Иван Попов
Хакери на човешките души (8) (хуманитарен киберпънк)

1. Взломна пролет

Самолетът кацна не в столицата, а на някакво друго летище — заради лоши метеорологични условия, или поне така съобщи стюардесата, миловидно азиатско момиче в униформа, близка по дизайн до есесовската. Стюардесата още обеща, че до столицата щели да ги извозят с автобуси. Двигателите заглъхнаха, задрямалият салон се разшава, запротяга, заразтъпква, накрая се юрна стадно към изхода.

Поривист вятър, свиреп, примесен с редки едри капки, но изненадващо топъл, може би двайсетина от тукашните градуси, напук на сезона и на ранния утринен, направо казано нощен час — такъв вятър блъсна в лицето Джон Дж.Дж. Сидорчук още на първата му крачка навън. Пътниците, приведени, придържащи полите на дрехите си, се клатушкаха в индианска нишка от стълбата към дългия автобус на пистата. Ярката светлина от салона разгонваше мрака и осветяваше настилката наоколо: бетон, разжалван в чакъл, или може би чакъл, по недоразумение назначен за бетон… Джон Дж.Дж. се вмъкна в автобуса. От оранжевата ламарина на вратата го информираше мазен надпис с черен маркер: „Говедовоз“.

Летището явно беше от ония, които на туземен бюрократичен жаргон наричаха „със затихващи функции“. Сградата приличаше на гарова чакалня от исторически филм на ужасите: олющена боя, мръсни стъкла, издълбани с нож в ламперията надписи, по пода течението разнасяше хартийки, фасове и, кой знае защо, шума и козина. Неколцина униформени, на вид нещо средно между полицаи и горски надзиратели, гледаха мрачно и сънено изсипалата се на главата им тълпа. Червен вехт електрокар стовари багажа направо в чакалнята — две палета, покрити с брезент; електрокаристът дръпна брезентите и хората се стълпиха да си търсят куфарите и саковете.

Джон Дж.Дж. изчака тълпата, взе си аеродинамичния куфар и се насочи подир останалите, тътрещи се към гишетата на митничарите. Митничари не се виждаха никакви, проходите бяха запречени с груби дъски. Отстрани се отвори врата с табела „Правоимащи“; появи се човек — но не митничар или офицер, а цивилен, пълен, с рядка руса коса, румено бузесто лице и светъл шлифер; на ревера му се белееше огромна визитка на туземски, с едри букви „МУЦИ“. Човекът внимателно заоглежда тълпата. Джон Дж.Дж. се отправи към него — това явно беше посрещачът му.

— Мистър Джон, ъ-ъ-ъ… Сидорчук? — попита посрещачът, усмихвайки се виновно. Джон Дж.Дж. кимна, двамата си стиснаха ръцете.

Посрещачът се представи на развален английски — Антон, член на борда на същото това МУЦИ (отблизо се видя и по-ситният надпис на визитката — „Междуфондационно управление за ценностно инженерство“); без да губи време, той хвана Джон Дж.Дж. за лакътя и го измъкна встрани през същата врата „Правоимащи“, откъдето бе дошъл. Минаха през полутъмен, но изискан салон, Антон каза нещо на полицая-горски, опънал се в едно кресло, полицаят кимна към вратата отпред и двамата се озоваха на свобода, под протекла бетонна козирка, където ги чакаше бежова лимузина с тонирани стъкла.

Докато шофьорът набутваше куфара в багажника, Антон надвикваше вятъра на развален английски: „Съжалявам, че се наложи да кацнете тук, Джон, но в столицата е направо ураган, отнесе на аерогарата половината покрив…“ Джон мина на туземски и успокои събеседника си: „Не се притеснявайте, няма нищо. А вятърът и тук е много див, да му се чуди човек.“ „О, Джон, няма нищо за чудене, тук всяка година е така — отвърна Антон. — При нас пролетта идва с взлом…“ Макар явно респектиран от отвъдокеанския гост, Антон се обръщаше към него по малко име, и Джон си спомни, че тук фамилните имена са кажи- речи новост, преди половин век местният диктатор, когото тук наричаха баща на народа, заповядал на хората да си измислят фамилии и така станало, но още не бяха свикнали с тях, дори първия министър наричаха по малко име, а съвсем важните персони, от типа на футболисти, олигарси и други особени икономически субекти, наричаха по прякори…

Лимузината меко набра скорост и полетя в полумрака по пустото шосе, през шпалира от голи дървета, гънещи се под напора на бурята. Хоризонтът отдясно постепенно просветляваше, ниските облаци се носеха зловещо червени над тъмните планински зъбери. Джон извади мобилника си, искаше да се свърже с Балабан, но апаратът не хващаше сигнал. „Тук — намеси се да обясни Антон — предпоследното поколение мобилна връзка е още в процес на изграждане.“ „Защо предпоследно?“ — попита Джон. „Ами то сега всяко поколение техника е предпоследно. Сменят ги като луди. И докато дойде до нас тук, поколението вече е станало предпредпоследно…“ „А аз какво да правя с мобилника?“ — попита Джон. „Ще ви дадем един от предпредпоследното поколение — обеща Антон, — а този вашия не го зарязвайте, в столицата той ще работи. В столицата и в родните градове на олигарсите предпоследното поколение има покритие.“ Джон се поинтересува колко са тук олигарсите. Антон запрегъва пръсти: малкия, безименния, средния… „Шест бройки — каза накрая, — бяха пет, на един резнаха маркучите преди Коледа, но се пръкнаха още двама…“ „Малко са! — отсече Джон, смятайки наум площта на страната и покритието на мобилните клетки. — С такива темпове ще видите пълно покритие, когато… когато върбата роди… какво беше?“ „Круши!“ — радостно уточни шофьорът, мургав млад мъж с черен лъскав перчем.

На Антон явно му се спеше, постоянно се прозяваше, търкаше очи, и при всяка прозявка, кой знае защо, лъхаше на нещо от типа на одеколон. Джон се мъчеше да го разпита за Междуфондационното, каква програма са му изготвили оттам, но Антон отговаряше с видимо усилие: „Днес… е понеделник… значи почивка след уикенда… утре… подготовка за работа… на обед е общото заседание. Срещата с вътрешния министър не знам за кога е сложена… ние… много съжаляваме за случилото се с мистър Сингх… такъв нелеп инцидент… най-строго ще накажем виновните… за вашата безопасност ще гарантираме…“ Джон го слуша известно време, после се смили и му предложи да си дремне. Антон само това чакаше — облегна глава назад и след минута вече похъркваше. За да заглуши хъркането, шофьорът пусна радиото. „Сму-у-у-укача, опъни, опъни смукача, сму-у-у-укача, не подкача, не подка-ача…“ — виеше женски глас. Шофьорът тихичко припяваше, после се разговори с Джон, заразпитва какви коли карат там зад океана, колко струва газта и събират ли пътните полицаи рекет. По едно време, като се изчерпаха темите за разговор, Нестор — така се представи шофьорът — подаде на Джон вестник „Файненшъл таймс“ и го попита може ли да събере една двойна страница в юмрук с една ръка, без да си помага с другата. Джон хвана страницата, замачка я и я събра малко по малко в юмрука. „Можело значи!“ — каза Нестор, взе от ръката му смачкания вестник, отби колата встрани, слезе, каза на спътника си да чака и изчезна в крайпътните храсти. Джон остана да зяпа през стъклото бягащите по небето облаци, парцалите синьо небе между тях и ниското, надуто, червенеещо, сякаш се намира на японското знаме, слънце. Малко след като Нестор се върна облекчен и подкара колата нататък, Джон неусетно задряма.

Сепна се от вой на сирена — сякаш ги гонеха полицаи. Отвори очи: бяха вече навлезли в мътния градски трафик, колите се движеха в три реда, а воят продължаваше на пресекулки, макар че наоколо не се виждаше нищо полицейско. Чак след минута Джон се усети, че сирената е всъщност на тяхната кола — и наистина, воя го включваше Нестор с един бутон отдясно на таблото. Откъм шофьора стъклото беше леко спуснато и защипваше къдравия кабел, водещ към буркана на покрива.

Разгонвайки колите отпред, лимузината се вряза в града, отби встрани от магистралата и закриволичи по някакви алеи, покрай дълга ламаринена ограда, на която лъщеше прясночервен надпис: „Смърт за вашизма, свобода за нашизма!“. След минута се мернаха плющящи знамена и неонов надпис „Интерглобал“ над козирката на висока, синкаво остъклена сграда; колата меко забави ход и спря. Докато Джон съобразяваше така ли се казваше хотелът, се пробуди Антон. „Какво, стигнахме ли?“ — измуча. „Му-у-у!“ — отвърна му Нестор. Стреснат, Антон слезе от колата, шофьорът прибра буркана под седалката и извади куфара от багажника.

Всички формалности на рецепцията бяха уредени от Антон за минута — и в ръката на Джон вече лежеше е-ключ с трицифрен номер. „Какви са плановете ви за днес?“ — попита Антон. — „Ако нашият брат по разум желае да се запознае с града, съм изцяло на неговите услуги“. И разгъна широка келнерска усмивка в стил „Винаги готов“. Джон каза, че първо ще бори часовата разлика, значи ще спи, а чак после ще мисли. Антон мушна в ръката му визитка — да се обади по мобилника, след като отпочине, — а Джон се отправи към асансьора.

Стаята беше стандартна, дори прекалено стандартна — също като в хотелите на Армадильо, или на които щеш други места по света. Без видими, така да се каже, национални особености. „И слава богу, защото ги знам тези особености“ — помисли Джон миг преди да заспи отново.