Трейна Симънс
Отдаване в Монтана (6)

Глава шеста

— Не се движи, за бога, не се движи! — прошепна глас зад нея.

Тя се опита да преглътне. От скованото й от ужас гърло не излезе нито звук. Не можеше да помръдне.

Гледаше като хипнотизирана как змията отдръпва глава назад. В този критичен миг нещо изсвистя и отрязаната глава на змията падна до гърчещото й се тяло. Близо до него трептеше нож, забит в земята…

Писъкът на Джесика разцепи въздуха. Една голяма, топла ръка покри устата й, друга обгърна кръста й. Все още ужасена от преживяното, тя задърпа с все сила пръстите, които покриваха устата й.

— Тихо, сега си в безопасност — успокояваше я гласът и ръката около кръста й се стегна. — Ако съм сигурен, че няма да пищиш, ще те пусна веднага.

Строгите думи бяха произнесени близо до ухото й и топъл дъх погали бузата й. Джесика преглътна още веднъж и усети, че се отпуска. Кимна. Устата й бе освободена, ръката около кръста й също разхлаби хватката си. Джесика се опитваше да спре треперенето на краката си. Но когато погледът й попадна върху гърчещата се змия, отново бе обзета от ужас. Обърна се инстинктивно и зарови лице в мъжките гърди, като обхвана с ръце кръста му и силно се притисна към него.

Мускулестите ръце се стегнаха успокоително около нея. Тя пое дълбоко дъх и усети позната миризма.

— М-майка ми… — ридаеше тя. — Уби я змия… У-ухапа я в… в лицето…

— О, боже — възкликна мъжът. Ръката му погали косата й. — Пред теб ли стана това?

— Н-не. Б-била… съм бебе тогава… Дори не си и спомням — за мене тя е само част от разказите на други хора… на татко… Но и той си отиде…

Галещата я ръка замря за секунда, но после продължи ласката си. Думите й му обясниха много неща. Очевидно не е имала никой, който да я защитава, който да й каже колко глупави и безразсъдни са някои от постъпките й. Никой не й е казал, че не трябва да скита сама и непрекъснато да се поставя в опасност. Дори онзи възрастен мъж с нея не можа да я възпре да не започва свада с пияницата от Лейзи Би.

— О, хубаво момиче, какво да правя с теб?

Джесика трепна. Опита се да се отдръпне от него, но мъжът обхвана с ръка главата й и я притисна още по-силно към себе си.

— Не, хубаво момиче — простена той. — Ще бъде по-добре, ако не видиш лицето ми.

— Пусни ме — настоя Джесика. — Няма да можеш да си тръгнеш оттук, без да те видя. Искам да ти благодаря. Знам, че си мъжът от миналата нощ.

Той въздъхна примирено. Не можеше да повярва сам на себе си колко много му се искаше тя да види лицето му. Отпусна ръце и тя вдигна лице към него, когато той отстъпи назад.

Джесика огледа лицето му с любопитство. Впечатленията й от миналата нощ се оказаха правилни. Очите му бяха черни като абаносово дърво, косата му имаше същия цвят, може би малко по-тъмна дори — ако това бе възможно… Би могъл да си скъси косата, но по неизвестни за нея причини дължината на гарвановочерните му къдрици не я дразнеше. Погледът й спря за миг на сочните му, чувствени устни; изчерви се и сведе очи, когато си спомни какво удоволствие бяха й доставили.

— Това си… ти — прошепна тя.

— Да…

Въпреки че все още чувстваше жал към нея, налагаше се някой да вкара малко разум в упоритата й глава. Не можеше да бъде винаги около нея и да спасява хубавото й задниче. Стегна се и успяла вложи известно раздразнение в гласа си:

— А ти си малката глупачка, която няма достатъчно мозък в главата си да знае, че за една жена не е безопасно да се скита сама по тези места. Времето ми е прекалено ценно, за да го пилея — не си въобразявай, че мога вечно да бъда наоколо, за да те спасявам от собствената ти глупост. По дяволите, какво правиш отново тук сама?

Джесика го погледна гневно и бузите й запламтяха.

— Мога да яздя и да стрелям като всеки проклет мъж! — извика тя. — И не е твоя работа какво правя. Нямаш право да ме наричаш с разни имена и да ми търсиш сметка защо съм тук!

— Все някой трябва да го направи! Къде, дявол да го вземе, е пушката ти?

— На коня е — трябваше да признае тя. — А знаеш какво стана с пистолета ми. Но хората ми са наблизо — достатъчно е само да извикам…

— Този вик трябва да е доста гръмогласен, за да го чуят — изръмжа той. — Видях ги да лагеруват край потока, на около миля оттук! Ако тази змия те бе докопала и забила зъби в лицето ти, както се опитваше, щеше да умреш много преди да стигнеш до тях. Дори и да бе успяла да хванеш коня си.

Джесика погледна зад себе си — тялото на змията все още трепереше. Отново я скова ужас. Боеше се от змиите. Напразно се бе опитвала да преодолее този страх. Беше се научила да внимава, когато яздеше около напечени от слънцето скали, но от време на време някоя от тях я изненадваше. Както стана и днес.

— Съжалявам — чу тя гласа си. — Ако бях на Синабър, нямаше да се случи така — той нямаше да избяга. Щеше да я смачка под копитата си.

— Синабър? Жребецът, който яздеше снощи?

Джесика изненадано пое дъх.

— О! Ти си го намерил! — постави ръка върху гърдите му. — Моля те. Ще… Ще намеря начин да ти се отплатя, ако ми го върнеш. Той е… С мен е, откакто се роди. Той е едно от малкото скъпи неща, които ми останаха…

Думите й отново събудиха жал в сърцето му. Бе прекалено красива, за да се моли за нещо, което така лесно можеше да й бъде дадено. Обзе го чувство на вина. Установи, че не може да откъсне поглед от изпълнените й с молба очи… малката ръка върху гърдите му изпращаше топли вълни по цялото му тяло. Разумът му заповядваше да махне тази ръка от гърдите си, за да може да мисли ясно… Прегърна я внезапно.

— Ще ми платиш, така ли? — говореше, без да мисли. — Не е задължително да се плати с пари…

Джесика обви ръце около врата му.

— Н-няма да…

— Не, хубаво момиче — каза той и наведе бавно към нея глава. — Ти сама ще поставиш границите на заплащането — няма да взема повече от това, което пожелаеш да предложиш.

Отначало я целуна нежно, но целувката му стана жадна и настоятелна, когато ръцете й се сключиха зад врата му и го затеглиха още повече към нея.

И Джесика се притисна жадно към него… прекрасно бе да бъдеш в ръцете му… Всичките й тревоги се изпариха като лятна роса в горещ летен ден… Искаше да остане завинаги в прегръдката му, потопена в спокойствието и сигурността, които тя й даваше…

Но откри и още нещо: сладък пламък изведнъж разлюля цялото й тяло… И когато той неохотно отдели устни от нейните, Джесика отметна назад глава, за да му предложи и красивата си шия…

Той простена и отново наведе глава. Тя ухаеше като предната нощ, но сега усети и слаб аромат на рози. Младото й тяло в ръцете му прогонваше болката от главата му, караше го да копнее за четири стени около тях… Ако не се лъжеше, тя би се наслаждавала на тези часове не по-малко от него…

Някъде дълбоко в него прозвуча слабо гласче. Не се ли възползваше от обърканите й чувства? Едва ли се бе съвзела от преживяния ужас и болезнените спомени. Преди миг само единственото му желание бе да я утеши, както се утешава изплашено до смърт дете… А сега бе замаян от топлината на гъвкавото й тяло, плътно притиснато до неговото…

Вдигна сърдито глава и рязко тръсна глава. Знаеше, че дори не може да мечтае за бъдеще с жена като нея, но тези няколко мига му принадлежаха — и той имаше право на малко радост от живота… Очарован наблюдаваше трептенето на дългите мигли над порозовелите й бузи, преди тя да отвори очите си.

Джесика срещна погледа на черните очи, в които сега се таеше само страст и нямаше следа от болката, която бе зърнала в тях преди няколко минути. Тя с радост разтвори устни под натиска на неговите и затвори очи от удоволствие, когато ръката му нежно обхвана гръдта й. Той потърси опора в скалата зад себе си, разтвори крака, подхвана бедрата й със свободната си ръка, повдигна я и я притисна към тялото си.

Джесика се намести срещу твърдината, която усети между краката му и вместо да се изплаши, простена от страст. Ръцете й се стегнаха около врата му и тя се притисна още по-силно към него. Усетила сигурност в здравата му прегръдка, ръката й се плъзна по гърдите му към източника на удоволствието, в чийто горещи вълни се гърчеше тялото й.

Гореща плът посрещна любопитните й пръсти, вмъкнали се през дупка в скъсаните му дънки. Почувствува как той потрепери и затаи дъх при допира на пръстите й… Джесика се олюля, когато мъжът внезапно я отблъсна настрана.

Едва не загуби отново контрол над себе си, когато срещна неразбиращия й поглед. Очите й се насълзиха и устните й се разтрепериха: бе приела намръщения му израз като гняв срещу нея, а не опит да обуздае страстта си.

— Мили боже, хубаво момиче — изстена той. — Не знаеш ли какво причиняваш на един мъж по този начин?

Джесика поклати мълчаливо глава, черните къдрици паднаха на помръкналото й лице.

— Но знам какво ти правиш на мен.

Гъста червенина заля бузите й и тя се отдръпна рязко настрана. Отстъпи и се взря с невиждащ поглед в пространството.

— Моля те — прошепна тя задавено, — върви си. Остави ме сама.

— Добре — каза той тихо. — Но ще те наблюдавам, докато се прибереш в града. Няма да ме виждаш, но аз ще бъда близо до теб.

— Върви си, върви си — молеше го Джесика.

— Ще си получиш и двата коня, хубаво момиче.

Неволно се обърна да се огледа за коня си и се спъна, но ръката му отново я хвана, за да я задържи на крака.

— Къде е Синабър? Ти обеща!

— Аз спазвам обещанията си, хубаво момиче. Особено това, за което получих такова възхитително заплащане в аванс… Не мога да ти го върна точно в този момент, но ще си го получиш до сутринта.

Джесика срещна искрения поглед на черните му очи и установи, че не може да не му вярва. Неволно навлажни внезапно пресъхналите си устни и го чу да простенва.

Джесика го проследи с поглед и без да иска отстъпи крачка назад, когато той се наведе да грабне змията.

— Какво… какво ще нравиш с нея? — запита тя с разтреперан глас.

— Вечеря — отговори, като я метна на рамо.

Тя потрепери и затвори за миг очи. Когато ги отвори отново, бе сама…

Извика в празнотата около нея, преди да помисли.

— Но аз не знам дори името ти!

Дочу само изпръхтяването на коня, който стоеше от другата страна на пътеката.

Дълго след това усещаше присъствието му. Знаеше, че е наблизо и я наблюдава. Чувстваше очите му, когато се наведе да вдигне шапката си, преди да хване жребеца и сръчно да извади камъчето, забито в копитото му. Почувства дори одобрението му, когато конят й продължи по скалистата пътека към лагера на мъжете, вече без да накуцва.

Нещо я накара да задържи едната кутия с праскови. На връщане спря коня до удобна скала и там остави кутията така, че да се вижда ясно.

— Десерт — изрече тя несигурно и пришпори коня си.

Усети и мига, в който очите му се отделиха от нея — когато видя първите къщи на града. Раменете й потръпнаха, сякаш внезапно освободени.