Иван Попов
Хакери на човешките души (2) (хуманитарен киберпънк)

2. Полет над верблюдско гнездо

В подножието на хълма до изхода за околовръстната магистрала, върху гранитна канара се чернее метален надпис: „Знанието е сила“. По-рано той се е червенеел, тъй като буквите са медни, но сега са потъмнели от времето. Всеки божи ден, когато Сидорчук пътува към Комитета, те му напомнят, че Армадильо Сити е рожба на знанието и силата. Тоест на военно-промишления комплекс. Зелените твърдят, че рожбата е уродче. Всъщност истински уродлива е старата част, заварена още отпреди съюза на знанието със силата и обитавана от потомци на мексикански ратаи. Според Балабан имало и такова понятие — град от селски тип. Около стария град, на нужната санитарна дистанция, са нацвъкани новите квартали на корпорациите. Оградени с мрежи и охранявани не по-зле от самите корпорации. Навсякъде — бариери, униформи, е-карти за пропуск. Всичко е строго, чисто и подстригано като офицер за връзка с обществеността. За всяко избуяване на тревата пред къщата ти пишат черни точки в психопрофила: за неакуратност, небрежност, невписване в изискванията на социума и прочие „не“-та. И после ще гледаш повишението през крив макарон. Сидорчук е решил този въпрос радикално: сложил е изкуствена ливада. Впрочем повечето негови колеги също…

Но все пак военнопромишленият период в армадилската история е отминат. Бронзовото изваяние на мобилен ракетен комплекс „Справедливост“ вече не стърчи над надписа „Знанието е сила“, алегорично изобразявайки прехода на първото във второто. Левите активисти успяха да се преборят с армадилската градска управа и го махнаха. За да не създава у хората грешни представи. Защото тук вече се разработват не високоточни изделия с различна поразяваща способност, а най-нови хуманитарни технологии. Впрочем Балабан твърди, че това е горе-долу едно и също. Дава пример, че в хуманитарния департамент две трети от кадрите били взети от военните. А най-високостоящият от тези кадри бил казал: „Човешкото съзнание е театър на военните действия номер едно“. Сидорчук опита да намери това изказване, но търсачката не откри нищо. Явно са подредактирали материала. Или са му сложили филтър… Балабан твърди още, че повечето хуманитарни технолози в Армадильо са същите тези инженери и физици, дето преди са се занимавали с умните ракети. Само че са преквалифицирани на информатици и изчисленци^[1]. Впрочем това си е чиста истина. Хуманитарните науки днес са производни от компютърните. Човекът е устройство за обработка на информация. И обект за управление посредством същата тази информация. Флагманите на хуманитарната индустрия са кръгло два: „Дженерал Лингвистикс“ и „Оракул“. Те стърчат, или по-точно главните им квартири стърчат над същия този град Армадильо. Ако човек погледне на запад, ще види черно-блестящи, огледално остъклени грамади…

Но Сидорчук няма кога да се озърта, кулите се мяркат само в огледалото за обратно виждане, хвърляйки отблясъци от ниското февруарско слънце. Гумите вече газят червеникавия чакъл на алеята. Сидорчук спира, спуска стъклото, пъха е-картата си в процепа. „Кой?“ — пита четецът. „Свой!“ — отговаря е-картата. Зъбатата порта се вдига, алеята описва два стилни гърча около езерото с рибки. Паркингът е широк и полупразен, разчертан като плац за строева подготовка. Строева подготовка за двигатели с вътрешно горене. Зданието на Комитета прилича на кръстоска между военен бункер и лятна резиденция на петролен шейх. Много бетон, бяла мазилка, нелепо-груби арки и колони. Сидорчук хлътва в тъмната паст на входа.

Отново е-картата преговаря с четеца. Тук трябва да се лепне и палец за сверка на отпечатъка. Охранителят гледа строго. Отсреща камерата гледа още по-строго дали охранителят гледа строго. Има и такива девайси — разпознават мимики, интонации, изобщо външни прояви на състоянието на така наречената душа. Отнякъде в ума изплува рекламен слоган: „«Оракул корпорейшън» — книгата на вашата душа“. С един такъв девайс охлосът опита да извади душата на Макилрой: с какви по чистота помисли е казал онова за човешкия материал? Девайсът изгълта краткия видеозапис и отсече категорично — презрение в комбинация с гнусливост и следи от нещо друго. Макилрой се измъкна елегантно като носорог през фасул на пръти: презрението не било към човешкия материал, а към нещо друго. Иди проверявай.

Сидорчук нагазва в масленозеления килим. Той е толкова дебел и рошав, че чак лъска обувките. „Да влезем в хуманитарната епоха с лъснати обувки!“ — обаждат се, без да са ги викали, тъмните дялове на съзнанието. Напоследък те са станали у Сидорчук нещо много нагли и гласовити. Май трябва да отиде на психолог? Може и да трябва, но психолозите дерат по три кожи. Най-вече заради медицинската тайна. Иначе той може да се обърне и към Барбара Уест. Тя е психолог на отдела. Но тогава — пак черни точки в профила и сбогом на повишенията…

Отново електронна бариера — този път пред вратата от стъкло и решетки, заграждаща секцията „Четвърти-пети функционален тип“. Всички отдели на комитета имат вътрешни пропуски — да не щъкат служителите безразборно през организационните прегради. Изобщо интериорът на сградата е подчертано функционален. Без архитектурни излишества и мебели в псевдостаринен стил. С едно изключение: навсякъде висят картини, фотоколажи, графики. Психоложката твърди, че е за стимулиране на творческото мислене. Балабан опонира, че е с цел култивиране на вярност сред персонала: щом комитетът ни е обкръжил с такова скъпо обкръжение, значи трябва да го уважаваме…

Ето и Сидорчук, щом набере кода и отключи кабинета си, първото, на което се спира погледът му, е колажът на стената. Автор — неизвестен. Стил — пасторален абстракционизъм. Наименование — „Верблюдът мъти“. Плевня, стълба, опряна до сеното; в нещо като полог лежат портативен телевизор, бирена кутия, мобилник „Оно Сендай“, картечен пистолет със заглушител и издълбан върху дъска йероглиф. Когато Балабан, повикан да инсталира някакъв софт, видя за пръв път картината, веднага попита: „А къде е верблюдът?“ Сидорчук не знаеше. Решиха, че се е отлъчил за малко да пие вода. Но един от детайлите просто порази Балабан. В полога, зад картечния пистолет, срамежливо лежи невзрачно сивкаво устройство с форма на сапунерка, с широк женски куплунг и няколко светодиода отгоре. Балабан беше категоричен: това е „Идеос III“, агоричен^[2] процесор последно поколение, военен и абсолютно секретен! „Откъде го е взел фотографът?“ — чудеше се той. „А откъде го знаеш ти тоя процесор, щом е такъв секретен?“ — възрази тогава Сидорчук. Балабан отвърна, че са наставили няколко такива към векторната машина на Комитета. Каза още, че тези авангардисти работят по серийния принцип и от теоретични съображения предположи съществуването на фотографии, на които верблюдът снася, люпи се, сменя си пуха с перушина, токува и тъй нататък. Сидорчук реши, че това са глупости. Но по-късно полевият интелигент Сингх каза, че абсолютно същата композиция висяла в кабинета на някой си Прибрам — лингвист в щаба на Програмата, отговарящ за тяхната територия, тоест кадрови двойник на Сидорчук. Сингх бил мярнал веднъж композицията, когато говорел с Прибрам по видеоканала, само дето там тя се казвала другояче: „Козелът мъти“. За секретния агоричен процесор Сингх не бил обърнал внимание…

Сидорчук усеща, че вместо да го настройва творчески или да му внушава вярност, авангардната картинка просто го отвлича от работата: колко време вече седи зад бюрото и мисли за щуротии. Той пуска компютъра и проверява списъка с демоните^[3]. После — този с асоциираните демони… Ужас! Ботът за персонално общуване се е изключил. Още преди месец, но няма кой да види. „Какво ли си мисли майка ми в Чикаго — огорчава се Сидорчук, — тя е свикнала ботът да й се обажда през два-три дни. Тоест тя си мисли, че се обаждам аз. Макар че не знам, може и тя да си е сложила бот?…“ Сега е модерно да си говорят ботове, понеже хората нямат време. А трябва да показват внимание към близките си. „«Дженерал Лингвистикс» общува за вас“ — имаше такава реклама. Човек за човека е бот. А бот за бота е човек. Но що за човек е ботът? И що за бот е човекът?… Сидорчук проверява списъка със събеседници на бота си. Цял куп субекти, които просто не помни — освен майка си и Марая. Интересно, какво ли си приказва ботът му с този на бившата му съпруга?… Сидорчук се чуди дали да поиска архивния файл, но решава да не си губи времето.

Контент-анализаторите^[4] работят според очакванията. Сканирали са грамадно количество архиви. Нормата за трафика е превишена отвсякъде. Пак ще има скандали със сисадмина^[5] кой дръсти каналите… Анализът върви. Балабан е дал да се черпи машинно време с пълни черпаци. От векторния компютър, оня с наставените агорични процесори. Конструктът обрасва с асоциации, разслоява се по време и източници. На графиките с интегрални параметри са се пръкнали нови точки и пак там, където не трябва. Където не ги чака теорията…

Сидорчук е лингвист-изчисленец. И честно казано, въобще не е в профила на Комитета. Или по-точно комитетът не му е в профила. Тук работят почти само приложници. Всички инструменти, всички методики се правят в „Дженерал Лингвистикс“ и „Оракул“. С техните машини и софтуер Комитетът следи хуманитарното състояние. Светът е разделен на сектори, за всеки сектор отговаря отдел. Понякога се случва състоянието да не е такова, каквото е предписано. Тогава пращат сигнал във ведомството-близнак — Програмата „Лукач“. Нейното седалище е съвсем наблизо, на няма две мили. От зданието на Комитета го отделя само едно гористо възвишение. Ако някой вземе да среже възвишението с булдозер, сградата на Програмата ще се вижда направо от прозореца на Сидорчук…

Самият Сидорчук, виждайки, че изчисленията вървят по график, пуска браузъра и се закача за един от порталите на подопечната му територия. Нали трябва да убие времето с нещо. Гледа валутния курс. Новините (нагло преписани от армадилските сайтове). Вицовете (преписани също оттам). Гледа и списъка с новите сайтове. Набива му се на очи някакво странно ведомство — Комитет за използване на баламатомната енергия за мирни цели. Сайтът се оказва изненадващо стилен. На дизайн безспорно са го докарали. В уводната страница педантично са изброени предимствата на мирния баламатом пред немирния. Езикът, макар и туземен, е гладък, експертен, ведомствен. Само дето думата „баламатом“ я няма в речника. Сидорчук се мъчи да я разбере от контекста, но нещо му пречи. Някаква трудно изразима, макар напълно осезаема ексцентричност на текста. Ексцентричен е и рекламният банер. Той не рекламира нищо и дори не е банер, а по-скоро сложно графично демо. Цветни кълбета се мятат в тясното поле в екзотичен ритъм. Преди месец Балабан показа на Сидорчук една колекция от подобни програмки, писани на асемблер и побиращи се в нищожен брой байтове. Безспорно шарени и зрелищни, но… Пак се е сринал, мисли си Сидорчук, рекламният пазар на територията. За пореден път. Щом вместо банери пускат такива…

Компютърът мелодично пищи — съобщение от служебната поща. Офицерът за вътрешна свръзка е насочил към Сидорчук доклад на полевия интелигент. При това докладът е двойно кодиран — веднъж от вътрешната свръзка и втори път с личен ключ на самия интелигент. Интересно. Вече година и нещо до Сидорчук въобще не са идвали двойно криптирани материали. Вътрешната свръзка обича да си играе на секретност, но резидентът Сингх въобще не страда от излишен педантизъм. Пък и тяхната, на Сидорчук и Сингх, територия е съвсем скучна и безобидна. От четвърти-пети функционален тип…

Сидорчук набира дълга поредица от цифри и букви. Това не е самият ключ, а само код за разгъване на ключа. Останалото върши крипточипът на картата, пъхната в тънкия слот на компютъра. Секунди — и докладът на Сингх се разстила на екрана.

Погледът на Сидорчук веднага съзира нередното. Дори почти немислимото. Материалът не е категоризиран. Въобще. Нито по сфера на компетентност, нито по стандартния каталог, нито със семантичен индекс. В полето се мъдри само непонятна забележка от самия Сингх: „За особено разглеждане“. И още: „С особена потенциална важност“. Какво ли му е толкова особеното, чуди се Сидорчук. И хвърля целия текст към индексатора. В ъгъла на екрана светва до дупка индикаторът за натоварване. Процесорът явно се бръчка. 5, 10, 15 процента индексирани… Бавен процес е това. Докато свърши, Сидорчук успява да се нервира. Най-накрая ЛС-индексът е готов и пратен към конструкт-базата на Комитета. Секунди в очакване на резултата. И — нула! Индексът не се категоризира! Впрочем нищо чудно, Сингх навярно също е пускал индексатора, и явно със същия резултат… Сидорчук праща заявка към универсалния конструкт на „Дженерал Лингвистикс“. Тук вече резултат не може да няма, но трябва да се почака по-дълго.

СОМ^[6] в противни цветове изскача на екрана. Най-близките възли са… ето ги. „Психични болести“ — изписва се под курсора на мишката. Да, доста далечко от интересите на Комитета… Другият възел: „Системи със спонтанни изчислителни свойства“. Това пък е въобще дълбока теория. И едното, и другото просто са извън комитетската конструкт-база… С далеч по-малка корелация са асоциирани темите „хуманитарни технологии“ и „радикална пропаганда“. Доста под прага за класификация. Кръстосаният анализ дава идиотски предположения. „Психични болести по спонтанните компютри“, „Хуманитарни технологии за радикална пропаганда на психични болести“, „Спонтанни изчислителни свойства на психично болните“… Странни неща. Значи докладът наистина е особен. И усъвършенстваният преброител на думи, наукообразно наречен „латентен семантичен индексатор“, няма да помогне. Но защо все пак Сингх му е натресъл такъв извънтемен материал?…

Сидорчук въздъхва и се вторачва в текста на екрана.