Иван Попов
Нашите Марковски процеси (1)

(застрахователен трилър за младши научни сътрудници)

Серия
Езиково инженерство (1)
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)
Източник
sfbg.us

1. ПОНЕДЕЛНИК

— Ей, Лука, каква беше тази мадама, дето мина оттук с шефа ти преди малко? — попита вехтият портиер, който се подпираше на стената до входа на института, припичайки се на обедното слънце.

— Не съм Лука, а Тома — отвърна му Тома. — За каква мадама говориш?

— Много красива булка — каза портиерът, — руса, дългокрака и с ей такива балкони. Той, професор Дамгов, все с хубави жени ходи, засукани, ама тая беше… Откъде я е хванал, а? Такива мадами при нас в института не идват, не са по джоба на нашите хора, може би само на ония от „ЯТАГАН“…

— Стой! — сепна се Тома. — Ти кога видя шефа ми?

— Ами ей сега влезе в института заедно с булката, преди няма и минута. Ти защо питаш?

„Появил се е!“ — загря изведнъж Тома. Цялата му сънливост моментално се изпари, той изкатери с два скока стълбите пред входа и хукна по коридора към кабинета на професора. "Ех, че шанс се откри — мислеше си той, а ако не се бях забавил да си купя вестник, щях да го засека направо на входа… И изведнъж Тома ядосан се плесна по челото и се затича назад. Беше изпуснал да попита за най-важното.

— Ей, а как изглежда шефът ми, как да го позная? — извика той, но на площадката пред входа вече нямаше никой. Портиерът беше изчезнал. Тома се огледа наоколо: портиерската стаичка беше празна, а навън не се виждаше жива душа. Само няколко проскубани песа, целите на бели петна, сякаш мутирали от радиацията, се мотаеха между паркираните отпред коли — лъскавите лимузини на хората от обединението „ЯТАГАН“ и старите, ръждясали, а някои и вдигнати на трупчета, трабанти и москвичи на институтските служители. Просто чудно, мислеше си Тома, как един сто кила мъж на шейсет и нещо години може да пропадне вдънземя само за броени секунди. „Да не се е превърнал в куче?“ — мина му през ума. „Или пък в розов храст може би?“ Той огледа внимателно розовите храсти, но никой от тях не приличаше повече от останалите на омагьосан от зъл вълшебник портиер: всичките бяха еднакво сгърчени, буренясали и сякаш плачеха за пенсия.

— Дяволска работа — каза Тома на глас и се прибра обратно в коридора. На вратата на шефския кабинет с табела: „Секция «Теория на хаоса» Проф. Владимир Дамгов, началник“ той се спря и долепи ухо до нея. Като се убеди, че никакви звуци не се чуват отвътре, почука два-три пъти и чак тогава натисна бравата — не искаше да изхваща шефа си в деликатно положение с мадамата. Вратата обаче се оказа заключена. Тогава Тома я отвори със своя ключ и надникна в кабинета: вътре нямаше никой, дори надзъртането под бюрото и зад широкия кожен диван не даде резултати… Той излезе обратно в коридора, заключи кабинета и следейки с поглед фоайето пред стълбите — да не мине оттам случайно русата мадама — заобмисля по-нататъшната си тактика. Да обмисля обаче, както винаги в института, не му дадоха: изведнъж нечия длан го плесна лекичко по дясното рамо. Тома се обърна надясно, но там нямаше никой; после завъртя глава наобратно и видя колежката си Мария.

— Здрасти, Лука! Какво зяпаш като гръмнат?

— А, ъ-ъ-ъ… ти ли си? — изломоти Тома, съобразявайки, че наистина гледа като гръмнат. — Гоня шефа си. И освен това не съм Лука, а Тома.

— Е, ами гони го тогава — каза Мария. — Успех в гонката.

— Но как да го гоня, като не знам как изглежда!

— Ъ?… — не разбра Мария, но после си спомни. — А, вярно. Тогава поразпитай малко из барчетата, има хора, дето го познават.

— Цяла година разпитвам вече! И всеки казва различно. Едни викат, че бил висок, едър, с плешиво и вечно потно кубе, други — че бил нисък и дебел като тапа и носел очила седем диоптъра. Генчо от секция „Лазерна техника“ дори разправяше, че бил инвалид, в количка…

— А, ти вярвай на Генчо — отбеляза саркастично Мария. — Знаеш ли как му викат на него? Багдадския лъжец.

— Че аз толкова и му вярвам…

— Чакай, но щом не знаеш как изглежда шефа ти, какъв смисъл има да го гониш? — забеляза Мария. — Дори да го хванеш, как ще познаеш, че е той? Я най-добре да пием по един джин в барчето в мазето… Че вече обед стана, пък ми се пие… — И без да дочака отговор, тя хвана Тома за ръкава на ризата и опита да го помъкне към стълбите.

— Може — не възрази Тома, но в следващия момент съобрази за какво се беше замислил. — А, сетих се! Ей сега го били видели с някаква страхотна мадама, руса, дългокрака и с големи балкони. Портиерът така разправяше.

— Е, и? — не разбра Мария. Самата тя беше нисичка, леко мургава, а балкони у нея не се наблюдаваха, така че не отговаряше на описанието по никой показател.

— Много просто — обясни Тома. — Сега ще обиколя из института и ще търся русата мадама. Ако е наистина толкова красива, както я описа портиерът — няма начин да не я открия, тя ще контрастира с всичко живо, дето ходи из института. Нещо като белязан атом, както казват физиците. И като открия белязания атом — до него, поне по идея, се движи моят шеф, без значение как изглежда. По-сложно ще стане, ако около мадамата се въртят повечко на брой мъже, но дано не е такъв случаят…

— Ами ако мадамата се е качила в офисите на „ЯТАГАН“? — предположи Мария.

При това предположение оптимизмът у Тома мигом се изпари. Научно-производственото и застрахователно обединение[1] „ЯТАГАН“, финансовата шапка на института, заемаше горните три етажа от сградата, и обикновените смъртни като Тома там не можеха и да припарят — охраната бе твърде дебеловрато скроена и никакви възражения не минаваха. „Все пак професорите са дребни риби, нямат работа горе при босовете — предположи за успокоение той. — Значи шефът би трябвало да е някъде на долните етажи, но къде ли… Може да е при академик Новоселски, шефа на института.“ „Че защо му е на Дамгов да води мадамата при академика, да не му е сводник?“ — обади се в главата на Тома някакъв нагъл вътрешен глас. „А откъде си сигурен, че не му е сводник?“ — спречка се с първия вътрешен глас още един, не по-малко нагъл от него. Тома с известно усилие на волята разтърва вътрешните гласове и се обърна наляво, за да възрази на Мария, но с изненада откри, че до него няма никой, и изобщо целият коридор е пуст. Докато се разправяше сам със себе си, колежката му се бе изпарила неизвестно къде и как, без да остави никакви материални следи — дори мирисът на парфюма й не се усещаше вече. Тома тръсна глава, сякаш да отпъди някакво видение или вредна мисъл. „Стига съм губил време — отсече наум той. — Трябва да търся наред. Отдолу-нагоре, стая по стая.“ Противно на очакванията си, Тома се справи с първия етаж доста бързо, загуби едва няколко минути. Само в една от лабораториите, принадлежаща на катедра „Биохимия“, на него му се случи да зърне работещи хора; на вратите на останалите лаборатории висяха големи железни катинари, а някои бяха запечатани — от застрахователя „ЯТАГАН“, ако се съди по печата. Той обиколи и институтските кафенета и барчета, които само на този етаж бяха три броя, надникна и в бира-скарата. Навсякъде беше пълно с хора — просто да се чуди човек откъде толкова народ в института: някои обядваха, други пиеха кафе, трети — бира или водка, около масите се водеха светски разговори — ала никъде не се виждаше страхотна руса булка, като описаната от портиера. Много често обаче в разговорите Тома улавяше да се коментира някаква заповед на академик Новоселски: трябвало било целият институт в пълен състав да се яви на първи следващия месец на Орловия мост, в десет сутринта и с букети цветя в ръце, за да посрещнат на моста Валутния борд, който щял да дойде тогава. „Пак глупост някаква“ — каза си той и мина на следващия етаж. Него той го претърси още по-бързо. По някакво стечение на обстоятелствата на втория етаж се бяха събрали повече кабинети на професори и академици, при това от различни секции, кафенета имаше само две, една голяма заседателна зала, и нищо друго. При това всички тапицирани врати на кабинетите бяха заключени, залата за заседания — също; сякаш професорите бяха излезли да стачкуват или, не дай Боже, бяха ги изкарали на съботник да прекопаят градинките пред института. Шефовете на „ЯТАГАН“ обичаха порядъка и държаха градинките да бъдат винаги прекопани, тревата окосена, а розите да цъфтят както са по опис: белите — в бяло, червените — в червено, и тъй нататък. Все пак в едно от кафенетата на етажа Тома се задържа за известно време. Там колегите му от секция „Комуникационна техника“ празнуваха; бяха съединили няколко маси, отгоре стояха наредени чинии с мезета, и се пиеше ливанско уиски. Виновникът за купона се казваше Стефчо; като видя стърчащия на вратата Тома, той веднага му връчи в ръката пластмасова чашка и му сипа пиене. „Какъв е поводът — попита Тома, — рожден ден може би? Или сватба?“ „А, не, развод“ — отвърна щастлив Стефчо. „Е, тогава честито — поздрави го Тома, — значи сега си свободен гражданин…“ Очевидно празнуващите бяха заседнали тук отдавна, може би още от сутринта, от началото на работното време, тъй като градусът на веселието вече бе почнал да стихва. Около масите се водеха само кротки разговори на футболна тема, при това на равнище „Б“ група, и Тома доста се зачуди, понеже последният кръг в „А“ група беше минал твърде скандално, бяха били съдията в Кюстендил, мачове продадени също имаше, и изобщо се отваряше широко поле за коментар, а мъжете около масата изглежда бяха изкоментирали всичко от елитния футбол, че да паднат чак до „Б“ групата. „Кога ли са успели — озадачи се той, — нали днес сме едва понеделник?“ И с тази мисъл в главата гаврътна сипаното му питие — то имаше гадния вкус като на дестилирани мръсни чорапи — и излезе, за да продължи издирването си на третия етаж. В първото барче, което той провери там, също нямаше нищо извънредно за откриване. Там течеше научен съвет: хората от секция „Финанси и статистика“ седяха около дълга маса, отрупана с димящи пепелници, кафени чашки и бирени бутилки, и нещо се лаеха един друг, и въпросната руса мадама естествено не бе открита между уморените сиви фигури на статистиците. Но в следващото заведение Тома беше прихванат от двете си колежки Мая и Веска, които пиеха коняк в компанията на няколко непознати мъже и жени, и те моментално понечиха да го инсталират до масата. „Не мога, бързам, имам работа“ — оправда се той. „Работа? Какво е това работа? Няма такова нещо — работа! Има — защита на кандидатска дисертация. Работа — няма…“ Тук Тома забеляза между чашите и мезетата на масата да се спотайва и самата кандидатска дисертация, за която говореха — подвързана със спирала и могъщо озаглавена: „Относно некои особености на слюнкоотделянето у митничарите от село Калотина в условията на застрахователна демокрация“. Под заглавието бе добавено в скоби с черен фулмастер „и валутен борд“, нататък следваше името на кандидата — някой си Красимир (фамилията бе застъпена от нечия чаша с пиене), а най-отдолу се мъдреше името на научното звено: "Секция „Бързи сънища“ към ИХСТБ при НПЗО „ЯТАГАН“ и национална фондация „Димитър Общи“. „А, значи защитата поливате тук“, досети се Тома и тази мисъл леко го озвери. „Кой е тук новоизлюпеният кандидат?“ — осведоми се той. Всички посочиха най-щастливия и пиян член на компанията, ниско подстриган тип с подозрително глупаво изражение на лицето. „Кажи, кандидате, какво означава ИХСТБ?“ — попита Тома. „А?“ — отвърна оня. „ИХСТБ, на кирилица ти казвам! Ето тук го пише, на корицата. И върху козирката на входа има пет светещи букви, които сега, разбира се, не светят, сега свети само рекламата на «ЯТАГАН», но тези букви също гласят — ИХСТБ. Институт по ХСТБ…“ „Абе остави го човека! — викнаха всички около масата. — Недей се заяжда за глупости!“ Но Тома не мирясваше: „Какво означава това съкращение? Хранителни Стоки и Трудова Борса? Или Християнско Спасение, Теология и Бром? А? Кажи!!!“ „Че откъде да знам! — бранеше се кандидатът. — Води се ИХСТБ, и толкоз. А какво означава — никой не знае… Ти да не би да знаеш случайно?“ „Ако знаех, нямаше да те питам — измърмори Тома, усещайки най-накрая, че се държи не както трябва. — Аз обаче знам, че не знам, а ти и това не знаеш…“ „Браво! — викна кандидатът. — Ти си нашият ведомствен Сократ. Във всеки институт си имат по някой такъв екземпляр…“ Тома се направи, че не е чул обидата, но сега се разжужаха другите около масата: „Ти бе! Какво задаваш умни въпроси? Дощяло му се да разбере какво значи ИХСТБ… Каквото трябва, това и значи! Пък и нищо да не значи — каква е разликата?… А може и да е секретно названието! Как беше там… застрахователна тайна. Един така разпитвал за застрахователни тайни, разпитвал, а накрая дошли застрахователите, застраховали го както се полага и вече не разпитва…“ „Извинявайте де, аз не от злоумислие — даде заден ход Тома, — просто ми беше интересно… В смисъл, че цял куп народ работи цял куп време в този институт, а никой не знае как се разшифрова името му…“ В отговор долетя: „Ти още попитай защо фондацията «Димитър Общи» се казва «Димитър Общи»!“ Тома с изненада осъзна, че никога досега не се е замислял над този, иначе доста интересен въпрос, но само сви рамене и тръгна да си ходи, а Мая и Веска подвикнаха след него: „Ти, Лука, все такива гадни въпросчета задаваш! Само ни развали моабета! Бягай си върши работата и дано те изядат крокодилите от зоологическата градина!“ Тома им напомни, че не е Лука, а Тома, а в нашата зоологическа градина крокодилите вече са вегетарианци, готвят се да живеят в условията на валутен борд хайваните, и си излезе.

Още в следващото барче обаче, третото поред на етажа, той налетя на нещо много по-страшно от крокодил, а именно — на Генчо от секция „Лазерна техника“. На всичкото отгоре, Генчо пиеше бира заедно с двамата Жоровци, Големия и Малкия; като ги видя насядали около ъгловата маса, Тома веднага даде заден ход и опита да се изниже навън, но на вратата се сблъска с бармана Асен, който носеше две каси с пиене. Заедно с касите Асен беше поне два пъти по-тежък от него и затова, в резултат, Тома рикошира обратно навътре и доста болезнено си удари лакътя в стената; тогава Генчо го хвана здраво и го насади на стола между себе си и Малкия Жоро. Именно Малкия Жоро черпеше тук, бил продал наведнъж цели четири кила държавен тротил на някакъв добър юнак, и той донесе бира за Тома въпреки съпротивата му и виковете: „Нямам време, сега гоня шефа си, ще го изпусна!“ „Как, отново ли?“ — учуди се театрално Генчо. „А шефът ти да не се казва Михал случайно? — намеси се Големия Жоро. — Имаше една такава приказка за малки деца, за оня, дето гонил Михаля. Да не си ти там главен герой?“ „Идиоти! Видели са го да влиза преди… преди двайсет минути, с някакво русо гадже, ей такова!“ — и Тома с ръце показа външните атрибути на гаджето. „А, ясно — махна с ръка Генчо, — на професорите им е дошъл размножителния период. Това е сезонно, знаеш, сега се разгонват насам-натам…“ „А ти кога си го видял?“ — попита Малкия Жоро. „Не аз, портиерът го е видял.“ „Кой портиер?“ „Не му знам името, един дърт и дебел, със зелено сако, като на горски.“ „Такъв портиер при нас няма, заяви с авторитетен глас Малкия Жоро. — Нашите всички са едни тънки и гърчави, духнеш ли ги, ще паднат. Оня те е изпързалял сигурно…“ „Ти пък откъде знаеш?“ „Ами аз ги познавам всичките, нали съм им началник.“ „Стига си дрънкал глупости бе — присмя му се Генчо. — Няма пет бири си изпил, а вече не знаеш какво приказваш. Ти си шеф на портиерите колкото аз съм Мирослав Мирославов — Крушата…“ „Добре де, няма значение — каза Големия Жоро, — и без това шефът на Тома не е истински. Той е измислен герой, като Дядо Мраз или евентуално Снежанка, и съществува само в неговата болна фантазия…“ „Ерес! Ерес! Тома, не го слушай. Шефът ти съществува, но е най-прост призрак. Като ония, дето витаят из английските замъци.“ „А ти, изроде, виждал ли си призраци, дето се разписват във ведомостта за заплати? — викна Тома. — И в протоколите от научни съвети, а и командировъчни му издават, виждал съм ги с очите си…“ „И нашият институт не е замък — допълни Малкия Жоро. — Призраци витаят само в средновековни сгради.“ „Значи искаш да кажеш, че в сградите от комунизма призраци няма? Нали Солженицин бил казал, че комунизмът е второ средновековие.“ „Абе нещо не ми се вярва точно професор Дамгов да е призракът на комунизма, прекалено дребномащабни злини е извършил, че да претендира за тая титла…“ Чак сега Тома осъзна какви глупости се приказват тук, изпи си бирата докъм половината, стана и каза, че той също е призрак, или дори може би сатаноид, и затова заминава да търси шефа си. „А знаеш ли какво са ги правели сатаноидите едно време? — подхвърли Генчо след него. — Горели са ги на клади.“ „И с трепетликов кол в задника“, допълни Малкия Жоро. Казаха и още нещо, но него Тома не успя да го чуе, тъй като се озова в коридора. Тук той с лека изненада откри, че вече е претърсил всичко — двете останали кафенета на етажа бяха затворени. Докато се чудеше дали да мине още веднъж из барчетата, или да слезе долу и да поговори с портиера, Тома хвърли поглед върху прашното табло за обяви: закарфичените върху него листове известяваха за юбилейна конференция по ядрена физика в памет на Мирослав Мирославов — Крушата, ежегодни награди за научен принос „Мирослав Мирославов — Крушата“, новите задачи от конкурса за млади програмисти на Асемблер, посветен на М.М.-К., и тъй нататък… Самият М.М.-К. висеше, и по-точно не той, а неговият портрет висеше на отсрещната стена, огромен по размери, сигурно три метра висок; придворният художник на „ЯТАГАН“ го бе изобразил целия в бяло, на фона на черния му мерцедес, и белият костюм сякаш правеше плувналия в лой врат и косматата мутра отгоре му да изглеждат още по-страшни. Бащица-основател на „ЯТАГАН“, символ на националната застрахователна мощ и светец-покровител на института, М.М.-К. бе умрял преди три-четири години от челен удар с куршум от снайпер, но винаги щом минеше покрай портрета, Тома се питаше: какъв ли е бил оня пусти куршум, че не е рикоширал от тая дебела глава?… Под портрета, върху цокъла на стената, бяха разлепени през един сини и бели плакати; белите известяваха за пристигането на Валутния борд, в колко точно часа щял да стъпи на Орловия мост, а сините рекламираха достойнствата на новата застраховка „Задгробен живот“.

* * *

Изведнъж някъде откъм стълбите се дочу силно дрънчене и сградата леко се разтресе; Тома забърза натам, където почти веднага се бе образувала тълпа зяпачи, и се разбра, че това било асансьорът, който се откачил от въжетата и паднал в мазето. Асансьорът също беше владение на „ЯТАГАН“, сътрудниците на простосмъртния институт дори не мечтаеха да се возят на него, и Тома заедно с останалите сеирджии заслиза по стълбите към мазето да види жертвите на произшествието. Отзад познат глас коментираше: „Това е понеже асансьорът е за четири лица, повтарям, четири лица, а не четири мутри…“ Тома се обърна, видя, че това е неговият познат Ивайло от секция „Нечиста математика“ и тъкмо да го заговори, когато отдолу се понесоха юнашки псувни и споменатите от Ивайло четири лица, тоест мутри, съвсем живи и здрави, се появиха на стълбищната площадка в мазето. „Гледай бе! — шушукаха отзад в тълпата. — Нищо им няма! Айде, ако не нещо счупено, но как са отървали мозъчното сътресение, това не мога да разбера…“ „Мозъчно? — попита ехидно гласът на Ивайло. — Кой каза мозъчно?“ В този момент обаче четирите провалили се мутри тръгнаха нагоре по стълбите, прескачайки през две стъпала и ясно показвайки на всички простосмъртни, че някакво си пропадане в асансьорна шахта въобще не може да ги стресне. При появата им зяпачите мигом се разпръснаха, стараейки се да гледат някъде настрани и към тавана; мутрите пресякоха мраморното фоайе и на вратата налетяха на портиера. „Казвай, кучи сине, къде тука е асансьорния техник!“ — ревна му единият от мутрите и го улови за шията. Портиерът — същият онзи, който Тома бе засякъл на идване, пенсионер със зелено сако като на горски, изгуби ума и дума, очите му се обърнаха към тавана, сякаш вече казваше молитвата си; виждайки накъде отиват работите, хората от тълпата се обърнаха в паническо бягство, и за последно Тома успя да види само как четирите пострадали „лица“, разярени от телешкото мучене на портиера, го блъскат с все сила в стената.

Тома догони Ивайло, който бе хукнал към компютърния център на секцията си, и го хвана за рамото.

— А, здрасти! — ухили му се Ивайло. — Тъкмо вчера ти звънях, но не те намерих. Моят шеф те е предложил за премия, нали се сещаш, че през зимата ти ни направи оня алгоритъм, дето…

— Хайде да седнем в някое кафе — предложи Тома, — днес сума време обикалям из института, чак краката ме заболяха.

— Хайде — каза Ивайло и направи опит да се вмъкне в първата врата отдясно на коридора, без да забележи, че това е обменно бюро. Тома го спря:

— Чакай, това не е кафе, не виждаш ли таблото с валутните курсове?

— А? — зяпна учудено Ивайло и огледа със съмнение таблото. — Ей, вярно. Аз пък отначало помислих списъка с валутите за асемблерски листинг. Много си приличат: в едната колона трибуквено означение, а в другата — цифра… Помислих, че това е решението на задачата от конкурса на М.М.-К. Нещо ново при теб?

— Че какво ново? — унило вдигна рамене Тома. — Суперкомпютърът още го няма. А щом го няма него, значи нищо ново няма…

— Нали преди разправяше, че оставало само да уредят някакви гаранции за вътрешното министерство? Че машината не можела да разкодира пароли на банкови сметки…

— Това го уредиха още преди три месеца — отвърна Тома, — ти си много назад с информацията. После обаче излезе въпрос с разплащанията, нещо не можели по банков път да пратят парите, та се наложи моят професор заедно с някакви от фондацията „Димитър Общи“ да ги пренасят до Щатите с чували, и по тая линия изгубиха още един месец. После се разправяха нещо с щатските митничари да не е с военно предназначение машината, нали ние сме все в черните списъци. А сега компютърът бил заседнал, представяш ли си, на румънската митница. Шефът ми се обади преди седмица по телефона, скъсал се да звъни в Румъния, изобщо не било ясно какъв вятър я е довял машината там. Юнаците от фондацията и те се мъчели да я подкарат насам, пратили били хора на място — да бутнат зелено на когото трябва, че да я пуснат…

В този момент двамата стигнаха до първото барче на етажа, взеха си по една бира и се наместиха на една от ъгловите маси.

— Имам чувството — продума замислено Ивайло, след като отпи от бирата си, че цялата работа с твоя суперкомпютър е фалшива. И изобщо никой няма намерение да го докарва тук. А теб само те разиграват…

— Тогава защо изобщо са ме взели? — възрази Тома. — Зачисляват ме програмист на суперкомпютъра, плащат ми заплата, носят ми ръководства по програмиране на паралелни машини, а да вземат суперкомпютър изобщо нямат намерение?… Глупаво се получава според теб. Не, все пак мисля, че машината ще дойде. Лошото е, че докато дойде, аз ще откача от бездействие.

— Че какво лошо има в бездействието? — не разбра Ивайло. — Нашият общ предтеча Вуте седнал е копал и щом виждал спешна работа, легал да спи, а ти се ядосваш, че нищо не си бил вършел. Осъзнай се, спомни си заветите на прадедите! Парите са малко, вярно, но това е друга работа…

— Не е в парите въпросът. Ако искаш да знаеш, на мен за Нова година и премия ми дадоха. А един програмен ред не съм им написал.

— Е, Лука, значи вече наистина си откачил, щом си недоволен при това положение…

— Не съм Лука, а Тома.

— А, извинявай. Но все пак, от твойто по-хубаво според мен няма — спиш до обед, търкаш си задника из барчетата, а на края на годината — премии. Пък мен ме товарят с всякакви дивотии, ето в началото на месеца мислех, че щом свършим оня последния проект, ще има почивка, но моят професор ме прати да съм бил бачкал с някакви социолози. Ужас.

— И какво им правиш там на социолозите?

— Откъде да знам какво им правя, нали не разбирам нищо от социология? Те ми обясняваха какво точно искат, половин ден ми загубиха, ама нали използват едни засукани термини, дето ги слушам като паднал от Марс: фантазъм, симулакър, деконструкция… все разни такива. Слушам ги аз, а по едно време им викам: вижте сега, тия думички аз в зоологическата градина не съм ги учил… тоест в детската градина, разбира се, — и затова не ми приказвайте френски работи, ами гледайте какво ще ви кажа. Искате ли един модел на основата на марковски процеси?[2] Усещам аз, че тъкмо такова нещо ви трябва, ние програмистите имаме за тези работи усет. Ония пък дори не бяха чували за марковски процеси, и ме питат: какви са тия процеси? От Марко Тотев ли идва името им? Или просто от Марко, като нарицателно име за магаре?… Така че нито аз знам какво правят те, нито те знаят какво правя аз, но нали трябва да се отчита дейност, води се, че работим заедно…

— Конвейерно — каза наслуки Тома.

— Горе-долу така — съгласи се Ивайло и изведнъж се плесна по челото. — Леле, какъв идиот съм! Щях да забравя най-важното! В нашата мрежа открих една статия по нашия с теб въпрос. Съвсем случайно я открих, просто се заврях в някакви затънтени директории…

— За какъв наш въпрос говориш? — не разбра Тома.

— Как какъв? Най-главния въпрос! Дето преди го обсъждахме с теб: „Обща теория на Института“. Откъде се е взел, за какво служи, защо е такъв идиотски и кому е изгодно това…

— А! — Тома накрая се сети какво има предвид колегата му, мигом живна и потри ръце. — Дай да я видим тая статия! На хартия имаш ли я, или само на файл?

— Изкарах я на принтера. Ей сега ще я донеса, само ми пази бирата да не я изпие някой.

Тома обеща на Ивайло да му пази бирата, той излезе и след минута се върна с пачка листове, сгънати на две.

— Ето го — гордо обяви Ивайло, сякаш показваше шедьовър на изкуството, и разгъна листовете. — Началото може да се пропусне, там вървят всеизвестни неща, дето и децата ги знаят. Че в секция „Лазерна техника“ разработват нови бойни лазери за нуждите на застрахователната индустрия — нали те още се смятат по закон за несъществуващи, значи не са забранени. Че за същата тази застрахователна индустрия в секция „Комуникационна техника“ правят устройства за подслушване на клетъчни телефони. Че в катедра „Финанси и стъкмистика“…

— „Финанси и статистика“ — поправи го Тома.

— Да де, нея имах предвид, там също работят само поръчки на „ЯТАГАН“. Че биохимиците дестилират в мазето нови синтетични наркотици…

— За моята секция има ли нещо? За „Теория на хаоса“.

— Май че не.

— Жалко… Ако има нещо тук, което да не ми дава мира — това е, че въобще нямам представа с какво се занимаваме в „Теория на хаоса“. Шефът е ненаблюдаем по определение, всичките колеги се крият някъде, дори на касата за заплати не съм засичал някой от тях, а във ведомостта са ей такъв списък… За какво ще използваме суперкомпютъра, какви задачи ще пускаме на него — и това не знам…

Тома млъкна, понеже видя, че Ивайло изобщо не го слуша, а прелиства статията, търсейки нещо.

— Ето оттук почват интересните неща! — каза накрая Ивайло, сочейки един параграф, дебело отбелязан отстрани с червен молив, и зачете на глас: — „Известно е, че съвременното общество се развива в посока на все по-дълбока специализация на отделните негови членове във все по-тесни области от живота. Същото е в сила и за науката. Днес на практика няма учен, който да знае всичко за цялата своя наука; всеки се специализира в някаква тясна проблематика. Но оттук следва, че решаването на всяка що-годе интересна задача изисква привличане на голям брой тесни специалисти, чиито познания в типичния случай нямат никакви допирни точки. Формира се «интелектуален конвейер» — всеки научен сътрудник върши своята операция върху общата задача, без изобщо да може да я обозре и разбере изцяло. Тук възниква проблем: как да се координира научният конвейер? Специалистът по определение не вижда по-далеч от оградата на собствената си област. Когато бъде поставен да координира по-широк участък от конвейера, той автоматично се оказва некомпетентен. Или, съгласно принципа на Питър — всички ръководни кадри в науката са надскочили нивото си на компетентност. Решенията им на практика носят чисто случаен характер — а самите те не само, че не решават нищо, но в типичния случай дори нямат представа с какво точно се занимават и какво точно ръководят. И така, колкото по-високо стои един научен кадър в йерархията, толкова по-некомпетентен му се разрешава да бъде. За един професор е напълно в реда на нещата да си няма и понятие с какво се занимава; доцентът, макар че може да не му е ясно напълно, но все пак трябва да се досеща, да подозира нещо за предмета на своята дейност… Но за всеобщ ужас наблюденията в Института показват, че дори младшите научни сътрудници са в пълно неведение за какво ги държат на работа. За всеобщ ужас, защото именно на най-ниското ниво, при младшите научни сътрудници всъщност се върши цялата работа, която по горните етажи на йерархията само се прелива от пусто в празно. А щом и на най-ниското ниво не знаят какво вършат — това ясно говори, че в Института не се върши нищо…“

— Чакай — прекъсна Тома колегата си. Мъчеше го смътното усещане, че вече е чел статията, и дори сякаш си представяше хода на мислите на автора. — Веднъж май слушах Генчо от „Лазерна техника“ да разправя нещо подобно, но не съм сигурен…

— Може — не възрази Ивайло, намери следващия отбелязан с молив пасаж и продължи: — „И така оказва се, че науката е система, в която всеки отделен учен, дори геният, е само елементарна информационна клетка, както е невронът в човешкия мозък — полутечен тригер в информационните вериги, отговорен само за своите елементарни операции и напълно неспособен да обозре цялата система. Но тогава спокойно можем да мислим, че всяка достатъчно голяма научна организация, например нашият Институт, е своеобразен свръхинтелект, нечовешки разум, за информационни клетки в който служат отделните сътрудници. И всеки служител от произволен ранг — от портиера до академик Новоселски, от аспиранта до члена на научния съвет, — пристъпвайки към задълженията си, без дори да подозира, се включва в мислителния процес на гигантския нечовешки интелект, чието име е ИХСТБ… Интелект, зародил се в тапицираните кабинети и заседателни зали, интелект абсурден, всепроникващ, почти всемогъщ, и едновременно с това примитивен и негъвкав, — и дотолкова чужд на човешкия, че дори най-отчетливите му прояви обикновено сме склонни да разглеждаме като глупост или зла воля на ръководството, да търсим за тях някакви трансцендентни или чисто земни обяснения. Да ги признаем именно за проява на дейността на друг разум, преследващ свои напълно егоистични цели, е трудно чисто психологически…“[3]

…И в този момент Тома изведнъж си спомни всичко.

— Ясно — прекъсна той насред думата Ивайло. — Няма смисъл да четеш нататък. Тоест добре си направил, че си намерил статията, но…

— Какво „но“? Статията е велика! Друго такова изследване на Института, от такава гледна точка, няма да намериш никъде!

— Работата е там, че съм я писал аз — въздъхна Тома.

— Ти?!? Защо не каза веднага?

— Защото бях забравил всичко. Още преди половин година я написах, ръгнах я в мрежата — и забравих… Съвсем съм изкуфял. Едвам се сетих.

— А-а-а… — Ивайло се ухили, сякаш всичко му стана ясно. — Така значи! А аз си блъскам главата кой ги съчинява тия апокрифи. „Обща теория на Института“… Звучи съвсем като „Апокрифно евангелие от Тома“, хе-хе-хе…

— Какво се заяждаш пък сега? — викна Тома. — Нали разправяше, че била много велика статията и не знам си какво?

— Абе… Като не знаех кой я е писал, ми се виждаше велика. Пък сега, като разбрах — и все едно не е статия, а вестник „Безсмислен труд“… Всъщност как ти го роди акъла това за свръхразума?

— Де да го беше родил моят акъл! Видях го в една статия от двама руснаци, единият се казваше Лазарчук, а другия не го помня… И изобщо, прав си, всичко това са глупости. Няма смисъл да се занимаваме с тях.

— А, не, защо?

— Защото когато ги писах, самият аз бях глупак! Млад и зелен, още ненаправил половин година служба в института, и давай да се правя на разбирател… Виж само подзаглавието: „Критика на конвейерната наука“. Че каква наука в нашия институт? Никаква наука няма тук! Само заседания, дисертации и празни приказки по ведомствените барчета.

— Е, в общи линии така е — съгласи се Ивайло и в този момент сякаш му хрумна нещо.

— Чакай! Нищо не пречи Институтът да си бъде свръхразум, но свръхразум несвързан по никакъв начин с науката. И информационните кванти в него да бъдат не научните открития, а протоколите от заседания, празните приказки по барчетата и слуховете, разпространявани от портиерите и секретарките…

— А оттук излиза, че барчетата са нещо като изчислителни възли на Института — поде идеята Тома и сръбна малко бира за раздвижване на мисълта. — Като мозъчни центрове. Нали в тях се събират най-мощните потоци от празни приказки, в тях те резонират, взаимодействат, усилват се, натрупват се… А ние с теб се чудехме защо са се наплодили толкова барчета и защо упорито не фалират.

— А ние с теб, между другото, сега къде се намираме? В барче. И какво правим? Обменяме потоци от празни приказки! Които резонират, взаимодействат и тъй нататък. Значи — ние също участваме в мислителния процес на ИХСТБ. Без да знаем нито с какво се занимава секция „Теория на хаоса“, нито какво означава самото название ИХСТБ… Без да знаем нищо за този свръхразум. За нас той е „черна кутия“. Как точно разсъждава, как точно вижда света, какви условни и безусловни рефлекси го движат — не е ясно… Това не е човешки интелект, Тома! А ние се мъчим да го мерим с нашия човешки аршин — и се чудим защо нищо не се получава…

* * *

Макар професорът Дамгов да бе в строгия смисъл на думата ненаблюдаема величина, все пак неговото присъствие в света не оставаше безследно; множество събития, предмети и съобщения говореха в този смисъл. В кабинета му например, същия, от който Тома имаше ключ, нерядко се появяваха на бюрото нови папки с документи, изчезваха стари такива, пепелникът се пълнеше с фасове, макар че Тома не пушеше; понякога до компютъра се намираше забравен вестник „Безсмислен труд“. На няколко пъти професорът бе оставял на бюрото бележки, предназначени за Тома, в които го молеше да свърши вместо него някоя дребна работа — например да занесе някоя папка на секретарката на академик Новоселски, или пък да вземе от доцент Хайгъров анкетна бланка от ония, дето ги раздаваха за служителите на „ЯТАГАН“, да я попълни със своето име и данни и да му я остави. Наистина в повечето случаи молбата на шефа се оказваше неизпълнима — секретарката на академика биваше в отпуск по бременност, а за доцента Хайгъров казваха, че бил преминал на друга работа… Инспириран от активната дейност на шефа, Тома неведнъж се бе опитвал да го залови на живо, на няколко пъти престоя в кабинета по две-три денонощия непрекъснато, но напразно. Сякаш съществуваше някаква природна забрана той и професорът да бъдат на едно и също място в едно и също време, също както принципът на Паули забранява на два електрона с еднакво насочени спинове да бъдат в едно и също квантово състояние… Дебненето по разни заседания, научни съвети, пресконференции и банкети, които, според бумагите в папките, запълваха дните на шефа, също не даваше никакъв ефект. Професор Дамгов беше неуловим като Левски: винаги се оказваше, че или ей сега е излязъл, или още малко и щял да дойде, или бил в чужбина, или нещо друго… Този ден професорът също бе минал през кабинета си: на бюрото, до компютъра лежеше картонена папка, за която Тома много добре си спомни, че вчера я нямаше там. Тома по принцип беше любопитен и винаги се ровеше из хартиите на шефа си, когато завареше такива в кабинета — и сега разтвори картонената папка. От пръв поглед лежащите вътре бумаги изглеждаха като да водят началото си от някакъв научен съвет: на най-горния лист например се мъдреше предложение от някой си доцент Цанко Акулов „…да бъдат обявени невронните мрежи за чужда на валутния борд еврейска лъженаука[4] с цел да се пресече…“ Отгоре на машинописния текст на ръка беше задраскано „еврейска“ и заменено с „арабска“ — сигурно е имало дискусия по този повод, а в ъгъла на листа стоеше резолюция: „Съгласен с поправката. Акад. …“; името на академика не се четеше. Тома обърна листа, за да види какво точно щяло да се пресече, ако се обявели невронните мрежи за еврейска или арабска лъженаука, но на другата страница вместо продължение на текста следваше нещо съвсем друго — официално писмо от „ЯТАГАН“. В него застрахователите учтиво искаха списък на електронните инженери от института, умеещи да „бъзикат“ (точно така бе написано в писмото) касетофони за коли. Тома придърпа папката към себе си, за да се запознае по-подробно със съдържанието й, но в този момент иззвъня телефонът. Той вдигна слушалката.

— Марков, ти ли си? — това беше гласът на шефа. Единствен той имаше навика да нарича Тома по фамилия. — Професор Дамгов се обажда. Ще имаш ли време сега да прескочиш за малко до съседния институт? Аз се обаждам от кабинета на член-кореспондента Герасим Иванов, на петия етаж срещу стълбите, и двамата с него искаме да изясним с теб един проблем.

Сърцето на Тома подскочи от изненада. Той бе говорил по телефона с шефа безброй пъти, но сега за пръв път шефът го викаше на среща с него.

— След пет минути съм там — отвърна бързо той и зададе дежурния си въпрос: — Какво става с компютъра, освободиха ли го от румънската митница?

— Машината от една седмица е вече в София — отвърна шефът, — само че сега я взеха представители на фирмата да я тестват нещо за вируси. Имало случаи този модел да се държи не както трябва, и затова искали да сменят нещо… Всъщност като дойдеш при нас, ще говорим и за суперкомпютъра. Хайде, чакаме те.

Оттатък прекъснаха връзката; Тома остави слушалката, заключи кабинета и хукна по коридора към изхода. Пред портиерската стаичка обаче устремът му бе спрян от Мария, която изскочи незнайно откъде, обкръжи го и му тикна в ръката някаква тетрадка с подписи и химикалка.

— Лука, трябва да драснеш тук един автограф, само ти остана…

— Какъв автограф бе, аз да не съм ти Трифон Иванов? И освен това не съм Лука, а Тома.

— Подписка за учредяване на Българска лявославна църква — каза Мария и докато Тома със зяпнала уста усвояваше тази новина, го довърши: — Подшапката на „ЯТАГАН“ и на финансиране на фондацията „Димитър Общи“. Така че…

Като чу името на застрахователното обединение, Тома нямаше накъде да рита и извъртя един максимално нечетлив подпис, докато Мария обясняваше на бързи обороти: „На гръцки «православна църква» е «ортодоксална». Обратното на православна, това е лявославна. А обратното на ортодоксална, което е същото — е парадоксална! Значи лявославната църква е парадоксална, парадоксалната е лявославна…“ Накрая подписът беше сложен и Тома понечи да продължи, но Мария отново го спря:

— Какво става с твойта машина, докараха ли я?

— Коя машина?

— Суперкомпютърът. Не забравяй, обещал си ми да поиграя на аванта.

— Че как — отвърна Тома, обръщайки се в бягство надолу по стълбите. — Аванта срещу аванта. Как беше там — за да получиш, трябва да дадеш…

В отговор Мария го нарече някак нехубаво, но той не й обърна внимание. „Защо ли всички ми бъркат името? — питаше се Тома, докато пресичаше пространството между сградите. — Тома, Лука… Евангелие от Лука, евангелие от Тома… Макар че последното е апокрифно. Като се събрали на Вселенски събор да канонизират Библията, а това сигурно е било нещо като нашите конгреси на футболния съюз, хората на Тома останали малцинство, евангелието не можало да събере 50 процента от гласовете, затова го обявили за еретично и туйто. Без право на обжалване. Макар че — какво значение има дали е канонизирано или не? Дали Тома ще е свети апостол и евангелист, или само свети апостол? Като военните: да си закачи една звездичка повече на пагона. Или като нашите учени — дали ще е проф. д-р, или само ст.н.с. I ст. А ако титлите се съберат накуп, става много смешно: свети мъченик, апостол и евангелист, професор доктор к.ф.м.н., генерал-майор от застраховането… Или свети апостол евангелист от застраховането…“ Отсрещният институт беше дълга бетонна сграда, боядисана в странен сиво-червен цвят; на вратата стоеше закована медна табела с надпис „ИБД — фундаментални и приложни изследвания“. Интересно какво означава това ИБД, мислеше си Тома, докато се изкачваше към кабинета на член-кореспондента. Институт за благородни девици? Институт за безсловесен добитък? Институт за брауново движение? Като че ли последното приличаше на вярно, още повече се получава, че работата на Дамгов — теорията на хаоса, и на Герасим Иванов — брауновото движение, имат нещо общо… Като намери обшитата с черна изкуствена кожа врата с надпис „Чл.-кор.проф. д-р Герасим Иванов“, Тома се спря, за да си поеме дъх. „Сега — мислеше трескаво той — вътре седи шефът. И аз, най-накрая, след цяла година ще го видя как изглежда. И ще говоря с него, за суперкомпютъра, за теорията на хаоса, за работата ми, за всичко. Чудно само как ще позная кой вътре е шефът ми и кой — Герасим Иванов; вероятно Дамгов ще бъде по-младият от двамата, нали членкорите са обикновено разни старци…“ Накрая той почука и натисна дръжката на вратата. За негова немалка изненада, вътре имаше само един човек. Дребен посивял мъж на шейсетина години с черно прашно сако и дебели очила седеше на стола зад огромното бюро, точно под портрета на Мирослав Мирославов-Крушата, и стреснато се озърташе над разгънатия вестник в ръцете си.

— Добър ден, аз съм Тома Марков, и тук ме извика професор Дамгов… — заобяснява смутено Тома.

— А, да, правилно! — дребният мъж се надигна от стола си и махна с трепереща ръка към кожения диван до стената. — Сядайте, ей сега ще донесат и кафе…

В следващия миг наистина донесоха кафе, но не две, а три чашки, а посивелият мъж, който без съмнение беше членкорът Герасим Иванов, обясни как ей сега, преди две минути, се обадили на професор Дамгов от бюрото на националната фондация „Димитър Общи“ и той, за съжаление, трябвало да тръгва веднага, но въпреки това те двамата, Тома и Герасим Иванов, трябвало да обсъдят някои неща от общ интерес за всички… Съкрушен от това развитие на нещата, Тома сърбаше гъстото кафе, ругаеше наум бързоногия си шеф, ругаеше и Мария, която го бе задържала на изхода с тъпите си подписи, и се мъчеше да следи мисълта на събеседника. А това се оказа нелека работа: членкорът говореше заплетено, несвързано, прескачаше хаотично от тема на тема, при това разговорът някак все се удържаше да се върти около едни и същи въпроси, но по тия въпроси така и не се спомена нищо, което да ги засяга пряко. Сякаш ставаше дума за някакви общоизвестни неща, дето едва ли не и децата ги знаят, за които обаче не е прието да се говори направо, за да не се разваля добрия тон на беседата… Като за начало, Герасим Иванов попита Тома наясно ли е какви задачи ще се пускат на суперкомпютъра, щом го докарат; Тома съвсем честно отвърна, че си няма и понятие. Тук членкорът се почувства задължен да подхване нещата малко по-отдалеч.

— Надвисналият отгоре ни валутен борд — започна той — поставя ребром въпроса за… кажи го де… ефективното управление на икономиката, нали? Тук, разбира се, трябва да вметна едно малко уточнение в смисъл, че макар обединението „ЯТАГАН“ да има като обявена политика да провежда неотклонно линията на Валутния борд, в това „неотклонно“ има и някои нюанси. Представете си, да речем, страната като един компютър. Паралелен компютър, като оня, дето ще ви го докарат, но с осем милиона процесора. Е, директивите на Валутния борд идват отвън, образно казано през, ъ-ъ-ъ… интерфейса, да кажем. Само че в паметта на тоя компютър има активни цял куп, ъ-ъ-ъ… да ги наречем програми, а иначе тях най-често ги споменават с думата „групировки“; те всичките дебнат какво идва на входа и си организират процесите така, че да откраднат по-голям резен от баницата на ресурсите… Какво искам да кажа ли? Ами по идея всичко се управлява от операционната система, тоест държавата, а другите програми, е-е-е… имат по-нисък приоритет. И всички процеси, породени от програмите, би трябвало да са под контрола на операционната система. Само че нали знаете какво правят вирусите например, или ония… резидентнте модули? Те се закачат така, че да прихващат критичните информационни потоци преди системата, и по този начин могат да я манипулират, в известен смисъл. Е, сега си представете какво ще стане, ако в паметта има активни повечко такива подли програмки. Може дори да се мисли, че те се превръщат в нещо като кръпки на операционната система, нейно разширение от хакерски тип… искате по-конкретно ли? Ами в министерството на енергетиката, например, почти всички началници са хора на му… е, нека условно я наречем групировката „Хикс“. В газовата компания обаче властват хора, ъ-ъ-ъ… на приятелския кръг „Игрек“, петролния износ пък го контролират ония, как бяха… Всяко по-доходно нещо все някой го контролира. Една групировка държи внос-износа на захар, друга — на зърно и олио, трета пък има за феодално имение цялата страна северно от Балкана, но не може да изнесе нищо през Дунава, понеже митниците там ги държи четвърта групировка, а нейните отношения с онази, третата, са нехубави… Всичко представлява една гигантска мрежа от нечии хора. И прекъснеш ли само една връзка в тази мрежа, или сложиш нова, или пък преплетеш нещо — всичко се привежда в движение: звънят мобифони, летят джипове и БМВ-ета, мъкнат се пари, фалират се банки, погребват се жертви на нещастни случаи… Мрежата е тъй сложна, че никой не може предварително да каже какво точно ще стане, ако бутне нещо тук или там. Но тук на сцената излиза вашият суперкомпютър, немислимо мощна машина. Защо, смятате, от „ЯТАГАН“ ви дадоха толкова пари за нея? Ами защото те дават и задачата: да се моделира цялата сенчеста мрежа на групировките, да се изследва и да се открие как може да бъде управлявана, да се предсказват и моделират всичките тези сенчести процеси… Не, не говоря за марковски процеси, които магарета искат да се занимават с тях, нека се блъскат; тук всичко ще бъде на друга основа. И сега идват съществените моменти. Машината, ясна работа, е една, а групировките — много. На „ятаганите“, които сами са дали парите, хич не им се ще някой друг да получи наготово резултатите от модела; другите пък ги тресе страх, че „ЯТАГАН“ ще станат прекалено маневрени и неуязвими, затова драпат със зъби и нокти към суперкомпютъра… Защо според вас машината още странствува по митници, комитети и полицейски участъци? Всички, които имат по-голямо или по-малко влияние над нещата, правят всякакви мурафети, само и само да забавят идването й. Засега, слава богу, всичко върви мирно, без жертви, но утре или вдругиден, когато машината най-накрая дойде… А тук идва и един нов нюанс, понеже на разузнаването и държавните служби за сигурност им се дощя те да контролират работата на компютъра. Иначе нямало било да го пуснат до вас, а освен това щели да обявят операция „Комар“ в институтите, финансирани от фондацията „Димитър Общи“. Това, разбира се, лично вас не ви интересува, но трябва да знаете: работата над модела ще започне в най-скоро време. И мисля, че сега е моментът да получите материалите от първа ръка…

Герасим Иванов се изправи, отключи сивата метална каса, извади оттам една жълта пластмасова папка и я подаде на Тома.

— Тук е описан целият модел — заговори отново членкорът, — по-важните данни също са вътре. Но запомнете добре: не трябва да отваряте папката, преди компютърът да дойде! Под никакъв предлог! Прочетете ли какво пише вътре, сигурно няма и миг спокойствие да имате вече…

— Тогава защо ми я давате сега? — не разбра Тома.

— Ами защото — тук Герасим Иванов се доближи съвсем до Тома, а гласът му премина в шепот — има сведения, че в страната вече работи друг такъв суперкомпютър. И процесите, които ще моделирате вие, вече се проиграват на него. В някоя друга лаборатория, за някоя друга групировка. Ние, тоест вие, тоест те, „ятаганите“ мислеха, че ще сме първи, че ще имаме преднина пред всички останали, а сега излиза, че вместо това ще трябва да наваксваме, понеже иначе…

Тома наостри уши.

— Кой държи другия суперкомпютър?

— Не зная. Той, за разлика от вашия, изглежда е внесен нелегално, работи нелегално, и само няколко откъслечни реплики, подслушани по клетъчни телефони, подсказаха на генерал Бо… на един колега на професор Дамгов, че той съществува. Сигурно ще го открият къде е и чий е, ако трябва, ще прослушат мобифоните на цялата страна, но това ще стане бавно… Пък дори да знаех къде е машината на противника и кой изобщо е противника, сигурно нямаше да имам право да ви кажа. Да не говорим, че повечето от нещата, които сега чухте от мен, също нямате право да ги знаете…

Тук Тома усети, че Герасим Иванов някак незабелязано го бе хванал за якето, вдигнал го беше от дивана и сега фино, но неотклонно го изтикваше към вратата, без да спира да приказва. Очевидно времето за разговор беше изтекло. Тома притисна папката към гърдите си и мърморейки неуверено „Да, разбира се, точно така, благодаря…“, се измъкна гърбом от кабинета, хвърли един прощален поглед към дъбовото бюро вътре и прашния фикус до него, и излезе в коридора. Членкорът също взе да му благодари, пожела му приятни празници, макар че денят бе понеделник, и хлопна вратата; на Тома му се стори, че веднага след това отвътре се превъртя ключалката. Първото нещо, което той направи, беше да излезе на най-светлото място в полутъмния коридор, а най-светло тук беше пред големия портрет на М.М.-К. във фоайето пред стълбите, и да отвори жълтата папка. Тя се оказа пълна с изрезки от вестник „Меридиан мач“, предимно от рубриката „Футболен топфолк“[5]. Тома прелисти набързо изрезките, събрали в себе си всякакви бисери от идиотизма на футболните хора. Първото нещо, което му мина през ума, беше да се върне при членкора Герасим Иванов и да му каже, че е станала грешка, но веднага си спомни, че по идея няма право да отваря папката, значи няма и право да забележи грешката… Ситуацията му се стори зверски нелепа; изглеждаше, сякаш единственото смислено действие от негова страна ще бъде да хвърли цялата папка в най-близкото кошче за боклук, но с известно усилие на волята Тома успя да подтисне този импулс. Кой знае, между футболния топфолк и паралелните суперкомпютри можеше и да има някаква връзка.

Бележки

[1] Научно-производствени обединения (НПО) в Русия наричат фирмите и институтите от военно-промишления комплекс. Бел.авт.

[2] Марковски процеси — термин от теорията на вероятностите, означава клас случайни процеси, чиято теория е разработена от руския академик Марков. Бел.авт.

[3] Последният пасаж е заимстван, с козметични промени, от статията на А. Лазарчук и П. Льолик „Голем иска да живее“ (1987). Бел.авт.

[4] През 1948 г. в СССР генетиката и кибернетиката са били заклеймени тъкмо като „чужди на комунизма ЕВРЕЙСКИ лъженауки“. Бел.авт.

[5] Във в. „Меридиан мач“ наистина съществува хумористично-сатирична рубрика „Футболен топфолк“. Заради нея запалянковците наричат вестника "футболния „Стършел“. Бел.авт.