Трейна Симънс
Отдаване в Монтана (21)

Глава двадесет и първа

Джесика бързо забрави гнева си. Трябваше да вдигнат лагера и да се приготвят за път. Тя обмисляше различните видове ремонти и подобрения в ранчото си, които щеше да направи благодарение на златото. След като, разбира се, се разплати напълно с Нед.

Кожената кесия бе прибрана в една от торбите на Нед, тъй като тя твърдо отказа да я носи — заяви, че няма да се чувства добре с толкова злато зад гърба си. Каза на Нед, че докато планират следващия си ход, може да го скрият в пещерата.

Равната земя край речната долина бързо се смени със стръмните склонове на планинските хълмове към ранчото на Тобаяс. Високата тучна трева заглушаваше тропота на конете им. Тримата яздеха, без да бързат, всеки потънал в мислите си. По едно време Сторм реши да промени посоката, за да могат да заобиколят ранчото на Тобаяс. И в същия миг дочуха изстрели.

Сторм рязко спря Спирит.

— Това идва от ранчото на Тобаяс!

— О, господи — прошепна Джесика. — Мислиш ли, че…

— Залагам живота си, че е така!

— Тогава да тръгваме. Трябва да му помогнем!

Нед бързо протегна ръка и стисна юздите на Синабър.

— Виж какво, Джес. Ти няма да се намесваш в никакви стрелби!

— Нед, пусни коня ми! Губим време. Прудънс и Тобаяс имат нужда от помощта ни!

— И ти си тази, която ни задържа и не ни дава възможност да им помогнем — възрази той. — Искам да ми обещаеш, че ще отидеш веднага в онази пещера и ще ни изчакаш там. Няма да можем да им помогнем, ако трябва да се безпокоим и за тебе.

— Сторм? — Джесика се обърна, но срещна същия твърд, не търпящ възражения поглед в очите му.

— Задържаш ни, Джес — напомни й Нед.

— Тръгвайте тогава, по дяволите! — Джесика рязко издърпа юздите на Синабър от ръцете му.

— Обещанието ти, Джес — настоя той.

Тя изрече „Да“ и кимна, но в същото време скри ръка с кръстосани пръсти зад крака си. И двамата я загледаха със съмнение.

— Казах вече „да“ — извика сърдито Джесика. — Какво още искате?

— Задръж Синабър, Нед — обади се тихо Сторм.

Отпусна юздите на Спирит и протегна ръката си. Придърпа Джесика близо до себе си и я целуна по устата.

— Моля те, хубаво момиче — прошепна той. — Не искам да те загубя…

Джесика погледна плахо Нед, но той само й намигна тържествено и кимна. Когато младият мъж повдигна лицето й, не й оставаше нищо друго, освен да въздъхне примирено. Как бе възможно да го лъже, когато я гледаше с толкова много обич в очите? Измъкна ръка иззад крака си и освободи пръстите си.

— Обещавам — каза тя.

— Благодаря ти, хубаво момиче.

Джесика проследи с поглед двамата мъже. После смушка Синабър в посока, която щеше да й разреши да мине незабелязано покрай ранчото на Тобаяс.

Колкото повече наближаваше, толкова по-ясно чуваше изстрелите, въпреки че ранчото все още бе скрито от погледа й. Накрая не издържа, отпусна юздата на Синабър и погледна нерешително към върха на един рид. Знаеше, че ако се изкачи на него, ще може поне да види какво става. През последните няколко секунди стрелбата се бе усилила. Нед и Сторм сигурно са пристигнали и са се присъединили към нея.

Джесика обърна Синабър към хълма, спря го на няколко метра под върха, взе си пушката и тръгна нагоре пеша, като притича приведена последните няколко метра.

Мили боже! Откога ли продължаваше битката там, долу? Всичките прозорци на къщата на Тобаяс бяха изпочупени и фасадата бе надупчена като решето от куршуми. Дървени трески покриваха предната веранда.

Посегна за бинокъла си, но се оказа, че не го е взела. Беше близо, прекалено близо. Накани се да се спусне надолу към коня си, когато внезапно застина на мястото си — зад една скала близо до къщата се криеше някакъв мъж.

Той хвърли запалена факла, която падна върху дървения покрив на къщата. Гъст пушек обви къщата на Тобаяс…

Джесика отчаяно се огледа за Нед и Сторм. Забеляза кратко просветване на изстрел и Сторм изтича от една скала до друга, малко по-надолу и по-близо до къщата. Но два изстрела — единият откъм обора, а другият — иззад коритото за водопой, му попречиха да продължи. Не можеше да стигне до къщата и да се опита да спре огъня!

Сърцето й лудо заудря в гърлото. Тя се загледа безпомощно в малката къща под нея, сега обвита в пламъци и гъсти облаци черен дим. Вратата се отвори с трясък и на прага се появи Прудънс. Младата жена теглеше навън нещо тежко… още едно усилие на приведения й гръб и на прага се появиха раменете на Тобаяс… В този миг Джесика си спомни за мъжа зад скалата.

Инстинктивно вдигна пушката си на рамо и стреля. Мъжът подскочи рязко и изстрелът, предназначен за Прудънс, се отклони настрана. Той изпусна пушката си, притисна с ръце бързо разширяващото се тъмно петно на гърдите си и се строполи на земята.

Джесика насочи пушката си към коритото за водопой. Изстрелът й вдигна фонтан от пръски, но мъжът зад него успя да притича невредим към задната стена на обора.

Миг по-късно чу тропот на конски копита и двамата мъже изчезнаха зад хълма зад обора. Тя стреля още веднъж, за да се увери, че няма да посмеят да се върнат вече.

Погледна към къщата точно в момента, когато Сторм и Нед се втурнаха в двора пред нея. Нед грабна Прудънс и, въпреки съпротивата й, я отнесе настрана от горящата къща, а Сторм извлече Тобаяс на безопасно разстояние от искрите, които се пръскаха във въздуха, понесени от вятъра. Явно, че в борбата с пожара щеше да им е необходима помощ.

Джесика изсвири на Синабър и скочи на гърба му, преди още да спре до нея. Впи пръсти в гривата му, за да се задържи на седлото, и двамата полетяха по стръмния склон.

Очакваше да й се скарат, но когато скочи от Синабър, коленичилият до Тобаяс Сторм едва я погледна.

— Помогни на Нед — заповяда той, после се изправи и се затича към къщата.

Джесика изтича при Нед и Прудънс и хвана ръката на младата жена.

— Прудънс! — стисна ръката й, после бързо хвана главата й и я обърна с лице към себе си. — Аз съм. Джесика. Всичко ще бъде наред!…

Прудънс се освободи от ръцете на Нед и зарови лице във врата й. Ридания разтърсваха тялото й. Джесика си помисли колко ли ужасно са се чувствали двамата, хванати в капана на вече безнадеждно разрушената къща.

— За бога, Джес — чу тя като през сън гласа на Нед. — Опитай се да я успокоиш и помогни на Тобаяс.

— Нед? Къде отиваш? Пожарът…

— Не можем да го загасим сами, Джес — мрачно въздъхна той. — Единственото нещо, което все още можем да направим, е да спасим каквото можем от къщата.

— Внимавайте! Моля ви!

Той кимна, повлече решително куция си крак към горящата къща и я остави сама с изпадналата в истерия Прудънс. Тя я държа в прегръдката си още секунда, после я отстрани и я хвана здраво за раменете.

— Прудънс! Престани! Брат ти е ранен и трябва да му помогнем!

Това подейства: Прудънс замря за миг, после пое дълбоко дъх и избърса очите си. Когато Джесика неуверено я пусна, тя изтича и коленичи до брат си. Младата жена неохотно я последва — беше забелязала смъртнобледото лице на Тобаяс.

Джесика коленичи до младата жена и се насили да разкъса пропитата с кръв риза. Прилоша й, когато видя отворената рана близо до белия му дроб. Не беше възможно човек с такава рана да е все още жив. Сторм сигурно бе разбрал това, когато я отпрати.

Тобаяс изненадващо пое клокочещ дъх и тя смаяно го погледна.

Прудънс вдигна главата на брат си и нежно я постави на скута си. Очите й умоляваха Джесика да му помогне.

— Ще взема чантата с лекарствата — каза тя и изсвири на Синабър. Коленичи отново до Тобаяс с манерка и медицинската чанта в ръце и с пълното съзнание, че в тази чанта няма нищо, което би могло да му помогне. Но трябваше да се опита — заради Прудънс…

Докато Джесика се занимаваше с раната му, слънцето се скри зад хълмовете на запад, но пламъците от пожара осветяваха всичко наоколо. Почисти раната колкото можа. Полата й се покри с тъмни петна кръв. На няколко пъти й притъмняваше пред очите и едва се сдържаше да не повърне.

Направи стегната превръзка. Но кръвта продължи да тече. Тогава Джесика отпусна безпомощно ръце и стреснато погледна Прудънс.

Младата жена поклати отчаяно глава. Обхвана главата на брат си и наведе лице към неговото… В този миг Сторм се приближи към тях.

— П-прудънс.

Джесика ахна от изненада, когато видя отворените очи на Тобаяс. Излишно беше да го моли да не говори. Той си отиваше и имаше пълното право да използва силите си, както той реши — също както чичо Пийт бе направил в последните минути от живота си. Когато Сторм протегна ръка към нея, тя му позволи да я вдигне на крака и да я притисне към себе си — Тобаяс и Прудънс имаха право на тези последни минути…

— Прудънс — Тобаяс успя да повдигне ръка и да погали бузата й. — Знаеш колко много те обичам, сестричко…

Тя поклати безмълвно глава, по бузите й неспирно се стичаха сълзи… Хвана ръката му, поднесе я към устните си и я целуна.

— Даа, знам, че и ти ме обичаш… Но кой… кой ще се погрижи за тебе сега? — очите му с мъка се откъснаха от лицето й и се спряха на Джесика. — Госпожица… Госпожица Калагън?

Младата жена се освободи от ръцете на Сторм и отново коленичи на земята.

— Ще се погрижа за Прудънс, Тобаяс. Не се безпокой. Обещавам ти!

Раненият кимна и отправи угасващ поглед над рамото й.

— Ти… Ти спаси живота на сестра ми, Сторм.

Младият мъж поклати глава.

— Джесика застреля мъжа, който се целеше в Прудънс.

— Тогава… и-има за какво още да ви благодаря, госпожице Калагън…

— Тобаяс, бъди спокоен! — тихо повтори Джесика. — Обичам Прудънс като сестра. Ще направя всичко, каквото мога, да бъде щастлива.

Той отново спря очите се на Сторм.

— Сторм — прошепнаха синкавите му устни. — Трябва да ти кажа… — кашлица разтърси тялото му.

Сигурна, че това е краят, Джесика се премести до Прудънс, но се дръпна назад, когато Тобаяс отново заговори.

— С-сторм. Трябва да го кажа.

Сторм се отпусна на колене до него и постави ръка на рамото му.

— Недей, приятелю! Не е нужно.

— Нужно е!… — настояваше Тобаяс. Разтърси го още един жесток пристъп на кашлица и от ъгъла на устата му се проточи тънка кървава струйка. Джесика я избърса и той отново погледна Сторм.

— П-прудънс ми разказа… истината… Т-тя ме накара да гледам, докато… докато рисуваше онези картини… Тя… тя ми показа книгата със знаците, която… която си й дал и… и ми ги нарисува… Намерих ги в книгата и… разчетох значенията им… Съ-съжалявам… че… сбърках в… преценката си за… за тебе… С-страшно… м-много… съжалявам…

— Това е минало, Тобаяс.

— Не е. Ти си все още… обвинен за нещо, което… никога…

— Каза ли ти кой го е направил?

Тобаяс едва поклати глава и погледна сестра си.

— Трябва да кажеш, сестричке. Обещай, че ще кажеш… Петното… от и-името на нашия приятел… трябва да се из-изтрие и… истинският ви-виновник… да си по-получи… заслуженото. Аз… няма… да мога… да направя… това… за тебе…

Тя кимна, крехкото й тяло трепереше.

Тобаяс въздъхна с облекчение и затвори очи. Гърдите му не се повдигнаха отново…

Прудънс погледна ужасено Джесика, замря за миг, после притисна отчаяно главата на брат си към гърдите си и мълчаливо го залюля.

Джесика протегна ръка, но тя поклати отрицателно глава. Тогава Джесика неохотно разреши на Сторм отново да я вдигне на крака.

— Остави я за малко сама със скръбта й — прошепна той. — Всеки има нужда от тези минути насаме с мъртвия близък човек… за да проумее и да се примири със смъртта…

— Да, Сторм, прав си. Смъртта е толкова… безвъзвратна… Как е възможно някой да убие друг… О, господи!

— Джесика. Какво има, скъпа?

Джесика рязко се отдръпна и се втурна към коритото за водопой. Стисна го с една ръка, а с другата се хвана за корема. Коленичи до коритото и повърна. Напъните продължиха да разкъсват болезнено тялото й дори когато повръщаше само горчива жлъчна течност…

Отначало Сторм стоеше мълчаливо зад нея с чантата за лекарства в ръка. Но когато напъните продължиха да разтърсват тялото й, той я отвори и измъкна бутилката уиски. Пусна чантата на земята, издърпа кърпата около врата си и я натопи във водата.

Сложи бутилката на ръба на коритото, хвана Джесика и я изправи на крака. Притисна я към себе си, сложи в ръката й мократа кърпа и я накара да избърше лицето си.

— Това ще ти помогне, скъпа. — С едната си ръка продължи да я държи през кръста, а с другата вдигна бутилката. — А това ще помогне още повече. Хайде, отвори уста!

Когато Джесика махна мократа кърпа от лицето си, той приближи бутилката към устните й и бързо я наклони. Успя да я накара да глътне малко. Огнената течност потече в гърлото й и я остави без дъх. Той изчака малко и отново я накара да изпие още няколко глътки.

Джесика най-сетне успя да отблъсне бутилката от устните си.

— О, ти!… Опитваш се да ме удавиш!

— Не е вярно, скъпа. Опитвам се само да ти помогна.

Джесика зарови лице в кърпата.

— С-сторм! Сторм, аз у-убих онзи мъж…

— Знам, скъпа. Но той искаше да убие Прудънс. Щом хвърли факлата, се опитах да го заобиколя — знаех, че ще се опита да застреля и двамата, когато излязат от горящата къща… Но нямаше да успея. Ти просто трябваше да го направиш.

Вдигна към него зачервените си очи, раменете й трепереха.

— Това имахте предвид с Нед, нали? — в гласа й трептеше отчаяние. — Когато казахте днес, че понякога хората вършат някои неща, на които никога не са мислели, че са способни…

— Съжалявам, че толкова скоро ти се наложи да откриеш колко вярно е това. Човек никога не би трябвало да е изправен пред такъв избор…

— Кой… Кой…

Той не отговори, но Джесика не се предаде. Изправи рамене и се обърна.

— Тогава ще питам Нед. Или ще отида да видя сама…

Ръцете му я спряха.

— Той е само някой от работниците на Лейзи Би — съобщи й неохотно.

— Не… не някой от мъжете, които видяхме в града! Как се казва?

— Недей, Джесика. Това няма да помогне на ни…

— Кой от двамата, кажи ми! Уако или… или Ред?

— Беше Ред, скъпа.

Съжали за упоритостта си. Сега можеше да постави лице и име към фигурата, която се сгърчи под куршума й, и това влоши нещата. Стомахът й отново се преобърна. Тя бързо грабна бутилката и я надигна.

— Хей, спри се! — извика той и внимателно взе бутилката от ръката й. — Трябва да ни помогнеш с Прудънс. Тя се бои от Нед и това ще създаде затруднения.

— Аха. П-прудънш — запелтечи Джесика с надебелен език. — Ше… ше помогна… Шторм. Къде… Нед?

— О, скъпа, виждам, че съм ти разрешил да изпиеш повече, отколкото трябва — засмя се Сторм. — Нед е горе на хълма, взема мерки онези мъже да не ни изненадат в гръб. Но според мене това е малко вероятно. Съмнявам се дали изобщо ще се върнат в този район. Едва ли ще посмеят да се изправят лице в лице с гнева на Бейкърови, когато разберат, че не са успели да убият и Прудънс. Имам чувството, че няма да успеят да вземат тази земя от Прудънс, както не успяха и с Тобаяс.

— П-Прудъншш… Трябва да отиде при нея, Шшшторм — Джесика се заклати към Прудънс.

Сторм въздъхна и запуши бутилката. Чу зад себе си стъпки и се обърна бързо. Беше Нед.

— Заминали са си, синко — Нед кимна към Тобаяс. — Как…

— Мъртъв е.

Нед наведе глава, устните му беззвучно се движеха. После изрече спокойно:

— Ще можеш ли сам да се справиш тук? Някой трябва да каже на Елайъс. Приятелите на един мъж трябва да знаят, че ги е напуснал…

— Ще се справя, Нед. Ще останем тук тази нощ. Ще преместим нещата в обора да не би да завали. За Джесика ще бъде най-добре да я ангажирам с нещо. Само времето ще помогне на Прудънс…

— Как е Джес?

Знаеше, че Нед няма предвид смъртта на Тобаяс.

— Както и ние сме били, когато за пръв път е трябвало да убием някого, Нед — каза той и вдигна многозначително бутилката.

— Даа, спомням си… Ще се опитам да се върна преди зазоряване. Ако не успея, ще отида на онова място, където спряхме за лагеруване през първата нощ.

— Внимавай да не те проследят, Нед. Не мисля, че ще се приближат наоколо, но човек не може да бъде напълно сигурен с негодници като тях.

— Не се безпокой, синко! И аз съм се сблъсквал с вонящи гадини. Няма страшно — миризмата им обикновено ги издава…