Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Montana surrender, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2009)
Разпознаване и корекция
asayva (2017)

Издание:

Автор: Трейна Симънс

Заглавие: Отдаване в Монтана

Преводач: Благовеста Дончева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Калпазанов“; Kalpazanov

Град на издателя: Габрово

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Полиграфия“ АД

Излязла от печат: март 1994 г.

Редактор: Лилия Анастасова

Технически редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Марияна Авдеева

ISBN: 954-17-0026-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5997

История

  1. — Добавяне

Глава осемнадесета

Нещо привлече внимание на Джесика, когато спря Синабър и се загледа в огромната долина пред нея. До линията на хоризонта сред зелената трева бяха пръснати на групи кафяви говеда с бели глави. Това трябва да е част от свободното пространство, за което бе споменал Харлин Бейкър.

Бе яздила много предпазливо през целия ден и се ядосваше за принудителното закъснение — нямаше как, трябваше да заобиколи Бейкърс Вали… А сега пък и това. Където имаше говеда, имаше и хора. Реши да се придържа към гористата част и да заобиколи и тази долина, въпреки че ще загуби време. Нямаше смисъл да рискува.

Пропукаха съчки и от храсталака изскочи крава с тънконого теле зад нея. Тя се вторачи в Джесика, после наведе глава да побутне с нос телето си. Младата жена веднага забеляза жигосаното закривено „Б“ на хълбока й.

„Знакът на Лейзи Б — каза си тя тихо. — О, Синабър, надявам се да не попаднем на онези двамата каубои… Съмнявам се дали изобщо ще ми зададат някакъв въпрос, ако ме познаят. Обзалагам се, че първо ще стрелят и тогава ще питат…“

Как издържаше Сторм на това непрекъснато напрежение? Струваше й се, че тя самата едва ли ще може да преживее още един ден като преследван от закона човек… И най-малкият звук я караше да трепва и да се оглежда.

Когато през храсталака случайно преминаваше елен, сърцето й започваше лудо да бие. Слизаше пред всеки връх и пропълзяваше до него, за да огледа пространството от другата страна на хълма… Но все пак за предпочитане бе да язди сама и да бъде свободна, отколкото да гледа небето през решетките на затвора…

Малко по-късно отново пропълзя до върха на следващия хълм и надзърна тревожно над него. Следобедното слънце се бе приближило до хоризонта, а в далечината се виждаха нови дъждовни облаци. Стори й се дори, че чува вече гръмотевиците, но се оказа, че стомахът й къркори от глад.

Бе изяла сандвича си рано следобед, но си остана гладна. Не посмя да застреля заек.

Погледна по-внимателно варосаните сгради под рида. В подножието му се гушеше голяма къща, заобиколена от безразборно разпръснати стопански сгради. Настрана от тях се издигаше най-големият обор, който някога бе виждала. Дълга, боядисана в бяло дъсчена ограда разделяше земята около постройките на различни по размер части. Дори алеята, която водеше към къщата, бе опасана с дъсчена ограда, а разстоянието от къщата до черния път бе най-малко стотици метри. Джесика вдигна бинокъла, за да разчете буквите върху табелата, поставена при отклонението от черния път. Не можеше да има и капка съмнение: това бе Лейзи Би.

Ранчото, в което Сторм бе израсъл. Насочи бинокъла към къщата, за да установи с изненада, че гъст буренак бе стигнал почти до верандата й. Боята на къщата бе пропукана и на места олющена. Счупен прозорец бе покрит с накриво поставена дъска. Смешно. Като имаше предвид безупречния вид на Дейвид Бейкър, никога не би могла да допусне, че е способен да изостави дома си така.

Задната врата се тресна и Джесика обърна бинокъла си към нея. Някаква повлекана пресече бавно двора, като пръскаше обелки от картофи от престилката си.

— Пили, пили, пили… — грубият й глас стигна до ушите на Джесика. — Идвайте, проклети гадини!

В двора се появиха бели кокошки. Вместо да изтичат към предложената храна, те колебливо се придвижиха напред. Когато жената се поотдалечи, една от тях изтича, грабна обелка и се втурна с крякане и размахване на крила да се скрие някъде с храната си.

Следващата кокошка нямаше такъв късмет. Жената се спря за миг и хвърли пълна шепа близо до краката си. Миг по-късно кокошката се люлееше надолу с главата в ръката й. Тя я понесе към дръвника със забита в него брадвичка.

Джесика потрепери и смъкна бинокъла от очите си. Нещо й подсказа, че жената ще отсече главата на кокошката с извратена наслада. Засмъква се предпазливо по хълма. Коремът й високо куркаше при мисълта за вкусните печени пилета и кнедли на Мати…

Няколко часа по-късно Джесика се беше сгушила под надвиснала скала над ранчото на Тобаяс. Подканяща светлина блестеше през чистите стъкла на прозорците, но тя не смееше да провери дали поканата включваше и нея. Пушеното говеждо, което бе открила в торбите си, тежеше като камък в стомаха й и я караше да си спомня за яхнията на Прудънс…

Светкавица проряза небето, заваля проливен дъжд. Джесика придърпа седлото на Синабър по-навътре; животното инстинктивно се обърна срещу вятъра, навело глава.

„Може би тази буря ще се окаже добре дошла за мен“ — помисли си Джесика. Тя може да й послужи като извинение да слезе до обора на Тобаяс поне да вземе малко зърно за Синабър. Ще тръгне след няколко минути. Облегна се на стената и зачака дъждът да отслабне.

Събуди я ярка слънчева светлина и тя простена от болка, когато удари главата си в скалата. Разтърка удареното място и опъна крака. Няма начин да вземе малко зърно за Синабър посред бял ден. Въздъхна и изпълзя изпод надвисналата скала. Конят пасеше малко настрана. Стомахът й отново отчаяно закурка.

Чудеше се дали Тобаяс е в ранчото. Но в това време вратата на обора изскърца и Тобаяс прекоси двора.

Не можеше да отиде там. Прудънс винаги щеше да я приеме, но откъде да знае какво бе чул Тобаяс за случилото се в града? Вероятно нищо, тъй като почти никой не идваше в неговото ранчо, но не можеше да рискува. Ако случайно бе чул за инцидента в къщата на Айдалий, нямаше да допусне около Прудънс жена, обвинена в убийство.

Джесика уморено оседла Синабър и се отправи към другия край на хълма. Час по-късно гледаше от брега на Литъл Биг Хорн към скалата зад къщата на Тобаяс. Ето там. Този трябва да е последният знак, който търсеше.

За пръв път видя тази скала при залез-слънце, но тогава тя бе попаднала в сянка. Сега лицето на скалата се обливаше от ярка дневна светлина. И това наистина бе лице. Бе разучавала този знак върху картата на чичо Пийт с часове, бе се опитвала да го дешифрира. Още когато погледна стръмния скалист склон на отсрещния хълм от верандата на Тобаяс онази тревожна привечер, бе я обзело неясно вълнение.

Склонът наподобяваше лице на мъж. Рунтави вежди бяха надвиснали над двете дупки на хълма, а оголената скала между тях приличаше на нос.

Пластовете скала под носа се извиваха в уста пол няколко реда дървета — мустаците.

Носът на това лице сочеше мястото на заровеното злато. Виждаше ясно прекъснатата линия от върха на носа до скривалището на златото, въпреки че картата си лежеше свита в дъното на торбата й. Прегазиха Литъл Биг Хорн и се отправиха към мястото, където по-малката река пресичаше Литъл Биг Хорн. Едва ли е твърде далеко, след като все още можеше да вижда от брега лицето на скалистия склон.

Два часа по-късно Джесика си сложи ръкавиците и обърна голям камък, вкопан в брега на реката. Потисна отвращението си и хвана една от пиявиците, полепнали от долната страна на камъка. Тя се гърчеше и извиваше в пръстите й и младата жена побърза да я наниже на кукичката на въдицата си и да я метне в реката.

Усети придърпване и в пясъка пред нозете й се запремята тлъста пъстърва. Това проклето злато може да почака още малко. Първо трябваше на всяка цена да сложи нещо в стомаха си. Почисти рибата с няколко сигурни движения на ножа, които измъкна от торбата си, наниза я на набързо приготвен шиш над запаления огън. Една риба едва ли щеше да й стигне. Докато първата се зачерви, Джесика успя да хване още няколко — вечерята й бе осигурена.

След час тя се облегна и доволно потупа стомаха си. Не бе яла по-вкусна пъстърва. Освен това днес, изглежда, нямаше да вали — може би късметът й най-сетне ще проработи.

Огледа се. Реката бе на много по-ниско ниво от хълмовете, които бе преминала със Синабър. Върховете им зад нея се очертаваха ясно, а над тях бяха надвиснали буреносни облаци. Присви очи, но не видя стръмния склон с лице на мъж, който търсеше. Въздъхна, изправи се и изсвири на Синабър. Няколко каньона пресичаха реката на по-голяма височина от това място, на което си бе направила лагер. Трябваше да ги огледа добре, докато открие посочения в картата.

За неин късмет първият каньон, до ръба на който стигнаха със Синабър, изглежда, бе търсеният. Облаците по върховете се разпръснаха и тя успя да различи стръмния склон с лице на мъж. Спря Синабър и се обърна.

Ето тук. Отбеляза мястото в ума си. На дъното на каньона бълбукаше бърз поток, а точката, в която се бе втренчила, се оказа от отсрещната му страна. Трябваше да слезе долу и да провери разстоянието до реката, но бе уверена, че е права. Не можеше обаче да слезе долу със Синабър.

Джесика слезе от коня и разтвори торбите си. Извади картата на чичо Пийт и малка ръчна лопата. После потупа ласкаво Синабър.

— Ти ще стоиш тук, момче — нареди му тя. — Имам чувството, че само след няколко минути ще имаш много богата господарка.

Той отметна назад глава и се обърна с наострени очи към хълмовете над каньона. Когато Джесика го остави и започна трудното слизане по стръмния склон надолу, Синабър изцвили тревожно. След миг изцвили още по-остро и се приближи до ръба на каньона. Заудря по земята с предното копито и камъчета се свлякоха надолу към нея.

— Синабър, престани веднага! — извика му тя. — Лягай!

Той се изправи на задните си крака и отново изцвили. На Джесика й се стори, че някой я вика, но това, разбира се, бе невъзможно. Тя беше сама. Решително продължи да слиза към рекичката.

— Джесика! Спри се, Джесика!

Този път не можеше да има грешка. Позна веднага гласа на Сторм. Как ли я беше открил? Решително продължи да слиза по стръмната стена на каньона.

Нямаше да му разреши да я върже и да я закара до някоя гара, когато е толкова близо до целта си. Чичо Пийт беше поискал това злато да е нейно, въпреки че тогава не можеше да си представи каква отчаяна нужда ще има от него, за да докаже своята и на любимия си невинност.

Стори й се, че стомахът й отново курка. Спря се и поклати глава. Не бе възможно да е все още гладна. Сигурно е чула гръмотевица. Трябва да побърза да изпревари дъжда.

Но гръмотевицата не гърми непрекъснато. Изведнъж осъзна на какво се дължи този постоянен тътнеж. Погледна към рекичката под нозете си и видя прииждащата мътна, тъмна вода… Вода, която със страшен тътен се спускаше срещу нея — внезапен потоп, започнал някъде горе сред синкавите върхове в далечината…

Джесика бързо се заизкачва обратно със свито от ужас гърло. Пръстите й търсеха опора в храстите по стръмния склон на каньона, но много от тях оставаха в ръцете й и тя се плъзгаше обратно надолу, докато успее отново да се закрепи. Пътечката, по която се бе спуснала толкова леко, се оказа дяволски трудна за изкачване…

Тътенът на прииждащата вода нарастваше непрекъснато и поглъщаше всички други звуци наоколо, включително и пронизителното цвилене на Синабър. С последни сили успя да се хване за една издадена напред скала и да се издигне малко нагоре. Погледна встрани и с ужас видя сгромолясващата се надолу водна стена само на няколко метра от нея. Събра всичките си сили и се опита да изпълзи нагоре. Скални късчета се забиваха в коленете и дланите й, разраняваха ги, но тя продължаваше да пълзи, изпълнена едновременно с ужас и надежда за спасение.

— Джесика! Джесика, идвам! Дръж се, скъпа!…

На ръба на каньона се появи фигурата на Сторм. В това време водната стихия я откъсна от стръмния склон и я повлече надолу, заглушавайки отчаяния й вик с рева си. Тя се показа за миг на повърхността сред мръсната пяна, пое въздух и изчезна отново под водата, блъскана от всички страни от камъни и дървета, които водата бе изтръгнала и повлякла надолу.

Точно когато главата й отново се показа на повърхността, към нея се насочи огромен дънер. Тя замря за миг от ужас, опита се да се гмурне под него, но не успя и той я удари силно в главата. Пред очите й причерня и тя бавно потъна в непрогледна тъмнина…

Никога по-рано Сторм не се бе радвал толкова много на бързината на Спирит. Той стигна до брега на реката точно когато мътните води на пороя нахлуваха в нея. Отправи се със Спирит срещу течението, очите му отчаяно оглеждаха мръсната пяна, която яростно се блъскаше около него.

Тя трябва да бъде тук… Не можеше да допусне дори за миг, че е възможно да лежи някъде смазана под ужаса около него. Спирит избегна някакво дърво и голям камък силно удари Сторм в крака. Той скръцна със зъби и стегна юздите на Спирит, когато усети, че животното се умори да се бори с течението.

О, господи, може би трябваше да остане да види какво е станало с нея, след като водата я откъсна от склона! Но единственото, което мислеше тогава, бе да стигне до реката навреме, за да може да я измъкне от водата. Щеше да изгуби ценно време, ако бе започнал да слиза надолу, за да се хвърли във водата и да се опита да я настигне с плуване.

Огромен дънер се завъртя до него и Спирит отново се отмести. Отстрани се протягаше клон и Сторм инстинктивно дръпна юздите на коня си, за да го накара да отстъпи още по-настрана. В този миг зърна нещо бяло: Джесика бе с бяла блуза…

Той бързо върна Спирит към дървото. Клонът мина край него и едва не го закачи. Сторм се наведе, вкопчи пръсти в бялата тъкан и я задърпа с все сила.

Главата на Джесика се появи и отново се отпусна безжизнено във водата. Сторм заби колене в Спирит и протегна към нея и другата си ръка. Хвана ръката й и успя да я изтегли на седлото. Спирит се обърна по посока на течението и заплува към брега веднага щом силата на водата поотслабна и му разреши това.

Сторм слезе от коня си, без да изпуска леденостуденото тяло на Джесика. Коленичи и я залюля, ръката му галеше студената й буза. Устните й бяха синкави, тя продължаваше да лежи безжизнено отпусната. Не е възможно да е мъртва. Не, не е възможно…

— Джесика! О, господи! Скъпа моя, какво стори със себе си? Бедна моя любов, нищо не е толкова ценно, колкото животът ти…

Но когато видя, че тя продължава да лежи неподвижно в ръцете му, Сторм се съвзе и бързо я положи на земята, за да я обърне по корем. Коленичи над нея и започна с ритмични движения да натиска и отпуска ребрата й. Веднъж. Отново. Неподвижното тяло на Джесика не реагираше…

Сторм изстена от безсилие и вдигна отчаяно глава.

— Проклет да си! — гласът му се понесе над речната долина. — Проклет да си! — изкрещя той отново. — Остави я да живее! Дай ми възможност да знам поне, че живее някъде и, кълна се, няма да я докосна отново!…

Отпусна глава и отчаяно продължи да притиска и отпуска ребрата на Джесика. Неочаквано от устата й изтече струя вода.

— Да! Да, о, да, мила моя!… — възкликна той обнадежден, като се опитваше да не я натиска твърде силно. — Хайде, хайде, хубаво момиче, ще се справиш, прекрасна моя!

Тя се закашля и от устата й отново изтече вода, примесена със съдържанието на стомаха й. Тя се раздвижи под ръцете му. Той скочи настрана и отново я притегли в ръцете си.

— Джесика. Хайде, хубаво момиче, отвори очите си!

Дишането й постепенно се възстановяваше, но тя не отвори очи, отпусната безжизнено в ръцете му. Сторм отново я пусна на земята и бързо заопипва тялото й. Пръстите му не откриха никакво по-сериозно нараняване, въпреки че ноктите й бяха изпочупени, а ръцете й — одрани и в синини. Но когато ръцете му обхванаха главата й, напипа голяма подутина и Джесика изстена, без да отвори очи. Сторм забеляза синкавите й устни и нежно отпусна главата й на земята. Трябваше бързо да запали огън, ако иска да я задържи в света на живите…

* * *

Когато Джесика отвори очи, Сторм седеше до нея с ръце, отпуснати на коленете, и с наведена глава. От другата й страна гореше огън и хвърляше треперлива светлина, но косата скриваше лицето му от нея.

Обърна леко глава, за да го види по-добре, но това движение й причини остра болка, която проряза слепите й очи. Простена високо.

Сторм веднага вдигна глава и коленичи до нея.

— Джесика! Джесика, чуваш ли ме?

— Да — прошепна тя. — Но главата ме боли, когато я движа.

— Не се движи, скъпа. Стой спокойно, ще сложа студена кърпа на главата ти.

Отвори очи и видя лицето му, надвесено над нейното.

— Ще се движа — заяви тя с упорството на малко дете. — Гладна съм. Гладувам от два дни, докато най-сетне успях да сложа нещо в стомаха си. Но сега имам чувството, че изобщо не съм яла.

— Скъпа, на огъня има вече тенджерка със супа. Не трябва да се движиш, аз ще те нахраня — опита се да стане, но краката му не го слушаха, бяха като водата в реката зад него. Пое дълбоко дъх и докосна бузата й.

— О, хубаво момиче… — промълви той. — Помислих, че съм те загубил… Никакво количество проклето злато не струва колкото живота ти…

Джесика ахна и трепна от болка, когато се опита да седне. Съпротивлява се известно време на ръката му, която я натискаше надолу, но не можа да преодолее слабостта си. Болката пулсираше в слепоочията й, но тя все пак успя да попита:

— Откъде знаеш за златото?

— Не бях сигурен в началото. Но сега вече зная.

— Картата. Намерил си картата, когато Синабър беше с тебе. Знаел си къде отивам.

— Правилно. И страшно се радвам за това.

Постави леко ръка върху ръката на Сторм, която лежеше на рамото й.

— И аз се радвам, Сторм… И аз…

Той стисна рамото й.

— Ще ти приготвя нещо за ядене, скъпа. Ти само си лежи, без да се движиш.

Малко по-късно Сторм дойде до нея и нежно я повдигна. Когато Джесика протегна ръка за лъжицата, той поклати глава.

— Аз ще те храня, скъпа. Не е нужно да се напрягаш. Главата ти е ударена и не бива да се движиш много.

Тя въздъхна и се облегна на ръката му. Отвори послушно уста, когато Сторм й поднесе лъжицата.

— Мммм. Много е вкусна.

— Радвам се. Утре вероятно ще бъде отново риба.

— Отново! Наблюдавал си ме, когато ловях риба днес следобед?

— Позна. Чаках те тук.

— Кол… — отново поднесе лъжицата към устата й. — Колко време?

— Само два часа, преди да се появиш. Бях оставил Спирит настрана и тръгнах към него, когато те видях да яздиш към каньона. Точно когато пристягах седлото, чух Синабър да цвили и те видях да изчезваш зад ръба на онзи проклет склон.

Сторм пусна лъжицата в купичката и я притисна силно към себе си.

— О, Джесика… Когато чух водата да тътне, осъзнах колко празен бе животът ми, преди да те срещна. Знаех, че ако загинеш, няма да ми остане нищичко, за което да си заслужава да живея.

— Сторм, но аз съм жива — опита се да го успокои тя, повдигна ръка и зарови пръсти в косата му. — Тук съм и ще ти бъде много трудно следващия път, когато решиш да се освободиш от мене.

Сторм се засмя и отслаби прегръдката си. Вдигна купичката, постави я на корема й и поднесе лъжицата към устата й.

— Като че ли и ти се опита да се отървеш от мен — каза той. — Откъде, по дяволите, знаеше, че това стадо диви коне ще бъде там?

— Не знаех със сигурност, само предположих и улучих… Веднага щом този порой се уталожи, ще си вземем това, за което съм дошла чак дотук, и двамата ще се върнем в Уайоминг.

За миг остана неподвижен, след това отново поднесе лъжицата към устата й. Мълчаливо посегна към купичката.

Джесика хвана ръката му.

— Сторм? Ще ми помогнеш да вземем златото, нали?

Кимна леко.

— Щом като искаш. Но аз няма да дойда в Уайоминг с тебе.

— Защо?

— Заклех се да се махна от живота ти и да те оставя на мира. Нямаше да попаднеш в тази каша, ако не се беше свързала с мене…

Джесика прехапа устни, за да задържи смеха се. Колко пъти вече й бе казвал същите тези думи по един или друг начин? Тя отпусна глава на ръката му и въздъхна.

— Ти нямаш никаква вина за моето слизане в онзи каньон, след като знаех така добре колко вода се изля по хълмовете нагоре. Сторм, достатъчно съм живяла на открито, за да знам как стават внезапните порои. Тогава просто не мислех. Слава богу, че ти се случи тук. А сега — тя го погали бавно по бузата — искам да ям — гладна съм. И ми е студено — посегна към купичката и отпи. Постави я до себе си и седна, като поклати глава, когато Сторм се опита да я притегли обратно в ръцете си. — Мога да доизям супата и сама. Моля те, сложи още дърва в огъня. Брррр. Чувствам се така, като че ли във вените ми тече речна вода.

Докато Сторм слагаше дърва на огъня, тя бързо изпи супата, легна и се зави с одеялото. Когато той я погледна, тя започна да трепери и се уви още по-плътно.

— Замръзвам — отдръпна леко одеялото и надзърна под него. — Но аз съм съвсем гола!… Нямаме ли друго одеяло?

— Не. Моята завивка се измокри. Ще потърся сухи дрехи в торбите ти.

— Ако всички други одеяла са мокри, къде ще спиш? Нима мислиш, че ще те оставя на студа. Ще се завием общо със сухите одеяла и така и на двама ни ще бъде топло.

— Аз мога да се топля и на огъня — но когато тя нацупи устни, Сторм разбра, че е загубил спора.

— Добре, добре… Казах ти, че не искам да се пресилваш, а точно това ще стане, ако трепериш от студ…

— Ъмммм, така е добре — въздъхна доволно Джесика. — Дай си краката към моите, за да ги стоплиш…