Трейна Симънс
Отдаване в Монтана (5)

Глава пета

След няколко минути Джесика отвори вратата в отговор на плахо почукване и пред нея застана дребна, посивяла жена с ведро гореща вода в ръка. Бързо пое ведрото и жената я изгледа с благодарност. Зад нея стоеше друга, много по-млада, русокоса жена с още две ведра гореща вода.

— Здравейте. Казвам се Елоиз — усмихна се тя плахо, когато срещна погледа й. — Донесохме водата за банята — наведе глава и влезе, преди Джесика да отговори. Пресече стаята и изля водата в емайлираната вана зад паравана. По-възрастната жена завъртя крана над ваната.

— Не знам защо г-н Бейкър не прекара топла вода и тук — каза тя, като изправи уморено гърба си. — Чух, че вече навсякъде имат течаща топла вода.

— Разбира се — потвърди Джесика. — Когато поисках баня, дари за миг не си помислих, че водата трябва да се носи с ведра. Предполагах, че плащам допълнителна сума за стая с лична баня. От години имаме топла вода в къщата ми в моето ранчо!

По-възрастната жена я огледа внимателно.

— Знаех си, че не сте оттук — каза тя. — Иначе всички мъже в града щяха да говорят за вас.

Джесика се засмя и наведе глава, за да скрие червенината по бузите си. Забеляза, че жената протяга ръка към нея и побърза да я поеме.

— Казвам се Джесика Калагън. Идвам от Уайоминг. За пръв път съм в Бейкърс Вали.

— Вероника Смит — представи се жената. — Наричат ме Рони. Навремето бях буйна и непокорна като момче, затова ми лепнаха това мъжко име… Приятно ми е да видя млад човек тук. Няма значение, че сте за пръв път в града — не сте изгубили нищо. И Елоиз ще напуска скоро Бейкърс Вали — ще се омъжва.

— О, сгодена ли сте? — възкликна Джесика и погледна младата жена, която поглаждаше с копнеж синята й рокля, метната на леглото.

Елоиз се обърна към нея с усмивка. Сините й очи заискриха.

— Доста време ми трябваше, докато го накарам да ми направи предложение. Ходихме цели три години.

— Мъже — каза Джесика със съучастническо намигане. — Не знам защо се налага да хвърляме толкова сила и енергия, за да ги накараме да разберат кое е най-доброто за тях.

Трите жени поклатиха глави и се засмяха.

— Нямаш намерение да живееш в града, така ли? — обърна се Джесика към Елоиз.

— Не. Не искам да отглеждам децата си тук. Но ще идвам от време на време на гости на Рони.

— Разбирам те. Двамата с Нед усетихме някаква неприятна атмосфера тук и се питахме на какво ли се дължи — заяви Джесика.

— Бейкърс Вали е нещастен град, госпожо Калагън — отговори Рони. — И много малко хора от нас могат да променят това.

— Аз съм все още госпожица — поправи я тя. — Желая да ме наричате Джесика или Джес. И аз бях буйна като момче и си спечелих това момчешко име.

— Не можех да си представя, че някой от двамата мъже с тебе е твой съпруг — забеляза Рони. — А и Бъстър ми каза, че сте наели отделни стаи. Но човек никога не знае. Жената се нуждае от мъж до себе си, да се грижи за нея, и много млади жени се свързват с възрастни мъже, за да си осигурят защита.

— Нед е надзирателят в ранчото ми. Но той ми е и като баща и скъп приятел. Джедидая е… ъ… водачът ни.

Лицето на Рони за миг побеля от болка, когато протегна ръка към крана.

— Аз сама ще направя това — спря я Джесика.

— Благодаря ти, Джес. Ще се върнем след няколко минути с още две ведра гореща вода.

— О, не се натоварвайте излишно. Откакто сме напуснали Уайоминг се къпя в потоци и реки — топлата вода е разкош за мене.

— Няма да допуснем това — възрази Елоиз. — Ние, жените, обичаме дребните нещица като гореща баня. Трябваше да видите лицето на Тобаяс, когато му заявих, че щом няма да имаме течаща гореща вода, трябва да осигури нова печка с огромен воден резервоар отстрани — засмя се. — Едва не получи удар, докато се опитваше да намери начин да вкара това чудовище в дома си.

Когато смехът на жените затихна, Елоиз продължи:

— Но ако нямаш нищо против, този път само ще почукам на вратата и ще оставя ведрата до нея. Рони трябва да провери докъде е стигнала подготовката на вечерята, а аз трябва да подредя масите. Господин Бейкър няма да бъде много доволен, ако дойде на вечеря и намери нещо не в ред.

— Изглежда, господин Бейкър управлява този град, така ли е? — запита Джесика.

— Да, така е — съгласи се Рони и лицето й потъмня. — Това прави — управлява ни.

Внезапно двете жени се разбързаха. Рони грабна празните ведра, а Елоиз метна роклята на ръка и двете затвориха вратата зад себе си, като й кимнаха леко.

Джесика се замисли върху думите на жената, докато чакаше да почукат на вратата й, за да си вземе допълнителната гореща вода. „Питам се какво ли имаше предвид Рони, като каза, че никой не може да промени атмосферата в този град“ — помисли си тя. Но не можа да попита Елоиз за това. Докато пресече стаята и отвори вратата, младата жена бе оставила двете ведра и вече бе стигнала до края на коридора.

* * *

На другия ден следобед Джесика стоеше пред банката и гледаше нерешително след отдалечаващата се фигура на Нед. Нямаше избор — налагаше се да се задоволи с уверението на касиера, че ще предаде необходимата информация на известния господин Бейкър, който в момента не бе в банката. Трябваше да дойде отново на другата сутрин, за да приключи с прехвърлянето на сумите.

Нед поне можеше да я запита дали не иска да го придружи и двамата заедно да пообиколят из града. Вместо това той я изостави съвсем сама до вечеря.

Забеляза, че се забърза, когато наближи пивницата, и се усмихна. Той рядко си пийваше по някоя и друга чашка; повече от ясно бе, че няма да се чувства добре с нея в кръчмата — ако случайно я допуснат там, разбира се.

Как да убие времето до вечеря? Нямаше никакво желание да се затвори в хотелската стая. Тънките стени не бяха добър изолатор — беше се къпала под акомпанимента на сумтенето и хъркането на Джедидая. Погледна през улицата и очите й попаднаха на смесения магазин.

Пъхна ръка в джоба си, напипа малката кесия за дребни монети и набързо ги преброи наум. Доста бе ограничила храната на хората си, дори и да не заслужаваха нищо по-добро. Вероятно бяха успели да застрелят някой и друг заек и да си осигурят месо към боба и картофите за вечеря, но би могла да им занесе нещо, което да разнообрази храната им.

На една от полиците в магазина бе забелязала компоти от праскови. Можеше да си разреши да им вземе два или три от тях; все пак двамата с Нед ще вечерят в хотела, а мъжете трябва да се задоволят с това, което си приготвят сами.

Десетина минути по-късно Джесика се преоблече за езда. Вече не се чуваше хъркането на Джедидая и тя се усмихна мрачно. Може би бе отишъл да си върши работата, за която бе споменал. Още по-добре. Не й се искаше да му казва, че всъщност не е нает на работа.

Вдигна торбата от леглото, консервите се чукнаха леко една в друга и я подсетиха за задачата. Взе бележката, която смяташе да остави на рецепцията за Нед, и затвори вратата зад себе си.

Когато мина с коня си край голямата къща в края на града, Джесика не се сдържа да не я огледа с любопитство. Щори скриваха прозорците.

Над верандата забеляза дървена табелка на верижки, залюляна леко от следобедния ветрец. Присви очи, за да прочете надписа. Той гласеше: „При Айдалий.“ Продавачът в магазина бе й споменал за място с такова име. Може би ставаше въпрос за пансион с по-евтини стаи. Вече нямаше значение — със или без Синабър утре си тръгват. Отпусна юздите на коня веднага след като отминаха къщата.

Имаше късмет, че бе разрешила на Нед да премести вързопа с дрехите й на втория товарен кон още в началото на пътешествието им. Нямаше нищо в торбите, привързани към седлото на Синабър, което да не може да бъде заменено. Надяваше се, че любимият й жребец ще намери отново обратния път към нея… Не можеше да загуби и него толкова скоро след смъртта на баща си и на чичо Пийт.

За миг си представи лицето на баща си, но образът му бързо бе сменен от спомена за безкрайните часове на бдение до покритите със скреж прозорци преди две години. Онзи далечен следобед бурята започна внезапно и работниците от ранчото се опитваха да приберат говедата на по-безопасно място. Непрекъснато изтриваше заледения прозорец, но напразно се взираше за баща си. Нед го откри на другата сутрин само на около миля от ранчото…

И чичо Пийт. Интересно колко често мислеше за него, откакто Нед нарече Джедидая „планинец“. Спомените й за смъртта му бяха още по-пресни — само отпреди няколко месеца.

* * *

Възрастният лекар погледна с тревога младата жена. Познаваше я добре — през една студена зимна нощ, като тази, преди двайсет години бе помогнал при раждането й. Джесика бе порасла пред очите му, глезена много от баща си след ужасната случка, отнела живота на майката през лятото непосредствено след раждането на детето.

Трябваше обаче да признае, че момиченцето не се бе превърнало в хленчеща глупачка, каквато можеше да стане.

Вярно, беше много упорита, но обичта към близките й бе всеотдайна. Лекарят се опасяваше, че точно това може да я пречупи сега. Беше се страхувал да не загуби разума си след смъртта на баща си миналата зима, а сега съдбата й нанасяше още един удар…

Трябваше да съобщи истината, без да й дава излишни надежди — тя не допускаше лъжи.

— Съжалявам, госпожице Калагън. Нищо не може да се направи. Пневмонията е усложнена от сърдечен удар.

Дълбоко в себе си Джесика бе очаквала този отговор. Краката й се разтрепериха и тя се отпусна на леглото на чичо Пийт.

— О, боже, не! Моля ви, докторе! — дори не се опита да прикрие мъката в гласа си. — Загубих баща си само преди година… Не мога да загубя и чичо си!…

Лекарят я потупа неловко по рамото. Не смееше да я погледне в очите, затова се обърна и се зае с протърканото медицинско куфарче. Много пъти се бе изправял лице в лице със смъртта, но винаги бе изживявал безсилието си с еднаква горчивина. Още по-тежко му бе да облекчава болката на тези, които оставаха в света на живите…

— Старите планинци са издръжливи хора, госпожице Калагън. Но те живеят изпълнен с лишения живот, който скъсява земните им дни.

Докторът вдигна чантата си, спря се за миг пред младата жена, свита върху леглото до смалената фигура на мъжа, който сигурно нямаше да доживее до сутринта. Джесика нежно докосна с ръка изгарящото в треска чело на чичо си, погали брадата, която покриваше лицето му. Тишината се нарушаваше само от шумното, мъчително дишане на умиращия.

— Ще трябва да си тръгвам, Джесика — каза лекарят тихо.

— Разбирам… — сподави риданията си. — Ще дойдете ли пак?

— Зависи от много неща. Знаеш, че госпожа Роджърс чака първото си бебе… Първородните деца обикновено закъсняват, но как да обясня на господин Роджърс това? Сигурно все още се разхожда нервно във всекидневната ви и протърква килима.

— Знам. Вървете.

— На масичката до леглото съм оставил шишенце успокоително. Може да ти потрябва, ако болките му се усилят.

— Не, приберете го — заяви твърдо Джесика. — Чичо Пийт няма да се съгласи да бъде упоен.

— По-добре ще бъде да го имаш на разположение. Той отслабна много, но е все още достатъчно силен, за да ти създаде проблеми, ако…

— Ще се справя, докторе — прекъсна го тя. — Благодаря ви за усилията.

Хвана грубата ръка на чичо Пийт и наведе глава над нея. Успя да задържи риданията си до щракването на вратата зад лекаря, но щом остана сама, даде воля на сълзите си.

Чичо Пийт пристигна миналата пролет и й помогна да преодолее скръбта след смъртта на баща си. Тя подозираше, че Нед му е съобщил за случилото се. Бяха го извикали да им помогне да измъкнат Джесика от дълбоката депресия — тя отказваше да се храни и застрашително слабееше.

Пийт се раздвижи леко и тя веднага вдигна глава с надежда. Но той изрече няколко неразбираеми думи и завъртя глава — явно бе, че изпадаше в делириума, за който я бе предупредил докторът. Джесика погледна шишенцето с лауданум, но решително тръсна глава и се опита да го успокои без лекарство.

Прекара цялата нощ с Пийт в спалнята на баща си, държа ръката му, откриваше познатите от детинство истории в неясните му бълнувания… Бе мислила, че разказите му са съчинени от него за развлечение на любопитното момиченце. Сега разбра, че е преживял много от тях: атаките на индианците, на огромните мечки гризли… Тази нощ за пръв път чу за Керълайн — тъмнокосата красавица, която явно бе обичал с цялото си сърце… Защо никога не бе чувала за нея?

Разбра, че всъщност е знаела твърде малко за живота на Пийт. Винаги го бе наричала „чичо“, но той не им беше кръвен роднина — бе много близък приятел на баща й. Най-ранните й спомени бяха свързани с Пийт — виждаше се на коленете му, докато двамата с баща й разискваха проблемите на ранчото.

Веднъж баща й бе обяснил, че с Пийт са създали ранчото. Обаче Пийт не е могъл да преодолее зова на планината и след няколко години се върнал там. Понякога Джесика се бе питала каква ли катастрофа в живота му го бе накарала да мисли, че може да остане цял живот вързан за ранчото. Тези въпроси я нападаха особено през есента, когато той отново товареше мулето и поемаше към планината.

Но Пийт винаги се връщаше — от време на време гостуваше по Коледа, но най-сигурно бе идването му през лятото. Тогава сменяше дрехите си от еленова кожа с дънки и няколко месеца работеше в ранчото. Когато разстилаше постелката си за през нощта до тази на Джесика по време на събирането на говедата, двамата говореха с часове. Джесика споделяше с него без задръжки проблемите и мечтите си: говореше за неща, които би се поколебала да сподели дори с баща си и Мати…

Винаги бе възприемала Пийт като член на семейството. А сега и неговият надгробен камък ще се издигне сред самотата на непрекъснато разширяващото се гробище на ранчото…

Джесика измъкна още една носна кърпичка от чекмеджето на масата, зачервените й от плач очи бяха така подути, че почти се затваряха.

— Джесика. Не плачи, мила.

— Чичо Пийт! — кафявите му очи я гледаха ясни и чисти и изпълниха сърцето й с надежда. Зазоряваше се. След като бе издържал дългата тъмна нощ, може би…

— Джесика, скъпа… Искам да направиш нещо за мен — силна кашлица разтърси тялото му.

— Чичо Пийт! Моля те, не говори. Не хаби силите си.

Той пое мъчително дъх.

— Не мога, скъпа… Нямам много време…

— Не! Не искам да умираш! Не мога да загубя и теб!

Пийт повдигна с мъка грубата си ръка и погали нежно косата й.

— Мила, изживях живота си, както исках… Съжалявах само за едно нещо… късно е да говорим за това… Моля те… Иди до скрина и изтегли най-долното чекмедже.

Джесика не можеше да не изпълни молбата му. Бавно се изправи, издърпа чекмеджето и като следваше едва разбираемите му инструкции, измъкна изпод малкото му лични вещи, събрани през годините, парче кожа. Даде му я и той я разтвори с треперещи ръце, покрити с кафяви, старчески петна.

— Джесика, живях с мисълта, че някой ден ще го открия… Мислех си, че това е нещо ценно, което ще мога да му оставя… Но той сигурно е мъртъв… едва ли ще го видя там, накъдето съм се запътил… Когато напуснат тази земя, невинните отиват право в рая…

— За кого говориш, чичо Пийт?

Нов пристъп на кашлица го разтърси и заглуши въпроса на Джесика. Кожата падна върху корема му и от нея се показа лист хартия. Когато пристъпът премина, Пийт мъчително прошепна:

— В-вода, Джесика.

Джесика бързо наля вода от каната и леко повдигна главата му, но той можа да поеме само няколко глътки. После с трепереща ръка остави чашата на масата. Когато се обърна и погледна Пийт, видя отново ясните му, широко отворени очи и протегнатата към нея ръка. Грабна ръката му между своите и се сви до него на леглото, после потърка буза по грубата му длан. Опитваше се да му даде поне малко утеха, а вместо това усещаше любовта, която се вливаше в нея, когато тези стари, изкривени пръсти галеха лицето й.

— Ти ще бъдеш добре, Джесика — каза той с по-твърд глас. — Силна си, стана красива жена… Мисля за теб като за собствена дъщеря, моя плът и кръв… гордея се с теб… Обичам те, момичето ми…

— Чичо Пийт! О, чичо Пийт!… И аз те обичам… Моля те, не ме изоставяй!…

— Шт, Джес… Имам да ти казвам нещо важно…

Пийт й разказа с дълги паузи историята на картата, начертана върху парчето кожа. Бил е на лодката със запасите, която чакали на Биг Хорн Ривър, няколко мили на север от мястото, на което трябвало да се срещнат капитан Марш и генерал Тери, командващ офицер на Къстър. С него бил и Джил Лонгуърт, който отговарял за фургона със златото на миньорите — той се присъединил към тях, изплашен от големия брой индианци в околността.

— Късно разбрахме, че предния ден хората на Къстър са били избити от индианците — шепнеше с мъчителни хрипове Пийт. — Но когато Лонгуърт ни каза колко враждебно настроени са индианците, Марш разбра, че трябва веднага да се маха оттук. Той отговаряше и за заплатите на армията в златни монети, които също бяха в лодката.

Капитанът и двама от най-доверените му офицери напуснали лодката посред нощ и заровили товара злато някъде по западния бряг на реката.

— Двамата с капитана заровихме златните монети за заплатите на войниците; пренесохме ги на другия бряг и се изкачихме по един от каньоните наоколо, когато всички други вече спяха.

Пийт начертал картата след около две години, когато установил, че златните монети са все още там: дотогава смятал, че капитанът може да ги е потърсил.

— Но капитанът вече е мъртъв, Джесика — той вече едва говореше. — Оста… оставихме ключа в сейф… доколкото знам, никой не е потърсил досега това злато… А аз никога не съм имал нужда от него… Никога не съм искал да бъда затормозяван от притежаването му…

Пое мъчително дъх.

— Но ти може да имаш нужда от него, мила… Знам колко зле е ранчото… А това злато сега принадлежи на този, който го открие… Намери го, моето момиче, и нека то да бъде наследството, което ти оставям… То и другото, което оставих за… за… — очите му се затвориха.

— Чичо Пийт!

За секунда й се стори, че той реагира на нейния вик, но после забеляза, че гледа втренчено и в почуда някъде над рамото й.

— Керълайн…. — едва шепнеше той — Керълайн, любов моя… Сама ли… сама ли идваш?

Джесика бързо се обърна, но не видя никого. Гласът му отново прикова вниманието й.

— Разбирам… — едва шепнеше той. — Тогава ще чакаме заедно… Толкова си красива, любима… — последният дъх напусна гърдите му заедно с последната дума.

Колкото и да го разтърсваше, очите му останаха затворени… Много по-късно почувства студа и стаята и постепенно дойде на себе си. Преди да извика Нед и Мати, съобразително скри картата в чекмеджето. С тяхна помощ ще направи последния си подарък на Пийт — прилично и достойно погребение. Но никога няма да докосне онова злато. Заради него са загинали толкова много хора… Сигурно е прокълнато.

* * *

„Но стана така, че се реших да го потърся“ — помисли си Джесика и пришпори коня по скалистата пътека. Нямаше друг избор, след като пролетната виелица унищожи телетата. Когато банката й отказа да отложи плащането по ипотеката на ранчото, единственият изход бе да приеме предложението на Нед за заем. Не можеше да рискува спестяванията на Нед и Мати за стари години.

Конят се спъна и спря с вдигнат преден крак. Джесика го смушка отново, но когато разбра, че животното куца, дръпна юздите.

— О, не — каза тя и се смъкна от гърба на коня. — Сигурно в копитото ти се е забило камъче… Надявам се само да не е влязло много навътре.

Преметна юздите над ръката си и посегна да вдигне предния крак на коня. Чу предупредителното тракане на гърмящата змия, преди да го хване здраво с ръце.

И конят чу змията, изцвили високо, изправи глава, замота за секунда юздите около ръката на Джесика, отпрати я настрана, освободи се от нея и препусна лудо.

Джесика не видя първия удар на змията, но почувства главата й да се плъзга по ръкава на блузата й. Когато се съвзе от падането, видя огромната змия да се свива на кълбо, готова за втори удар — бе впила в нея студените си очи. Езикът й изскачаше и се прибираше между смъртоносните зъби — от тях все още капеше отрова.

Такава огромна змия има достатъчно отрова за втори удар. И очите на Джесика се разшириха от ужас, когато разбра, че влечугото се насочва към лицето й — там, където змия бе ухапала майка й преди деветнайсет години!