Включено в книгата
Оригинално заглавие
Montana surrender, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Глава осма

На сутринта Джесика влезе с решителна крачка в банката. Нямаше търпение да се махне от този град. Елоиз бе единственият щастлив човек тук — снощи светналото й лице привлече всички очи, докато тя сервираше на гостите. Не беше се сетила да я попита кога е денят на сватбата й, но вероятно бе съвсем скоро. Младата русокоса жена минаваше между масите с усмивка, от време на време замечтано се взираше в пространството.

Непознатият й бе обещал да й върне Синабър днес. Не бе й казал обаче как ще стане това. Дали смята да го докара в града? Ако това е планът му, ще се задържи още малко тук, за да му даде възможност. Или ще намери коня си някъде по пътя извън града? Дали той ще бъде с него?

Фермер с износени дрехи отстъпи от гишето на касиера пред Джесика и се отдалечи с приведени рамене и отчаяние, изписано по лицето му. От опашката пред другото гише се отдели мъж, облечен по същия начин, приближи се и сложи ръка на рамото му.

— Бейкър не ти разрешава да направиш разширението, нали, Кам?

— Не — отговори той. — Най-страшното е, че мога да платя тези задължения по ранчото, за които знаех. Бейкър обаче твърди, че имало допълнителни задължения, с които съм се бил съгласил с подписания от мен документ… Исках само още месец отсрочка, но касиерът ми каза, че Бейкър отказва да ми го даде…

— Госпожице? Госпожице, вие сте наред.

Джесика тъжно поклати глава и пристъпи към гишето. Няколко секунди по-късно се втренчи вбесена в касиера.

— Не можете да ми дадете парите? Какво искате да кажете с това? Вчера поисках от вас да се свържете с банката ми и да уредите прехвърлянето на сумите. Искам веднага да тегля от тях!

— Съжалявам, госпожице — търпеливо повтори обясненията си касиерът. — Няма суми. С този вид операции се занимава само господин Бейкър и той е този, който трябва да се е свързал с вашата банка. До този момент не ме е информирал за наличие на пари, които трябва да ви предам.

— В такъв случай искам веднага да говоря с господин Бейкър! — кипеше Джесика. — Исках да се срещна с него още вчера. Настоявам да се срещна с него сега!

— Вчера господин Бейкър дойде в банката, след като вие си отидохте. Но сега е тук и ще го попитам дали може да говори с вас.

— Няма да го питате. Ще му кажете, че аз настоявам да говоря с него!

До вратата на канцеларията, в дъното на залата, отпуснато се бе облегнал мъж, който внимателно слушаше разговора. Изправи се и устните му се изкривиха в усмивка под русите мустаци. Обещава да бъде интересно. Нещата напоследък текат скучновато, има нужда от малко вълнение.

Намръщи се леко. Тръсна глава — ще се справи с това по-късно. Точно сега чернокоса кавгаджийка със съблазнително тяло стои пред гишето на касиера му и потропва сърдито с крак. Интересно какво ли трябва да се направи, за да се превърне този гняв в огнена страст?

— Аз ще поема нещата, Паркинс — мъжът бавно пресече помещението. — Харлин Бейкър, на вашите услуги, госпожице — каза той, когато Джесика се обърна рязко и го изгледа. Гневните искрици в очите подсилваха красотата й.

— А коя сте вие, госпожице? — запита той с вдигнати вежди.

— Чухте името ми, когато касиерът ме извика — отвърна студено Джесика. — Канцеларията ви е близо до гишето на касиера.

— Извинявам се, госпожице Калагън — Бейкър се поклони. — Приятно е да видя такава красива жена като вас в нашия град. Напоследък тук е твърде скучно.

— Не ме интересува вашето мнение за външния ми вид, господин Бейкър. Интересувам се само от сумите, които прехвърлих тук от банката си в Уайоминг, за да си купя необходимите хранителни запаси и да продължа пътя си. Но сте прав за едно нещо. Това е нерадостно, мрачно градче.

Той обикновено не отминаваше подобни определения за града — неговия град, но този път не обърна внимание на забележката. Втренчи бледо сините си очи в нея и после нагло огледа тялото й.

Джесика ахна от възмущение, когато очите му се спряха върху тесния корсаж на тъмносинята й рокля. Едва се сдържа да не го зашлеви по самодоволното, подигравателно лице. Само предупредителният шепот на Нед „Джес!“ спря ръката й.

Доволен от реакцията на Джесика, Бейкър я погледна студено и рязко се обърна.

— Ако ме последвате, госпожице Калагън, ще продължим разговора в канцеларията ми. Прехвърлянето на сумите, които искате, се спира от малък проблем.

— Проблем? — повтори вбесена тя, но закрачи гневно след него. Чу неравномерните стъпки на Нед зад себе си — той бързаше да се изравни с нея, като влачеше с мъка куция си крак.

Пред вратата на офиса си Бейкър спря и се обърна.

— Възможно е да не желаете присъствието на външни лица на този разговор, госпожице Калагън — каза той, когато видя Нед до Джесика. — В края на краищата, говедарите не участвуват в дискусии по въпроси, засягащи бизнеса.

Джесика хвана Нед за ръката.

— Нед е мой надзирател и приятел — студено заяви тя. — Аз нямам тайни от него.

Нед изсумтя тихо, Джесика се обърна и срещна развеселения му поглед. Спомни си разговора им предния ден. Внезапно лицето му избледня и прие много по-младежко изражение…

Тръсна глава и погледна хладно Бейкър.

— Нед ще остане с мен, господин Бейкър.

— Както искате — сви рамене. Поведе ги в канцеларията си, където ги покани да седнат.

— Не, благодаря — отказа Джесика. — Разговорът с вас няма да отнеме повече от минута. Искам само да знам кога ще мога да получа парите си.

Бейкър се отпусна в мекия стол зад бюрото и едва тогава се обърна с лице към нея; очите му проблясваха под полуспуснатите клепачи.

— Това зависи от изплащането на ипотеката на ранчото ви в Уайоминг, госпожице Калагън.

— Едното няма нищо общо с другото! — възкликна тя. — Освен това имам още един месец на разположение за уреждане на въпроса с ипотеката.

— О, да, спомням си, че господин Олсън споменава за това в телеграмата си. Но в тази телеграма той дава да се разбере, че се съмнява дали ще можете да посрещнете задълженията си. Поради това спира изплащането на сумите, които сте депозирали при него, за да може да си възстанови поне част от парите. Банките трябва да не допускат загуба на пари, скъпа моя. В края на краищата, парите, които даваме назаем, принадлежат на вложителите ни.

— Той не може да направи това! — каза Джесика. — Няма право!

— О, да, вероятно не постъпва законосъобразно — призна Бейкър. — Но погледнато от етична гледна точка, той трябва да защити интересите на другите си вложители. Предполагам, че ако започнете дело в съда по този въпрос, той ще загуби, но за тази цел вие ще трябва да се върнете в Уайоминг, да наемете адвокат и да дадете господин Олсън под съд.

— Но това ще означава загуба на месеци! И дотогава ще трябва да изплатя и ипотеката! А аз имам нужда сега от пари, за да купя хранителни припаси за хората си.

— Съжалявам, госпожице Калагън. Нищо не зависи от мен. Между другото, какво ви води в Бейкърс Вали? Вероятно не става въпрос за бизнес, който може да бъде отложен за по-късно.

— Не… не е бизнес — отговори разсеяно Джесика. Разтревожена, тя не съобрази, че Бейкър няма право да я разпитва за целта на престоя й.

— Става въпрос за… земя — сети се за измислената от нея и Нед история. — Обмислях възможността да продам ранчото в Уайоминг и да започна отново тук.

— Тук няма земя, госпожице Калагън — отвърна Бейкър с глас, който не търпеше възражения. — Съветвам ви да потърсите земя на друго място — някъде далеко на юг.

— Но защо? Тук има земя — възкликна учудено тя. — Пресякохме огромни, свободни пространства по пътя си дотук. Минахме край няколко разпръснати, малки ферми, но видяхме, че има хиляди акра свободна земя.

— Част от тази земя принадлежи на индианците — напомни й Бейкър. — Въпреки че не разбирам защо правителството ни изобщо даде нещо на тези червенокожи, вместо да ги изчисти напълно от лицето на земята. А друга част от земята представлява свободни пасища, които правителството няма намерение да продава, фермите наоколо са твърде малки, за да бъдат печеливши.

— Защо тогава не използват свободните пасища?

Бейкър се изправи на крака.

— Наистина съжалявам, че не мога да ви помогна, госпожице Калагън. Аз…

Вратата се отвори рязко и се удари в стената. Джесика трепна и се обърна бързо. На прага на вратата стоеше мъж, който много приличаше на този зад бюрото. Бледосините очи на Харлин Бейкър бяха поставени твърде близко едно до друго, за да бъде красив. Мъжът в рамката на вратата обаче заслужаваше напълно подобно определение.

Русата му коса сякаш хвърли сноп слънчева светлина в сумрачната стая, коженото му яке с ресни плътно прилягаше на широките му рамене. Ако човек съди по облеклото му, можеше да си помисли, че се връща от езда. По дрехите му обаче нямаше прах. Дори ботушите му блестяха ослепително. А когато удари шапката о краката си, обути в тесни панталони, наоколо се разнесе мирис на мъжки одеколон.

— Харлин, ти, старо куче — започна той със странно тънък глас за височината си. — Не губиш нито минутка, нали? В града пристига красива жена и ти веднага я примъкваш в стаята си, без да ни дадеш шанс дори да се запознаем с нея.

Вместо да се подразни от прекалено подчертаното възхищение в погледа му, Джесика се смути, почервеня и веднага отклони поглед от пронизващите му сини очи. Забеляза, че очуканите й ботуши се подават под подгъва на синята рокля и бързо ги покри с полата си — бе принудена да ги обуе, когато разбра, че си е взела рокля, но не и подходящи за нея обувки.

— Го-господине! Нямате право да говорите така за мен.

Мъжът бързо пресече стаята и хвана ръката й. Преди да може да го спре, той я поднесе към устните си и я целуна; мустаците му приятно я погъделичкаха. Не задържа ръката й по-дълго, отколкото изискваше благоприличието, но Джесика усети леката ласка на върховете на пръстите му по дланта си, преди да я пусне.

— Извинявам се, ако съм преминал някоя граница, уважаема лейди — продължи той с усмивка. — Но не и за това, че ви нарекох „красива жена“. Сигурен съм, че огледалото потвърждава това всяка сутрин. Но е вярно, нямам право да говоря такива неща за вас.

Отстъпи крачка назад и повтори поклона към Харлин Бейкър отпреди няколко минути. Изглеждаше искрен, искрено звучеше и гласът му.

— Дейвид Бейкър, на вашите услуги. Вече знам името ви. Всъщност всички мъже в този град знаят името на чернокосата красавица. Има ли нещо, което мога да направя за вас, госпожице Калагън? Когато влязох, усетих някакво напрежение между вас и брат ми. Надявам се, че не ви е разтревожил с нещо. Красива жена като вас трябва да бъде пазена и защитавана от неприятности.

Джесика поклати отрицателно глава.

— Не. Брат ви няма вина. Има проблем с банката ми в Уайоминг и ще трябва, изглежда, да се върна обратно, за да го разреша.

— Какво! — възкликна учудено Дейвид. — И ще ни лишите така бързо от радостта да ви виждаме? Сигурен съм, че ще измислим нещо. Не можете да идвате така в живота ни и веднага да ни напускате.

— Господин Бейкър…

— Дейвид. Моля ви! Надявам се, че скоро ще ми разрешите да ви наричам само Джесика.

— Господин… Дейвид, щом като настоявате — тя се огледа безпомощно за Нед и го видя да се обляга на стената. Той й кимна окуражително и Джесика пое дъх.

— Дейвид, не съм имала намерение да оставам в града. Отбих се тук само да попълня хранителните си запаси. Докато лагерувахме преди две нощи, някой открадна част от храната ни заедно с два от конете ни.

— Открадна ги?! Оплакахте ли се на шерифа?

— Разбира се. Нед говори с него веднага щом пристигнахме вчера. Шерифът не мисли, че е възможно да се направи нещо за възстановяване на откраднатото:

— Такива простъпки не трябва да се отминават ненаказани. Тъй като имам влияние в града, ще ви придружа до шерифа още сега и ще взема мерки веднага да започне да се действа по този въпрос — той я хвана за ръка и я поведе към вратата.

Тя се опита да освободи ръката си и хвърли поглед през рамо към Харлин Бейкър, който все още стоеше зад бюрото си.

— Но… но парите ми?

Дейвид спря и се обърна към брат си.

— Пари? Харлин, не ми казвай, че не даваш парите на госпожица Калагън.

— Не е точно така — раздразнено отговори той.

— Дейвид, трябва да поговорим за момент.

— По-късно, Харлин — махна с ръка на брат си. — Сега излизам с госпожица Калагън. А после вероятно ще я убедя да поговорим за проблемите й на обяд в хотела?

— Обяд? — възкликна Джесика. — Но, господин Бейкър, аз почти не ви познавам.

— Дейвид, моля. Ако обядваме заедно, ще можем да се опознаем, нали? О, не се безпокойте — погледна Нед. — Вие ще се присъедините към нас, нали господине? В никакъв случай не бих изложил на риск репутацията на госпожица Калагън.

— Е, аз…

— Дейвид! — прозвуча предупредително гласът на брат му.

— Харлин, знам, че има някои неща, за който трябва да говорим, но те могат да почакат. Не мога да оставя госпожица Калагън в беда, ако има начин да й помогна, нали? — без да обръща внимание на неразбраното, възбудено ломотене на брат си; той изведе Джесика от офиса.

Нед изгледа вбесения Харлин, а след това — отдалечаващите се Джесика и Дейвид, нахлупи шапката на главата си и повлече куция си крак след тях. Не, няма да допусне репутацията на Джесика да пострада… а е възможно този симпатяга да й помогне — изглеждаше много приятен вчера следобед, когато пиха заедно.

* * *

— Ето те и тебе — каза Нед малко по-късно, когато се приближиха към хотела. — Липсваше ни на закуска.

Джедидая стана от пейката до вратата и нахлупи още по-ниско шапката си.

— Казах на госпожица Калагън, че ще бъда тук, когато тя има нужда от мен. Не мога да стоя затворен между четири стени, но държа на думата си.

Дейвид спря Джесика на няколко крачки настрана от Нед и Джедидая.

— Познаваш ли онзи старец? — прошепна той в ухото й.

Тя усети подигравката в гласа му, вдигна глава и го погледна гневно.

— Какво, ако го познавам?

— Нищо — отстъпи веднага той и тъй като тя продължаваше да го гледа втренчено, добави: — Имаш някои много странни приятели.

— Нед не е странен. Наех Джедидая за водач. Да намираш някаква грешка в това?

— Едва ли мога да отговоря, след като не го познавам — защити се Дейвид, като се смръщи леко. — Предполагам; че тези възрастни планинци са полезни. Този вероятно ще може да се ориентира и открива пътя. Изглежда така, като че ли е прекарал доста време извън цивилизованото общество.

— О! — възмути се Джесика и издърпа ръката си от неговата. — Чичо ми Пийт бе планинец и един от най-прекрасните мъже, които някога са стъпвали по тази земя!

— Извинявай, Джесика. Не знаех. Хайде да не допускаме такова дребно нещо да развали обяда ни.

— Разбира се, че няма да допусна това — съгласи се тя.

Но когато посегна отново към нея, тя избегна ръката му и се отправи към Нед и Джедидая.

— Господин Бейкър любезно покани мен и приятелите ми на обяд — обяви тя и погледна Джедидая. — Ще дойдеш с нас, нали?

Гъстата брада скри потрепването на устните му, но леко язвителният му смях прозвуча тихо в ушите на Джесика и й напомни за отношението й към него вчера. Тя се изчерви леко, но не сведе поглед от лицето му.

— Моля те! — настоя тя.

— Е, добре — отвърна Джедидая толкова тихо, че само тя можа да чуе думите му — след като го казваш така хубаво, малко момиче, как да откажа?

Джесика го погледна изненадано. Думите му й напомниха за непознатия… После сви рамене и влезе в хотела.

Половин час по-късно Джесика разрови за кой ли път вече храната в чинията си и накрая я отмести с въздишка настрана. Идеята да покани Джедидая на обяд не се оказа особено добра. Напрежението на масата сви стомаха й на топка и тя едва можа да докосне сочния бифтек, който си бе поръчала.

Призна си честно, че не можеше да обвинява изцяло Дейвид. В един от опитите да запълни продължителните мъчителни паузи на масата тя отстъпи пред настояванията му да разкаже какво и бе довело до, както той се изрази, „неговия и на брат му прекрасен град“. Дейвид бе много внимателен, маниерите му бяха безупречни, а възхищението, изписано по лицето му, бе в пълно противоречие с кривите погледи, които Джедидая й хвърляше от време на време.

Разбира се, запази в тайна истинската история за златото. Бе нужно много повече от красиво мъжко лице и дяволито проблясващи очи, за да се измъкне истината от нея. Но симпатията, която излъчваха тези сини очи, когато говореше за желанието си да загърби тъжните спомени на живота си и да започне отново, почти я накара да повярва на собствените си измислици.

Дейвид безуспешно се опита да заговори Джедидая. Планинецът измърморваше някакъв неясен отговор и още по-шумно мляскаше при всяка хапка, която слагаше в устата си.

Джесика го погледна разстроена: той дори бе отказал да махне старата си шапка! Без да обръща внимание на погледа й, Джедидая изтри уста с ръката си, дръпна ленената салфетка от врата си и се отпусна назад с въздишка.

— Много е вкусно — заяви той. — Бях забравил вкуса на купената в магазин храна.

— Господин, ъ… Джедидая — изрече Дейвид с измъчен глас. — Салонът за хранене към един хотел едва ли може да се нарече магазин.

— Същата работа — сви рамене Джедидая. — Продава храна, която човек няма нужда сам да убива или да хваща в капан, храна, купена в магазин.

Джесика прехапа устни, но не можа да сдържи смеха, когато Джедидая внезапно й намигна. Чу примирената въздишка на Дейвид и бързо се опита да прикрие усмивката си със салфетката.

Дейвид вдигна ръка и Рони веднага застана до масата им.

— Искаме четири от онези вкусни ягодови сладкиши, Рони — поръча със заповеднически тон.

— О, Дейвид, не — отказа Джесика. — Не мога да сложа нищо повече в устата си.

— Говори за себе си, Джес — обади се Нед. — Обзалагам се, че двамата с Джедидая имаме достатъчно място за по един ягодов сладкиш.

— Правилно — обади се и планинецът.

— Четири, Рони — повтори поръчката си Дейвид.

— Да, сър — отговори жената и се отдалечи от масата им.

— Бедната Рони — въздъхна Джесика, като я проследи с поглед. — Чудя се защо сервира при многобройните си други задължения. Това е работа на Елоиз.

— Не си ли чула, Джесика? — запита Дейвид. — Не, сигурно не си, ти си новодошла в този град и едва ли си в течение на местните клюки: когато се случи нещо, независимо дали добро или зло, клюката го разпространява из целия град с бързината на горски пожар.

Джесика забеляза, че Джедидая изправи внезапно гръб.

— Какво й се е случило? — запита той бързо.

— И ти ли я познаваш, Джедидая? — запита Дейвид изненадано.

Планинецът бързо сведе поглед.

— Не съвсем. Тук съм отскоро. Но познавах жена със същото име, това е всичко.

— Надявам се, че жената, която познаваш, има по-добра съдба от нашата бедна Елоиз — въздъхна тъжно Дейвид. — Била е открита мъртва в стаята си в пансиона тази сутрин.

— О, не! — извика Джесика. — Снощи ни сервира вечерята и изглеждаше съвсем добре. Как е възможно да се разболее и да умре толкова бързо?

— Не става въпрос за болест, скъпа моя — поклати глава той… — Някой я е убил.

Въпреки че почти не познаваше Елоиз, Джесика пребледня и стомахът й се преобърна от ужас. Снощи младата жена сияеше от щастие.

Как е възможно животът й да бъде прекъснат така жестоко? Сега вече разбра причината за мрачното лице на Рони, когато я видя сутринта. Тогава обаче бе прекалено заета с мисли за банката и парите, които очакваше, за да задава въпроси…

— Знае ли се кой е направил това? — запита тя.

— Носят се разни слухове… — отговори Дейвид. Замълча, когато Рони се върна и постави пред тях поръчаните сладкиши.

Преди да се отдалечи, Джесика хвана ръката й.

— Съжалявам, Рони. Дейвид току-що ми каза за Елоиз.

— Тя… — гласът на Рони потрепери, но тя пое дъх и изправи рамене. — Беше добро момиче, Джесика — продължи тя по-спокойно. — Бе с мен повече от три години. Като дъщеря ми беше…

— Има ли семейство? — запита Джесика.

— Никакво — жената тъжно поклати глава. — Беше сираче. Родителите й загинали при ножар в ранчото си… Но двамата с Тобаяс щяха да се женят следващата седмица и тя отново щеше да има семейство…

— Тобаяс? А, да, годеникът й.

— Чудесен млад мъж е… Не зная дали някой му е казал за случилото се. Живее със сестра си, която не може да говори, в доста отдалеченото си ранчо и не е лесно да се стигне дотам…

— Но някой трябва да му каже! Тя му е годеница и той сигурно ще иска да се погрижи за погребението й…

— Джесика — намеси се Дейвид. — Това не е твой проблем. Сигурен съм, че шерифът вече е изпратил някого до ранчото на Джаксън.

— Двамата с Бъстър ще се погрижим да бъде погребана прилично, Джес — обади се Рони. — Вече сме поръчали ковчега. Религиозната служба ще бъде след два дни. Ще се опитаме да съобщим на Тобаяс, за да може и той да дойде.

Джесика скочи на крака и отблъсна стола си назад.

— Връщам се при шерифа, за да се уверя, че веднага ще изпрати някого до ранчото. Тобаяс няма да прости на никого от вас, ако не му съобщите още днес. Задължение на шерифа е да информира веднага семейството на починалия при такива случаи.

— Но, Джесика — Дейвид също стана от стола си. — Този въпрос не те засяга.

— Смъртта засяга всички, Дейвид — заяви тя хладно. — Изненадана съм, че мъж, който изглеждаше така загрижен за загубата на малко храна и два коня, може да посрещне спокойно такава вест.

— Съжалявам, Джесика — каза Дейвид и смирено наведе глава. — Единственото обяснение на реакцията ми е, че желая да прекарам още малко време в твоята компания. Аз наистина искам да ти помогна да разрешиш проблемите си.

Нед и Джедидая също станаха. Джесика трепна леко, когато планинецът хвана с рязко движение стола си, за да не падне.

— Моите проблеми могат да почакат, Дейвид — заяви тя. — Някои неща са по-важни. Може би ще се срещнем отново — благодаря ти за обяда — подаде му ръка, Дейвид я стисна здраво и я задържа за секунда в своята.

— Непременно ще се видим отново, госпожице Джесика Калагън. Можеш да разчиташ на това.

— Щом като казваш така, Дейвид — отговори тя и освободи ръката си. — Благодаря ти и за готовността да ми помогнеш. Но аз не виждам друг изход, освен да се върна в Уайоминг и да уредя нещата там. Сбогом.

— Сбогом засега, Джесика — измърмори той, когато тя му обърна гръб.

Когато излязоха от хотела, Джедидая стисна ръката на Джесика и я обърна към себе си. Тя бе изумена от студената тъмна бездна на очите му.

— Ти нямаш нужда от мен точно сега, госпожице — заяви той. — Ако ми кажеш къде да те намеря, ще бъда там, щом се приготвиш за път.

Джесика отдръпна ръката си и неволно разтърка мястото, където я бяха стиснали пръстите му.

— Ъъ… Аз…

— На около миля от града ни чакат няколко мъже. До поточе в подножието на хълм — намеси се Нед. — Предполагам, че ще бъдем там утре сутринта.

Джедидая кимна и се отдалечи с бързи крачки.

Нед гледа замислено след него известно време, преди да се обърне към Джесика, която го дърпаше за ръкава.

— Бяхме тръгнали да говорим с шерифа, Нед.

— Забрави ли?

— Да. Да не губим повече време.

Нед вървеше до Джесика и поклащаше учудено глава. От месеци не я бе виждал така загрижена за нещо друго, освен за собствените си проблеми, въпреки че обикновено не бе такава. Много бедни семейства в Уайоминг се бяха радвали на щедростта й. Мати никога не знаеше колко деца, събрани от улиците и полето, ще намери на вечеря — добре че винаги имаше достатъчно храна. По дяволите, Джесика бе носила всеки ден на училище по цяла кошница за пикник, пълна с лакомства, и никога не бе върнала дори и една ябълка обратно! А колко пъти някое момиченце се появяваше, облечено в рокля на Джесика… В такива случаи тя заявяваше, че роклята й била омръзнала и т.н.

Трябваше да се сети, че склонността й да помага на бедния, потиснат човек рано или късно отново щеше да се появи. Трагичната смърт на Елоиз и фактът, че шерифът сигурно не си е мръднал пръста да изпрати съобщение на годеника й, бяха разгневили и него.

Не можеше да не се безпокои обаче и за този неин най-последен кръстоносен поход, толкова неподходящ по време. Имаше да плаща тази ипотека, а той можеше да приключи проблема само с една телеграма до Мати. Ако направи това, Джесика сигурно ще побеснее, но нямаше да разреши и ранчото й да бъде включено към вече доста дългия списък на загубите, които се струпаха на крехките й рамене през последните две години.

Не бързаше обаче да напусне Бейкърс Вали. Съдбата бе им подхвърлила още нещо — Джесика все още не знаеше това. В главата му се бе загнездило подозрение… Не бе забравил обещанието, което бе направил пред себе си преди години. Смъртта на Пийт не го освобождаваше от задължението му към стария планинец, на когото дължеше живота си.

Когато спряха пред вратата на шерифа, Нед отново хвърли поглед към улицата, но не видя и следа от Джедидая.