Иван Попов
Хакери на човешките души (13) (хуманитарен киберпънк)

6. Само един интелигент не стига

В базата данни на местния журналистически съюз, която търсачката изрови от мрежата, не фигурираше никакъв Роберт. „Ако и тая база е актуална като оная с телефоните…“ — отбеляза скептично Балабан, загледан в екрана на лаптопа си, и пръстите му отново затракаха по клавишите. Лаптопът беше неудобно сврян между коленете на Балабан и волана на колата, затова от мястото на Джон не се виждаше какво става на екрана. Джон предположи, че Балабан се опитва да издири Роберт чрез търсачките на медийните сайтове. Ако се съдеше по недоволното сумтене на дирещия, резултати нямаше.

— А Пейн и Антон ще го намерят лесно — вметна Джон, местейки поглед след шмугналото се покрай колата дългокрако момиче с минипола. — Туземецът ще разпита в медийната си групировка, все някой ще познава тоя кадър.

— Защо и ти не хванеш някой от МУЦИ да ти помага? — попита Балабан.

— Асанович ми е забранил. Пък и нали ги виждаш какви са лоялни.

— А защо са лоялни към Пейн? И към Програмата?

— Това, че са гъсти с Пейн, не значи нищо. Сингх се съмняваше, че въртят общ бизнес с власт. Междуфондационното нали с това се занимава — назначава добри и лоши, тоест качва на власт и съответно сваля. Та Сингх е разбрал, че освен политиците, одобрени от Програмата, от МУЦИ назначават за добри и хора на олигарсите. Парите според него ги делели членовете на борда и Пейн. Поне така е представил нещата в докладите…

— А, значи Сингх е искал и с него да делят, така ли? — Балабан заряза окончателно лаптопа и се почеса изразително по тила. — Тогава тая неговата катастрофа може… Ако е влязъл в завоя с грижливо резнати маркучи на спирачките… Следователят знае ли за тия доклади?

— Дали са му достъп до тях, ама май не ги е чел.

— А ти сам му подскажи, не го чакай!

— Да, но тогава ще засекретят всичко. Сериозно и задълго. И базата данни на Сингх ще я гледам през крив… какво беше?

— Макарон.

— Да, през крив макарон. Всъщност чакай, ще се обадя на Асанович.

На служебния и домашния номер на шефа отговаряха телефонни секретари. Мобилникът му пък беше изключен. Джон му остави съобщение.

— Делиан обаждал ли се е? — попита.

— Не. Сега ще го потърся — Балабан откачи своя мобилник от лаптопа, набра номера. „Ало, Беля!“ — викна в микрофона, после извади малък наушник, върза го към мобилника и го подаде на Джон да слуша разговора.

— …оня софт му викат „Генератор на Ван дер Лаф“ — раздуваше Делиан. — Комерсиално име няма, за версии не знам. Един от „Безсмислен труд“ обеща да ми го запише, утре ще го взема. И още нещо важно. В цялата „Нечиста математика“ хумтехът се движел реално само от един човек. От някой си Лука.

— Как разбра, че е само един? — попита Балабан.

— Говорих с познати от секцията. Уж че искам да ме светнат за някакви алгоритми от езиковото инженерство. Всички ми казваха да търся Лука, само той бил разбирателят. Бил правил „Ван дер Лаф“ почти сам. Макар някои да казвали, че не бил Лука, а Тома… А, щях да забравя! Този същият кадър е много вероятно да е забъркан в историята с „болните мозъци“.

— По какъв начин забъркан?

— Преди година постоянно се оплаквал, че му трябва мощен паралелен компютър. Не знам за какво му е бил, може би за езиковото инженерство… Ходел по нервите на шефа си, гонел го и викал: „Началник, трябват ми мощности, началник!“ После изведнъж спрял да го тормози. А никакви паралелни компютри не са докарвали в секцията, това ми го гарантира един познат. Макар друг познат да твърди, че все пак купили един суперкомпютър, но го държали абсолютно секретен. Ама аз не вярвам…

— Е, и какво от това?

— Как какво? Лука може да е успял да качи своите изчисления на човешки мозъци, вместо на силиций.

— Аха! Загрях. Много вятърна ми се вижда хипотезата, но като няма друга… Идвай с нас в ИХСТБ!

— Не мога — въздъхна Делиан. — Началникът ме набръчка да му съчинявам доклад. Някаква дивотия за олигарсите. И за политтехнолозите на вашистите…

Джон мислено напсува социолъга Матей с най-цветистите туземни изрази, които беше усвоил. Направи знак с ръка на Балабан и взе мобилника.

— Защо го пишеш ти доклада? — попита строго в микрофона. — Там нямате ли специалисти?

— А? — сепна се Делиан. — Джон, вие ли сте?… Не, аз не че го пиша, само пускам търсачката да рови из медийните сайтове. И после фасонирам изровеното. Обаче другите и да фасонират не могат. И секретарката на Матей, и асистентът, и самият Матей са едни грамотни… Вече се чудя дали да не направя една автоматична съчинявачка на доклади. Сама да си търси в мрежата и сама да си фасонира. Ще се съберем с тоя Лука, ще седнем за месец-два- три… впрочем, Джон, нали с такива софтове работите вие в Комитета?

Джон мислено напсува и Делиан. За секунда си представи, че всички доклади, пращани от МУЦИ към ведомствата на Лукач, ги е писал все Делиан и все по същия начин — и се хвана за главата. После обаче се сети, че софтът за контент-анализ на „Дженерал Лингвистикс“ върши горе-долу същото, което и замразения информатор, и се поуспокои, макар че продължи да го гризе кошмарната мисъл: „Ами ако Делиан е пълнил всички доклади с бял шум и сол на вкус? Ако това, което в Армадильо мислим за реалност, е свободно съчинение на туземния компютърджия?…“ Кой знае защо му бе много по-лесно да припише точност и честност на софта, отколкото на някакъв нагъл туземец… Докато Джон псуваше мислено, Балабан му взе от ръката мобилника, каза в микрофона: „Беля, ще държим връзка, чао!“ и затвори.

— Значи Лука — произнесе замислено той, после изведнъж живна. — Сидораускас, имаме късмет! В ИХСТБ не са си качили хумтеха на интелектуален конвейер! Всичко го движи някакъв разбирател, ведомствен гений от ниските етажи. То у нас често става така, нали сме изостанали…

— Добре, но къде го видя тук късметът? — не разбра Джон.

— Как къде? Ако при Търтея имаше интелектуален конвейер, всеки един от хората му щеше да владее само своя си участък от технологията. И щяхме да видим голям зор, докато я измъкнем цялата. Но сега с точкова атака ще му превземем разбирателя, който движи всичко…

„И без когото ИХСТБ ще остане без хумтеха си“ — довърши мислено Джон, докато Балабан палеше мотора. Струваше му се доста странно, че Търтея така безхаберно се отнася към интелектуалната собственост на института си, но реши, че тук пак са виновни неразвитите корпоративни отношения. Пък и в края на краищата, помисли, отделно взетият гений едва ли би могъл да се укрие от силовата групировка на олигарха…

В ранния следобеден час движението в градския център беше не чак кошмарно, но все пак достатъчно задръстено, и Балабан изгуби над четвърт час във висене по светофарите. Накрая, когато излязоха от центъра и отляво на пътя им се ширна неугледна тревна площ, осеяна с прелетни боклуци, Балабан сви по една алея и след минута паркира близо до сиво няколкоетажно ръбато здание с огромни букви „ИХСТБ“ над козирката. На покрива на зданието огромно синьо-бяло рекламно табло хвалеше достойнствата на застраховката „Задгробен живот“.

Подстъпите към института на Търтея се охраняваха от дебело дедище с килограмите на слонче в предучилищна възраст — дори месестият му дълъг нос приличаше донякъде на хобот. Джон мислеше, че хоботният ще ги разпитва кои са и къде отиват, но Балабан му подхвърли през рамо паролата „Ние сме при Григор“ и дедището без възражения ги пусна да влизат.

Раздрънканият асансьор с липсващо копче за последния етаж ги изкачи до предпоследния. Отгоре гърмеше канонада от къртачни машини и хамалски възгласи. Джон инстинктивно присви глава, сякаш пазейки се да не го удари нещо изкъртено. Стълбището към последния етаж — накъдето сочеше указателят „Нечиста математика“ — беше запречено със солидна метална решетка. Вратата в решетката обаче зееше отворена и двамата безпрепятствено влязоха в покоите на нечистите математици.

Там явно течеше ремонт. Вратите бяха разтворени, сновяха хора в работни дрехи, удряха чукове, коридорът беше покрит с прах, хартии, дъски и парчета мазилка. Балабан влезе в първата попаднала му стая: тя се оказа празна, с изкъртена електроинсталация, единствените мебели — стар шкаф и бюроподобно изделие от талашит — бяха издърпани в средата. Върху плота на бюроподобното лежаха няколко прашни изпечатани листа. Джон се приближи и прочете заглавието: „Образът на кучката в творчеството на Джаки Колинс“. „Какво е това?“ — попита той тихо. „А-а — махна отегчено с ръка Балабан. — Тема за кандидат-студентски изпит по литература. Тук някой я е изкарал на принтер…“ Балабан и Джон излязоха и се насочиха към следващата отворена врата, през която се виждаше очилат субект със скъсани дънки да разглобява нещо дървено.

— Ч-ч-ч-ей, вие двамата! — проехтя басов глас.

Джон се обърна и видя грамаден мъжага — почти два метра, с кожено яке, широки зелени панталони, небръснато лице и квадратна прическа. Мъжагата се приближаваше откъм другия край на коридора с тлъсто парче арматурно желязо в дългите си почти до коленете ръце.

— Вие, вие! — онзи разкърши мощни рамене, после се взря в лицето на Балабан, присви очи, набърчи чело, все едно мислеше.

— Въргозуняк, ти ли си бе? — изпревари го Балабан и разпери приветствено ръце.

— Ей, Балабане! — извика онзи и се ухили. — Чий го крепиш тука бе? Мене по едно време един селски ми разправяше — в чужбина си бил, пачки си правел…

— Чак пък пачки — каза скромно Балабан, здрависвайки се с Въргозуняка. — Ти охраняваш ли тук?

— Нещо такова. Търсиш ли некой?

— Да. Има един Лука, той ми трябва.

— Знаеш кой да ти требва — отбеляза Въргозуняка. — Само че си замина Луката. Преди ей толкова малко. Преди половин час примерно…

— Къде си замина?

— Кой го знае. По жени, по кръчми…

— Върги, тук ремонт ли правите, какво? — захвана разговор Балабан.

— Нещо такова. Наш човек вчера свирнал на Каймана, че ни заформили некаква инспекция. Международна. А ние тука като разбереме за инспекция, махаме всичко и формиме ремонт. Нека сега инспектират… — Въргозуняка критично огледа хаоса наоколо. — И Балабане, знаеш ли кво. По-добре вие двамата си бегайте, че ги чакам ония инспектори всеки момент. Ако дойдат с ченгета, ше ви закопчаят като стой, та гледай, нищо че немате общо. Миналия път, като тарашеха за зелени хапове в долните секции, на мене ми строшиха лево ребро…

— А чия е инспекцията, Въргонавте? — попита Балабан. — Откъде са тия, дето ги чакаш?

— Каймана сутринта ми каза, ама… — Въргонавта набърчи лоено чело. — Нещо изгъзено беше, майтапчийско. Нещо като „Мазен кон — 2“, ама друго…

Балабан понечи да се разсмее, но изведнъж замря и вдигна ръка.

— Да не е МАСТЕХКОН?

— Точно! — потвърди Въргонавта. — МАСТЕХКОН-2.

Балабан учудено подсвирна.

— Знам ги тия — каза. Лицето му стана сериозно. — Загазили сте, Върго, здравата…

— Защо? — попита Въргонавта. — Какви са тия МАСТЕХ…

— Международна асоциация за технологичен контрол. Води се, че следят да не се разработват нови оръжия. Но МАСТЕХКОН-2 е различна от МАСТЕХКОН-1. И се бори срещу закриващите технологии. Тук да не разработвате нещо такова?

— Ба ли му майката — призна си честно охранителят. — Аз ако знаех кво е това… Вреден ли е тоя МАСТЕХ?

— Много е вреден. Повече от дрогарския и копирайтския интерпол, взети заедно. И е страшно секретен. Чудя се как изобщо сте разбрали, че ви се канят…

— Абе кво има за чудене — измърмори Въргонавта. — Дежурния прокурор е човек на Търтея. А ония нали требва да вземат разрешение от него, не може ей така, направо от летището — и фра-ас, тука…

В този момент от кръста на Въргонавта свирна мобилник. Охранителят побъзика нещо с бутоните, погледна екрана.

— Движение — каза рязко и изключи апарата. — И по-бърже. Ония идват.

Тримата се отправиха към стълбището и излязоха през решетката. Охранителят заключи металната врата.

— А хората вътре? — подсети го Балабан.

— Нека седят. Така каза Каймана, да им врътна ключа.

Слязоха по стълбите, тъй като Въргозуняка се уплаши да не ги блокират проверяващите в асансьора. Балабан и Джон се отправиха към колата.

— Паркирайте си трошляка некъде по-надолу по улицата — посъветва ги охранителят. — Че с ония ченгелии тука ще стане една гужва, нали ви казах, може да ви приберат по погрешка. Айде, Балабане, чао!

Охранителят се отправи с величава походка към съседното кафене, а Балабан послуша съвета му и премести колата двайсетина метра напред.

— Какви са тия закриващи технологии? — попита го Джон. — И тоя МАСТЕХКОН?

— Закриваща наричат такава технология, която с появата си затваря много по-голям пазар, отколкото отваря. Целта на МАСТЕХКОН-2 е такива технологии да не се появяват. Корпорациите по принцип не разработват неща, които заплашват да им намалят печалбата. Затова МАСТЕХКОН повече следи чистата наука и разни ентусиасти-изобретатели. Мислех, че работи само в страни от първи и втори функционален тип, ама ето я тук…

— Откъде ги знаеш тия неща?

— В Армадильо говорих с един Лорънс Блум, журналист. Той разправяше, че е разследвал какви ли не международни организации, но най-мътна от всички била МАСТЕХКОН. Пред нея дори нашият Лукач бил еталон за прозрачност… Я виж, проверяващите дойдоха.

Джон се обърна назад. Пред сградата на ИХСТБ тъкмо забиваха спирачки няколко грамадни джипа. От тях се изсипаха маскирани полицаи, нахлуха в зданието, двама се прислониха до стената с огнестрелни уреди в ръце, оглеждайки етажите нагоре. След джиповете се появиха полицейски коли с виещи буркани и две черни лимузини.

— Значи смяташ, че тук разработват закриващи технологии? — обърна се Джон към Балабан. — Че Търтея е замислил да излезе на международния пазар и да съсипе някоя корпорация от хайтеха?

— Или, недай боже, от хумтеха — отвърна Балабан. — Не, Търтея такова нещо не може да замисли. На него размахът му стига до пазара на краден софт, не повече. А и Делиан ти каза, в секцията разбирател е само Лука. Ако има закриваща технология, тя е негова работа.

— Но онова, как беше… генераторът на Ван дер Лаф… е абсолютно несериозен! — възрази Джон. — Ако на „Дженерал Лингвистикс“ им беше изгодно да направят за тук свестен продукт, тая самоделка изобщо нямаше да се появи…

— Забравяш „болните мозъци“ — възрази Балабан. — Я… Това не е ли колата на МУЦИ?

— А! Вярно! — Джон също забеляза бежовия членовоз. От него слезе Дик Пейн заедно с двама непознати, които се отправиха към черните лимузини: там се бяха скупчили десетина души, някои от тях държаха до ушите си мобилници. В този момент някой чукна по покрива на колата. Балабан и Джон се обърнаха като по команда. Чукаше огромният Въргозуняк, приведен към стъклото на вратата.

— Балабане! — викна той. — Ето ти го там Луката! — и посочи с ръка напред, в обратната на институтската сграда посока. Там, на стотина метра от паркираната кола, насред улицата говореха двама: млад мъж с дънково яке, бутащ до себе си велосипед, и жена с изрусена коса, светъл шлифер и голяма бяла чанта.

— Този с колелото ли? — попита Балабан. — Че аз оттук недовиждам…

— Той, той — потвърди Въргозуняка и величаво се отправи обратно към зданието на ИХСТБ.

Балабан запали двигателя и потегли напред. Точно тогава обаче Лука помаха за довиждане на жената, качи се на велосипеда и подкара встрани по една пътека, минаваща между бетонната задна ограда на института и две купчини ръждиви железа. Балабан изпсува, слезе от колата, изтича десетина метра напред по пътеката, после се върна. „Към пътя май тръгна!“ — обясни той на Джон, обърна колата и покрай наспрелите пред ИХСТБ джипове излезе на булеварда. В същия миг Лука със синьото дънково яке и раницата на гърба изскочи с велосипеда някъде отстрани, откъм оградата, и се засили надолу по наклона към центъра. Балабан подкара след него.

Следването на велосипед с кола в градски трафик се оказа много странна работа. На светофарите Лука се промъкваше напред между колите и изглеждаше, че ще го изпуснат. На чистите участъци Балабан го догонваше и изпреварваше, но се задръстваше на следващия светофар и всичко започваше отново. Иначе Лука караше спокойно, праволинейно и с това доста улесняваше Балабан. Само веднъж рязко сви надясно в една средно оживена улица, по нея заобиколи центъра, излезе на друг булевард и пое напред към покрайнините.

Мобилникът на Джон изпищя. На дисплея светеше служебният номер на Макилрой в Армадильо.

— Ало.

— Сидорчук, добро утро! — Макилрой явно мислеше, че в целия свят утрото идва по армадилско време. — Как вървят нещата?

— Крачка по крачка доближаваме целта — обтекаемо рапортува Джон.

— Браво, браво. Обаждам се да ти сведа, че твоите операции се отменят. И „болните мозъци“, и другата.

— Как така се отменят? — сърцето на Джон подскочи. — Кой ги отменя?

— Предадени са на други служби — каза Макилрой. — Извън Комитета.

— А кой е заповядал? Асанович ли? Или бордът на директорите? — Джон трескаво се мъчеше да съобрази какво е накарало Комитета да спре разследването.

— Бордът. По искане на комисията от Хумдепа. Нещо са намерили при експертизата. А Асанович е отстранен от длъжност — тук гласът на Макилрой изведнъж зазвуча победно и тържествуващо. — За използване на нелицензирани управленски похвати в особено големи размери. Аз временно изпълнявам длъжността…

— А-а-а… — Джон беше искрено шашнат.

— Приемай кодирана заповед — допълни Макилрой. — Пращам.

След няколко секунди заповедта беше на дисплея на мобилника. Всичко беше наред — идентификация, е-печат и прочие атрибути на електронната бюрокрация.

— Значи за моите операции сега отговаряте вие, така ли? — попита Джон.

— Да. Но операциите, казах, се отменят. Затова прекратявай всичко и се прибирай с първия самолет. Кога има полет към метрополията от онази дупка?

— Не знам, трябва да проверя… — Джон почна да нервничи. — Слушайте, Макилрой, не мога да зарежа това разследване! Тук излязоха наяве много свързани неща…

— Сидорчук, хумдепът настоява. А щом настоява, значи трябва да се подчиняваме.

— Но излязоха и други неща, извън моите теми! — Джон едва се сдържаше да не наругае цялата комитетска бюрокрация и Макилрой лично.

— Какви неща? — попита Макилрой.

— Например — хвърли се в атака Джон — туземният персонал в сговор с интелигента на Програмата продава политическо влияние на местната оргпрестъпност! Това още Сингх го твърдеше в отчетите си, но нямаше доказателства…

— Сидорчук, за тези неща ще пратим професионалист, интелигент. Ти си от съвсем друга област, нямаш опит в политическия мениджмънт. Затова бъди така добър да се ориентираш към явяване в централата. Това е заповед, Сидорчук, разбираш ли?

— Ясно, ясно — Джон побърза да се съгласи, макар че вътрешно беше почти бесен. — Друго нещо има ли?

— Засега не. До скоро — Макилрой прекъсна връзката.

Джон едвам се сдържа да не фрасне мобилника в пода на колата. Ядосан беше не толкова от тъпата категоричност на заповедта, колкото от абсолютно неподходящия момент, в който тя идваше. Ако бяха го прибрали още при пристигането, едва ли щеше да има нещо против. Но сега тъкмо беше хванал нишката — и хоп, нишката се отменя, чорапа ще го разплитат други служби…

Балабан с интерес погледна към колегата си — явно репликите по мобилника и мрачното изражение на Джон го бяха заинтригували. Той понечи да попита нещо, но тогава пък изпиука неговият мобилник. „Ало!“ — викна Балабан в микрофона, придържайки волана с една ръка. „О-о-о, Альоша!… Как така?… Да го разстрелят трябва Макилрой! И Барбара Уест, да! Но аз съм най-виновен, Альоша… Не, не! Виновен съм!… Да, ще ти се обадя по-късно, че сега тук гоня един… До чуване!“ Балабан прибра апарата. Беше зачервен и мрачен, дишаше тежко.

— Асанович ли беше? — попита глуповато Джон.

— Той. А аз съм много тъп, много! — викна ядосан Балабан и удари с длан по волана. — Като тръгнах от Армадильо, трябваше да изчистя едни демони от сървъра. Но забравих. А между тях беше оня демон, който бъзикаше психодосиетата, нали се сещаш, че бях кракнал базата данни?… Е, някакви гадове от някаква комисия правели проверка на машините в отдела, намерили тоя демон, видели, че двамата с Альошата сме си редактирали досиетата по особено жесток начин…

— А, значи затова Асанович… — не се доизказа Джон.

— Затова, затова! Търсели ме и мене. Добре поне че изнесох от моята квартира всички девайси! Ако ги бяха спипали и тях… Ама то и сега се чудя дали да се връщам в Армадильо. Тази комисия ще ме скъса от разпити.

— Ако са те търсили, защо не са те намерили по мобилника? — не разбра Джон.

— Сега съм с тукашен номер, в Комитета го знае само Асанович. А той няма право да им го каже, докато не сдаде секретните си операции. Нали аз съм интелигент в момента. Но той няма да сдаде операциите веднага…

Настроението в колата бе повече от тягостно. Бяха излезли от града, а велосипедният Лука продължаваше да си кара напред по пътя, отклонил се от главното шосе малко след изходната табела на столицата и разсичащ полето в посока на близките възвишения. Пътят беше асфалтов, но абсолютно пуст. Мрачният, сумтящ през зъби Балабан периодично пускаше Лука да стигне до границата на видимост, после минаваше известно разстояние и пак спираше. Като игра на котка с мишка. Лука обаче дори не се обръщаше, въртеше си педалите напред.

— А нашата операция са я отменили — сети се да съобщи Джон. — Асанович би трябвало да те отзове. Каза ли ти го?

— Каза го. Но тая работа с отдел „Нечиста математика“ ще я разплета. Само че не за Комитета, а за себе си. Смятай, че гоня Лука на своя глава. А ти ако искаш помагай, ако искаш — недей…

— Автокефален си станал — отбеляза Джон. Настроението му необяснимо защо се разведри.

— Какъв? — не разбра Балабан.

— Автокефален. Значи — на своя глава.

— Ами като няма чужди… — усмихна се криво Балабан. — Или има, ама празни…

Пътят достигна полите на възвишението и стана по-стръмен. Отдалеч се виждаше как Лука видимо забави темпо, преви гръб, а беше още в началото на стръмнината. След още няколкостотин метра слезе от велосипеда и го забута нагоре. Вече се видя и накъде отива: напред по склона се белееха пръснати къщи и цъфнали дървета в дворовете покрай тях — може би село, а може би вилна зона.

— Аз ще говоря с него — каза Балабан, приближавайки с колата вървящия Лука. — Ти в началото си трай.

Джон кимна. След секунди Балабан изпревари велосипедиста — той се оказа доста дребен на ръст, с разрошена от вятъра русолява коса и измъчено на вид мършаво лице, — спря на няколко метра пред него и излезе от колата.

— Ей, Лука! — викна. — Качвай се, ще те закараме.

— Няма смисъл — каза оня, задъхан от изкачването, хвърляйки само бегъл поглед към Балабан. — Аз почти стигнах…

— Лука, чакай! — повтори Балабан. — Имам да говоря с теб.

Лука спря и се огледа. Джон се огледа също. Нямаше жива душа наоколо освен тях тримата.

— А ти, омбре, какъв си? — обърна се Лука към Балабан. Гледаше го доста подозрително. — Кой те праща при мене?

Балабан извади от джоба си някакво удостоверение. Лука го разгледа и му го върна.

— Това не ми говори нищо. Такива картончета аз мога да си напечатам знаеш ли колко…

Балабан въздъхна и погледна събеседника си право в очите.

— Лука, не знаеш колко си загазил — каза. — Тая проверка от МАСТЕХКОН е заради тебе, ама ти още не си разбрал. И ако скръцнат проверяващите със зъби, Търтея ще омекне и ще те докара вързан…

— Говориш френски работи, омбре — скептично присви очи Лука. — Първо, Търтея едва ли подозира, че съществувам…

— Каймана ще му каже, ако не подозира!

— …а освен това, защо да е заради мен проверката?

— А кой друг от секцията може да разработва закриващи технологии?

— Омбре, не че знам какво е това, но просто нямам нищо общо.

— Слушай, Лука! — Балабан почна да се нервира. — Ти при нас си основен заподозрян по две дела. Едното е за генератора на Ван дер Лаф…

Лука отегчено завъртя глава.

— И колко години, омбре, ще ми лепнат за него според теб? — каза със саркастична усмивка. — Това за Ван дер Лаф е вече история и всички го знаят. Няма нищо углавно. Софтът струва сто змейчета, всеки може да си го купи, а че Каймана не го е рекламирал, това си е негова работа…

— А защо тогава асоциираната размерност на медийното инфополе скача като с овчарски скок, след като си вързал журналистите към генератора? А? И защо концентрацията на оксиморони надминава всички пределно допустими норми? Лука, има някои параметри, за които ние в „Лукач“ следим и ако не са в рамките, следват наказания за виновните. Ей онзи кадър, дето седи в колата, те изчисли с един брояч на думи само. Защо така се дъниш?

— Никой не ми е казвал за пределно допустими норми — Лука сякаш се пообърка. — И освен това, за инфополето си отговарят медийните шефове от ФИГовете. Оправяйте се с тях и не ме забърквайте в чужди каши.

— Но има още едно дело, Лука! Делото за „болните мозъци“. Мозъци са програмирани да работят като паралелни компютри. Като клетъчни автомати, като невронни мрежи. И хората полудяват. Да, Лука, полудяват! Нещата клонят към епидемия…

— Колко такива… полудели има? — попита неочаквано Лука.

— Осем са били преди половин годниа. Сега не знам.

— И това ако е епидемия… Само че какво общо имам аз?

— Направи си сметката така. Препрограмирани мозъци са засечени само в тая страна. Търсим вината в някакъв местен черен хумтех. Но тук като хумтех-разработчик се е проявила само вашата секция, с „Ван дер Лаф“. А във вашата секция кой е разбирателят? Само ти. Много примитивно звучи, ама… И освен това преди година страшно са ти трябвали изчислителни мощности. Шефът не ти е купил суперкомпютър, а след известно време си спрял да врънкаш. Все едно си намерил мощностите. Възражения имаш ли?

— Н-н-н-н… — Лука отново присви скептично очи. — Поскалъпени са ти изводите, омбре. Така можеш да докажеш каквото си искаш.

— А за какво ти трябваха мощности?

— Омбре, не ме разпитвай, защото… — намръщи се Лука, но после лицето му се проясни. — Чакай! Ти да не си играл бридж в бара на шести корпус на университета? Струваш ми се познат отнякъде, мисля, че е оттам…

— Кога да съм играл?

— Преди няколко години.

— Не. Но съм учил там. Може да си ме виждал случайно… Слушай, Лука, а ще ми подскажеш ли, като разбирател на разбирателя, не се ли занимават с хумтех някъде другаде из вашите ведомства? Ето например, при вас има секция „Бързи сънища“. Вчера я открих, като ви гледах сайта в мрежата. Какво работят там, а? Може би нещо с хипноза? Двайсет и пети кадър? Или, не дай боже, мозъчно програмиране?

Лука се почеса нервно под мишницата.

— Не знам нищо за „Бързи сънища“ — каза. — Нямам там познати. Мисля, че са някакви дърти пънове на доизживяване.

— Ами ако не са? Ако сред тях има някой отделно взет сръчко?…

— Не ми се вярва — Лука се почеса нервно и под другата мишница.

— …отделно взет, както ти си във вашата секция. Тук всички разбиратели сте законспирирани дълбоко в низините на йерархията, знам аз…

Някъде откъм къщите отпред се чу бучене на кола. Звукът се приближи доста бързо — рев на одрезгавял от годините двигател, примесен със свирене на гуми по завоите и дрънчене на зле закрепена ламарина. След няколко мига колата изскочи с бясна скорост иззад близкия завой и се понесе към застаналите на пътя Лука и Балабан. Двамата бързо отскочиха към канавката. Колата прелетя покрай тях, приветствайки ги с надут клаксон и с взрив от нечленоразделни възгласи на ударени от хормон селяндури — поне десетина диви физиономии ревяха от натъпканото купе. Гора от ръце, свити в могъщ народен жест, щръкна над спуснатите стъкла. Измежду ръцете Джон успя да зърне и един крак — ляв и женски, ако се съдеше по ниската степен на окосмяване, и също сякаш свил криви пръстчета с червено лакирани нокти в могъщия народен жест. След секунда говедовозът изчезна зад крайпътните храсталаци, ревът на мотора и живия товар се позаглуши, после отново се усили, когато колата се появи в обсега на пряка видимост.

— Та какво значи казваш за „Бързи сънища“? — дойде си на думата Балабан, но в този момент трясък от сблъскващи се ламарини и чупещи се стъкла накара и него, и Лука, и Джон да се обърнат надолу към пътя.

Говедовозът лежеше в нивата отдясно, наполовина преобърнат и сериозно смачкан. През прозорците издрапваха първите фигурки — живи и здрави, ако се съди по енергичните движения. От другата страна на пътя, на двайсетина метра нагоре, се беше забила в храстите лъскава бежова кола, също сериозно ударена от едната страна. Всичко това ставаше само на около двеста метра от спрялата кола на Балабан.

— На завоя се изненадаха — изкоментира Лука. — Ще се убият някъде тия мучащите…

— Сидораки, бръкни в жабката, там има един ловджийски бинокъл! — викна Балабан.

Джон напипа в жабката бинокъла, освободи го от калъфа, излезе навън и го завъртя към мястото на катастрофата. В играещото зрително поле се мярна обърнатият говедовоз: от него бяха излезли вече шестима души, двама помагаха на още някой да се измъкне, а останалите се отправиха към другата катастрофирала кола. Нейната врата се отвори и оттам, полюшвайки се, излезе… шофьорът Нестор.

— Балабане, това е членовозът на МУЦИ! — извика Джон.

— Къде? Ония другите ли? Дай да видя! — Балабан понечи да издърпа бинокъла, но Джон не го пусна. В зрителното поле ставаше горещо. Селяните наобиколиха Нестор, някой го удари, Нестор отвърна и се заформи страхотен бой. Един от селяните отхвърча настрана, държейки се за лицето, но падна и шофьорът на членовоза под ударите на останалите. Почнаха да ритат падналия и тогава проехтя изстрел. Един от селяните се хвана за хълбока и седна на асфалта. Другите се обърнаха към лимузината и замряха.

От задната врата на членовоза излезе, с насочен пистолет в ръце, Дик Пейн. Пистолетът сякаш трепереше, но това можеше и да е от играещото зрително поле на бинокъла, който Джон трудно удържаше, понеже Балабан напираше да му го отнеме.

— Дай! — викаше Балабан. Джон накрая се предаде и пусна бинокъла. Без него лицата се различаваха трудно, виждаше се само, че селяните вдигат ранения си човек и го отнасят настрани. От членовоза излезе още някой и се засуети около падналия Нестор.

— Копеле, това е оня! — викна Балабан. — Лука, дошли са за тебе! Трябва да се махаме оттук!

— Е, стига де! Защо пък за мене? — Лука продължаваше да се инати.

— Виждаш ли го онзи рижият с патлака? — Балабан тикна бинокъла в ръцете на Лука. — Той е резидентът на програмата „Лукач“. Днес цял ден ту той излиза пред нас, ту ние пред него, дебнем се като…

— Ти не беше ли също от „Лукач“? — попита Лука с някакъв проблясък на интерес в гласа.

— Комитетът и Програмата са съвсем различни неща. Може да се каже — противоположни. Макар че това вече няма значение…

В далечината се чу нов шум от двигател, този път откъм града. Не след дълго иззад злополучния за членовоза завой изникна полицейски джип. Джипът спря до членовоза, от него скочиха неколцина маскирани и се нахвърлиха с палки върху селяните. Селяните, странно, почти не се съпротивляваха.

— Лука, скрий се в колата бе, ще те видят! — викна Балабан и яростно задърпа велосипеда от ръцете му. — Дай го това колело в багажника! Да се махаме, няма време!

Лука първо се опъваше, но после отстъпи пред енергичния напор на почти двойно по-тежкия от него Балабан и пусна велосипеда. Но вместо да влезе в колата, само приклекна зад нея, колкото да не се вижда от мястото на катастрофата. Джон взе от Лука бинокъла и го насочи надолу. На завоя бяха спрели още две коли — линейка и лъскав червен джип. Селяните бяха налягали по очи в калта — сигурно по заповед на маскираните, — а шофьора Нестор, който явно беше сериозно бит, го качваха на носилка. Дик Пейн, Антон и още един цивилен обясняваха с енергични жестове нещо на полицаите.

— Давай да проверим дали точно мен ме търсят — предложи накрая Лука.

— Недей си прави експерименти, ще те хванат и ще стане лошо! — разубеждаваше го Балабан.

— Няма да ме хванат. Ще ме закарате горе на баира и оттам ще видим къде отиват тия тук. Първо обаче искам да си прибера едни неща от вилата. За минутка само.

Лука влезе в колата. Балабан набута велосипеда в багажника, оставяйки задното колело да стърчи навън. В този момент мобилникът на Джон бипна — на дисплея се изписа непознат туземен номер.

— Изключи това бе, Сидораки! — викна Балабан, докато палеше мотора. — По сигнала от него ще те засекат знаеш ли колко пъти? Тия отзад ако имат такава прослушвачка като онази моята…

Джон бързо изключи апарата и за всеки случай дори извади батерията.

— И ти, Лука, включен ли ти е мобилника?

— Нямам мобилник — отговори оня. — Чист съм.

— Има ли тук път към другата страна на баирите? Да не ни сгащят горе?

— Има един черен път.

За известно време настъпи мълчание. Колата се закатери по хълма и след минута навлезе във вилната зона. Джон поглеждаше назад, където при някои завои се виждаха в далечината скупчените на пътя коли и хора, но никой не ги преследваше — явно още се разправяха със селяните за катастрофата. От задната седалка Лука упъти с ръка Балабан към едно тясно и буренясало разклонение на пътя, промъкващо се между два покъртени каменни зида, и след двайсетина метра му направи знак да спре. После бръкна в раницата си и извади малък нектоп и зъркели.

— Омбре — обърна се Лука към Балабан и го погледна внимателно в очите. — Май се сетих за какви болни мозъци говориш. И май все пак имам пръст в тях. Но идеята не беше съвсем такава. Или по-точно беше съвсем не такава…

— А-а-а! — викна почти радостно Балабан. — Почна да си самопризнаваш!

Лука си сложи зъркелите, около минута си поигра с псевдомишката на нектопа, сякаш настройваше нещо, после свали очилата.

— Виж сам — предложи. — Докато ме чакаш да си прибера боклуците.

Балабан пое нектопа и си сложи зъркелите, а Лука слезе от колата, отключи ниската железна порта отляво и през запуснатия тревясал двор изчезна зад къщата — стара, посивяла, с изпочупени керемиди на стръмния покрив и изгнили от дъждовете дървени капаци на прозорците. Джон се намести по-удобно на седалката и зачака.

— Хм-м-м — изсумтя Балабан след минута и свали зъркелите. Изглеждаше твърде озадачен.

— Какво? — попита Джон. В отговор Балабан не каза нищо, само му подаде зъркелите и се почеса по главата.

Джон надяна очилата — рамката му беше тясна, неудобна, явно главата на Лука беше по-малка от неговата. Сложна, наглед хаотична мрежа от цветни петна заемаше зрителното поле, менейки се по странен начин. Вниманието се увличаше от движенията на петната. Картината противно трептеше. И Джон изведнъж си спомни, че някъде вече е виждал нещо такова. Нещо като рекламен банер, или по-скоро анимирано графично демо, качено в мрежата вместо банер…