Иван Попов
Хакери на човешките души (1) (хуманитарен киберпънк)

1. Да калибрираш началниче

За пет минути Макилрой звъни трети път. „Къде е Балабан? Да ми го откриете на всяка цена!“ Джон Дж.Дж. Сидорчук се поти от притеснение. Нито мобилникът му се обажда на Балабан, нито другите му телефони, на пропуска също не са го регистрирали. Сякаш вдън земя е изчезнал. Но Макилрой не ще и да чуе. „В дванайсет сме на линия, ако не върже шефа, ще става не знам какво!“ Сидорчук казва „Ще пробвам“ и прекъсва връзката. Той почва да се досеща каква е работата. Затова вече тича по стълбите към паркинга.

Балабан живее уж наблизо, но това е по права линия, а не с кола. Първо два километра наобратно, за да се влезе в магистралата. После се оказва, че не може да се излезе там, където на Сидорчук му е нужно. Армадилската градска управа е почнала поредния ремонт. Дими горещ асфалт, бучат машини, суетят се работници с червени дрехи. Сидорчук се замотава в някакъв район с тесни еднопосочни улици-каньони. Сиви вехти блокове, плачещи за ремонт, ако не за събаряне. Имигранти от всички бои. Улично движение, максимално близко до брауновото. Времето тече неумолимо. Мобилникът отново пищи — и отново Макилрой. Сидорчук не отговаря, защото е вече съвсем близко до Балабан. Търси къде да паркира по-безопасно. В смисъл — да не му разбият колата имигрантите. Но тук безопасни места няма. От какъв зор Балабан живее тук, а не в квартала на Комитета? Самият той казва, че за по-близо. Вярно, комитетският квартал е чак на другия край на Армадильо Сити. Но в тоя кошмарен лабиринт отива повече време, отколкото за да стигнеш по аутобана до другия край. Впрочем Балабан идва на работа пеш…

Сидорчук зарязва СААБ-а си точно пред блока на Балабан. На входа зее откъртена метална решетка, без никаква охрана. Четири етажа нагоре — няма асансьор, по стълбите. Мръсносива врата без опознавателни знаци. Сидорчук натиска звънеца, но той не звъни. Тропа по вратата с юмрук, после с крак. Отговор няма. Някъде навън крещят дечурлига. Сидорчук се чуди — да разбива ли. Все пак натиска бравата — и вратата се отваря. Отключено било значи!

На пода в тъмното се търкалят стари кецове и голям сак. Сидорчук едва не се спъва в него. Вика: „Балабане!“ Тишина. Вратата към стаята е открехната и през процепа влиза сноп светлина. Сидорчук внимателно влиза в стаята и въздъхва облекчено.

Балабан спи на кревата вляво, завит с червен юрган, главата му — под възглавницата. Нещо сумти, но не хърка. Сидорчук го хваща за рамото и го раздрусва. Възглавницата пада на земята редом с пълния пепелник.

— Ставай! Ставай, че изгоряхме!

Балабан се сепва, блещи гуреливи очи.

— А! Сидореску?

Такъв навик има Балабан — да преиначава имената. Сидорчук става ту Сидореску, ту Сидорян, ту Сидоракис, ту Сидорадзе, а понякога даже Сидороглу.

— Ставай, мързел! Защо не си вързал шефа? Ако не ги оправиш до… — Сидорчук гледа часовника си. Девет минути до дванайсет.

Балабан шари с ръка до леглото, напипва телефона. Вдига слушалката, псува нещо на туземския си език, после надига масивните си телеса и включва кабела към розетката в стената. Набира някакъв номер.

— Ало, началник? — дудне в слушалката с възможно най-заспал глас. — Как така не съм те вързал бе? Как?… Абе не така! Я набери сега втория ни сървър. Двеста и седем, петдесет и шест, трийсет и две, нула. Сега влез в зеленото меню… да, зеленото…

Както е по пижама, Балабан се пльосва на стола пред бюрото вдясно. Включва един от компютрите на него; на плоския екран се показва причудлив графичен интерфейс. Докато обяснява на началника какви копчета да натиска там при него, Балабан цъка нещо с мишката и зяпа на екрана разни менюта.

— Така… добре. Сега вземи микрофона на Макилрой и кажи: „Привързаността на комитета «Лукач» към ценностите на свободното общество не знае граници“… Какво четеш на зъркела?… Правилно! Всичко е наред, началник! Готов си!… Аз ще следя оттук! — и Балабан затваря телефона.

— Уфф! — бърше чело с ръка и обръща див сънен поглед към Сидорчук. — Ти как влезе тука?

— А ти защо не си заключил? Ще ти отмъкнат някой път цялата техника! И защо си откачил телефона?

Въпросът за техниката е спорен. Широката маса е отрупана с какви ли не девайси^[1]. Отдолу има още два кашона с подобни боклуци. Повечето са или самоделни, или остарели. Балабан настоява, че са остарели само морално, а той е аморален тип и затова не му пука. По отношение на техниката той е консерватор. Консерватор с наченки на геронтофилия. Макар иначе в живота да обича младото и крехкото… Обаче новите продукти го дразнят. Казва, че ако зависело от него, би ги направил съвсем другояче. Но иначе се оправя с всичко, каквото му дадат. Неговите джаджи до една работят. Вярно, не както е по документация, а както ги е преправил Балабан. Всъщност без него те просто отказват да вървят…

В банята шурва вода, шляпат джапанки, Балабан пръхти и кашля. На плоския екран един сляп досега прозорец оживява. Появява се картина: овална сива маса с микрофони по средата. На стената отзад е гербът на Комитета — земно кълбо с факел отгоре му и къдрав девиз на латински: „Свобода и труд“. Някъде отстрани в полето на камерата влизат хора. Втори отляво зад масата сяда Макилрой, кокалест и мършав като закачалка за фирмени костюми. А в средата е самият шеф на отдела — Альоша Асанович, представителен мъж, едър, с широко лице и черна като пиратско знаме коса с бял кичур отпред. Останалите са непознати на Сидорчук: три жени и двама мъже. Най-вероятно — представители на охлоса^[2]. Под картината тича обяснителен текст: „Комитет «Лукач», отдел «Демократични състояния от четвърти и пети функционален тип», извънредна среща с обществеността“. Макилрой говори нещо в микрофона, но Балабан е изключил звука.

Адреналинът на Сидорчук постепенно спада. Той вече се сеща защо е била цялата паника. Но все пак се чуди — защо са избичили шефа пред камерите? За връзките с охлоса, тоест с обществеността, отговаря Макилрой. И днешният брифинг е пак заради него. Наскоро се изпусна пред пресата: работата на отдела не вървяла, защото бил калпав човешкият материал — от четвърти-пети функционален тип. И че такъв материал вари го, печи го… За тия думи обаче някакви вредни активисти го обвиниха в дискриминация на културна основа и го изкараха едва ли не расист. В отдела, естествено, заговориха, че активистите са насъскани от огледалния сектор на Програмата… Но след това налетяха и адвокати по човешки права, вдигна се шум и сега Макилрой трябва да се извинява. Или може би Асанович ще го мъмри публично?…

Лицата на екрана се крият зад очила с въздебели рамки и тъмни стъкла. И дори не стъкла, а растери, проектиращи в очите образи и текст. Балабан ги нарича със сочната дума зъркели. Без тях пресконференциите вече не могат. Журналистите получават в реално време въпроси от редакциите или от мрежата, а офицерите за връзка с обществеността, също в реално време — в пряк текст отговори на въпросите. Иначе, оставени сами на себе си, могат да надрънкат маса глупости. Както Макилрой преди няколко дни… Явно Асанович днес не е могъл да си върже мобилника към комитетския сървър. Или Балабан нарочно не го е инструктирал навреме, та да се поизнерви преди старта. И да усети по особено мъчителен начин колко е незаменим Балабан. И да си затваря очите за всички особености на последния. От представите му за плаващо работно време до навика да си изключва всички телефони, та да не го безпокоят…

От банята се появява и Балабан — измит, сравнително сресан и абсолютно небръснат. Втъква голите краища на една тройна жица в някакъв куплунг и подкупващо-противният глас на Макилрой се разнася някъде иззад кашоните под масата.

— …гледате предубедено! — ораторства гласът. — Първо, защо сте решили, че „от четвърти-пети функционален тип“ попада чак в списъка на обидните епитети? Това е само работна класификация на състоянията, приета в комитета „Лукач“ за вътрешни цели. Нищо че е придобила гражданственост. И второ, ръководителят на нашето направление сам произхожда от страна от четвърти-пети функционален тип! — и Макилрой прави широк жест по посока на Асанович.

Асанович сияе като кинозвезда. Или като експонат от музея. От етнографския музей, както се изпусна веднъж бившият експерт Уилямс. Когото после уволниха за недостатъчна сработеност с колектива. Тоест с екипа. Но знае ли охлосът защо Асанович е турен за началник? Сидорчук знае много добре: заради спуснатия отнякъде норматив за мултиетничност на ръководния състав. Трябвало да разшаренят списъка на шефовете, затова и вкарали Асанович в креслото на най-загубения отдел. От четвърти-пети функционален тип. Човекът загрява бавно и рядко, но има характер. И волеви стил на ръководство. Умее да удря по масата. Вече е потрошил три маси, казва секретарката. Но не го е казала на охлоса, естествено…

— Това го измисли оня ден един пиарски^[3] консултант — казва Балабан. — Шефът го извика на пожар, от някаква фирма под крилото на нашата фондация. Нашите имаха съвет. Като му обясниха ситуацията, оня веднага загря. Вика: та вие, началник, също сте от тоя, как беше… тип! Значи няма проблем, ще говорите това и това. И ги подкова двамата с Макилрой много яко. Альошата се удря по главата — ех, как не се сетих сам! Оня вика: да, ама не си се сетил, затова дай сега тия пет бона гущери. Альошата брадяса и ми вика на мен: да научиш компютъра да съчинява креатив, че тия хиени ще ми изядат бюджета…

Балабан бърбори всичко това на туземния си език. Той е родом някъде от територията, по която в отдела работи Сидорчук. Затова Сидорчук често общува с него — да трупа разговорна практика по езика, научен криво-ляво в университета.

— А даде ли му парите? — пита.

— Май се разбраха. Искаш ли да видиш потока от сървъра?

— Той не е ли кодиран? ЛСИ-сървърът^[4] на „Дженерал лингвистикс“…

— Аз съм го направил другояче. Един робот праща заявки към „Дженерал Лингвистикс“, но в предсинтактична фаза и с много шантави параметри. Такива стандартните им пакети въобще не позволяват. Но сървърът ги обслужва, има някакви недокументирани възможности. После роботът праща суровите потоци за смесване в парсъра^[5] на „Оракул“…

— Но това е незаконно! — възмущава се Сидорчук.

— Кое? Че съм кракнал пакета на „GL“? И че вадя междинен поток?

— И това също. И другото, дето караш оракулския сървър да смесва чужди междинни данни. Ако те хванат, ще те влачат по съдилища, докато си жив.

— Мене? Да ме хванат? Не могат да сканират машините на нашия комитет. Фондацията „Лукач“ му е изкарала статут като на федерален орган с особено важни функции. Приравнени с размножителните, хе-хе-хе…

— Но „GL“ имат при нас офицер за свръзка. „Оракул“ също. Как бяха? Единият е Бярнесен, а другия не го помня. И те могат да наредят вътрешно разследване…

— Няма да наредят.

Сидорчук съвсем не е убеден, че няма да наредят. Дори понечва да напомни как преди три месеца го проверяваха самия него, но се отказва. А и Балабан много добре знае случая. Нали тогава лично той му зачисти машината от каквото не трябваше да има на нея… Но с него не може да се спори. Ще каже, че онова не било разследване, а рутинна проверка, и не от офицерите за свръзка, а от копирайтския интерпол. И дявол знае още какво ще каже…

Междувременно Балабан гони с мишката курсора по екрана. Изскачат нови и нови управляващи конзоли.

— Имаш ли зъркели? — пита.

— Ей! Забравих ги в колата — сепва се Сидорчук.

— На, дръж моите — Балабан подава някаква грамадна полукаска. Навярно експериментален модел отпреди дявол знае колко време.

Впрочем каската работи идеално. Щом я включва към машината, Сидорчук вижда тичащите като червена лента инструкции на Балабановия робот: „…не бива да сме такива подозрителни. Подозрението води до предубеждение, а то пък вкарва комуникацията в неправилни рамки. Рамки, които изкривяват ценностите на нашия свят. Нашето общество е свободно, но ценностите му трябва да бъдат непоклатими. Затова ние с вас трябва… «-пауза-» …Не, не може да става и дума! Защо да го наказвам? Аз съм либерален ръководител. А и забележката на мистър Макилрой не ме е засегнала ни най-малко…“ Абсолютно същото, дума по дума, с леко закъснение и с доста убедителна интонация, произнася от екрана Альоша Асанович. Цветни геометрични фигури в левия горен ъгъл на зрителното поле му диктуват интонацията. Значението им е различно за различните типове информационен метаболизъм; затова всеки потребител трябва, както казват интерфейсните техници на „GL“, да се калибрира. Сидорчук изведнъж си спомня как видя преди седмица на паркинга Норман Майер, негов състудент от Сан Естебан. Тогава Майер каза, че работи като психотехник, и се изрази буквално така: „Дошъл съм да ви калибрирам началниците“…

— Защо си пуснал шефа през твоя робот-самоделка, а не през нормален интерфейс? — не разбира Сидорчук.

— Защото нормалните са ограничени. „Дженерал Лингвистикс“ прави много добро ЛСИ-моделиране, но при конструирането на смисъл е много зле. В „Оракул“ е обратно: в семантичното индексиране са слаби, но имат добри бази знания. Затова взимам междинния поток от едните и го прекарвам през другите.

— Аха. Къде си учил такива дяволии?

— Неволята ме е учила, Сидораки…

„Все пак защо подопечните на вашия отдел състояния много рядко се развиват до трети функционален тип и нагоре?“ — пита на екрана една от жените, блондинка на средна възраст без особени белези. Този път се наема да отговаря Макилрой; червеният текст в зъркела спира, светва знак «-стоп-» — Асанович е изкомандвал пауза от своя мобилник. Макилрой търпеливо разказва, че не бил виновен човешкият материал, а първо, недостатъчното федерално финансиране, и второ, враговете на нашите ценности в метрополията и по места. Които врагове заблуждават туземното население и го отклоняват от единствено правилния път. Глупости, отбелязва машинално Сидорчук. Той много добре знае за какво става дума, тъй като цяла година се мъчи с една такава територия. От четвърти-пети функционален тип. Виновни са „Дженерал Лингвистикс“, понеже още не са направили ЛСИ-бази за туземните езици… И освен това прогреса в териториите го движи не Комитетът, а Програмата. Което е съвсем друго, нищо че и тя се финансира все от същата фондация — „Лукач“. И охлосът, ако има малко мозък, трябва да се сърди на Програмата. Макилрой медено говори как се стараели в отдела и какви премии изпускали, понеже не вкарвали никого в горните категории…

— Но за издигането в категория премии получават в Програмата, а не при вас! — неочаквано се обажда мълчалият досега мъж в десния край на екрана. Камерата се завърта леко, за да го вкара в центъра на полето. — Вие само отчитате докъде са изпълнили задачите си в Програмата. И получавате премия, когато докажете, че ония не си вършат работата. Значи интересът ви е да държите повече страни в долната категория…

„Я! Разсъждавал значи охлосът!“ — сепва се Сидорчук. А Балабан потресено зяпва екрана. Дори забива пръст, сякаш да бръкне в устата на говорещия.

— Гледай, гледай! — вика.

— Какво?

— Тоя е без зъркели!… Копеле, тоя мисли САМ!

И наистина, мъжът е без очила.

— Да няма импланти в ретината? — усъмнява се Сидорчук.

— Те са още в експериментална фаза. Изпробват ги върху имигранти. Освен това струват майка си и баща си. Макар че… тия са в нашата зала, значи мобилниците минават през нашата точка… сега ще видим…

На екрана Макилрой ръкомаха, че Програмата и Комитетът се борят рамо до рамо на световния ценностен фронт, че търкания помежду им няма, тоест че търканията са измислица на безотговорни коментатори. На растера в полукаската бяга червен текст за Асанович, но той не се обажда. Балабан хваща клавиатурата и реди команда след команда в една управляваща конзола. Акуратни таблици се плисват на екрана.

— Няма. Приоритетни дуплексни канали навън излизат само четири. На тия трите булки и на другия човек. Шефът и Макилрой са вътрешни. За тоя не остава нищо… Чист е. Автокефален тип.

— Какъв? — Сидорчук сваля зъркелите.

— Автокефален. Значи — на своя глава. Има ли списък на акредитираните? Има, дори със снимки… Ето го. Блум. Лорънс Блум. Професия — журналист. Месторабота — няма данни. Ето такъв представител на охлоса. Охлос-бохлос, покажи си рогата…

— Този Блум да не са го подковали от Програмата? — усъмнява се Сидорчук.

— Защо?

— За да ни играят мръсно. Казват, че Харис им е съсипал отчетите за две операции и още една акция им е провалил направо на полето. Мразят го като куче. То не че при нас го обичат…

— Не-е-е. Ако беше от Програмата, щеше да е вързан към техен филтър, да го подковават в реално време. Там също не обичат такива… автокефални. А този Лорънс Блум ние ще го запомним… ще го проверим…

Сидорчук гледа таймера на мобилника. Време е да тръгва.

— Балабане, ще идваш ли към комитета? Да те закарам.

— Ще дойда по-късно. Тук имам още една работа.

— До скоро тогава — Сидорчук маха с ръка и напуска покоите на колегата си.

По стълбите на блока тичат мърляви дечурлига — платнените им кецове изшляпват по цимента надолу. Силно се хлопва металната врата на входа. Сидорчук се смъква до долу и със свито сърце поглежда навън — да не са му откраднали колата. Но СААБът си стои на мястото. Само дето… откъм лявата страна върху лъскавочерната ламарина цъфти неприлична рисунка с жълт спрей. Спрямо оригинала рисунката е в мащаб горе-долу шест към едно увеличение.