Трейна Симънс
Отдаване в Монтана (4)

Глава четвърта

Без да обръща внимание на предупреждението на Нед, Джесика изтича по пътечката за пешеходци и изскочи на улицата. Хвана ръката на Ред точно когато се канеше да удари за трети път коня.

— Я се махай оттук, ти, малка…

Той се освободи с рязко движение и тя падна на прашната улица опасно близо до копитата на изплашеното животно. За миг остана неподвижна, зашеметена от падането. Видя като в мъгла третия удар на Ред — конят изцвили пронизително. Успя да се изтърколи малко настрана, опита се да стане и в този миг видя копитата на коня над главата си. Ужасеното животно бе блъснало Ред и се бе изправило на задните си крака точно над нея!

Джесика изпищя и в същия миг нечии силни ръце я измъкнаха настрана. Копитата на коня удариха точно мястото, на което се бе свила преди това. Мъжът я пренесе до пътечката за пешеходци.

— Стой там, малка глупачко — изръмжа той в ухото й.

Тя изненадано проследи с поглед стария златотърсач, който се върна на улицата и се приближи до Ред. Нима ще се сбие с пияния каубой?!

— Добре ли си, Джес? — Нед коленичи до нея.

— Добре съм, Нед. Но не можем да оставим този старец да се бие и да пострада.

— Струва ми се, че той може сам да се погрижи за себе си. Тези планинци са по-силни, отколкото изглеждат.

Планинци? Думите на Нед й напомниха за чичо й Пийт. Той изглеждаше като този човек — дрехите му бяха от еленова кожа, имаше дълга сплъстена коса и брада. „Но той винаги миришеше много по-лошо“ — помисли си Джесика съвсем не на място.

Приятелят на Ред скочи от коня си точно когато старецът бе вдигнал ръка да си върне за удара на Ред. Двамата мъже се затъркаляха по прашната улица, а Ред изтегли пистолета си и го насочи към тях.

Джесика изпищя предупредително едновременно с изстрела. Всички замряха за секунда; после Ред бавно смъкна ръката си с пистолета, двамата мъже се разделиха и се изправиха.

— По дяволите, какво става тук?

— О, шериф — захленчи Ред. — Този стар негодник ни нападна безпричинно.

Джесика бързо се изправи. Мъжът зад нея държеше пистолет и на гърдите му имаше сребърна звезда.

— Лъже! — възкликна тя. — Той биеше коня си и ние се опитвахме да го спрем. Нито едно животно не заслужава да бъде третирано по този начин от пияница, който не може дори да се качи на седлото!

— Вярно ли е Уако?

— Не съм аз, шериф — заоправдава се Уако. — Ред беше.

— Благодаря много — изръмжа Ред.

— Хей, внимавайте какво вършите! Гледайте да не… — погледна към Джесика. — Гледайте да не ви пребият някъде.

— Този стар негодник няма да…

— Хайде, достатъчно — качвайте се на тези кранти и да ви видя гърбовете по посока на Лейзи Би. Не искам да виждам грозните ви лица тук до края на месеца, когато си получавате парите. Иначе може да реша да уведомя г-н Бейкър как се отнасяте към стоката му.

— А няма ли да накажете и него? — Ред кимна по посока на стария планинец, който мълчаливо стоеше настрана. — Мислех, че тук има закон против скитниците. Обзалагам се, че няма и един цент в джоба си.

— Така ли е, старче? — запита шерифът.

Старецът се наведе и вдигна шапката си от улицата. Изтупа праха от нея и я сложи на главата си.

— Не съм сигурен, че искам да отговоря на този въпрос.

— Съветвам те да отговориш тук веднага или ще отидем в затвора, където ще те претърся — сухо каза шерифът и насочи пистолета си към него.

— О, махнете този пистолет, шериф — намеси се Джесика. — Този човек работи за мен. Наех го като водач.

— Какво по дя… — започна Нед.

— Престани, Нед. Този е човекът, за когото ти говорех преди малко. Спомняш ли си?

Нед бързо се ориентира.

— О, този ли е?

— Как се казва водачът ви, госпожице?

— Карсън — каза Нед.

— Джедидая — каза Джесика.

— Кое от двете? — поиска да уточни шерифът с нетърпелива въздишка.

— Карсън — каза Джесика.

— Джедидая — каза Нед.

Старецът провлече крака към тях и каза, като протегна ръка:

— Джедидая Карсън, шериф.

Джесика огледа скептично стареца. Не можеше да се начуди как този нещастник намери сили в себе си да я измъкне изпод изправения на задните си крака кон и да я постави на стъпалата тук. Дори Нед — вярно, по-нисък с цяла глава, но поне с десетина години по-млад — трудно би се справил с това.

Той изглеждаше доста едър под прокъсаните си дрехи от еленова кожа, но Джесика забеляза, че покритата му със старчески петна ръка потреперва, когато я отпусна след ръкостискането с шерифа. Под шапката косата му стърчеше, брадата му бе дълга и разрошена. Проблясваха тъмни очи с бръчки отстрани.

Както и да изглеждаше, тя не можеше да допусне да отиде в затвора, след като я бе спасил. По-късно ще го освободи от предполагаемата му работа.

— Да не сте роднина на Кит? — запита шерифът.

— Аа, не — провлече глас Джедидая. — Ей, някой има ли тютюн за дъвчене?

Нед се засмя и извади от джоба на ризата си стиска тютюн. Старецът си взе и понечи да върне остатъка, но Нед поклати глава.

— Задръж го, имам достатъчно — каза той. — И хайде да отиваме в хотела да си вземем стаи, иначе ще останем на улицата като едното чудо.

— Предполагам, че и вашият… водач… също ще остане в хотела, госпожице…

— Калагън — отговори Джесика. — Разбира се, че ще бъде с нас.

— Чакайте — запелтечи Джедидая с уста, пълна с тютюн. — Аз…

Джесика го хвана твърдо за ръката и ги поведе към хотела, преди шерифът да продължи с въпросите си. След малко погледна учудено Джедидая — под ръкава от еленова кожа усети силна, мускулеста ръка. Нищо чудно, че я бе вдигнал и пренесъл с такава лекота през улицата. Почувства дори неясно удоволствие от допира до тази силна ръка…

Джесика се изчерви и пусна ръката му. Но когато забави стъпките си и погледна с любопитство Джедидая, той обгърна кръста й с ръка и я подтикна напред.

Тя се опита да се освободи от пръстите му, които се вбиваха в ребрата й.

— Мога да вървя чудесно и сама. Пусни ме — изсъска тя.

Пръстите му обаче отказаха да разслабят хватката си.

— Какъв нрав, а? — подхвърли Джедидая на Нед над главата й. — Жалко, че не знае кога да го използва и кога да го сдържа.

Внезапно Джесика си спомни какво й бе казал на улицата. Бе я нарекъл глупачка! Гневно задърпа пръстите му, но те само се преместиха точно под гръдта й. За нейна изненада зърната й се втвърдиха като речни камъчета. Джедидая решително я помъкна към вратата на хотела, независимо от протестите й силните му ръце почти я повдигаха и краката й едва докосваха земята.

На входа я освободи и Джесика се обърна вбесена към него:

— Ако още веднъж…

Нед хвана рамото й и я разтръска леко.

— Не искаме новият ни приятел да си помисли, че не оценяваме помощта му, нали? Ще трябва да ни кажеш истинското си име, преди да се регистрираме тук — продължи той, докато Джесика се мъчеше да се съвземе от неочакваната му защита на планинеца.

Преди да отговори, старецът изплю тютюна на улицата.

— Джедидая Карсън ми харесва. Истината е, че… не си спомням истинското си име, толкова дълго живях сам в планината… Може би никога не съм имал такова — допълни той, като се почеса по сплъстената брада.

Нед прие странното му обяснение и още веднъж смая Джесика. Тя скръцна със зъби и влезе бързо в хотела, но не преди да хвърли последен гневен поглед на Джедидая.

Възрастен администратор рязко побутна регистъра към тях на рецепцията на хотела. Джесика не се изненада, когато той не й подаде писалката да се подпише, докато не се бръкна в джоба за бакшиш.

— На нощ по долар за всеки — отговори той на въпросителния й поглед. — Ако решите да останете още една нощ, ще трябва да ми платите три долара до девет часа сутринта…

— До девет?! — възкликна учудено Джесика. — Но банката сигурно няма да бъде отворена до девет часа. Имам работа там, която може да ме забави.

— В такъв случай ще искате три стаи за два дни, така ли?

— Не. Ще се справим някак. Но всички имаме нужда от баня, а аз искам и да бъде изгладена роклята, която е в чантата ми.

— Това ще означава по още половин долар на човек за банята. По-малко ще платите, ако ползвате банята към бръснарницата. Там ще платите само по двайсет и пет цента. Жена ми ще ви изглади роклята, ако й я дадете, когато се качи при вас.

Преди Джесика да отвори кесията си, Нед хвърли исканата сума на плота, но после си взе обратно две монети от по двайсет и пет цента.

— Имам нужда от подстригване — каза той, когато тя го погледна въпросително. — А ти, Джедидая?

— Нед, няма да разреша да плащаш за стаята ми — заяви Джесика.

— Закъсня. Вече платих. Джедидая, ще дойдеш ли с мен?

— Цяла вечност не съм бил в хотел… Ще се кача горе да видя дали леглата са толкова меки, колкото си ги спомням — той порови в джоба на панталоните си и измъкна малка кожена кесия. — Но аз мога да платя за стаята си.

Нед прие монетите му без протест и намести шапката върху главата си.

— Ще се видим по-късно — кимна той на Джесика.

Преди тя да успее да му отговори, Нед се обърна и тръгна към изхода, като тръшна вратата зад себе си.

Администраторът се сви — изглежда очакваше стъклото на вратата да се пропука. Въздъхна с облекчение, когато това не стана: слава богу, нямаше причина да се удържа от нищожната му заплата в края на месеца. После подаде ключовете на Джесика и Джедидая.

— Стаята ти е малко по-надолу от тази на господарката ти. Номер осем. Номер десет е за приятеля ти. Веднага ще изпратя жена си горе.

Вратата на хотела се отвори и Нед хвърли вътре две торби.

— Реших, че може да имате нужда от тях — каза им той, преди да изчезне отново.

Джесика разпозна своята, но другата й бе непозната. Погледна въпросително към Джедидая.

— Да, моята е. Бях я оставил до конете ви. Аз ще ги отнеса горе.

Тя не го изчака. Бързо заизкачва стълбите, но само след секунда чу стъпките му зад гърба си. Преднамерено не му обърна внимание и се отправи към вратата на стаята си.

Усети, че торбата й я бута леко отстрани и я взе, без да погледне Джедидая. Но го проследи с очи, когато той тръгна към съседната врата. По дяволите, трябваше да поиска да му дадат стая на друг етаж! Обърна се с ключ в ръка към вратата, но точно когато се канеше да влезе в стаята си, чу гласа на Джедидая.

— Благодаря за предложението, госпожице. Имам да свърша някои неща тази вечер, така че не се безпокойте, ако не ме видите. Ще бъда на разположение, когато имате нужда от мен.

— Джедидая, това предложение за работа… — вратата му се затръшна зад него и краят на изречението й: „повече не е валидно“ увисна в празния коридор.

Тя поклати глава и се поколеба за миг дали да не почука на вратата му и да го принуди да я изслуша. После се сети за горещата баня и реши да му обясни нещата по-късно.