Включено в книгата
Оригинално заглавие
Montana surrender, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Глава четиринадесета

Когато първата буца пръст изтрака върху дървения ковчег, Джесика стегна ръката си около кръста на Прудънс и метна пелерината си върху двете — валеше силен дъжд… „Плачат дори небесата“ — помисли си тя. Прудънс ридаеше тихичко, заровила лице във врата й.

Рони вдигна глава и се приближи до Джесика.

— Защо вие двете не дойдете в хотела при мен и Бъстър? — предложи тя с тих глас.

Прудънс се притисна до Джесика и поклати глава срещу рамото й.

— Ще дойдем след малко, Рони — отговори Джесика. — Ще остана с Прудънс, докато тя реши да си тръгне.

— Не се бавете. Нищо повече не можете да направите тук и няма смисъл и двете да настинете — хвана Бъстър под ръка и двете облечени в черно фигури се отдалечиха.

Джесика погледна Тобаяс, който стоеше на другия край на гроба. Той бе единственият друг опечален, който все още беше край незасипания гроб на Елоиз… Стоеше там с наведена глава и шапка в ръка; дъждът се изливаше върху него, смесваше се със сълзите му…

Прудънс неочаквано се дръпна и измъкна букет цветя. Обърна се и се вгледа в прясно изкопаната дупка. Дори гробарят, който бързаше да я запълни и да се скрие от дъжда, замря, когато младата жена пристъпи към гроба.

Тя пусна цветята върху все още непокрития ковчег и решително изправи рамене. Погледна брат си и протегна ръка към него над зеещата в земята дупка.

Той срещна очите й и поклати глава.

— Тръгвай, сестричко… Върви в хотела. Ще дойда след малко…

Тя задържа за миг поглед върху него, обърна се и хвана Джесика за ръка. Тръгнаха си мълчаливо и оставиха Тобаяс да се сбогува с Елоиз…

Джесика спря пред хотела, но Прудънс стисна ръката й и я повлече напред. Последва я неохотно.

— Прудънс — започна тя, когато младата жена ускори крачките си. — Брат ти каза да го чакаш в хотела.

Прудънс поклати покритата си глава. Пусна ръката й и сама закрачи бързо напред.

Джесика забърза след нея и я настигна до вратата на кръчмата, но Прудънс само я погледна и продължи решително напред. Минута по-късно Джесика с ужас разбра, че се е насочила към къщата на Айдалий.

— Прудънс, не! — извика и затича след нея. Подхлъзна се в калта и докато успее да се задържи, я видя да изкачва стъпалата към къщата.

— О, мили боже — простена тя. — Тобаяс ще я убие.

Но си каза, че смелостта й заслужава уважение. Вратата се отвори и Айдалий извика от радост. Тя прегърна Прудънс, придърпа я бързо вътре и задържа вратата отворена за Джесика. Тя се спря за миг да свали пелерината си и да я изтръска от дъжда. В същия миг дочуха бързи стъпки по стълбите към спалнята на горния етаж. Двете жени се спуснаха към тях, мократа пелерина падна и остана на пода…

— Прудънс, спри! — извика Айдалий, вдигна пол и те си и се втурна след нея.

Тя се спря на площадката и ги изчака. Но когато Айдалий я хвана за ръка, се дръпна и я погледна решително в очите.

— Ссс… Ссс…

Джесика срещна озадачения поглед на Айдалий.

— Изглежда, знае, че той е тук. Не мисля, че ще си тръгне, без да го види.

— За кого говориш?

— За Сторм — отговори Джесика. Обърна се към Прудънс и тихо каза. — Да, той е тук. Но никой друг не знае и ако брат ти разбере, веднага ще изпрати шерифа.

Тя покри устата си с ръка и поклати глава. Кафявите й очи я гледаха с настоятелна молба. Джесика кимна бавно.

— Добре, но трябва да бъдем много внимателни, да не събудим другите….ъ-ъ… гости на Айдалий.

От погледа й разбра, че младата жена знае точно какви са гостите в тази къщата. Прудънс се загледа във вратата зад Джесика.

— Той е на другия етаж. Хайде, Айдалий! — Джесика закрачи бързо към стълбата в края на коридора. — Винаги можем да кажем на Тобаяс, че е дошла тук да се види с тебе.

— О, той ще дойде, бъди сигурна — измърмори Айдалий, но тръгна след тях. — Той ще знае къде да я търси, когато не я открие в хотела.

— Ако побързаме, може и да успеем да си спестим неприятностите с него — подхвърли Джесика през рамо, докато изкачваха последните стъпала на стълбата към най-горния етаж. Спря се пред вратата на спалнята и се обърна към Прудънс. — Можеш да останеш при него само за минутка, знаеш това, нали? Не трябва да те намерят тук — ще бъде много опасно за Сторм.

Тя кимна и Джесика отвори вратата. Намериха го седнал в леглото — опитваше се да облече над превързаното си рамо изпраната си карирана риза.

— Какво правиш? — възкликна изумено Джесика, но Прудънс я отстрани, изтича и се хвърли в протегнатите му ръце.

Сторм я притисна силно към себе си. Лицето му се сви от болка, когато тя обгърна врата му с ръце и притисна лице в раненото му рамо, но вдигна ръка и загали косата й.

— Шшшт, скъпа — чу тихия му глас Джесика. — Всичко е наред. Нищо ми няма.

Тя се притисна още миг към него, после се изправи. Пред учудените погледи на Джесика и Айдалий, тя бързо закриви странно пръсти, загледана в лицето на Сторм.

Сторм протегна ръка и хвана ръцете й.

— Чудесно. Чудесно, скъпа! Ти се учиш много бързо.

Прудънс издърпа ръцете си и направи още няколко безсмислени за Джесика и Айдалий движения. Той й отговори с кимване и Прудънс постави ръка върху сърцето си. После се наведе и го целуна по бузата.

— И аз те обичам, скъпа — тихо каза Сторм. Обърна я нежно към Айдалий и Джесика. — Но сега трябва да си отиваш.

Прудънс посочи към вратата на спалнята и кимна.

— Тя е готова да си тръгне, Айди — обясни им Сторм, когато забеляза, че и двете жени я гледаха неразбиращо. — Хайде — подтикна ги той, когато усети колебанието им. — Изведете я оттук.

Прудънс сви нетърпеливо рамене и хвана Джесика за ръка. Затегли я към вратата и без да го погледне, заслиза по стълбите.

Джесика метна мократа пелерина на раменете си и бързо напусна къщата след Прудънс. Продължаваше да вали, макар и не така силно, и двете покриха главите си. Докато внимателно подбираха пътя си, Джесика поглеждаше Прудънс, но не можа да види лицето й, скрито от качулката. Думите на едностранния кратък разговор в спалнята на Айдалий отекваха в главата й…

Нед ги посрещна пред хотела и им отвори вратата.

— И двете сте вир-вода. Да влезем и да си поръчаме нещо топло за пиене.

Прудънс се дръпна от Джесика във фоайето и поклати глава, като поглеждаше Нед с подозрение.

— Прудънс, Нед ми е приятел, говорих ти за него, помниш ли? Не трябва да се страхуваш от него.

Тя кимна неохотно, но отново поклати глава, когато Джесика протегна към нея ръка. Пристъпи към стълбата и посочи нагоре.

— Добре. Върви в стаята си. Ще се опитам да те видя отново, преди да напуснеш града.

Проследи със замислен поглед младата жена, която пресече фоайето и изчезна нагоре по стълбите. В главата й се въртяха безброй въпроси. Вратата зад тях отново се отвори и в хотела влезе Тобаяс. Той кимна на Джесика, но не обърна никакво внимание на Нед.

— Благодаря ви, че дойдохте, госпожице Калагън — каза той учтиво. — Благодаря и за вниманието ви към Прудънс.

— Тя ви чака в стаята си.

— Както трябва да бъде. Небето се изчиства и ще можем да си тръгнем след половин час.

— Двамата с Нед ще си поръчаме нещо топло за пиене. Бих искала да се сбогувам с Прудънс, преди да тръгнете.

— Ако сте все още тук, ще се отбием при вас на излизане — Тобаяс се обърна и пресече фоайето с глава, наведена от тежестта на скръбта си.

— Бедният човек! — въздъхна Джесика.

— По дяволите, Джес! — възкликна Нед, хвана я за ръка и я поведе към ресторанта на хотела. — Този беден човек, както го нарече, няма да се почувства щастлив, докато не види Сторм да се люлее обесен.

Джесика се отпусна на стола, който той изтегли за нея и отметна пелерината, като я остави да виси на облегалката на стола. Нед седна срещу нея, като несъзнателно масажираше куция си крак.

— Този дъжд не се отразява добре на крака ти, нали, Нед?

— Не, наистина — призна си Нед. — Но ще се справя.

Тя се наведе към него и напрегнато прошепна:

— Кога най-сетне ще ми кажеш какво точно става тук?

Той се облегна на стола си и я погледна открито в очите.

— Когато самият аз се ориентирам в нещата. Днес следобед ще върна мъжете вкъщи — в магазина ги чакат още запаси, за които съм платил. Не са ни нужни, докато търсим това злато. Мислех си дали да се опитам да те накарам да се върнеш с тях, но много бързо се отказах от тази идея. Щеше да се наложи сигурно да те вържа на седлото и коремът ти щеше да стане само на рани, докато пристигнете вкъщи. А и по-голяма част от хората ти вероятно ще се разбягат, преди да се приберете — освен ако ти вържем и устата.

Джесика не можа да задържи смеха си. Трябва да му се разсърди само за това, че е обмислял възможността да я подложи на такова унижение — има късмет, че се бе отказал навреме от плановете си. Но беше прав, разбира се. Тя вероятно щеше да прогони всичките си хора с острия си език.

— Има едно нещо, което би трябвало да знаеш, Джесика — подхвърли тихо Нед.

Усмивката й замръзна и тя се вгледа напрегнато в лицето му.

— Какво си направил? — в гласа й ясно звънна предупреждение.

— Предполагам, че вече всичко е приключено. Изпратих на Мати телеграма да действа, но и без моята телеграма тя сигурно вече е била в банката. Вероятно е взела със себе си и онзи адвокат с модните панталони, както и онова пълномощно, което подписа преди тръгване — за всеки случай, нали разбираш.

— Нед, не мога да допусна двамата с Мати да си харчите спестяванията за изплащане на вноските по ипотеката ми! Няма да ти разреша това! Подписах онова пълномощно, в случай че стане нещо в мое отсъствие.

— О, не мисля, че Мати е имала нужда от него, Джес. Тя ще осведоми целия град, ако Олсън случайно откаже вноска по ипотеката ти. Сега имаш на разположение още три месеца до следващата вноска. Вероятно са ни останали достатъчно пари да посрещнем и нея. Ние имаме солидни спестявания. Татко ти се погрижи добре за нас.

— Нед, но ти ще имаш нужда от тези пари на стари години! Не можеш да работиш вечно. Кракът ти… И аз няма да приема пари от тебе!

— Имаш гордостта на баща си, Калагъновата гордост — кимна одобрително той. — А от време на време вършиш някои неща, които ми напомнят за Пийт Ръсел. Сигурно всички онези разговори между вас двамата не са отминали без следа.

— Нед…

Той продължи, без да й обърне внимание.

— Разказвал ли съм ти някога как окуцях? Беше съвсем малка тогава, едва бе проходила. Няма начин да си спомняш. И аз бях много по-млад и достатъчно буен, за да ми се иска да се изтъквам. Тогава в ранчото имаше бик, който успяваше да ни избяга всяка есен и си оставаше на свобода. Татко ти искаше да го хванем или да го застреляме — нямаше как да предпазим кравите от него, а телетата му не струваха…

Рони постави каничка с кафе и две чаши на масата.

— Прудънс добре ли е? — запита тя.

Джесика примига няколко пъти, докато осъзнае въпроса й.

— А… о, да, Рони, добре е. Двамата с Тобаяс си заминават след малко.

— Ще искате ли още нещо към кафето? — запита ги Рони.

— Не, благодаря — отговори Нед. — Поне не точно сега.

Рони се отдалечи и Джесика го погледна озадачено.

— Не разбирам какво искаш да кажеш…

Той продължи разказа си от там, където го бе прекъснал.

— Тази есен чичо ти Пийт беше в ранчото. Задържа се малко по-дълго от обикновено, преди да се отправи да залага капани в планините. Понякога дори си идваше за Коледа. Спомняш ли си?

— Да, спомням си.

Наля кафе в чашите им и отпи от своята.

— Същата есен реших да си опитам късмета с този бик. Пийт заяви, че му се иска да дойде с мене — борбата с бика му напомняло лов на мечки гризли. Оставихме другите да жигосват телетата и се отправихме към хълмовете… Бикът е силно и свирепо животно, Джес — Нед побутна чашата й към нея. — Пий си кафето — изстива… Даа, те са трудни животни… Освен това са и хитри — нямат избор — трябва да бъдат хитри, за да запазят живота си при суровите условия в ранчото… Но тогава си въобразявах, че и аз съм хитър и силен… Както и да е. Намерихме следите на бика и се разделихме в две посоки. Бях толкова лекомислен и главозамаян, че исках сам да се справя с него и нарочно поех по по-пресните следи, а отпратих Пийт по старите. Оказа се, че не съм сбъркал — те наистина бяха пресни — въздъхна той. — Предполагам, че и Пийт е знаел кои са пресните следи, защото, когато онзи бик изскочи внезапно от храсталака и се втурна срещу коня ми, той беше точно зад мен. Конят ми отскочи настрана и Пийт не можа да стреля. В този миг бикът заби рог в крака ми и ме хвърли от седлото… Усетих дъха му върху лицето си точно преди изстрела на Пийт. Бикът изсумтя, подви колене и падна с глава върху гърдите ми. Само секунда закъснение и той щеше да забие рогата си в мене.

— О, господи, Нед!…

— Дължа на Пийт живота си, Джес. Все още съм му длъжник. Не съм имал шанс да се разплатя.

— Заради това ли дойде с мен за златото?

— Да, отначало. Но сега…

— Госпожице Калагън! Не съм ли късметлия? Още щом слънцето се показа иззад облаците, разбрах, че ще ми провърви!

Погледна леко смръщена нагоре. Слава богу, не е Харлин Бейкър! Лицето й се отпусна, когато видя Дейвид до стола си. Колко много си приличаха братята — дори гласовете им бяха почти еднакви.

— Здравей, Дейвид — възкликна тя с усмивка.

— Радвам се, че си все още в града.

— Седни при нас, Дейвид — покани го Нед.

— Благодаря — той седна и придърпа леко стола си към този на Джесика. — Кажи ми! Сърцето ми не може да издържи на това напрежение. Реши ли да останеш в нашия град?

— Не — отговори тя със смях. — Не можем да останем тук. Трябва да…

Дейвид хвана ръката й и я погледна в очите.

— Сладка Джесика, кажи ми, че онова, което брат ми каза тази сутрин, е лъжа. Кажи ми, че не си в онова ужасно място.

Джесика се вцепени и бързо издърпа ръката си от неговата.

— Айдалий е моя приятелка, Дейвид. Няма да ти разреша да говориш така за нея.

— Извинявай, Джесика, но и аз искам да бъда твой приятел. А е повече от сигурно, че онова място не е за тебе.

— Няма значение. Ние отседнахме там само за погребението на Елоиз. Веднага щом си вземем довиждане с Тобаяс и Прудънс, ще се върнем на пътя си.

Дейвид се изправи.

— О, да, погребението… Толкова тъжно. Но моля те, остани още някой ден! Поне ми разреши да те поканя на вечеря. В края на краищата това може да се окаже последният ми шанс да те видя и да бъда с тебе.

— Съжалявам, Дейвид, но тази вечер едва ли ще бъда тук.

Той погледна към вратата и сви рамене.

— Вероятно ще трябва да проверя по-късно — може да промениш случайно решението си. Харлин ме вика за нещо и трябва да тръгвам. Довиждане.

— Сбогом, Дейвид — каза тя и се обърна към Нед, веднага забравила за Дейвид. — Какво друго искаше да ми кажеш, Нед?

— По-късно, Джес. Идват Тобаяс и Прудънс.

* * *

Джесика и Нед вървяха по широкия тротоар към къщата на Айдалий. Тя проследи с поглед Тобаяс и Прудънс, докато конете им не изчезнаха зад последната кръчма в края на града.

Когато минаха край смесения магазин, забеляза едра жена с вид на матрона. Не бе изненадана, когато жената изсумтя презрително и притегна шала си около раменете, вместо да отговори на поздрава й. Джесика вдигна предизвикателно брадичка и й отговори с още по-високо изсумтяване. Нед се закикоти до нея.

— Знаеш какво си говорят, Джес — каза й той със смях. — Имената на благовъзпитаните жени не се свързват с публични домове и кръчми.

— Аз съм благовъзпитана жена — заяви Джесика и решително тръсна къдриците си. — И ще се свързвам, с когото поискам!

— Дръж се здраво за този твой кураж, Джесика Калагън — кимна одобрително той. — Имам чувството, че е възможно много скоро да имаме нужда от него.

Пред стъпалата към къщата на Айдалий тя го накара да се спре.

— Не сме довършили разговора си, Нед.

— Хайде, Джес — хвана я за ръка и ласкаво, но твърдо я насочи към стъпалата. — Трябва да задам някой и друг въпрос, преди да се заема с нещо, което може да не се окаже моя работа. А трябва и да побързаме да изведем Сторм оттук, преди на шерифа да му хрумне да се върне и да погледне малко по-обстойно под онова легло.

— О — наведе глава, за да скрие пламналите си бузи. — Не знаех, че си чул представлението ми.

— Чух всяка дума. Всяка дума.

Джесика бързо се обърна, щом прекрачиха прага.

— Нед! Какво каза току-що? Смяташ да продължаваш да помагаш на Сторм?

Той сви рамене и се загледа някъде над главата й.

— Намислил съм нещо. Изглежда Джедидая е изчезнал нанякъде — отдавна не съм го виждал наоколо… Идеята ми е, когато Сторм се оправи, да го помолим да ни помогне. След като е от този край, той ще може вероятно да ни заведе до блатото толкова бързо и успешно, колкото и Джедидая.

— Да, прав си. И когато го открием, ще можем да му заплатим за услугата. Но, Нед, мислиш ли, че той ще се съгласи да направи това? В края на краищата, не забравяй, че го преследват. И… ако ни хванат с него…

— Това наистина ли те безпокои, Джес? Ако е така, винаги можеш да хванеш влака за Уайоминг.

— Никога! — тропна с крак Джесика. Пред себе си виждаше само младия мъж в голямото легло с балдахин в спалнята на Айдалий. През целия ден не бе престанала да мисли за тъмните му очи и тази вечна болка в тях. Усети, че се изчервява и извърна глава, за да прикрие смущението си от Нед. Боже мой, само преди час трябваше да забие нокти в дланите си, за да не се втурне да издърпа Прудънс от ръцете на Сторм!…

Не успя да скрие чувствата си от Нед. Той поклати мълчаливо глава, хвана я за ръката и я побутна към стълбите.

— Защо не се качиш горе да провериш как е нашият бъдещ водач, Джес? Чакай ме там. Ако искаме да осъществим плана си, ще трябва да уредя още някои неща. Ще се върна късно през нощта или призори, за да взема и двама ви. Имам да говоря нещо с Елайъс и засега ще изчезна оттук.

— Нед, моля те, бъди внимателен!

— Обещавам, Джес, не се тревожи.

* * *

Часове по-късно Джесика нетърпеливо крачеше напред-назад в стаята на Айдалий. Беше слизала вече по тайната стълба да провери конете. Те бяха готови за път, но бяха неспокойни от принудителното бездействие. Дори бе проверила кожената си торба, за да се увери, че картата на чичо Пийт е на мястото си, скрита под подплатата й. Пръстите й се спряха за миг върху изтърканата кожа, преди да я натика отново навътре и да затегне торбата към седлото.

Погледна към леглото, където Сторм лежеше напълно облечен и също готов за път. Стаята се осветяваше само от треперливата светлина на огъня в огнището.

Едва когато нахрани Сторм и той заспа, Айдалий призна на Джесика, че е сложила приспивателно в храната му. Следобед той бе отказал да лежи, бе обикалял нервно стаята и заплашвал, че ще си тръгне сам. Джесика бе изумена от бързината, с която се бе възстановил. Той изглеждаше съвсем добре, въпреки че все още позалиташе. Айдалий й каза, че накрая решила да осигури почивка на Сторм, за да може да издържи продължителната нощна езда, която им предстоеше.

Джесика се приближи до вратата на стаята и я отвори. От долния етаж се понесе женски смях, затръшна се врата и смехът заглъхна. Усмихна се. Публичният дом на Айдалий работеше с пълна пара. Ако остане още някой и друг ден тук, всички в града с право щяха да бъдат изпълнени със съмнения за нея…

Стори й се, че чува стъпки по стълбата към третия етаж и смръщи лице. Сигурно греши. Айдалий я беше уверила, че никой не се качва тук без нейно разрешение. Затвори тихо вратата, обърна се и се вгледа замислено в колебливия танц на пламъците.

Колко ли време ще бъде нужно на Нед да дойде да ги вземе? Трябва да е планирал всичко това много отдавна, предположи тя. Лесно ще вземат запасите, от които се нуждаят, без да събудят подозрение. Той ще каже на продавача, че вземат допълнителна храна за техните мъже. Но все пак — колко време му бе нужно да отиде до лагера и да освободи мъжете? Планът му включваше ли и нещо друго, което би могло да го забави допълнително?

Сви рамене и хвърли още един пън в огнището. Дните тук бяха горещи, но през нощта ставаше студено. Айдалий бе й показала как да затопли стаята, като използва предназначената за това тръба, но Джесика предпочете топлината на огнището.

Мислите й отново я върнаха към Нед и Сторм. Никога не бе очаквала от Нед да се привърже така бързо към друг човек. Новите работници, които наемаше в ранчото, трябваше да спечелят уважението му или да си ходят. Той не беше лесен човек. Хвърли отново поглед към леглото. Не бе имала време да помисли за своите чувства към Сторм. Знаеше, че той не е изнасилил Прудънс и не е извършил нито едно престъпление в живота си. Каквато и да е историята му, той не би могъл да има такива добри приятели като Айдалий и Елайъс, ако наистина бе виновен за нещо, каквото и да било то.

А Прудънс го обичаше, независимо от омразата на брат си към него. Прудънс! Винаги Прудънс! Наведе тъжно глава. Той бе любимият на Прудънс. Копнежът в сърцето й — тя да бъде жената в ръцете му — бе без значение… Нямаше значение и горещото й желание да бъде онази жена, която един ден ще прогони болката от очите му… Нямаше значение, че за пръв път в живота си тя знаеше какво означава любовта без задръжки към един мъж… Колко бързо стана всичко… Чувствата й към него бяха пламнали, преди още да научи името му… Страстта, която я изгаряше всеки път, когато ръцете му я докосваха, изглеждаше естествена част от любовта й към него… Онова силно притегляне, което почувства още през паметната нощ на първата им среща, бе й прошепнало, че това е мъжът, за когото Мати често й говореше, мъжът, който един ден трябваше да навлезе в живота й…

На вратата на стаята се почука. Нед. Най-сетне идва да ги вземе. Изтича към вратата и я отвори, без да се запита, защо той идва през вратата на спалнята, а не през тайния изход…