Трейна Симънс
Отдаване в Монтана (25)

Глава двадесет и пета

По пътя към Лейзи Би Джесика само веднъж се опита незабелязано да освободи ръцете си от седлото и това се оказа грешка. Дейвид изсумтя подигравателно в ухото й, преди ръката му да хване грубо гръдта й и жестоко да я стисне. Писъкът й само влоши нещата: той още по-силно заби пръсти в меката й плът, а дрезгавият му смях премина в зловещ грак.

— Искаш ли да те развържа за малко, а? Това ли искаш, кучко? Кажи и ще спрем — колко му е? Харлин каза само, че те иска жива. Не определи в каква форма да бъдеш, когато дойде за нас. Можем да довършим започнатото в онзи вертеп тук, ако това ти се иска.

— Ти! Мислех, че…

— Какво? — запита той, когато тя замълча. — Довърши, каквото започна, или ще… — разкъса блузата й и премести юздите в другата си ръка. Сви пръсти като нокти на граблива птица и ги задържа на милиметър от другата й гръд.

— Недей, ще кажа! — извика Джесика. — Онази нощ мислех, че е брат ти. Не знаех, че си ти.

— Харлин? — изсмя се Дейвид. — Този мой брат няма куража да се отнася към жените така, както заслужават — пръстите му се отпуснаха малко и той прекара палец по зърното й, после обхвана гръдта отдолу с длан.

Тя потрепери, но този път не се дръпна, дори когато той спусна ръката си с юздите между краката й и я притисна по-плътно към себе си.

— Не — продължи да разсъждава на глас той. — Брат ми и досега не знае колко добре се чувства един мъж, когато принуди жената да се влачи на колене пред него и да се моли за живота си… Ах, колко ми е добре само когато Фиона запищи и започне да ми се кълне и да твърди колко много съжалява за това, което направи!… Но ти все още не си ми го казала достатъчно пъти, за да ти повярвам, Фиона, нали? Може би този път това ще стане. Може би този път най-накрая ще ти повярвам и няма да те търся повече.

— Аз не съм Фиона — успя да промълви младата жена.

Отговори й с дивашки смях.

— Ти винаги казваш това, нали, Фиона? Точно както винаги ми казваш колко много съжаляваш. Спомняш ли си? Спомняш ли си как се молеше и казваше, че ще направиш всичко, което поискам, ако оставя татко жив?

— Мили боже… — прошепна Джесика. Дейвид дочу думите й.

— Господ няма да ти помогне, Фиона. Той знае, че не е редно един мъж да зареже собствените си синове и да даде любовта си на дъщеря на блудница и осиновено момче… Знаеш ли, Фиона, намерих завещанието на баща си. Никой не знае, че го скрих зад онзи разхлабен камък в огнището — дори и Харлин. Той обаче знае, че имам това завещание. Как мислиш, че успях да го накарам да изпълнява желанията ми години наред?

— Отговори ми, дявол да те вземе! — изпищя той, когато Джесика не реагира на думите му.

Джесика потрепери от ужаса, който пропълзя по кожата й. Вързаните й ръце сграбчиха седлото отпред и тя се насили да отговори със сковано от паника гърло:

— За-заплашвал си го със завещанието…

— Точно така. Не си толкова глупава, нали, Фиона?

Джесика можа само да кимне.

— Но аз съм по-умен — отново се изсмя Дейвид. — По-умен съм и винаги си вземам това, което искам. А сега ще имам и парите от банката. Повече няма да ми се налага да моля Харлин за пари.

— Но… ти каза… Ти му обеща…

— Хайде де, нима мислиш, че наистина ще напусна ранчото, Фиона? А? О, не, никога няма да напусна ранчото. Ти си там. И винаги ще бъдеш там. Брат ми ще донесе парите и ще ги имам всичките, когато го предам за ограбване на собствената си банка. Ще им кажа, че сигурно ги е заровил някъде, но те ще бъдат мои — мои! Винаги съм бил по-умният — никога не съм разрешавал на брат си да ме командва. И този път няма да успее. А след това ще си взема и златото. С парите от банката ще разработя онази жила… И никога повече няма да ми се налага да се моля на когото и да било за пари. Видя ли колко съм умен, Фиона? Оставих го да си говори, колкото си иска там, до потока, а междувременно аз си правех моите планове.

— Но… О, боже мой — едва можа да промълви Джесика. — Той ти е брат…

— Той трябваше да не забравя това, Фиона — продължи той със странен глас и тя разбра, че пак не е на себе си. — Харлин трябваше да помни, че човек не отива против собствената си кръв и плът. Татко го направи и аз трябваше да го накарам да си плати за това. Трябваше. Не беше справедливо.

Най-сетне замълча и въпреки че не спря да я опипва, Джесика потисна отвращението си и не реагира. Отчаяно търсеше думи, с които да го накара да я освободи. Дали да не му каже, че има нужда да слезе за малко в храстите край пътеката?… Но неволно потрепери при мисълта за очите му, които ще я наблюдават, докато вдига пола и смъква гащите си…

Дали би могла да изплаши коня с надеждата, че той ще падне? А ако я повлече със себе си, независимо от вързаните й за седлото ръце? И тогава сигурно ще си изпълни заканите да я изнасили…

Ясно бе, че всеки опит да говори разумно с него, докато е обхванат от пристъпа на лудостта си, ще я постави в още по-голяма опасност. Не можа да измисли нищо. Но тя трябваше да намери начин да избяга, преди Харлин да накара хората да линчуват Сторм!

Когато Дейвид отправи коня си към обраслия с бурени двор на Лейзи Би, Джесика отчаяно се огледа наоколо с надеждата да зърне някого, който би могъл да й помогне… Обграденото място за конете бе празно, спалните помещения я гледаха с изпочупените си прозорци. Дочу зловещо проскърцване и бързо погледна към обора, но видя само врата, увиснала на една панта и полюлявана леко от ветреца.

Дори и кокошките ровеха за червеи в буренака наоколо странно мълчаливи. На пречупения кол за връзване на конете скочи петел, плесна с крила и отвори човка. Но когато ги погледна, я затвори, без да издаде звук, скочи и се отдалечи с наперена походка.

Дейвид се смъкна от коня и развърза ръцете й. Свлече я грубо на земята и посегна да завърже разкъсаната й блуза, за да прикрие гърдите й.

Улови погледа на Джесика към пистолета, който все още носеше на бедрото си, грабна отново ръцете й и ги завърза отпред с кърпата си.

— Ако мислиш за себе си — просъска заплашително той — ще си държиш устата затворена, докато се качим до спалнята. Няма да изглеждаш толкова хубава, ако се наложи да я затварям аз и да избия половината ти зъби.

Пред очите й светна за миг искрица надежда. Трябва да има човек в къщата, след като взема мерки да не вика за помощ. Погледна лицето му, разбра, че той няма да се поколебае да изпълни заплахата си, и кимна неохотно. Усети ръката му на гърба си и тръгна до него нагоре по стъпалата.

Минаха през вратата в края на верандата. Огледа отчаяно празната прашна стая и неволно кихна.

— Изглежда, старата Мод има нужда от нов урок как да поддържа чистотата тук — забеляза Дейвид и я побутна към стълбата в единия ъгъл на стаята. — Ще се погрижа затова по-късно. Точно сега ние двамата имаме по-приятни работи за вършене…

Когато я блъсна към първото стъпало, тя погледна случайно към огледалото на масата до стълбите. Въпреки че стъклото бе покрито с прах, стори й се, че вижда в него лице, взряно в нея — неясно, познато лице… Къде ли го бе виждала по-рано?

Докато Дейвид я блъскаше нагоре по стълбите, успя да хвърли поглед към отворената врата срещу огледалото — но тя се оказа празна… Ако е имало някой там, той е преценил, че е по-добре да не застава на пътя му.

Спалнята, в която я въведе Дейвид, бе огромна и неочаквано чиста. Той спря до вратата и внимателно я следеше с поглед, докато тя се оглеждаше безпомощно.

Очите й се опитаха да избегнат огромното легло с четири колони в ъгъла на стаята и синята завивка върху него. Опита се да гледа цветята на тапетите, сини като завивката. Полуотворените прозорци неудържимо привличаха погледа й. Лек ветрец повдигаше и надуваше чистите бели пердета. Джесика с учудване видя, че слънцето е все още доста високо над хоризонта. Струваше й се, че от момента, в който напусна ранчото на Тобаяс тази сутрин, е изминала цяла вечност…

Дейвид заключи вратата и острото прещракване отекна болезнено в ушите й. Повдигна демонстративно ключа пред очите на Джесика и бавно го пусна в джоба си. Жестокият му поглед я приковаваше.

— Запазих тази стая точно както ти я подреди, когато мислеше, че ще живееш тук, Фиона. Мод знае, че няма да е добре за нея, ако някога намеря и една прашинка тук. И още нещо — погледни — отиде до масата и вдигна шише от шлифован кристал. Изтегли запушалката и капна капка върху килима. — Усещаш ли? — продължи той, когато стаята се изпълни с аромат на орлови нокти. — Това е любимият ти парфюм, спомняш ли си? И него пазех за теб. Искам да си сложиш малко от него сега.

Когато Дейвид се обърна да постави запушалката на масата, Джесика се втурна отчаяно към прозореца. Една треска прониза дланта й, когато доразтвори прозореца с луда бързина. Без да обръща внимание на болката, тя се опита да подхвърли тялото си напред. Покривът на верандата под нея ще намали силата на удара и…

Дейвид я сграбчи за косата и я издърпа обратно в стаята. Неволен писък се изплъзна от устните й.

— Затваряй си устата, кучко!

Очакваше Дейвид да стовари юмрука си върху лицето й, но той само я държеше пред себе си и бясно я разтърсваше. От търкулналото се на пода шишенце се носеше сладникава миризма на орлови нокти…

Блъсна я на пода и я прекрачи, за да затвори прозореца. Обърна се и посочи с треперещ пръст шишето на пода.

— Вдигни го.

Тя се сви на пода, но когато той пристъпи заплашително към нея, коленичи и пропълзя до шишето. Протегна вързани ръце, хвана го и му го подаде.

— Не — озъби се Дейвид. — Сложи от него на тялото си, Фиона. Искам да ми миришеш на твоя парфюм, докато те чукам.

— Аз не съм Фиона!

Той поклати тъжно глава, приковал безумния си поглед в нея.

— Винаги казваш така, Фиона? Защо винаги го повтаряш? Това повече ли те възбужда, когато се чукаш с някой друг, освен с татко?

— Дейвид, аз не съм…

Пристъпи към нея, грубо сграбчи раменете й и я вдигна на крака. Пръстите му й причиняваха болка, налудничавите му очи, взрени в нея, я изпълваха с вцепеняващ ужас.

— Сложи си от парфюма, Фиона!

Пръски слюнка покриха лицето й, когато той почти изплю думите срещу нея. Тя бавно наклони шишенцето към врата си.

— Не там — разкъса възела на блузата й и дръпна жалкия остатък от нея надолу по вързаните й ръце. Гърдите й изскочиха пред погледа му и той навлажни устни… — Тук — изрече дрезгаво.

Джесика успя някак да вдигне ръцете си и да наклони шишенцето между гърдите си. С отвращение му го подаде, когато той посегна към него. Дейвид изля още върху гърдите й и разтри течността с гърба на ръката си.

Успя да предвиди намерението й и с лекота избягна коляното й, насочено към слабините му. Хвърли я на леглото с безумен смях и прикова тялото й.

— Никога не забравяш, нали, Фиона? — изръмжа той. — Спомняш си как го харесвам. Хайде, продължавай, бори се още с мен…

Притисна устни към врата й, слюнката му се стече по голото й рамо. Джесика разбра, че съпротивата й го възбужда, но не можеше да спре. Изпищя отново. Дейвид притисна с длан устата й и повдигна глава, за да може да втренчи безумния си поглед в нея.

— Не, не, не, Фиона! Защо винаги трябва да ти запушвам устата?

Някакво движение над тях привлече вниманието на Джесика и тя погледна ужасено над рамото му. Видя издигната ръка и брадвичка — брадвичка, която се спускаше с острието напред върху главата му.

В последния миг обаче брадвичката се обърна и плоската й страна се стовари върху тила на Дейвид. Чу се противното изхрущяване на счупена кост и той се отпусна върху тялото на Джесика, без дори да простене. Някой незабавно го издърпа настрана и го обърна по гръб до нея.

Джесика се отмести, притисна се към стената зад тях с инстинктивно вдигнати пред лицето си ръце и напразна надежда да отслаби така ударите, които очакваше да последват. Но вместо това до ушите й достигна успокоителен глас.

— Той няма да посегне повече към тебе, госпойце. Забравил е, че и аз си имам ключ от тази стая.

Джесика бавно отпусна ръце и отвори очи. До леглото стоеше повлеканата, която бе видяла да храни кокошките на двора. Едната й ръка все още стискаше брадвичката, другата бе протегната към младата жена. Засъхнали кафяви петна покриваха роклята й, а сивата, сплъстена коса обграждаше набръчкано от възрастта лице. Кафявите й очи излъчваха съчувствие, когато махна с ръка на Джесика да се приближи до нея. Тя се смъкна от леглото с ридание и се спусна към нея. Дочу тупването на брадвичката на пода, преди ръцете на старицата да се сключат около нея и да притиснат главата й върху мършава, отпусната гръд.

— О, о, хайде, миличка, всичко е наред! — утешаваше я несръчно старата жена, като я потупваше по рамо с кокалестата си ръка, но я остави да изплаче ужаса си. — Старата Мод няма да му разреши да ти причини отново болка.

Джесика се опита да се овладее. Вдигна глава и погледна към леглото.

— Мъ… мъртъв ли е?

— Не — отговори Мод. — Искаше ми се да го убия, но не можах. Нека законът се занимае с него — пусна ръце от раменете на Джесика и се наведе за брадвичката си. — Наблюдавай го — кимна тя към него, като й подаваше брадвичката. — Ще сляза долу за въже — трябва да го вържем.

Джесика поклати глава и се отдръпна стреснато от брадвичката.

— Ще… ще взема пистолета му. Той… той е все още на кръста му.

— Хубаво, госпойце — кимна старицата. — Чакай да ти освободя първо ръцете.

Джесика задържа дъх, когато Мод вдигна брадвичката и с точен удар разряза кърпата на Дейвид. Разтърка китките си, а жената пристъпи към леглото и предпазливо измъкна пистолета на Дейвид от кобура му.

— Ето — подаде й го тя. — Не мисля, че ще дойде в съзнание, но ако се окаже, че греша, застреляй го без колебание. Той е много зъл човек.

— Знам.

Джесика насочи пистолета към Дейвид и го задържа така веднага щом Мод излезе от стаята. Наложи си да не отклонява погледа си от него. Внимаваше дори за потрепване на пръстите му — и то можеше да бъде знак, че идва в съзнание. Хвърли бърз поглед към прозореца и забеляза, че слънцето е почти на същото място, на което бе и когато направи неуспешен опит да скочи през него. Замисли се за Сторм, но тя не можеше да тръгне оттук, без да има сигурността, че Дейвид няма да я последва. Бе чувала, че силата на лудите превишава многократно тази на нормалните хора.

В коридора прозвучаха провлечените стъпки на Мод — шумът заглъхна веднага, когато влезе в стаята и стъпи на килима.

— Ето — подаде навито въже на Джесика. — Добре ще направиш, ако ми помогнеш. Трябва да побързаме да го вържем здраво. Не знам дали съм го ударила достатъчно силно.

Той простена слабо, когато му вдигна краката върху леглото и събу ботушите му, за да може да ги върже здраво за глезените. Тя бързо затегна въжето, направи сигурен възел и завърза другия му край за леглото. Грабна пистолета от леглото и се отдръпна назад.

Старата Мод връзваше ръцете му за леглото откъм главата. Опита за последен път направения възел, отстъпи крачка назад и застана до Джесика. Двете жени мълчаливо наблюдаваха няколко минути Дейвид, който идваше в съзнание.

Когато отвори очи, той започна бясно да се гърчи и да дърпа ръце и крака в напразен опит да ги освободи. Старицата веднага пристъпи към леглото и залюля брадвичката си пред очите му.

— Спомняш ли си Беси? — запита тя с леденостуден глас.

Дейвид се сви от ужас, когато острието на брадвичката се доближи до шията му.

Мод люлееше брадвичката като махало.

— Знам, че си я спомняш — продължи тя, като гледаше очите му, взрени с ужас в брадвичката. — Откриха я замръзнала с ужасни сини петна по тялото… Бях като побъркана тогава… Но сега главата ми се проясни.

— Коя… коя е Беси? — едва промълви Джесика, без да откъсне очи от люлеещата се брадвичка.

Мод пусна брадвичката отново и тя остави кървава следа по врата на Дейвид, който изпищя ужасено. Старицата вдигна брадвичката си и отстъпи от леглото.

— Дъщеря ми — каза тя и погледна Джесика. — Ти приличаш много на нея.

— И Дейвид…

— Почти обезумях — продължи тя, като че ли Джесика не се бе обадила. — Имах аз едно на ум. Нещо ме задържаше тук. Казвах си, че стоя тук, защото съм твърде стара да си търся друга работа… Но когато те видях днес, разбрах какво трябва да направя. Сега вече може би Беси ще почива в мир…

Младата жена си помисли, че е затворена в една стая с двама луди. Но когато Мод се изсмя тихо до нея и тя я погледна в лицето, очите й срещнаха напълно ясния поглед на старата жена.

— Съжалявам много — Джесика я докосна леко с ръка. — Смяташ ли, че ще можеш да се справиш сама с него? Знам, че шерифът не струва колкото пукнат грош, но тук идва съдия-изпълнител. Ако още не е дошъл, ще изпратя някой да ти помогне.

Мод вдигна брадвичката си.

— Ще се справя, момиче. Ти трябва да се погрижиш за нещо някъде?

— Ще бесят Сторм — отговори тя с разтреперани устни. — Нямам време, трябва да побързам.

— Сторм? Спомням си го…

— Мод, нямам много време. Моля те! Трябва да бързам.

Затича към вратата, но гласът на старицата я спря още веднъж.

— Ей, момиче, вземи една от ризите ми до задната врата, за да се покриеш… А на печката има топла вода, ако искаш да премахнеш тази воня от себе си…

Погледна с изненада голите си гърди. В носа я блъсна силната миризма на орлови нокти. Хвърли благодарен поглед на Мод и изтича през вратата надолу по стълбата, като подпъхваше пистолета в стегнатото коланче на полата си.

Втурна се през вратата, която реши, че води към кухнята, намери задната врата и грабна избеляла бархетна блуза от закачалката на нея. Погледна за миг голямата тенджера с вода на печката. На перваза имаше сапун. Грабна кърпа за лице, потопи я във водата, зави сапуна в нея и изтича към предната врата на ранчото с кърпа и сапун в ръка.

Конят на Дейвид изцвили остро, когато Джесика се спусна по стъпалата към него. Изгуби ценна минута да го успокои, за да се метне на него с юздите в ръка.

Пришпори го — конят реагира с готовност и изхвърча в галоп от двора. Когато отмина знака за ранчото при отклонението от главния път, Джесика пъхна блузата на Мод под крака си и прекара кърпата със сапуна по гърдите си. Дори и след като сапунът се изплъзна от ръката й, тя продължи да се търка енергично с влажната кърпа.

Не можеше да разбере дали е успяла да изтърка противната миризма от тялото си сред поривите на вятъра, но най-сетне хвърли кърпата настрана, измъкна останките от блузата си, като местеше юздите от ръка в ръка и облече избелялата блуза.

На около миля от ранчото намали скоростта до лек галоп. Никога няма да успее да стигне до града навреме, за да спаси Сторм, ако умъртви коня с бясна езда. О, господи, защо Синабър не бе с нея сега?… Сигурно има най-малко два часа езда до града и дотогава слънцето ще залезе…

През следващия час конят намали ход от лек галоп в тръс. От устата му хвърчеше пяна и той най-сетне премина на обикновен вървеж. Не й даваше сърце да го накара да се движи по-бързо. Реши да му даде малко почивка, за да събере сили за още около миля.

Изкачи възвишение по пътя към Бейкърс Вали и изкрещя от радост.