Включено в книгата
Оригинално заглавие
Montana surrender, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Глава девета

Джесика се наведе над бюрото на шерифа с гневен блясък в очите.

— Може и да не съм жителка на този град, шериф, но съм гражданка на Съединените щати и редовно си плащам данъците! Имам пълното право да настоявам да изпратите човек да съобщи на бедния младеж, че годеницата му е мъртва!

— Кого да изпратя, госпожице Калагън? — шерифът спокойно опря стола си на стената и това вбеси Джесика още повече. — Един от моите хора разследва убийството, за което говорите, вторият търси конете ви по ваше и на господин Бейкър настояване.

— О, щях да изчакам, ако ни бяхте обяснили нещата тази сутрин — възкликна гневно тя. — Мили боже, нима загубата на два коня и малко храна могат да се сравнят със загуба на човешки живот?

— Не правя сравнения, госпожице Калагън. Обяснявам ви само защо не мога да изпратя никого до ранчото на Джаксън.

— А защо сам не отидете, шериф?

Краката на стола удариха с трясък пода.

— Не желая да ходя в ранчото на Джаксън — заяви той сърдито. — По-скоро адът ще се вледени, отколкото аз да отида там, за да информирам Тобаяс Джаксън за каквото и да било!

— Трудно ми е да приема това отношение. Особено след като получавате част от данъците, изплащани от Тобаяс, като заплата!

— Джаксън не живее в моя район — сви рамене шерифът. — Ранчото му е зад граничната линия.

Загубила търпение, Джесика едва не удари с юмрук по бюрото му и почти съжали, че не бе настояла Дейвид Бейкър да я придружи. Това упорито магаре очевидно изпълнява само закона на Бейкър в Бейкърс Вали!…

— Дайте ми карта за пътя към ранчото — заповяда тя. — Ще отида сама.

— Това не е път за жена. Може да попаднете на нещо, за което не сте подготвена.

— Рони каза, че сестрата на господин Джаксън живее там с него. Сигурно язди от време на време до града.

— Грешка — поклати глава шерифът. — Не е била в града повече от година. Откакто… ъъ… откакто онемя.

— Рони ми каза, че тя просто не говори.

— Не по врат, а по шия — измърмори шерифът.

— Не е така и съм сигурна, че брат й не би ви разрешил да говорите така за сестра му.

— Няма значение какво мисли той. За мен е едно и също. Не ми пука какво мисли за мен Тобаяс Джаксън!

Джесика грабна молив от бюрото и му го подаде.

— Тази размяна на любезности няма да ни доведе доникъде, шериф. Картата.

— Ще ви се наложи да яздите не по-малко от три часа по труден, насечен терен — предупреди шерифът, но взе молива, примъкна към себе си съобщение за избягал затворник от купа подобни листовки на бюрото си и се залови да чертае на гърба му, като не се сдържа да изругае приглушено.

* * *

Изглежда, шерифът нямаше да се окаже прав. Когато най-сетне тръгнаха, отначало минаха през красива местност. Джесика нервничеше за закъснението, но не можеше да не се съгласи, че трябва да купят храна за мъжете от смесения магазин за поне още два дни: трябваше да имат нещо за ядене, докато тя реши какво ще прави. Настояването на Нед да плати покупките я засегна дълбоко, но нямаше избор.

Джесика реши да не моли Бъстър да я пусне в някоя стая в хотела да смени дрехите си — не можеше да му плати. Рони сигурно би могла да й помогне, но тя предпочете да накара Нед да пази отвън, докато се преоблече до яслите в конюшнята.

Сега погледът й се рееше над обширните пространства, покрити с трева и диви цветя, и се наслаждаваше на слънчевите лъчи, които галеха раменете й. Чудесна трева за говедата й! Стигаше до коленете на конете и леко се люлееше от вечерния ветрец. Той носеше приятни ухания: на трева, на билки, на дъхави диви цветя… Джесика затвори очи и пое дълбоко дъх.

Конят й внезапно спря и тя отвори очи. Нед бе спрял коня си на пътеката.

— Хиляди дяволи — възкликна той.

— Нед, ще се преместиш ли най-сетне? Нищо не виждам.

Нед дори не й отговори, само поклащаше глава. Джесика сърдито подкара коня си напред и го заобиколи. В следващия миг застина на седлото си, отпусна юзди и от изненада неволно отвори уста.

После с радостен вик дръпна юздите и коленете й се забиха в тялото на животното, за да го пришпори напред. Конят задърпа глава, Нед протегна ръка и хвана юздите, без да обръща внимание на гневния поглед на Джесика. Всичко това стана за секунди…

— Пусни ме, Нед! Там са Синабър и товарният ни кон!

— Старите ми очи виждат не по-зле от твоите, Джес. Твоят жребец се движи между двама ездачи и не ми изглежда особено щастлив. Най-добре е да се опитаме да разберем защо конете ти са с тези двамата и тогава да действаме.

Вятърът отнесе миризмата на Джесика до Синабър, той вдигна глава и високо зацвили. Опита се да се изправи на задните си крака, но въжето, с което бе вързан към седлото на единия от ездачите бързо го върна обратно на земята. Тя с изненада видя по-дребният от ездачите да го гали, докато конят дърпаше с бърни дрехите на гърба му.

Нед отпусна юздите на коня и издърпа пушката си от калъфа, прикрепен към седлото му. С мрачна усмивка Джесика също измъкна пушката от седлото, което бе взела от Патчис.

Спомни си обещанието на тайнствения непознат. Някой трябва да е откраднал Синабър и от него. За разлика от Нед, който небрежно постави пушката пред себе си, Джесика веднага я вдигна до рамото си. Точният й изстрел смъкна шапката от главата на по-едрия ездач.

Двамата веднага спряха и скочиха от конете си във високата трева. По-едрият удари задницата на коня си и животните се разпръснаха, като повлякоха със себе си Синабър, все още вързан към седлото на единия от тях.

— Божичко, Джес! — заръмжа Нед до нея. — За какъв дявол направи това?

— Взели са ми коня, не виждаш ли? И аз смятам да си го върна обратно.

— Не ти ли мина през ума, че е възможно да ти го водят?

— Не, признавам. Мислех си…

Залюляната трева показваше пътя на двамата ездачи; те успяха да припълзят до голяма скала и да се скрият зад нея. Секунда по-късно Джесика разбра, че с Нед са в неизгодна позиция — напълно открити за куршумите им.

— Хвърлете пушките си! Веднага! — извика мъжки глас.

Нед погледна безпомощно Джесика и хвърли пушката си в тревата.

— Хайде, Джес — подкани я той, когато забеляза колебанието й.

Тя пусна пушката си до коня.

— И пистолета също! — изкомандва гласът иззад скалата.

Нед въздъхна и измъкна пистолета си от калъфа, прикрепен към седлото. Той обикновено избягваше това оръжие, но след онази паметна нощ, когато срещата с призрачните нападатели го бе заварила без пушка, реши да прикрепва към седлото си и пушка, и пистолет. Вдигна пистолета си така, че мъжът отсреща да го види добре, и го хвърли в тревата до пушката си.

— Господине! — извика Нед. — Не искахме да ви причиним зло! Работата е там, че двата коня с вас принадлежат на тази дама тук! Ние само си ги искаме обратно.

— Приближете се! — заповяда гласът. — Искам да виждам ръцете ви!

Нед протегна напред ръце и смушка коня си.

Конят на Джесика се спъна и тя посегна към юздите. В същия миг пред краката на животното се заби куршум и то рязко скочи настрана. Тя изпищя и се опита да се хване за гривата му, но не успя и падна в тревата.

Иззад скалата се понесе друг писък, но Джесика не го чу. Не се удари много благодарение на гъстата трева. Ударът при падането изкара въздуха от дробовете й. Ушите й запищяха.

Нед погледна бегло към скалата и бързо скочи от коня си. По-дребният от двамата ездачи се затича към тях. Той се убеди, че тичащата към тях женска фигура не носи оръжие и съсредоточи вниманието си върху Джесика.

Внимателно повдигна главата й. Грубата му ръка ласкаво галеше бузата й, докато тя се мъчеше с широко отворени ужасени очи да си поеме дъх.

— Спокойно, Джес — повтаряше той. — Ще се справиш, знам. Спокойно.

Джесика пое най-сетне въздух и шумно го издиша.

— О, махни това нещо настрана, Елайъс! — прозвуча съвсем наблизо раздразнен женски глас.

Нед вдигна очи нагоре и видя дребната жена да отблъсква цевта на пушка, насочена към него и Джесика.

— О, боже! — възкликна тя и хвърли ядосан поглед към мъжа. Коленичи бързо до Нед и посегна да погали Джесика по косата.

— Толкова съжалявам — въздъхна тя. — Не сме искали да се нараните… Защо ви бе да стреляте?

Кафяви очи се срещнаха със зелени и Джесика усети, че харесва тази жена. Усмихна се смутено и седна.

— Нищо ми няма, ударът само изкара въздуха от дробовете ми. Съжалявам за стрелбата, но толкова дълго търсих Синабър… Изстрелът бе само предупредителен.

— Мога да се закълна в това — заяви Нед. — Тя е способна да улучи репей от задника на кон, без да засегне и косъм от него — дори когато галопира приведена над коня си… Никой не може да се сравни с нея! — гордо завърши той.

— Предупреждението ви съсипа шапката ми — каза мъжът строго.

Жената тихичко се засмя.

— Признай си, яд те е, че една жена може да стреля така. Засегната е мъжката ти гордост, нали? — нейната шапка висеше на врата й и червеникавозлатистите й къдрици проблясваха. Жената се усмихна и подаде малката си ръка на Джесика. — Казвам се Айдалий Морган — каза тя, когато Джесика прие това предложение за прошка и приятелство. После погледна към мъжа, който продължаваше да стои на няколко крачки настрана все още с пушка, готова за стрелба.

— А този подозрителен глупак е Елайъс Джант. Елайъс, моля те, престани да ги заплашваш с тази пушка! Те няма да ни нападнат.

Нед се изправи бавно и протегна ръка на Елайъс.

— Извинявайте, господин Джант — каза той. — Казвам се Нед Даниълс. Ние не сме въоръжени. Видяхте, че си хвърлихме пушките.

Мъжът премести своята в лявата си ръка с насочена към земята цев. Стисна здраво ръката на Нед и устните му трепнаха леко, когато погледна надолу към Джесика.

— Не вие ме безпокоите, господин Даниълс.

— Простете й, господин Джант. Знаете колко прибързани понякога са действията на младите. Освен това много повече години, отколкото ми се иска да си спомням, за хората съм Нед, не господин Даниълс.

— Нед! — възкликна изненадано Джесика. — Не съм и предполагала, че знаеш думата „прибързано“.

— Ти не знаеш много неща за мен, Джес — отговори Нед, като се върна към провлаченото изговаряне на гласните, характерно за каубоите. — Елайъс, представям ти госпожица Джесика…

— Калагън — довърши Айдалий вместо него. Джесика пое протегнатата ръка на Нед и се изправи.

— Предполагам, че и двамата сте от Бейкърс Вали — каза тя. — Изглежда, целият град знае името ми, въпреки че пристигнах едва вчера.

— Градът не е толкова голям — сви рамене Айдалий. Зелените й очи внимателно оглеждаха Джесика. Чудеше се каква е връзката на Сторм с тази красива жена. — Новините бързо се разпространяват. Какво правите тук?

— Отиваме в ранчото на Тобаяс Джаксън — отговори Джесика.

Айдалий ахна. Елайъс наруши неловката пауза.

— Тобаяс не обича посетители. Имате ли някаква работа с него?

Джесика се вгледа по-внимателно в Елайъс: той бе малко по-висок от нея, с гъста кестенява коса, правилен нос, пълни устни, сега силно стиснати, волева брадичка. Впечатлиха я очите му — странни, сребристосиви очи, обградени от гъсти мигли.

— Аз… ние… — едва успя да откъсне поглед от него и да се обърне към Айдалий. — Ние… нямаме работа с господин Джаксън — обясни тя най-сетне. Сега, когато не й се налагаше да се бори с магнетичната сила на тези сребристосиви очи, гласът й стана по-уверен. — Само му носим съобщение. Щом сте от Бейкърс Вали, сигурно знаете за Елоиз.

Ръката на Айдалий неволно се вдигна към гърлото й.

— Елоиз? Не. Моят… къщата ми е на края на града и аз обикновено не виждам никого до вечерта. А днес следобед двамата с Елайъс бяхме на езда. Какво се е случило с Елоиз?

Болката в очите на Айдалий стегна гърлото на Джесика. Погледна безпомощно към Нед навреме, за да забележи многозначителния поглед, който той хвърли на Елайъс.

Той веднага се приближи до Айдалий, обгърна раменете й с ръка и още повече засили ужаса в очите й. Още преди Нед да проговори, тя вече ридаеше, притиснала глава към гърдите на мъжа до нея. Малкият й юмрук удряше по тях и когато отдръпна глава, за да поеме дъх, втренчила отчаян поглед в Елайъс, по лицето й се стичаха сълзи.

— Защо? Защо Елоиз?

— Недей, скъпа — опитваше се да я успокои Елайъс, пръстите му нежно галеха мокрото й лице. — Ще ти прилошее, ако плачеш така.

— Но Елоиз! — възкликна Айдалий с разкъсващо сърцето ридание. — Тя не е направила зло на никого!… И какво ще стане с Прудънс сега? О, Елайъс, сега Тобаяс няма да допусне никого при нея. Той ще я държи погребана в това проклето ранчо!

Елайъс нежно покри устата й с длан.

— Шт. Ще говорим по-късно, скъпа. Трябва първо да му съобщим.

Джесика избърса сълзите си, пристъпи към Айдалий и докосна леко ръката й.

— Тръгнали сме да му кажем, Айдалий. Накарах шерифа да начертае карта на пътя до ранчото му. Не се безпокой. Ще му съобщим навреме за погребението. Рони го урежда — тя ще изчака до вдругиден.

Айдалий отстъпи от Елайъс и измъкна носна кърпичка от джоба на полата си. Избърса очите и лицето си, изсекна се и това като че ли я успокои.

— Отивам с тях, Елайъс — заяви тя.

— Но, Айдалий — прошепна той, — твоето присъствие само ще влоши нещата. Той няма да те допусне близо до себе си.

— Много вероятно е да не допусне и тях близо до себе си — тя посочи с глава Джесика и Нед.

— Аз ще отида — заяви Елайъс. — Може би ще бъде по-лесно за него да чуе за случилото се от мен. Всъщност… — сребристият му поглед обгърна Джесика и Нед. — Всъщност мисля, че ние, тримата, трябва да тръгваме. Сигурно ще ни е нужно доста време да се доберем до него, за да му кажем.

— Но, Елайъс, ако Джесика може да…

— Тя умее да борави с пушка, както ти самата изтъкна преди малко — прекъсна я мъжът. — А ти не можеш да разграничиш единия край на пушката от другия.

— Чакай малко, Елайъс — намеси се Нед. — Ако има опасност някой да бъде наранен, ще отидем само двамата с теб. Не искам Джес да бъде излагана на опасност.

В този миг пронизително изцвили кон и Джесика видя Синабър. Бе успял да се измъкне от примката и сега мяташе глава, червената му грива и кичурът на челото му се развяваха на вятъра. Джесика извика радостно и изсвири с два пръста.

Минута по-късно Синабър стоеше спокойно до нея, а тя притискаше буза към главата му, галеше копринената му кожа.

— О, чудесно е, че си пак при мен, момчето ми — шепнеше тя и Синабър й пригласяше с леко цвилене.

После Джесика отстъпи назад и се обърна към Нед.

— Идвам с тебе, Нед — заяви тя решително и вдигна ръка, когато той се опита да протестира. — Рони каза, че сестрата на господин Джаксън не може да говори. Тя ще е съкрушена, ако обича и държи на Елоиз.

— Обича я — потвърди Айдалий.

— В такъв случай не можеш да ме спреш, Нед — тръсна упорито глава Джесика.

— Джес…

— Моля те, Нед — намеси се Айдалий. — Елайъс е прав. Бяхме приятели, но Тобаяс вече не ме допуска до Прудънс… Вярвам обаче, че той никога няма да нарани жена. Той няма да бъде в състояние да помогне на сестра си, когато разбере какво се е случило, и тя ще има нужда от Джесика.

— Добре, да дойде с нас — предаде се Нед. — Но преди да стигнем до ранчото на Джаксън, искам да ми дадете някои обяснения. А когато стигнем там, аз ще реша дали Джесика ще влезе с нас или не.

— Съгласен съм — кимна Елайъс и притегли за миг Айдалий в прегръдката си. — Върни се в града веднага щом потеглим.

— Да, връщам се веднага. И тази вечер ще затворя.

— Права си — кимна той и каза на Джесика: — Ако нямаш нищо против, качи се на този твой жребец и ми помогни да прибера нашите коне.

Тя му отговори като се метна върху гърба на Синабър.

* * *

Два часа по-късно Джесика дръпна юздите на коня и се наведе напред, за да огледа малкото ранчо под рида, на който се намираха. И тримата бяха благодарни на дългия летен ден — слънцето все още не бе залязло. Шерифът се бе оказал прав: последните два часа бяха яздили по силно насечен терен, което обаче не намаляваше красотата му, и ездата им би била удоволствие, ако не се налагаше да бързат. Даже Синабър, който обикновено се справяше с всякакъв вид терен, едва изкачи един особено стръмен рид. Джесика с тревога се питаше как ли ще се върнат обратно през нощта.

Сега изчакваше какво ще реши Нед. Знаеше, че той не бе доволен от обясненията на Елайъс, а и тя също.

Елайъс им бе казал, че Тобаяс Джаксън винаги е бил затворен човек, дори и като младеж. Родителите му останали в Бейкърс Вали, вместо да продължат до Орегон, каквото било първоначалното им намерение. Те също живеели много затворено. Начинът им на живот бил доста различен от този на другите хора. Тобаяс ходел от време на време на училище, но след раждането на Прудънс родителите му съвсем се затворили и изградили нещо като защитна стена около дъщеря си: тя можела да излиза извън ранчото само придружена от майка си.

— Когато холерната епидемия отнесе в гроба родителите му — беше казал Елайъс, — Тобаяс пое сам ранчото. Айдалий и Прудънс се сближиха по това време. И двете бяха самотни и няма нищо чудно в това, че се обикнаха като сестри. Вероятно единственото нещо, за което Прудънс се противопостави на брат си, е приятелството й с Айдалий.

— Защо Айдалий е била самотна? — бе запитала Джесика. — И как са се свързали, след като Прудънс не може да говори?

Сребристосивият му поглед й показа, че е престъпила някакви невидими за нея граници.

— Прудънс можеше да говори както всеки друг до преди година. Не мога да кажа нищо повече, защото не желая да бъда един от тези, които с неразбираемо за мен удоволствие разнищват живота на другите. Тобаяс продаде ранчото същата година и се премести тук. От време на време слиза в града за храна и да се види с Елоиз, разбира се. Айдалий се надяваше, че след женитбата им Елоиз ще може да го уговори да допусне още една жена в ранчото, да помага на Прудънс.

Но Елайъс отказа да разясни причината за враждебното отношение на Тобаяс към него и Айдалий. Достатъчно било да знаят, че началото на тази вражда съвпада с онемяването на Прудънс. Ако двамата с Нед решат да се върнат в града, той ще се опита сам да говори с Тобаяс.

Джесика потупа механично врата на Синабър. Едва сега се сети, че още не го бе попитала защо нейният кон бе с тях. Мисълта за Прудънс отново измести настрана въпроса й за Синабър. „Бедната жена“ — каза си тя и поклати тъжно глава.

Сега наблюдаваше от височината, на която бяха застанали, сивата пола на същата тази жена да се увива около краката й, докато прекосяваше двора на ранчото под тях. Крехката й фигурка се олюляваше от тежестта на голямо дървено ведро. Джесика си спомни, че Елайъс я наричаше непрекъснато „момиче“ — тази дребна фигура вероятно наистина бе на младо момиче. Твърде отдалечени бяха, за да се различи лицето й или да се определи възрастта й, но улови блясъка на тъмните й къдрици. Младата жена остави ведрото на най-горното стъпало и се изправи с ръка на кръста. После изкачи стъпалата и изчезна в къщата. До ушите им достигна звукът от затръшването на вратата зад нея.

Елайъс се обърна към Нед и седлото му проскърца.

— Е, какво решавате? Ще бъде много по-лесно да слезем долу, докато е светло — ако, разбира се, се решавате да слезете в ранчото.

— Не съм съвсем сигурен — въздъхна той. — Може да се окаже по-лесно да слезем, когато се стъмни, и да ги изненадаме. Трябва да сме сигурни, че този Джаксън няма да ни нападне, преди да му кажем за какво сме дошли.

— Искаш да кажеш да го хванем и да го вържем? — запита Елайъс.

— О, не говорете глупости! — обади се нетърпеливо Джесика.

Острият звук от освободен предпазител ги смрази.

— По-добре се вслушайте в дамата — обади се студен глас зад тях. — Изненадах ви аз, не вие! Не искам да чуя нито дума от лъжливата ти уста, Елайъс Джант. Вдигнете ръцете си.

Нед погледна предупредително Джесика. Мъжът наистина ги бе изненадал и тя нямаше никакво намерение да рискува живота им, като не се вслуша в заповедите му.

— А сега — продължи гласът, — обърнете конете си и се върнете там, откъдето сте дошли. Днес един път вече защитих земята си от неканен посетител и без колебание ще направя същото и сега.

— Добре, Тобаяс — каза Елайъс. — Не виждам как ще изпълним заповедите ти — как ще насочваме конете си с ръце във въздуха? Ако ги смушкаме, те ще се втурнат напред и ще се спрат едва в двора на ранчото ти.

Последва кратка тишина и Джесика бе обхваната от пристъп на смях, за който нямаше логично обяснение — гласът на мъжа зад тях даваше ясно да се разбере, че не се шегува. И все пак не можеше да не си представи ужасения му поглед след думите на Елайъс. Не можа да сдържи смеха си.

— Млъкни! — изрева мъжът отзад. — В това няма нищо смешно!

Раменете на Джесика леко потрепваха и тя с усилие задържаше ръцете си вдигнати над главата. Искаше й се да ги притисне към устата си и да спре напиращия смях, но не смееше да рискува.

— Извинявайте, господин Джаксън — каза тя, когато успя да се овладее. — Предполагам, че смехът ми е само резултат от женска истерия. Но, моля ви, изслушайте ни! Дойдохме тук, за да ви кажем за Елоиз.

Настъпи дълга тишина, преди най-сетне мъжът да промълви името на любимата си. Отново остро прозвуча прещракването на предпазителя, когато се върна обратно на мястото си, и Джесика търпеливо изчака заедно със спътниците си да им бъде наредено да се обърнат.