Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Montana surrender, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2009)
Разпознаване и корекция
asayva (2017)

Издание:

Автор: Трейна Симънс

Заглавие: Отдаване в Монтана

Преводач: Благовеста Дончева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Калпазанов“; Kalpazanov

Град на издателя: Габрово

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Полиграфия“ АД

Излязла от печат: март 1994 г.

Редактор: Лилия Анастасова

Технически редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Марияна Авдеева

ISBN: 954-17-0026-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5997

История

  1. — Добавяне

Глава седма

Въпреки уверенията на Бъстър, че Нед е вече в стаята си, мъртва тишина отговори на нетърпеливото й потропване по вратата му. Джесика почука малко по-силно и този път чу изскърцването на леглото и приглушения глас на Нед.

— И-идвам. Чакай малко… — след малко той отвори вратата, олюлявайки се. Блъсна я миризма на евтино уиски…

— О, Нед — въздъхна Джесика. — Какво ще каже Мати?

— А, Мати… Ние няма да й казваме, а, Джес? — Намигна й и изкриви устни в подобие на хитра усмивка.

Джесика избухна в смях.

— Е, наистина не е нужно да й казваме… Но ти ме изненадваш — никога не съм те виждала да пиеш повече от чаша или две.

— Така си е, Джес. Но открих, че има поне един приятелски настроен човек в този противен град… Заговорихме се и така и не разбрахме как се освинихме…

— Мога да си представя и уискито, което този мил човек е изпил за твоя сметка.

— Сигурно си права, Джес — съгласи се той с ново намигване.

— Кой беше този приятен човечец, Нед? — Почеса се озадачено по главата.

— К’во да ти кажа, май не го попитах за името му. Но наистина беше много приятен.

— Вероятно, след като си могъл да пиеш повече от два часа с него, без да научиш дори името му… — сухо каза Джесика. — Мислиш ли, че ще можеш да слезеш долу за вечеря, докато се преоблека? Или да помоля Елоиз да ти донесе първо малко кафе?

— Няма нужда, Джес. Ще се наплискам с вода и съм готов.

— И няма да е зле да си смениш ризата, ако имаш друга тук. Тази вони ужасно.

Затвори вратата на стаята му, поклати глава, усмихна се и се отправи към стаята си. Обичаше твърде много Нед, за да му се сърди за няколко часа удоволствие след дългия, труден път, който бяха изминали.

В стаята си Джесика се приближи до легена с вода за миене, поставен нарочно близо до прозореца, за да се топли от следобедното слънце. Смъкна щорите, разкопча блузата си, намокри кърпата и изтри праха от лицето си.

Тя не бе така мека, както й харесваше — дори подразни кожата на лицето й като мустаци на мъж… Прекара я по врата и по гърдите си.

Студената влажна кърпа я накара да дойде на себе си след няколко минути. Джесика трепна и я потопи обратно във водата, за да я постопли. Изцеди я и замря над легена, втренчила се в образуваните в него вълнички, които бавно се успокояваха. Водата бе потъмняла от праха.

Сега вече непознатият, който я бе накарал да се мята неспокойно цяла нощ, не бе само глас и тяло. Стори й се, че черните му очи я гледат от водата в легена. Тези очи, вледенени и потъмнели от неразбираема болка, в някои моменти й напомняха студения взор на змията. Но когато я гледаше, те светваха и излъчваха вътрешна топлина…

Закопня за Мати и откровените разговори с нея. Колко пъти се бе връщала вкъщи от танци в нечия плевня или от някое събиране, организирано от черквата, с блеснали очи заради подчертаното внимание на някой каубой? Спомни си откраднатите целувки в сенките зад вратите, където двойките успяваха да се скрият за миг от зорките очи на възрастните жени, които следяха за порядъчното поведение по време на танците… Но нито една от тези целувки не я бе разтърсвала с такава сила, както целувките на непознатия, призна си тя.

Когато някой от ухажорите й я изпращаше до ранчото, с часове стояха на предната веранда. И както я бе предупредила Мати, нито един от младите мъже, на които бе позволила да я целуват на танците или на верандата, не се задоволяваше само с целувките… Веднага започваше да я опипва. Тогава във вените й запълзяваше отвращение. Студенината в очите й смразяваше нещастния ухажор всеки път, когато отново се опитваше да се приближи до нея.

Нито веднъж до този момент не бе изпитала онези чувства, за които намекваше Мати — чувствата, които може да събуди в нея един мъж…

„Може би точно тук е проблемът — мислеше си тя. — Всички други досега бяха само момчета. А човекът, когото срещнах сред скалите, е определено мъж… Мъж, който се е сблъскал с много мъка и страдание. Мъж, който крие нещо…“

Вместо с уплаха, тази мисъл изпълни сърцето й със съчувствие.

Нима можеше да си представи как ще се чувства в онези силни, мускулести ръце? Това похот ли бе или любов? Мати я бе предупредила за похотта, беше й казала, че някои хора я бъркат с любовта… Може би е твърде чувствена и не може да се контролира? Бе готова да легне на пътеката с него, ако той не я бе отблъснал от себе си!

Джесика знаеше какво е похотта. Толкова пъти бе виждала жребците да покриват кобилите в ранчото и мигове след това спокойно да си пасат настрана. Похотта се задоволяваше бързо и след нея не оставаше нищо…

Но какво можеше да се каже за студените зимни утрини, когато бе чукала на вратата на Мати и я бе откривала в леглото с Нед в опит да се зареди с още малко топлинка, преди да се изправи лице в лице с още един тежък ден? А когато бе заварвала Нед да си открадва бърза целувка от Мати преди да нахлупи шапка и да се заеме със своите задачи навън?

Когато Джесика се бе опитвала да я накара да говори за това, лицето на по-възрастната жена странно се подмладяваше и разхубавяваше. „Един ден сама ще получиш отговор на въпросите си“ — казваше й тя.

Джесика подскочи от рязко почукване на вратата.

— Готова ли си, Джес? — извика Нед.

— Слизай… слизай долу, Нед… Ще дойда след малко.

Чу го да си мърмори колко дълго се мотаят жените, докато се облекат. Стъпките му се отдалечиха по коридора.

* * *

— Мили боже, Сторм! Бих желала да не правиш това! — Айдалий вдигна неволно ръка към дълбоко изрязаното деколте на роклята си, когато едрият мъж внезапно пристъпи към нея иззад завесата.

После се втурна към него, за да се сгуши в топлата му прегръдка. Притисна се за миг, обви ръце около врата му, за да придърпа надолу лицето му за кратка целувка. Погали ласкаво бузите му, преди да се отдръпне леко назад, за да го огледа по-добре.

— Някой ден ще получа удар.

Сторм се засмя и мълчаливо се освободи от ръцете й, без да отговори. Отдалечи се от нея и се отпусна в удобно кресло до завесите. Опъна дългите си крака напред, като ги кръстоса, въздъхна и отново се усмихна.

— Но и двамата харесваме приятните изненади, нали, Айди?

— Колко пъти съм ти казвала да не ме наричаш така, Сторм! — отвърна уж сърдито тя. — И къде беше през цялото това време?

— Наоколо — отговори неопределено младият мъж. — Забелязвам, че езикът ти не се е променил. Имаш ли нещо свястно за пиене тук, освен онзи боклук, който сервираш на клиентите си?

Сторм посрещна неодобрителното й нацупване с весели пламъчета в очите. Тя се отправи към звънеца в ъгъла. Не се бе променила през изминалите месеци: същата гордо вдигната остра брадичка, червеникавозлатистите къдрици, спуснати свободно по гърба й, излъчваха познатия блясък.

Изумрудената рокля прилягаше плътно към дребната й фигура. Само луничките по леко вирнатия нос под зелените очи напомняха за девойчето с плитчици, което упорито бе вървяло по петите му прели години…

Смешно! Някога бе смятал, че Айдалий е най-красивата жена. Въпреки че обичаше да я дразни за луничките, дълбоко в себе си признаваше, че те всъщност подчертават красотата й на горски елф. Но днес сърцето му бе пленено от копринени черни къдрици, от златните точици в две кафяви очи и от устни, като че ли създадени само за целуване…

Айдалий никога не бе седяла върху кон, без да изгуби дори частица от меката си женственост… А и по-пълната фигура на онова хубаво момиче прилягаше точно на ръцете му…

Сторм се отпусна за миг, клепачите му се спуснаха над тъмната бездна на очите му. Вероятно никога повече няма да я види, освен ако отново се сблъска случайно с нея, когато глупавото й упорство отново я постави в опасност. Красиво бе това хубаво момиче, да, но сигурно се е крила под зелево листо, когато Господ е раздавал ум на човеците! Тя имаше нужда от ангел-пазител!

Съвсем сигурно е, че този ангел-пазител няма да бъде той, каза си Сторм, докато се опитваше да се пребори със сънливостта, която го бе обзела. Трябваше да говори с Айдалий за… За какво? Разбира се. Трябваше да й се извини, че не е дошъл да я види веднага след бягството си. Трябваше да й благодари за удобното скривалище, което му бе осигурила. Чувстваше се в безопасност там. И тук. Почти. Прекрасно беше след толкова напрежение — криене през деня, излизане през нощта…

Айдалий се обърна и думите замряха на устните й. В зелените й очи припламна любов към едрия мъж.

Тялото му запълваше креслото, раменете му докосваха двата края на извитото облегало. Трябва да се опита да го позадържи малко тук, за да се опита да намали косата му. Черните му къдри стигаха почти до раменете му.

Погледът на Айдалий се спусна по ръцете му, палците му бяха мушнати от двете страни на горното копче на дънките му. Тесните му бедра оставяха доста свободно място от седалката на стола, но тя знаеше още от времето, когато шеговито го бе потупвала отзад, че дъното на дънките му е добре опънато.

Както и предницата им, засмя се тихичко на себе си. Може би ще може да намери начин да му осигури мъжки дрехи от смесения магазин, без да събуди излишни подозрения. Дрехите на Елайъс нямаше да му станат, а тази дупка на изтърканите му дънки бе опасно близо до чатала му…

Трябваше да му намери поне дънки, помисли си тя, докато очите й се плъзгаха по тънката материя, която покриваше краката му. Тъканта бе така износена, че на места бе почти прозрачна и прилепваше плътно към силните му, мускулести бедра. Мокасините му изглеждаха в сравнително добро състояние, но той сигурно си ги бе нравил сам.

Той наистина беше великолепен. На времето бе влюбена в него — когато и двамата бяха момче и момиче и се опитваха да се справят с огъня на сексуалното узряване… Айдалий се засмя тихо като си спомни озадачения му израз, когато опитваха някоя и друга експериментална целувка. Вероятно изразът на нейното лице не е бил по-различен.

Според книгите изгаряща страст пламва с целувките, страст, която лишава от разум и завършва с надутия корем на момичето. Майка й твърдеше това, но сега тя и момичетата й знаеха добре, че нещата не стоят точно така.

Когато двамата със Сторм се целуваха, у тях не припламваше дори искрица! И вероятно най-зрялото решение, което бяха взели в онези странни времена, когато правеха първите си стъпки в живота на големите, бе да се задоволят с приятелството и да си дадат сметка, че любовта им един към друг не бе от този вид, който води до женитба…

С Елайъс обаче…

Дочу леко похъркване — главата на Сторм се бе отпуснала на високата облегалка. Айдалий се усмихна с обич в очите, но веднага се обърна, когато чу потракване на токчета по коридора. Преди почукването на вратата да стресне Сторм, тя излезе вън и пое таблата с лимонадата.

— Аз ще я поднеса, Саси — каза тя на жената с уморени очи, облечена само по долна риза над дълги гащи и опасно високи токчета. — Къде е Елайъс?

— В кухнята, мадам, приготвя някой от буламачите си — отговори жената с ясен английски акцент. — Влязох за чаша вода и той ме помоли да донеса таблата тук.

— Станала си много рано, Саси.

— Не съм станала. Само ожаднях. Връщам се обратно в леглото. То е истинско удоволствие за мен, когато съм сама в него.

— Но защо, Саси? — каза Айдалий с усмивка. — Мисля, че му се радваш и когато го споделяш с някого…

Саси се усмихна и в сините й очи проблесна пламъче.

— Така е, мадам — отговори тя, но почти веднага леко се намръщи. — Е, невинаги…

— Саси, знаеш, че имаш правото да откажеш на всеки, който ти създава проблеми.

— Знам, мадам. Но имам нужда от бакшишите им…

— Предложих ти заем, за да доведеш сина си от Англия.

— Къде да го доведа, мадам?… Не, още е рано. Той трябва да дойде тогава, когато съм на друго място, далеко от тук — там, където никой не ме познава…

— Разбирам, Саси — Айдалий премести таблата в другата си ръка и посегна към дръжката на вратата. — Засега се върни в леглото и си почини добре. Остават ти само още два часа, а мъжете не дават бакшиши на момичета с тъмни кръгове под очите.

— Права сте, мадам.

Изчака, докато Саси изчезна зад чупката на коридора, и отвори вратата. Жената бе много приказлива и можеше да се върне да побъбри за нещо, което току-що й е хрумнало. Но днес умората я победи — тя се отправи по стълбата, която водеше към спалнята й на втория етаж.

Айдалий затвори внимателно вратата зад себе си и тихо постави таблата на една маса. Леденото кубче в чашата се залюля и се разнесе ясен кристален звън. Тя усети, че Сторм веднага се напрегна. Когато се обърна към него, той бе отворил очи.

— Сторм, знаеш, че тук си в безопасност. Никой не те видя да влизаш, нали?

— Така е, Айди… Но някои неща се превръщат във втора природа, знаеш как става…

— Няма нужда да те питам какво искаш да кажеш с това — въздъхна Айдалий. — Но ти изглеждаш така уморен… Защо не си изпиеш лимонадата и не легнеш в леглото ми да подремеш малко? Ще сляза долу да свърша нещо, но това не трябва да те безпокои — никой не влиза в стаята ми без покана.

— Дори и Елайъс?

Наведе глава и се обърна към каната с лимонада. С треперещи ръце напълни чашата му с лимонада и му я подаде.

Сторм отпи жадно и се облегна на стола с въздишка на задоволство.

— Знаеш ли, Айди — продължи той, като се престори, че не забелязва смущението й. — Питам се защо се заровихте в тази пустош. Елайъс готви чудесно и може да открие някъде ресторант. Вие сте създадени един за друг. Ти винаги си имала слабост към друг начин на живот. Спомням си страстта ти към модните списания — човек не можеше да те откъсне от тях.

Айдалий се обърна рязко и се хвана за дървената колона, която крепеше балдахина над леглото й.

— Едва ли ще можеш да разбереш, Сторм. Тези момичета тук имат нужда от мен. Няма нито една от тях, която да не работи с мисълта да си осигури по-добър живот. Те не остават дълго тук. Знам, че Саси почти е спестила нужната сума, за да доведе сина си от Англия и да започне някъде свой собствен бизнес. Обзалагам се, че Катарин ще тръгне веднага с Еди, когато той най-сетне скъса с нахалния си чичо и придобие смелостта да заработи самостоятелно. Освен това… — гласът й заглъхна до шепот, но той долови думите й — той още не ме е поискал за жена.

Сторм се изправи. Прекоси безшумно стаята, приближи се до Айдалий и я прегърна. Когато тя се обърна и зарови лице в гърдите му, той я притисна и целуна червеникавозлатистите й къдрици.

— Може би ти трябва да му направиш предложение, Айди — каза той ласкаво. — Струва ми се, че не е редно отговорността за това да се поема винаги от мъжа. Естествено е да се страхуваме от отказ, да изпитваме несигурност…

— Не бих могла — прошепна едва чуто тя. Вдигна глава и се вгледа в тъмните му очи. — Нима е възможно?

Той вдигна ръка и погали леко бузата й с показалеца си.

— Помисли все пак за една такава възможност, Айди — продължи да настоява Сторм. — Времето се търкаля напред за всеки един от нас, дните се нанизват един след друг, превръщат се в години и нито един от нас не става по-млад… Трябва да решиш така ли искаш да прекараш остатъка от земните си дни — само заради удоволствието да им натъркаш носовете, като ги смущаваш с характера на бизнеса си тук… Или ще намериш сили да посегнеш към нещата, за които сме мечтали като деца…

Сторм отпусна ръце и се обърна към прозореца.

— Време е да потеглям. Може и да ти се стори чудно, но установих, че е много по-лесно да се измъкнеш от града сред тълпата, отколкото да се промъкваш по тъмно. Вероятно привечер хората не са така бдителни, както през нощта.

— Сторм, не си отивай — помоли го Айдалий, като го хвана за ръката. — Имаш нужда от истинска почивка. А после ще намаля косата ти и ще се опитам да ти намеря прилични дрехи.

— Не мога, Айди — поклати той глава. — Не се чувствам в безопасност тук. Отбих се само да ти кажа, че съм в околността, и да ти благодаря за помощта.

Тя го проследи с поглед и примирено въздъхна, когато той се отправи към стената и бутна леко една от дъските.

— Сторм — опита се да го задържи още малко. — Мога ли да направя още нещо за теб?

Сторм се спря.

— Може би…

— Какво? — запита тя нетърпеливо. — Трябва да има някакъв начин да изчистим името ти.

— Нямах това предвид, Айди. Това може да стане само по един-единствен начин и аз не съм сигурен дали имам правото да искам това от нея — в мекия му глас се долови метална нотка. — Но по един или друг начин ще освободя долината от мъртвата хватка на тези негодници. Ако заради това се наложи да ги убия, ще го направя. Те вече ме превърнаха в човек извън закона. Поне ще направя необходимото, за да заслужа репутацията, в която те ме впримчиха.

— Сторм — възкликна Айдалий, — как можеш да говориш така!

Той се овладя и й се усмихна.

— Не се безпокой, скъпа. Още не съм се предал напълно… Да се върнем към това, което още можеш да направиш за мен. Смяташ ли, че можеш да убедиш Елайъс да излезете на езда утре следобед?

— Езда? Защо… да, защо не. Понякога правим това.

— Видя ли новодошли днес в града? — запита, той.

— Новодошли? Какво искаш да кажеш, Сторм? — но когато той продължи да я гледа настойчиво, му отговори. — Видях днес да влизат в града двама ездачи, мъж и жена. Мъжът бе по-възрастен, а жената беше млада и много хубава. Те дори спряха под прозорците ми и мисля, че се възхищаваха на цветята ми. После продължиха към града.

Сторм отново смени темата, както се стори на Айдалий.

— Спомняш ли си вира, в който плувахме като деца? Смяташ ли, че ще можете да яздите в тази посока?

— Разбира се, че си го спомням, Сторм. Може ли да не си го спомням? Мисля, че Елайъс няма да има нищо против. Но защо?

— Когато идвах насам, видях петнист жребец и още един кон да пасат там. Мисля, че жребецът е прекалено добре гледан, за да бъде мустанг — предполагам, че принадлежи на някого. Докарай конете тук и попитай онази жена, която днес е влязла в града с по-възрастния си приятел, дали не знае нещо за тези коне.

— Върни се веднага и се изясни! — викна Айдалий, като тупна ядосано с крак, когато той се мушна в тайния проход. — Сторм Бе…

Главата му се появи в отвора.

— Помолих те да не ме наричаш така, Айди — укори я той и изчезна.

Айдалий изтича към прохода, но знаеше, че той вече не е там. Втренчи се в изчезващите надолу стъпала.

— А ти, Сторм? — прошепна тя в тишината на стаята. — Кога ще можеш да протегнеш ръце към мечтите от детството ни?… Обичам те, Сторм — извика тихо. Нямаше значение, че не може да я чуе. Не беше нужно да му казва за обичта си. Той знаеше.