Включено в книгата
Оригинално заглавие
Montana surrender, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Глава единадесета

— Шт, Джес. Не викай, за бога.

— Нед! — Тя отпусна ръжена и се втренчи невярващо в дребния мъж, който стоеше на прага, облян от светлината на пълната луна. — За какъв дявол се промъкваш по този начин, вместо просто да почукаш?

— По-тихо, Джес — прошепна той. — Не събуждай Тобаяс.

— Той спи като умрял — зашепна и Джесика. — Но Прудънс спи неспокойно.

— Няма ли да е възможно да си вземеш нещата и да се измъкнеш, без да я събудиш?

— Не знам. Какво става?

— Имаме нужда от помощта ти, Джес. Страхувам се, че онзи мъж е загубил много кръв. Трябва да дойдеш да му помогнеш. Имам разни медицински принадлежности, но с Елайъс не можахме да спрем кръвта му. Знам, че Мати те научи да лекуваш огнестрелни рани.

— Открили сте мъжа, по когото е стрелял Тобаяс? Открили сте Сторм.

— Така се казва, да. Поне така твърди Елайъс.

— Къде са конете?

— Синабър е все още в ограденото място за добитък. Ще трябва да го хванеш и оседлаеш. Знаеш, че не ме слуша.

— Чакай ме тук, Нед. Ще се опитам да си взема дрехите, без да събудя Прудънс.

Но очите на момичето се отвориха веднага, щом тя влезе в стаята.

— Шт — каза Джесика, преди да съобрази колко ненужно е това предупреждение. Поклати глава, седна на леглото и хвана ръката на Прудънс.

— Нед се върна. О, забравих, ти още не го познаваш. Той е мой приятел и остана с Елайъс. Познаваш Елайъс Джант, нали?

Очите й заискриха на лунната светлина и на лицето й се появи усмивка.

— Те дойдоха тук с мен, за да ви съобщят за Елоиз — шепнеше Джесика. — Когато брат ти ни каза, че е стрелял по Сторм, двамата отидоха да го търсят. Преди малко Нед ми каза, че са го намерили, но той е ранен и има нужда от помощ. Знам някои неща за огнестрелните рани и Нед настоява да им помогна.

Прудънс бързо седна в леглото и я сграбчи за раменете. Отново се опита да изрече нещо.

— П… П…

— Шт. Да, Прудънс, обещавам ти. Ще помогна на твоя Сторм. Поне ще направя каквото мога. Но сега трябва да ме пуснеш да си взема дрехите и да тръгна. Ще оставя бележка за брат ти на масата и ще пиша, че Нед и Елайъс не са могли да намерят Сторм. Ще… О, той вероятно няма да повярва, че Нед просто се е върнал посред нощ и веднага сме тръгнали за града, но нямам време да измисля по-добро извинение. Ще се видим утре сутринта в града, нали?

Прудънс я прегърна за миг, после скочи от леглото. Смъкна полата на Джесика от пирона, на който висеше, и й я подаде.

Когато тя се облече, момичето още веднъж протегна ръце към нея. Джесика я прегърна и притисна буза към нейната. Секунда по-късно се измъкна от вратата на спалнята с ботушите си в ръка. С облекчение въздъхна, когато вратата тихо се затвори зад нея.

* * *

— Ще можеш ли да го намериш оттук, Джес? — запита Нед. Бяха спрели на билото на един от ридовете, които бяха пресекли на идване.

— Разбира се. Почти сме на половината път до града, а аз винаги съм имала добра памет за терена, по който веднъж съм минала.

— Добре. В такъв случай тук се разделяме. Надявам се, че ще имаме достатъчно време да си свършим работата, докато е още тъмно.

— Сега е около полунощ, Нед. Но ще трябва да побързаш. Не знам как ще вземеш фургон, без някой от града да те забележи.

— Не се безпокоя за това, а как ще се върнем в града.

Нед смушка коня си и я остави сама в тъмнината.

Без да дочака да заглъхне тропотът на копитата, Джесика насочи Синабър надолу по хълма, като се осланяше на усета му да си подбира безопасен път. По-голямата част от трудния за нея минаване терен бе останал зад гърба им и сега тя нямаше защо да се страхува, че конят може да се спъне някъде в обраслата с трева долина, която пресичаха в момента. Не се сдържа да не погледне с благодарност към пълната луна.

Скоро в далечината заблестя светлинка. Когато наближиха, конят й наостри уши и спря, като обърна глава настрани.

— Джесика? Ти ли си?

— Спокойно, аз съм — отговори тя на все още невидимия Елайъс.

Той се измъкна иззад скалата, зад която се криеше.

— Предполагах, че си ти, но исках да бъда сигурен. Побързай, той е до огъня.

Минута по-късно Джесика коленичи до обвитата с одеяло фигура до огъня; трепна, когато разпозна лицето му, и сърцето й се сви. Нощта като че ли замря и с разбиране я обви заедно с мъжа пред нея в пашкул непроницаема тишина.

Сторм! Най-сетне можеше да прибави име към лицето, което упорито я преследваше в сънищата й. Сторм, приятелят на Елайъс, беше мъжът, запалил огън в кръвта й онази паметна нощ, преди да слязат в Бейкърс Вали. Сторм беше мъжът, който я бе спасил от гърмящата змия…

Смъртнобледото лице принадлежеше на мъжа, когото напразно се бе опитвала да забрави. Ръката й неволно погали бледата му буза. Почувства заплашителна студенина и замря, изпълнена с тревога.

„О, боже! — замоли се тя тихо. — Не допускай този прекрасен мъж да умре, моля те, божичко…“

В следващия миг дръпна виновно ръката си. Сторм! Сторм на Прудънс! Мъжът, когото Прудънс обичаше, независимо от омразата на брат й към него. Как можа да допусне да си спомня за чудото, което бе преживяла в ръцете на този мъж, когато той принадлежеше на бедното нямо момиче в онази малка стая там!

Лицето й се смръщи. А как той си бе разрешил да я държи така в ръцете си и да я целува по този начин, когато в живота му имаше друга жена?…

Гласът на Елайъс най-сетне достигна до нея.

— Трябва да побързаме, Джесика. Кръвта му ще изтече…

Стоеше зашеметена от болка и тревога. Когато се опомни, не се сдържа и протегна още веднъж ръка, за да докосне студената му буза. Прекара бавно пръсти през коприната на косата му, за да открие напълно лицето му. Когато отдръпна ръката си, се вгледа учудено в нея: между палеца и показалеца й имаше нещо лепкаво, което тя несъзнателно превърна в малко топче.

— Джесика — гласът на Елайъс най-сетне я върна в действителността.

Избърса бързо пръсти в блузата си и погледна Елайъс.

— Трябва да се извади куршумът. Къде е улучен?

— В рамото. Ето тук. Сега ще ти покажа.

Когато отметна одеялото, Джесика затаи дъх при вида на пропитата с кръв превръзка. Пръстите й трепереха, когато започна да я развързва.

— Такава рана не би трябвало да бъде опасна за живота — мърмореше Елайъс. — Опасно е кървенето. Ако не го спрем, с него е свършено.

— Куршумът е все още в рамото, затова кърви — гласът на Джесика трепереше. — Ако искаме да спрем кървенето, трябва на всяка цена да го извадим.

— Вадила ли си някога куршум?

— Не сама — призна тя. — Помагах на Мати веднъж, когато наш работник се простреля по невнимание. Господи, надявам се да си спомня как точно става това! Имаш ли нож, Елайъс?

— Да, но…

— Трябва да обгориш острието му на огъня. Може да ни се наложи да обгорим тъканта, когато извадим куршума.

— О, боже — простена Елайъс.

Джесика внимателно огледа възпалената, очертана с черно, дупка в рамото на Сторм. Сега кръвта течеше само на тънка струйка, но вероятно кръвотечението щеше да се усили, когато започне да вади куршума… Стомахът й се сви на топка. Надяваше се, че досега не е загубил прекалено много кръв.

— Има ли вода, Елайъс? Ще трябва и ведро.

— Да. Двамата с Нед го почистихме, но кръвта продължи да тече…

Тя се обърна и започна, да рови в чантата с медицински инструменти и лекарства.

— Ето я — подаде на Елайъс сондата за изтегляне на куршуми. — Постави я във водата и я извари.

Без да му обръща повече внимание, извади шишенце от чантата. Изсумтя гневно, когато усети лекотата му; вдигна го към огъня и установи, че е празно. Пусна го на земята и отново зарови, докато пръстите й напипаха друго шише. С усмивка измъкна кафява бутилка.

— Уиски! И то ще свърши работа. Добре, че е в безсъзнание.

Но в момента, в който изля малко уиски върху раната, Сторм се сгърчи и простена високо. Черни, изпълнени с болка, очи се втренчиха в Джесика. Прехапа долната си устна с бели, равни зъби, опитвайки се да задуши стоновете си.

— Сторм, съжалявам — прошепна тя и постави ръка на бузата му. — Куршумът е все още в рамото ти. Налага се да дезинфекцираме раната, преди да го извадим.

Сторм сложи ръка върху нейната.

— Хубаво момиче — прошепна той едва чуто. — Ти ли си? Или си само призрак?

Джесика се засмя тихичко. Удоволствието, което потече през тялото й само от лекото му докосване, я разтърси до дъно. Как бе възможно да се поддава на подобни усещания само от допира на мъж, който лежи пред нея ранен — може би дори умиращ?

— Предполага се, че ти си призракът, Сторм. Спомняш ли си?

— Спомням си, хубаво момиче. Сигурно си от света на живите… Едва ли ще се озова на небесата, ако съм мъртъв…

— Не говори така. — Елайъс коленичи до тях.

— Познавате ли се? — запита той учудено.

— Познаваме ли се, хубаво момиче? — черните му очи останаха хванати в меката сребриста паяжина на непреодолимото привличане между тях. — Ти, изглежда, си открила моето име… Не трябва ли да науча твоето? — попита той, въпреки че го знаеше много добре.

— Джесика… Джесика Калагън.

— Джесика.

До този миг никой никога не бе произнасял името й с толкова нежност.

— Надявам се, че не те наричат Джес — продължи Сторм. — Това обръщение изобщо не подхожда на моето хубаво момиче.

Тя се засмя разтреперана и освободи ръката си.

— Понякога ме наричат и така. И понякога Джес ми подхожда напълно. А сега не говори, пести силите си. Това, което ни предстои, няма да бъде лесно за нито един от нас.

— Ще си пестя силите, Джесика… Но не мога да обещая да не мърдам, когато започнеш да дълбаеш за този проклет куршум. Подай ми някакъв къс дърво да стискам между зъбите си.

Елайъс му подаде подходящо парче дърво, като хвърли поглед на огъня.

— Водата ври — каза той на Джесика.

Тя спря ръката на Сторм, който се канеше да постави дървото в устата си.

— Почакай малко — вдигна бутилката с уиски. — По-добре ще бъде да пиеш първо малко уиски.

Когато той не успя да повдигне глава, Джесика пъхна ръка под врата му, за да го подкрепи. Отговори с усмивка на благодарността в очите му и се премести така, че да може да подпре главата му на гърдите си. Поднесе внимателно бутилката към устните му.

— Имаш ли нужда от помощ, Джесика? — запита Елайъс.

— Не. Ще се справя и сама.

Господи, искаше й се да стоят така с часове. Докато го придържаше близо до себе си, я изпълваше сладко, силно, необяснимо чувство… Трябваше да тръсне глава, за да се опомни. Отново вдигна бутилката и настоя той да поеме поне още една глътка.

Сторм изпълни желанието й и се отпусна напълно в ръцете й. Джесика остави бутилката и внимателно го положи на одеялото. Отмести леко черна къдрица, за да открие лицето му и погледна Елайъс.

— Отново загуби съзнание. Така ще му бъде по-лесно.

— Не — прошепна Сторм. — Не съм припаднал, само съм много слаб… Прави, каквото трябва да се направи…

Тя кимна и отново започна да рови в медицинската чанта. Измъкна чисти превръзки и щипци. С тях извади сондата от врялата вода.

Постави я върху парче чист плат, за да се охлади.

— Искаш ли още уиски?

Той само поклати глава и скръцна със зъби, за да заглуши болката, която го преряза при това движение.

Джесика събра сили и вдигна сондата, но тя бе още твърде гореща и се наложи отново да я остави върху чистите превръзки. Обви бързо дръжката с една от превръзките и, прехапала устни, се наведе над раната му.

След десетина минути, които й се сториха като час, тя се изправи и погледна изненадано Сторм. Очите му, макар и замъглени от болката, бяха широко отворени и пламъците от огъня се отразяваха в абаносовите им дълбини. Той извади бавно парчето дърво от устата си и го задържа в ръка.

— Ще обгаряш ли раната? — запита той с учудващо спокоен глас.

— Не — тръсна тя къдрици. — Като че ли не кърви много. Смятам, че ще мога да спра напълно кървенето със стегната превръзка.

— Чудесно — Сторм хвърли пръчката настрана. — Тогава не се бави. Ще трябва да се махам оттук.

— Ти не можеш да яздиш в това състояние!

— Налага се — отговори той сухо.

— Прав е, Джесика — обади се Елайъс. — Ако не язди поне част от пътя, никога няма да успеем да влезем в града преди съмване.

— Няма да идвам в града!

— Нямаш голям избор, приятелю — каза строго Елайъс. — Няма да те оставя тук ранен и сам. Айдалий жив ще ме одере.

— Не трябва да се връщам в града…

— Знаеш много добре, че никой няма да ни забележи, когато те внесем при нас, Сторм. Стига сме говорили — трябва да тръгваме. Джесика, да го държа ли, докато го превързваш?

— Да. Не съм сигурна дали ездата в това състояние няма да го убие.

— Той е много по-издръжлив, отколкото си мислиш — каза загадъчно Елайъс. — Трябва да бъде, няма друг избор.

След няколко минути Сторм доказа, че той говори истината. Вярно, стъпи на крака с помощта на двамата и Джесика си мислеше, че никога няма да успеят да го качат на коня, ако петнистият му жребец не бе така добре дресиран. Той веднага изпълни командата му да коленичи на предните си крака. Сторм се облегна на шията му и облекчи Елайъс, който успя да го настани на седлото.

— По-добре ще бъде да ми вържеш краката — едва прошепна Сторм, разтърсен от нетърпима болка. — Не мога да обещая, че няма да загубя съзнание.

Елайъс върза краката му към седлото, а Джесика разхвърли главните и угаси огъня с остатъка от водата. Няколко минути по-късно тримата потеглиха към Бейкърс Вали.

През следващия час и половина на два пъти вика на помощ Елайъс, който яздеше пред тях. Когато Сторм опасно се накланяше напред или встрани, в желанието си да го подкрепи тя смушкваше Синабър към него, без да съобрази, че жребецът му приема приближаването на нейния като предизвикателство. Но явно нямаше нищо против кобилата на Елайъс и само на него разрешаваше да подкрепя господаря му. Накрая Джесика му предложи да се прехвърли зад Сторм, за да го крепи.

— Не може… — скърцаше със зъби от болка Сторм. — Не може… конят няма да приеме двама души…

— Остана ли малко уиски, Джесика? — запита Елайъс.

Тя измъкна бутилката от медицинската чанта и му я подаде. Сторм с мъка освободи вкопчената си в седлото ръка и отпи от уискито. Отдъхна за миг и повторно надигна бутилката.

— Внимавай какво правиш, драги — предупреди го Елайъс. — Както надигаш тази бутилка, ще се залюлееш от нещо друго.

Конят на Сторм внезапно метна глава назад и Елайъс едва успя да хване бутилката, която раненият изпусна, за да се хване инстинктивно за седлото.

— Някой идва — прошепна Джесика уплашено. Никой не трябваше да ги види, докато се промъкват в града.

— Шт… — вдигна ръка Елайъс. — Слушай.

Джесика погледна напред между наострените уши на Синабър. До ушите й достигна леко дрънколене и скърцане на колела по неравен терен.

— Нед! Това трябва да е Нед.

— Вероятно — съгласи се Елайъс. — Но вие двамата стойте тук, докато проверя за всеки случай.

Веднага щом той изчезна, главата на Сторм клюмна върху врата на коня. Джесика скочи от Синабър и предпазливо се приближи до петнистия жребец. Той не реагира и тя се опита да повдигне главата му.

— Сторм, Сторм, остана още съвсем малко. Сигурна съм, че е Нед. Съвземи се.

Той отвори очи и с усилие сложи ръка на главата й.

— Хубаво момиче. Това име ми харесва почти колкото Джесика…

Хълцукна високо и Джесика едва сдържа смеха си.

— Шт. Не трябва да вдигаме шум — може и да не е Нед…

Ръката й неволно погали тъмната му коса… Как е възможно мъж да има такава чудесна, мека, гъста коса? И как ли ще я чувства под добре насапунисаните си ръце, докато я мие?…

Стресна се от още едно звучно изхълцукване.

— Сторм. Шт. Престани!

— Н-не знам как да го направя — провлече той с отпусната глава върху гривата на коня. — Т-трябва да… задържа дъха си…

— Задръж го, щом трябва.

— И-имам нужда от… от помощ — плетеше език той. — П-помогни ми… хубаво момиче…

Джесика знаеше много добре какво има предвид. В края на краищата трябваше да го укроти, нали? Отметна леко назад глава и разреши на устните му да покрият нейните…

Целувката му преливаше от топла нежност. Силата на копнежа му стопли сърцето й, събуди в нея желание за близост… Ръката му бавно галеше тъмните й къдрици, зовеше я… Откъснаха устни само за миг, за да ги слеят отново в жадна целувка…

Този път между тях не искреше огнена страст — люлееше ги само топлата, ласкава вълна на нежността… На Джесика й се искаше да облекчи не само болката от раната му, но и да прогони сенките, които така често помрачаваха очите му… В същото време тя не устоя на желанието да го докосва и ръката й започна да гали бузата му…

Шумът от колелата на приближаващия се фургон ги върна на земята, но Сторм я притегли към себе си и я целуна жадно още веднъж, преди да отпусне отново глава върху гривата на коня си.

Джесика тревожно стисна ръката му.

— Сторм. Сторм! — отстъпи от жребеца и извика към приближаващия се фургон: — Побързайте! Моля те, Нед. Той пак припадна.

С усилие настаниха Сторм във фургона. Джесика върза Синабър отзад и се качи при ранения.

— Добра идея, Джес — поклати доволно глава Нед. — Може да дойде в съзнание и да има нужда от теб. Няма да му бъде лесно: пружините под тази бричка едва държат. Нямах време да ги проверя — просто грабнах каквото ми попадна от конюшнята за даване на коне и фургони под наем и впрегнах първите два коня, които ми се изпречиха.

— О, Нед. А ако те арестуват за кражба на коне, когато ги върнеш?

— Оставих бележка и петдоларова златна монета на масата им, но се надявам да успея да върна и фургона, и конете преди разсъмване. Все пак съобразих, че нещо може да се счупи и оставих парите, за да не помислят, че съм ги откраднал. Ще измисля нещо, ако не успеем да се върнем навреме.

— Да не се бавим повече! — Джесика се настани до главата на Сторм и я премести внимателно на скута си. — Има още около два часа до зазоряване, но не се знае дали нещо няма да ни задържи.

Лошите й предчувствия не се сбъднаха — пътуването мина сравнително гладко. Елайъс яздеше напред и подбираше най-лекия път, а Нед внимателно заобикаляше неравностите, ясно очертани от светлината на пълната луна.

Въпреки старанието им попаднаха в една доста голяма дупка, фургонът подскочи, Сторм простена и отвори очи.

Джесика бързо опипа превръзката на рамото му и с облекчение установи, че няма признаци на кървене. Вдигна бутилката уиски, която Елиът бе оставил до нея, и повдигна главата на Сторм, за да може да поеме още една глътка.

Но много бързо съжали за това. Той започна да й пее неразбираемо за небеса, хубава жена, огнище… Деца? Припя ли нещо за деца?

Фургонът спря и Джесика подаде глава навън. Огледа се и се намръщи озадачено. Бяха на скалистата част от пътеката, където я нападна змията. Защо Нед спря толкова далеко от града?