списания му отговарят, че са затрупани с материали и че неговият не попада точно в тематичния им обхват. А от астрологичните го гонят под предлог, че статията ще откаже читателите от хороскопи и така ще им намали доходите.

Така че трудът му събира прах за назидание на потомците — да не се занимават с глупости. А иначе въпросът за параобектите е интересен. Преди две години течеше някакво изследване в армията. Понеже почти всички параявления се наблюдават в района западно от Сините планини, а в този район освен войска не е останало почти нищо друго, военните решиха да вземат нещата в свои ръце. Само че след три месеца спряха изследването, а резултатите засекретиха…

Пежото гълташе километрите като фъстъци. Неусетно за тримата преминаха околовръстното шосе и навлязоха в безкрайните градски задръствания.

— Ще може ли да спрете ей там, на следващия светофар? — каза Том. — Оттам трябва да хвана метрото към къщи.

Чак след като Арбиб спря колата, Бен забеляза, че са в столицата.

— Ей, ама че ние пристигнахме… Том, след като свършиш утре с формалностите, обади ми се по телефона, запомни ли?

— Запомних, запомних… Господин Арбиб, благодаря ви много за услугата! Довиждане, приятна вечер…

Том затръшна вратата на пежото и се огледа наоколо. В тъмнината светеха само фаровете на автомобилите и рекламите на крайпътните заведения. После пъхна ръце в джобовете, килна назад фуражката си и без да заобикаля калните локви, тръгна право към станцията на метрото.

* * *

Когато Том стигна до телефонната кабина, долепена до бакалницата „Братя Скелам“, там вече го чакаха. Марта бе заета да пребърква джобовете на зеления шлифер на Бен, а самият Бен разглеждаше на оскъдната светлина от единствената улична лампа наоколо някаква цветна листовка.

— Здравей, Томи! — усмихна се Марта. — Как върви службата?

— Не върви, а тече — отвърна без желание Том. — Със скорост двайсет и четири часа в денонощието.

Чак тогава Бен го забеляза и вдигна глава от листовката.

— А, най-накрая се довлече… Как мина „съвещанието“?

В отговор Том само сви рамене.

— Материални поощрения имаше ли?

— Часовник с надпис от благодарното началство.

— Жалко — въздъхна Марта. — Бен казваше, че ще ти дадат поне хиляда и петстотин… Значи няма да ни мъкнеш по заведенията, така ли?

— Аз кога съм казвал, че ще ви мъкна по заведенията?

— А ти тогава защо ме излъга? — Марта хвана Бен за ухото. — Щели сме да обикаляме баровете до сутринта, аз идвам тука — а вие пукната пара нямате… Сега какво?

— Може да се отбием при брата на Фрида — предложи Том. — Бен, ти сигурно го познаваш…

— За една година всичко съм забравил. Кой беше този брат?

— Как да ти обясня… Поне десет пъти съм му чувал името и все не мога да го запомня. Беше основал рекламна агенция. Преди да ме вземат войник, Фрида разказваше как за половин година имал точно двама клиенти. Тя живее в неговия апартамент, съвсем наблизо. На последния етаж, а асансьорът се заключва със секретна брава.

— А, спомням си… Там едно време ставаха страшни купони. Събираха се много интересни хора. Да вземем нещо за пиене?

— Аз съм взел вече — Том показа скритата в якето си бутилка експортна водка.

След десетина минути път през квартала излязоха на кална улица, задънена от шестетажен блок. Нито Том, нито Бен обаче не си спомняха в кой точно вход живее Фрида. Блокът имаше шест входа, започнаха да проверяват наред за заключен асансьор. Откриха го чак в петия вход.

— Умно измислено — мърмореше Марта, докато се изкачваха пеша по стълбите.

По стените със разноцветен спрей бяха изписани имената на различни музикални групи. На Том му направи впечатление, че някои от тях бяха напълно неизвестни преди три месеца, когато влезе в армията. Ето например тези, „Райските картечници“. Изобщо не знаеше в какъв стил свири тази група, но по името съдеше, че е имал голям късмет, като не е слушал нито една тяхна песен. Накрая стигнаха до последния етаж и Том позвъни на една мръснобяла врата без никаква табелка на нея. Отвътре се чуваше врява и силна музика. Никой не отвори, тогава той натисна бравата, вратата се оказа отворена и тримата влязоха вътре.

За четири месеца апартаментът беше станал просто неузнаваем. Старите шкафове бяха сменени с чисто нови мебели, вместо на дървени столове гостите седяха в кожени кресла, подът бе покрит с чисто нов мокет, олющената боя и надписът „Колектива се боричка“ на стената бяха изчезнали и на тяхно място имаше фототапет с изглед от Канарските острови. Сигурно братът на Фрида накрая е намерил клиенти, помисли си Том. Всъщност и братът, и самата Фрида не се виждаха никъде. Том се учуди, защото тук нямаше никого от старите му познати, сякаш беше попаднал на съвсем друго място, пък и никой не им обръщаше внимание. Бен и Марта седнаха на единственото свободно кресло в дъното на хола, Том примъкна някаква табуретка, раздаде чаши и отвори бутилката водка.

Самият купон много се различаваше от купоните в този апартамент, на които бе идвал. Разговорите около масата нямаха нищо общо с предишните. Едно време поне половината от присъстващите говореха за компютърна графика и Том лесно се включваше в компанията, дори и да не познаваше никой от нея. Сега сякаш се говореше на друг език. Някакъв дългокос тип обясняваше на две момичета нещо относно екзистенциализъм, те като че ли не разбираха особено добре за какво става дума, но за сметка на това им беше интересно, а и дългокосият прекалено се беше вживял в ролята си на най-големия разбирател по въпроса. Самият Том не обичаше никакви разговори по теми, завършващи на ЗЪМ или ИЗЪМ, тъй като ги смяташе за безсмислени, и се заслуша в другите. На отсрещната страна на масата две момчета с дънкови ризи тихо, но разгорещено обсъждаха въпроса дали да възложат някаква работа на някой си Френк. Едното от тях, с черна права коса и очила с метални рамки, твърдеше, че Френк бил най-големият специалист в града, но другото повтаряше: „Той може да е най-големият специалист в цялата Слънчева система, но докато не се изясни дали е наш човек или не е, не може да става и въпрос да му се дава да върши такова нещо“. Така и не стана ясно кои са наши, кои — не и каква е тази работа.

В отсрещния край на стаята двама играеха някаква игра. Бяха нарисували на салфетка шестоъгълно поле, по което местеха една сребърна и три медни монети. Явно резултатът от играта не ги интересуваше, защото постоянно спореха за печелившата стратегия. На дивана седеше един дебелак, който тълкуваше сънищата на две тъмнокоси, силно гримирани момичета. След всяка чашка уиски (а той ги обръщаше една след друга) обясненията ставаха все по-невероятни и неприлични. Момичетата се забавляваха, като измисляха нови и нови подробности към сънищата си и слушаха измислиците на дебелия. В един момент единият от играчите се заслуша в разговора, усмихна се хитро, събра монетите в ръка, тропна с тях по стъклото на масата и помоли дебелия да обясни съня на някакъв негов братовчед. Самият сън се оказа такъв: кара си братовчедът мерцедеса по магистралата към морето (той наистина имал мерцедес) и изведнъж някъде след големия тунел на прохода го изпреварва едно трикрако пиле. А той кара със сто и петдесет километра и повече! Дава, значи, той газ след пилето, вдига сто и деветдесет — двеста, но не може да го настигне — пилето бяга напред със страшна скорост. Тогава той започнал да кара след него. По някое време то свило по една отбивка от магистралата, той завил след него, пилето бягало още известно време и накрая стигнало до една ферма. Фермата била пълна цялата с трикраки пилета. Братовчедът съвсем се объркал, видял трима работници във фермата и ги попитал какви са тези пилета. Единият от тях му казал, че това е нова американска порода, трикраки пилета, и че тук ги отглеждат. Братовчедът бил бизнесмен, позамислил се, по едно време попитал защо не са ги пуснали на пазара, трикраки пилета ще се търсят много. А работникът му отговорил: ами защото не можем да ги изловим, ти не можа да го настигнеш онова с мерцедеса, а ни питаш нас тука… Всички на масата се разхилиха, дебелият зяпна да отговори нещо, но усети, че си правят майтап с него, и млъкна. Някой отстрани го потупа по рамото: виж какви работи сънуват сега хората, а не като по Фройдово време — здрав, прав, корав, и толкова. Дебелият се натовари още повече, обърна една чашка и започна да обяснява още по-несвързано от преди, как да се различават истинските сънища от фалшивите, но вече никой не го слушаше. Двете момичета станаха да танцуват, около касетофона трима се скараха каква точно музика да се пусне, тогава на вратата се появи някакъв тип с широки гащи и шарена кърпа на главата и каза, че ако не го слушат, ще им пусне „Картечниците“. Момичетата се развикаха: „Не, само това не“, в това време влезе още едно момиче с дълъг плетен пуловер и верижка с кръст върху него, поздрави дебелия и този с широките гащи и седна на единственото свободно място на масата — в ъгъла, точно срещу Том.

— Бихте ли ми подали една винска чаша, ако обичате — обърна се момичето към Бен.

Бен й подаде чаша, после я погледна внимателно и каза:

— Всъщност ние с вас не се ли познаваме?

— Ами, не си спомням такова нещо…

— Преди около час и половина в метрото ми подадохте ето това — и Бен измъкна от джоба си листовката, която разглеждаше по пътя.

Очевидно листовката изобразяваше Апокалипсиса. Клокочеща река със странни цветове, червено-виолетови вихри в небето, топящи се черни скали, къщи, обхванати от зелени пламъци. На преден план — бягащи в паника мъж и жена. А зад планините в дъното на тази сцена стоеше изправен Бог — с възможно най-строгата физиономия и възможно най-големия и шарен ореол. И над всичко това надпис: „ТОЙ ВЕЧЕ ИДВА“.

— Вие от комисията по посрещането ли сте? — Бен изведнъж се заинтересува.

— Какво посрещане? — момичето не разбра нищо.

— Ами на оня, дето идва. Не, сериозно говоря, много ме интересува къде правят такива картинки… Това е компютърна графика, ето Том ще ти каже същото. Високо разрешение, три байта на пиксел, лепнали са и фрактали вътре… Впрочем най-добре да се дозапознаем: аз съм Бен, това е Марта, а там срещу тебе — Том.

— Тина, приятно ми е.

— Е, щом ти е приятно… Та знаеш ли кой прави тези хартийки?

— Ами… — Тина или знаеше, но не искаше да отговори, или искаше да отговори, но не знаеше какво. — Аз всъщност само ги разпространявам. Членувам в един, ъ-ъ-ъ… клуб за самообразование.

— И с какво се занимавате в този клуб за… как беше там?

— Изучават разписанието на тези, които идват — обади се дебелият от дивана. Беше целият червен, явно беше изпил повече, отколкото трябва. — И правят план-график за онези, които не искат да си отиват…

Марта и Том прихнаха да се смеят. Тина само премига, а Бен се ухили до ушите.

— Значи не знаеш… Жалко. А картинката е страхотна. Ако истинският апокалипсис изглежда така, ще си купя билет за първия ред зрители, такова нещо не бива да се пропусне…

— Вместо да се занимаваш с картинката, по-добре да беше прочел какво пише на другата страна — обади се Тина.

— Че какво може да пише? Ако има по-малко от петнайсет цитата от Библията, ще си скъсам копчетата на панталона. Марта, не вярваш ли? Ето, гледай…

Оказа се обаче, че цитатът е само един, и то веднага след заглавието. Изобщо, текстът приличаше не толкова на християнска проповед, колкото на научна фантастика. Бяха описани признаците на наближаващия апокалипсис, като най-голямо внимание се отделяше на летящите чинии, транспютърните модели на някой си Херц, предсказанията на ясновидците и медиумите и самата поява на ясновидци и медиуми. Беше написан в ярък, нападателен стил, сякаш авторът бе решил да не се съобразява с никакви други мнения по въпроса.

— Копчетата, копчетата — обади се Марта.

— Те са метални, с капси — каза Бен. — Всъщност, ако имаш желание, опитай…

Марта се престори, че се хвърля към дюкяна на Бен. Отстрани се чуха гласове: „Може ли аз, може ли аз“. А самият Бен се обърна към Том и започна да му разказва някаква история, но я разказваше така, че всички наоколо да я слушат.

— Преди месец-два също бях в командировка, и тогава също ми нявряха в ръцете една подобна листовка. Тя не беше толкова шарена като тази, но текстът беше доста по-поучителен. Разказваше се как душата на някой си бизнесмен попаднала при свети Петър и се заинтересувала накъде ще я разпределят — в рая или в ада. Светията отговорил така: за да попаднеш в рая, трябва приживе да си събрал 6000 точки. И тогава аз се плеснах по челото и си казах: добре, човек трябва да изкара 6000 точки, НО НА КОЯ КОМПЮТЪРНА ИГРА, дявол да го вземе? На „Лоудрънър“ сигурно не е. Не е и на „Марио“, „Попкорн“, „Муунбъгс“, на тях обикновено се изкарват десетки и стотици хиляди. Ако свети Петър разбере, че изкарвам на „Попкорн“ само шест хиляди, по-скоро ще ми откъсне ташаците, отколкото да ме пусне в рая… Единствената игра, на която изкарването на 6000 точки изглежда голямо постижение, е „Пентис“. Оттогава седнах да играя само пентис и вече изкарвам четири хиляди осемстотин и нещо. Ако си подобрявам резултата с тези темпове, след още две-три седмици ще получа виза за рая… Какво ще кажеш, а?

— На пентис едно време изкарвах седем хиляди и триста — каза развеселен Том. — Иначе не съм виждал някой освен мен да е събирал повече от пет хиляди.

— Че ти си готов праведник! — Бен театрално разпери ръце. — С това постижение трябва да се надяваш на ореол втора степен върху червен фон. И вече никакви грехове не са страшни за теб — можеш да устройваш оргии, да се друсаш с каквито си искаш наркотици, да правиш групов секс, административна кариера в Легиона и прочие, без да те е страх за мястото ти в рая. Но ти си роден талант в игрите, де да бях и аз като теб…

Марта и Том се хилеха.

— Богохулник — каза изведнъж Тина. Лицето й поруменя, от алкохола или от нещо друго — Том не знаеше.

— Че какво лошо има в това? Иначе не мога. Когато чуя около мен да се говори за бог или за светии, някак от само себе си ги вземам за мезе. Такова ми е подсъзнанието.

— Струва ми се, че с това подсъзнание няма свършиш добре.

— Преди двайсет години наистина нямаше да свърша добре. Тогава всеки, който пропусне неделната литургия в черквата, му лепвали петнайсет дена обществено полезен труд по бързата процедура. Само че сега времената са други, веднага щом властите решиха да оставят религията на мира, черквите се изпразниха…

— В казармите в Дал има нещо като черква — успя да се вклини в разговора Том. — Едно време, когато там се е разполагал конен полк, тази сграда е била конюшня. След войната махнали конния полк и го преобразували в свързочен, а конюшнята я направили на военна черква. По празниците там идвал свещеник да служи литургия. Сега в нея през в съботите и неделите прожектират видео, но в интерес на истината въртят адски небогоугодни касети — гледат предимно да има секс и бокс, както казваше един сержант от нашите…

Тина следеше разговора с доста изненадан вид, сякаш за пръв път в живота си чува някой да говори така за бог и църква. Това много озадачи Том: нали само преди няколко месеца тук, точно в този апартамент, се получаваха разговорчета, в сравнение с които днешните бяха ангелско песнопение…

— Мислиш, че щом властите не говорят за Бог — обърна се тя към Бен, — значи Бог няма, така ли? Него не могат да го премахнат с административен акт. Той сам ще те накаже, а не гадните ти власти.

— Хайде сега пък и Бог… Самият факт, че досега още не ме е ударила мълния върху главата, категорично говори, че Бог няма. Че нали ако аз бях на негово място и чуех някой да дрънка така по мой адрес, или щях да метна по него нещо тежко и високоенергетично, или просто щях да се самоубия от ужас. Ей, това е идея! Дали пък Бог не се е самоубил?

Тина направи отчаяна гримаса, изпи остатъка от чашата и си наля още една.

— Всъщност вие как попаднахте тук? — обърна се тя към Том.

За момент Том си помисли: „Май наистина съм ги завел на друг купон“.

— Едно време бях съученик на Фрида, нали този апартамент е на брат и. Сега съм войник, в отпуска, с Бен служим заедно. Преди няколко месеца идвах тук доста често, но от тогавашната компания не виждам никой. Дори вече ще стане един час откакто дойдохме, а не съм видял нито Фрида, нито братът.

— Той е оттатък, показваше нещо на компютъра си. А Фрида не съм я виждала, може би е в провинцията при родителите си.

— Ей, Бен, ела да се обадим на брата на Фрида — каза Том, — той бил тук, в другата стая…

Бен хвана Марта за ръка и тримата се промушиха през танцуващите двойки и цигарения дим. В коридора едва се разминаха с дебелия, той тъкмо излизаше, клатушкайки се, от някаква стая. Том надникна в стаята, там видя няколко човека, обградили компютърен монитор. Никой не обърна внимание, когато тримата влязоха и застанаха зад останалите.

Пред монитора седеше братът на Фрида, а до него — пъпчив младеж с дълъг нос и кръгли очилца. Всеки път, когато братът на Фрида натиснеше някой клавиш, пъпчивият поглеждаше екрана, после почваше да търси нещо в един дълъг листинг и казваше „Липсва“, „Съвпада“ или „Не съвпада“. Самият екран изглеждаше доста странно. Беше разделен на пет части, частите бяха запълнени с квадратна мрежа и по тях се движеха странни цветни геометрични фигури. Отстрани имаше таблици: на всеки цвят беше съпоставен някакъв символ, такива символи Том не беше виждал никога преди това. Зад брата на Фрида стояха двамата, които в хола играеха играта с монетите. Те постоянно коментираха нещо: „Само с два ключа всичко е ясно, но с три или четири…“ „От тринайста до двайсет и втора матрица изобщо не се държи предсказуемо.“ „Да, но те са за шестото свойство, а за него така или иначе няма инвариантна мярка.“ „Че нали трябва да съществува трансформационна алгебра“ — намеси се някой в спора. „Каква ти алгебра, един асистент по математика три седмици се мъчи, нищо не успя да измисли, просто има прекалено голям брой степени на свобода. Оправи се само за случая с два ключа, но той така или иначе си е тривиален…“ Том нямаше абсолютно никакво понятие за какво става дума. Беше изпил три чашки почти без мезе, само с няколко колелца краставичка, и мозъкът му просто нямаше желание да мисли. „Ключове, степени на свобода, измерения… Едно измерение в повече си е направо ужас. За да мина от две в три измерения, ми трябваха два месеца. А от три в четири…“ Изведнъж през главата му мина идея. „Да, иначе просто не може да бъде. Тоест, може, но как точно не е ясно…“ Мозъкът му отново отказа. Гледаше фигурите на екрана, но не можеше да види какви клавиши натиска братът на Фрида. Когато братът натиснеше нещо, във всички части на екрана фигурите се променяха. Обаче централната фигура оставаше една и съща, само се уголемяваше (доближаваше?), в един момент вместо нея се показваше червен череп с кости, след което излизаше друга фигура — отначало малка, а после се уголемяваше. Да, помисли си Том, това можеше и да е…

Това можеше и да е четиримерна версия на играта „Тетрис“!

Том играеше тетрис още отпреди две години. Тогава неговите приятели и съученици намираха тази игра за скучна и безинтересна. За повечето от тях битките с чудовища и космически кораби бяха къде-къде по-занимателни, отколкото да наместват в плътни редове бързо падащите отгоре тухли с различна форма. Обаче Том направо се пристрасти към тетриса, за няколко месеца стана отличен играч и когато отиде на работа в Легиона, вече не познаваше човек, който да изкарва повече точки от него. Тогава се появи и тримерната версия на играта, която той усвои за рекордно късо време до такава степен, че никой не желаеше да си мери с него силите. Напоследък се появяваха и други, коя от коя по-екзотични версии — с кръгли вместо квадратни тухли, с цветни стълбчета, с „горещи“ фигури и много други, сякаш програмистите по света смятаха за въпрос на чест да са написали поне един тетрис през живота си. И сега някоя луда глава си е направила този четиримерен експеримент…

Том хвана Бен за ръкава и го дръпна до прозореца на стаята.

— Бен, сещаш ли се какво е това на компютъра?

— Че как да се сетя… Пълна мъгла ми е. И трезвен да бях, едва ли щях да разбера нещо.

— Имам една идея… Според теб как би изглеждала една игра на тетрис в четири измерения?

— Че какво общо има това с… каза Бен и изведнъж почна да загрява. — Том, това може и да е нещо друго, но ако наистина е четиримерен тетрис, то ти си гений. Само че защо са направили такава идиотска среда? И такива термини — ключове, матрици, свойства…

— Знам ли… Ще попитаме, може да се окаже, че не съм прав.

Преди да попитат обаче, програмата очевидно блокира, защото всички се развикаха: „Ей, какво стана?“, братът на Фрида безуспешно натискаше клавишите, накрая се отказа и рече: „Край за днес, машината вече откачи, а какво ли остава за мене“. Всички заизлизаха от стаята, някой викна: „Ей, Хан, къде е дамаджаната?“, братът стана от стола и чак тогава забеляза Том.

— А, здравей… Нали Том ти беше името?

— Здравей. Ти помниш моето име, а аз твоето поне двайсет пъти съм го чувал и все не мога да го запомня.

— Ивар се казвам.

— Ей, вярно бе, Ивар, точно така беше, ама защо не мога да го запомня…

— Ти не си ли войник сега?

— Да, служа в Дал, тук съм в командировка.

— Добре започваш, три месеца служба — и вече в командировка. А в кое точно поделение в Дал служиш?

— В хунтата.

— Е, нищо, ще свикнеш — потупа го по рамото Ивар. — Ти си грамотен човек, можеха да те тикнат и на по-добро място.

— Ей, Ивар, я кажи какво беше това нещо на компютъра?

— Което вървеше преди малко ли?

— Да, точно така.

— Ами това беше, как да ти кажа… демо на суперфорация на екстензорните рефлектори.

Том остана като гръмнат.

— Екстензорни рефлектори ли? — обади се Бен. — Знаеш ли, аз имам брат в чужбина, той се занимава там именно с екстензорни рефлектори. Ще може ли да си копирам тази програма, той специално ми беше писал да му намеря нещо такова. Том, нали имаш дискети?

— Знаеш ли… — Ивар явно беше притеснен от нещо. — Тази програма е специална версия, взел съм я от шефа си и не трябва да я разпространявам. Шефът ми работи за военните, не е обличал униформа, но има чин полковник. Ако разбере, че му правя номера зад гърба, като нищо може да ми уреди няколко години затвор.

— Е, щом е така… — Бен се огледа наоколо. На вратата се подпираха двамата играчи с небрежни усмивки на лицата. После бутна Марта и Том да излизат, играчите им направиха път и те се върнаха в хола.

— Какви са тези екстензорни рефлектори? — попита Марта.

— Ей такива — Бен направи неприличен жест с дясната си ръка, после понижи глас. — Не виждаш ли, че ни разиграва… Подобно нещо не съм виждал досега никъде, дори и в най-пиратските възли по разните мрежи, а нашите пирати се докопват едва ли не до всичко. Програмните защити, дори тези на военните, не са никакъв проблем за тях. Тази програма може и да е тетрис, може и да не е, но е ясно, че се използува за твърде странни цели. Том, ние с теб имаме уникална възможност: ако не копираме програмата сега, може изобщо да не видим друг път такова нещо. Носиш ли дискети по джобовете си?

Том усети как в него се събужда старият му компютърно-пиратски инстинкт — да се открадне всяка неоткрадната програма. Блясъкът в очите на Бен показваше, че той също е настроен на тази вълна.

— Не, откъде да знам, че ще ми потрябват.

— А в къщи имаш ли?

— Имам, но не знам къде съм ги заврял.

Бен извади от някакъв страничен джоб на ръкава си петдесет крони.

— Значи ще направиш така: хващаш такси, отиваш си до вас, вземаш всички празни дискети, които намериш и се връщаш. За половин час ще успееш ли?

— Не знам. Пътят е горе-долу толкова, но не знам колко време ще се мотая из къщи да търся дискети. За четиридесет-петдесет минути обаче ще успея.

— Дотогава ще опитам да намеря начин да се добера до компютъра — каза Бен. — Или ще напия Ивар, или нещо друго.

* * *

Том се върна облечен със старото кожено яке на баща си. То беше протъркано, на места скъсано, но имаше около десетина тайни джоба в хастара си. Преди години баща му изнасяше в тях ценни химикали и други вещества от завода и ги продаваше на негови познати частници. Сега всичките джобове — и явни, и тайни, бяха пълни с дискети. Завари Бен да разказва на цялата компания вицове за шотландци и уелсци — всички се превиваха от смях, а Марта седеше на коленете му и му пъхаше фъстъци в устата. Като различи Том през пластовете цигарен дим, той спря да разказва, изчака някой друг да вземе думата и когато вниманието на компанията се отклони от него, се дръпна към ъгъла на стаята.

— Този Ивар е голяма лисица — каза Бен, когато Том се приближи към него. — Изпи половин литър, а му няма нищо. Изобщо не можах да вържа приказка с него, за да стигна до нашия въпрос. Затова сега ще следваме вариант номер четири.

— Номер четири?

— Да. Слушай внимателно. Трикът е следният: аз и Марта влизаме в стаята с компютъра, опъваме се на леглото и се правим, че, ъ-ъ-ъ… се чукаме. През това време ти си вътре и тарашиш диска на компютъра. Когато влезе някой, първо ще ни види нас с Марта, компютърът не се вижда директно от вратата. Е, надявам се, че като ни види, ще си излезе обратно, без да обръща внимание на останалите подробности. Ясно ли е?

— А другите варианти? Номер едно, две, три и така нататък.

— Те не са точно за този случай. А тези от номер пет нагоре са си направо кражби.

— Не може ли просто да му откача диска? Вземам го и изчезвам.

— А къде ще го скриеш, за да го изнесеш оттук?

Том показа джобовете в хастара на якето. Бен се хвана за главата.

— Не, това не си е работа… Ако те хванат, не гарантирам дали ще излезеш цял оттук.

— Добре, само че… — Том се колебаеше. — Марта съгласна ли е?

— Като й кажа, ще се съгласи. А ти ни изчакай в коридора. Оттатък няма никой, така че сега е моментът.

Оказа се обаче, че Бен нищо не е казал на Марта, тъй като когато Том се промуши след двамата в тъмната стая, тя се обърна изненадана и каза: „А Том защо…“ Тогава Бен я хвана, сложи я на леглото, махна на Том да започва и зашепна нещо на ухото й. Докато откачаше жиците на високоговорителя на компютъра, Том чуваше репликите на Марта: „Какво, какво… Не, ти си абсолютно луд… Жалко за Том, че ти се води по акъла…“ Едва сега той се усети, че без абсолютно никаква съпротива се е набутал в тази полукриминална пиратска история. Само че вече беше късно за връщане. Той подпря вратата с някакъв стол, плю си в пазвата и включи компютъра.

Още от самото начало нещата тръгнаха зле. Дискът се оказа защитен с парола. За свой късмет Том познаваше добре този вид защита, тип „Хаяско“. Извади всичките си дискети на масата, намери една системна, зареди от нея системата и пусна писаната от самия него програма „Ънхаяско“. След това рестартира компютъра, защитата се оказа свалена и едва тогава си даде сметка, че просто не знае как точно да разпознае програмата, за която беше целият този цирк.

Обърна се назад към леглото. Марта галеше Бен по гърдите, а самият Бен се взираше, опънал шия, в екрана.

— Колко дискети имаш? — попита той.

— Три кутии празни… И още близо толкова пълни, които обаче мога да изтрия.

— Тогава сваляй наред… Всичко, което ти се вижда подозрително. Каквото ново намериш… Текстове, програми, бази данни, всичко.

Том така и направи. Освен 4-мерният тетрис (той беше записан в под името „Хатрак“ и имаше описание от няколко мегабайта) успя да запише голямо количество текстове и документи, две бази от данни, двайсетина географски карти в специален формат, програми за работа с тези карти, както и още шест програми с неясно предназначение, но с подробна документация. Не стана нужда да изтрива стари дискети, дори останаха няколко свободни. Добре стана, помисли си той. Изведнъж си спомни, че десетина от старите му дискети бяха заети с данни, откраднати преди половин година от централата на Легиона. Досега Том не беше намерил време да види какво точно е взел оттам. Изведнъж му хрумна идея: „Така или иначе източих маса неща оттук, защо пък да не им прехвърля данните на Легиона? Като коледен подарък. Все пак да уважа неписаната пиратска традиция — за да получиш, трябва да дадеш…“ Идеята му хареса и веднага се зае с прехвърлянето. Оставаха му две или три дискети, когато изведнъж се чуха гласове и стъпки в коридора. Том скочи, разпери якето си и прикри с него светлината от екрана само миг преди някой да натисне дръжката на вратата. Тя обаче се запъна в стола, от коридора влезе сноп светлина и падна право върху лежащите на кушетката Бен и Марта. Показа се някаква сянка, чу се глас: „Тук се прави акт!“, някой се изхили гадно и вратата се затвори обратно.

Том седна обратно пред екрана с омекнали колене, целият плувнал в пот. Докато си събираше дискетите, ръцете му трепереха. Едвам изчака да прехвърли последната дискета, напъха всичко по джобовете и изключи компютъра. Погледна към леглото, там Бен с едната си ръка изхлузваше пуловера на Марта, а другата шареше по гърдите й. Изчака, докато се увери, че коридорът е чист, каза на двамата на леглото: „Приятни довършителни работи“, и излезе.

В хола музиката гърмеше със страшна сила. Том вдигна шишето с водката, бяха останали около стотина грама. От мен крадец не става, мислеше си той. „Нямам в излишък нито морал, нито съвест, но просто не издържам на напрежението…“ Ръцете му трепереха така, че не можеше да си налее водка в чашата. Тогава вдигна бутилката и изпи остатъка до дъно.

Около него танцуваха, разказваха вицове, спореха, но той не възприемаше почти нищо. По едно време срещу него седна Тина, опита се да завърже разговор, но от силната музика и изпитата водка Том не можеше да разбере нищо и само се усмихваше и кимаше с глава. Тина помисли, че съвсем е вързал кънките, и го остави на мира. А той просто чакаше Бен и Марта, за да се измъкне заедно с тях оттук.

Изведнъж разговорите стихнаха, някой изключи музиката. Том вдигна глава от масата. Всички гледаха към вратата на хола, където стояха двама униформени: младши полицай с хищен поглед и капитан с емблема на инспектор от Легиона на левия си ръкав.

Ивар се надигна от креслото, където седеше, и тръгна към униформените.

— Вие ли сте собственик на квартирата? — попита вместо поздрав инспекторът.

Ивар кимна.

— Съгласно член двеста и седем от закона за обществения ред събирането след полунощ на повече от тринайсет души в частни домове е забранено. Това известно ли ви е?

Ивар кимна още веднъж.

— Сега е един и половина — инспекторът посочи часовника си. — Тук безобразия не стават за пръв път: няма седмица, в която да не сме получили сигнали от съседите ви. Хората се оплакват, не могат да спят. Пускате силно музика, викове, танци… Ще се наложи да запиша имената и адресите на всички. Какво ще ви се случи, ще решават горе. Ясно ли е?

Ивар се приближи до инспектора и започна тихо да го уговаря нещо. Том си спомни, че е чувал от свои по-възрастни познати за този закон и за проверките на инспекторите. Само че в последните три-четири години властта не обръщаше никакво внимание на неговото спазване, сякаш го бяха отменили. Сега или беше започнала поредната безсмислена кампания, или имаше някаква друга, скрита за Том причина за посещението на инспектора. Зад него дебелият мърмореше: „Някой им е пошушнал нещо… Не могат да докажат… Ако някой не се е раздрънкал…“ После го сръгаха в ребрата и той млъкна. Младшият полицай с интерес разглеждаше бутилките на масата. А инспекторът очевидно не се поддаде на уговорките на Ивар, защото го избута настрани, седна на дивана и извади кочан с протоколи.

— Документите, моля. Един по един при мен.

Ето че си навлякох неприятности, помисли си Том. Отнякъде се появи Марта, зад нея Бен си напъхваше ризата в панталона. Инспекторът записваше в протокола имена и адреси и назидателно мърмореше: „Студенти… Може да им изгърмят стипендиите на тия студенти. Безработен? А, знаем ги тези безработни, със златните синджири… Ученички, още малки, а вече настъпили котето…“ Накрая дойде и ред на Том, той подаде военната си карта и командировъчното.

— Войник? Е, другите хайлази може и да се отърват, но ти ще опереш пешкира. В комендантството не си правят майтап със службата. И то в командировка…

Инспекторът зачете командировъчното и моментално цялата му решителност се изпари. Думите „Легион“, „централа“ и „съвещание“ му подействуваха удивително, за пет секунди омекна напълно. Подаде обратно на Том документите, без да записва нищо, и махна на следващия.

Следващият беше Бен. Заедно с военната си карта той извади и някакво червено-бяло картонче със снимка, зелени печати и някакъв текст на гърба. При вида на картончето инспекторът се изуми напълно.

— А, вие двамата служите в Дал… — разсеяно продума той. — Е, тогава ви е простено, то днес си е истински празник за вас.

— Че какъв празник е? — Бен също беше изненадан.

— Вместо да пиете като смокове, по-добре да бяхте гледали новините по телевизията. Днес е подписан договор за ограничаване на оръжията. Армията трябва да се изтегли от Западните области, а числеността й да намалее тройно. Така че след най-много шест месеца ще ви уволнят. Утре във вестниците сигурно ще пишат подробно…

Том и Бен се спогледаха — и двамата наполовина радостни, наполовина невярващи на думите на инспектора.

— Момичето с вас ли е? Значи… — Инспекторът измъкна индигото от кочана с протоколите, откъсна единия екземпляр, сгъна го и, кой знае защо, го пъхна в ръката на Бен. — След пет минути всички да са се разотишли. Ако се наложи да се връщам, до един ще ви набутам в участъка, ясно ли е?

Останалите се размърдаха неспокойно. Инспекторът побутна младши полицая и двамата тръгнаха да излизат. Веднага щом входната врата се затръшна след тях, сияещият Бен хвана Том за раменете и го раздруса така, че дискетите в джобовете му затракаха.

— Уволнение, разбра ли?! Ей това е шестица от тотото! Я всички, за последно, наздраве за уволняващите се граждани!

За изненада и на двамата обаче никой не помръдна.

— За ченгета няма наздраве — обади се Ивар.

— Чакай, какви ченгета?

— Ами ето такива — Ивар се надигна и тръгна към Бен. — Които показват служебни карти от Управлението за обществена безопасност.

Като по команда десетината младежи заобиколиха Бен от всички страни. Марта извика, някой я блъсна и тя падна на дивана.

— Чакайте, има някаква грешка… — Том се опита да се намеси, но го хванаха за ръкавите и го изхвърлиха от хола. Двама — дебелият и оня с широките гащи — застанаха на вратата и избутаха обратно Бен, който се опитваше да се измъкне навън в коридора.

— Значи ченге, а? И искаше да се залепиш за компютъра?… — Ивар хвана Бен за яката. — Я вади всичко от джобовете. Хан, пребъркай го!

— Чакай бе, какъв си ти, че да ми бъркаш по джобовете? — Бен блъсна Ивар в гърдите, но отвсякъде го хванаха здраво. Чак тогава Том забеляза, че Бен отчаяно му маха с глава по посока на входната врата, и се сети, че всички дискети са у него. Промъкна се безшумно по коридора, вниманието на всички бе привлечено от мятащия се в хола Бен, така че никой не забеляза как отвори входната врата и тръгна към стълбите.

— Да пребъркаме и оня дългия, със съдраното яке… — чу се глас от хола и Том усети, че става дума за него. Затича се надолу по стълбището. Отгоре се чуваха викове: „Да го догоним… Не, долу сигурно чакат ченгетата, да не се връзваме на провокации… Жалко, че го изпуснахме…“ Том сам не усети как пробяга седемте етажа до входа. Отвори външната врата, никъде не се виждаше полицейска кола. Тогава си пое дъх, вдигна си яката и закрачи бързо през сивата градска мъгла.