Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Montana surrender, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2009)
Разпознаване и корекция
asayva (2017)

Издание:

Автор: Трейна Симънс

Заглавие: Отдаване в Монтана

Преводач: Благовеста Дончева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Калпазанов“; Kalpazanov

Град на издателя: Габрово

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Полиграфия“ АД

Излязла от печат: март 1994 г.

Редактор: Лилия Анастасова

Технически редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Марияна Авдеева

ISBN: 954-17-0026-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5997

История

  1. — Добавяне

Глава тринадесета

В огнището се пръсна шумно въглен и Джесика отвори очи. Инстинктивно се сгуши под одеялото, преди да осъзнае колко й е топло. Отхвърли го и ръцете й се плъзнаха по коприната на нощницата.

Спря ги върху корема си, обвит от фината материя, за да се наслади по-пълно на приятното усещане. Спомни си един от коледните подаръци на чичо Пийт. И досега не разбра, как старият планинец, бе разгадал тайното й желание, след като винаги бе заявявала, че не харесва коприненото бельо и пеньоарите, изложени по витрините на луксозните магазини в града. Но при всяко отиване до там намираше някакво извинение да мине край витрините точно на тези магазини и да огледа с неосъзнат копнеж модните рокли.

Понякога влизаше и купуваше някоя дреболия — панделка или шалче. А почти всяка Коледа се изхарчваше за нещо без практическо приложение, което подаряваше на Мати. Тя обикновено гордо го носеше в джоба, после го скриваше някъде. Няма смисъл да унищожава фини дрехи, докато домакинства, обясняваше тя. От време на време успяваше да накара Джесика да си сложи копринени ръкавици или шалче, когато отиваха на църква или на танци.

Но чичо Пийт знаеше. Бе ахнала от изненада, когато извади от онази кутия лилавия пеньоар и нощницата. Тази, в която бе облечена сега, имаше същия цвят като подарената от чичо Пийт.

Чичо Пийт. И златото. Къде бе тя? Трябва да е вече ден, но спуснатите щори потопяваха стаята в мрак, а догарящият огън я нравеше прекалено топла и задушна.

Погледът й попадна на леглото с балдахина и загърнатата фигура на него. О, да! Спалнята на Айдалий. И Сторм! Трябва да провери дали раната му не се е възпалила. Трябваше вече да е на път. Времето летеше и дните, които й оставаха да намери златото и да се върне в Уайоминг, бързо се стопяваха.

Джесика спусна крака на пода и стана. Боже мой, в тази стая едва се дишаше! Отиде до прозореца и дръпна щорите. Те се изплъзнаха от пръстите й и шумно се навиха нагоре.

Погледна бързо към леглото, но Сторм само леко помръдна. Обърна се към прозореца и с мъка го поотвори. Нахлу ярка слънчева светлина, лек ветрец се вмъкна през отвора и облъхна приятно изпотеното й тяло. Повдигна малко нощницата, за да разхлади и краката й.

Сторм бавно се събуждаше. Айдалий бе настояла да вземе приспивателно и той я бе послушал. Очите му се спряха на прозореца, пред който стоеше странна въздушна фигура, която сякаш плуваше в неясен пурпурен ореол. Присви леко очи. Пурпурната мъгла си оставаше, но в центъра й се очерта по-тъмна фигура с приятни форми… Установи, че не може да откъсне очи от стройното тяло на Джесика, обляно от нахлуващия през открития прозорец поток слънчева светлина.

Черни къдрици се спускаха по гърба й до учудващо тънка талия. Под копринените гънки на нощницата се очертаваха добре закръглени бедра. Бе повдигнала нощницата си и се виждаха стройните й глезени.

Простена, когато почувства внезапното втвърдяване между краката си. По дяволите, не бе имал този проблем от юношеството си!

Джесика се обърна веднага, дочула приглушения му стон, без да осъзнава, че сега слънцето очертава гърдите й под пристегнатата горна част на нощницата. Изчерви се леко, когато разбра, че все още държи края й в ръцете си и бързо го пусна. Стоеше смутено до прозореца и се опитваше да разбере, дали очите на Сторм са отворени.

— Сторм — извика тихо. — Сторм, боли ли те нещо?

Дали го боли? Господи, струваше му се, че ще се пръсне от болка, но не в раненото рамо… Опита се да вдигне очи към лицето й, но те останаха приковани към тъмните зърна на гърците й. Когато те сякаш почувстваха втренчения му поглед и внезапно се заостриха, той не можа да се сдържи повече.

— Махни се от този прозорец и облечи нещо! — извика й прегракнало. — Искаш целият проклет град да те види в публичен дом!

Джесика ахна и изтича към леглото си. Грабна пеньоара и го облече бързо с гръб към мъжа. Пристегна здраво колана и пое дълбоко дъх, преди да се обърне с лице към Сторм.

— Какво искаш да кажеш, публи… прозорец на публичен дом?

По дяволите! Пристегнатият колан на пеньоара подчертаваше прекрасните форми на тялото й. Какво, дявол да го вземе, си е мислела Айдалий, когато й е давала тези дрехи? Всеки мъж, който я види в тях, ще поиска да…

Джесика тупна с босия си крак по дебелия килим и се приближи до леглото. Постави ръка на кръста си и се втренчи гневно в него.

— Попитах те нещо! Това публичен дом ли е?

Сторм вдигна поглед към лицето й и леко се усмихна. Златните петънца в очите на Джесика засвяткаха срещу него и той изпита желание да я предизвика още по-силно.

— Досега мислех, че всеки, който идва в Бейкърс Вали знае за публичния дом на Айдалий още преди да влезе в града. Истината е, че много хора пътуват с часове само за да прекарат тук някой и друг час…

— Аха! Искаш да кажеш, много мъже.

— Е, понякога и жени се отбиват тук. Ти си тук, нали?

Лицето на Джесика почервеня от гняв.

— Ти… не мислиш, че работя… Ти, глупав кучи… Трябваше да те оставя да кървиш, докато пукнеш!

Сторм се изсмя и още повече я вбеси. Тя сви юмруци, готова да се нахвърли върху него, но си спомни за раната. Той я хвана за китката, но слабостта му след загубата на толкова много кръв й позволи да освободи ръката си с лекота. А дали слабостта му не се дължеше на свободно отприщения, невъздържан смях, от който се тресеше целият?

Гневът й бавно я напусна и тя вдигна ръка, опитвайки се да задържи смеха си. От блясъка в очите му разбра, че я бе предизвиквал нарочно. Нещо й подсказа, че той има нужда от този смях… Джесика захълцука и накрая се отпусна — звънкият й смях се сля с неговия.

Сторм протегна ръка и я дръпна на леглото до себе си. Успокои се, но направи грешка, като я погледна точно когато тя се опитваше да се нацупи — и отново се разтърси от смях.

След малко той издърпа ръката си от талията й, за да избърше окото си. Загледа учуден влагата върху пръста си и когато Джесика се обърна да го погледне, посегна към нея и го изтри в коланчето й.

— Господи, имах нужда от това!

Тя прекара палец по другото му око и с усилие се сдържа да не изближе влагата по него… Вместо това го изтри до другото влажно петно на коланчето си.

— Не си се смял така отдавна, нали? — попита го тихо.

Главата му уморено се отпусна на възглавницата.

— Не — въздъхна той. — От години не съм се смял така… Не е имало нищо весело в живота ми…

— В такъв случай — започна Джесика с палави искрици в очите — ще трябва да намерим още някоя, която да сбъркаш за дама от публичен дом.

Погледна я в очите.

— Защо ги наричаш така, Джесика?

— Как?

— Дами от публичен дом — поясни Сторм. — По-голяма част от хората ги наричат просто паднали жени.

— По-голяма част от мъжете — поправи го тя.

— Не — поклати глава той. — И жените ги наричат така.

— Сигурно си прав — отстъпи Джесика и се намести по-удобно; бедрото й докосваше неговото. Лицето й се смръщи. Несъзнателно постави ръка на гърдите му и заувива около пръста си черни косми. — Не знам дали ще мога да обясня защо… Просто… Винаги съм си мислила, че една жена започва този вид живот поради някаква сериозна причина. От нас се очаква да се омъжим и да отгледаме деца. Ако не успеем, можем да открием магазин за дрехи. Или пералня. Или да станем келнерки в някой хотел. Или да работим като слугини на някого.

— Не е честно, нали? — Сторм се измести леко, за да вдигне крака си. „Господи, не допускай да погледне надолу!…“ — помисли си той.

— Не е — продължи да навива космите на гърдите му. — На някои от нас понякога им провървява. Баща ми остави ранчото на мен, когато умря, но ми се струпаха други проблеми. След като пролетната виелица едва не ме разори напълно тази година, банката отказа да ми заеме пари, за да възстановя загубите си, защото съм жена.

— Затова си тук, така ли? Търсиш друго парче земя, за да започнеш отново?

— Не съвсем. Чичо Пийт… аз… — Пръстът й попадна на нещо скрито в космите. То веднага се освободи от тях и изскочи на свобода — зърното на гръдта му. Джесика ахна и издърпа бързо ръката си.

— О! О, аз…

Сторм тихо се засмя и хвана ръката й. Върна я обратно на гърдите си и я покри със своята така, че да не може да я измъкне.

— Какво искаше да кажеш?

Джесика му се усмихна и усети, че отпусна ръката й. Издърпа я бързо, скочи на крака и го погледна сърдито.

— Исках да кажа, че по-добре ще бъде да видим как е раната ти. Айдалий жива ще ме одере, ако започне да те тресе само защото превръзката ти не е сменяна достатъчно често. Поради някаква глупава причина тя страшно много държи на теб, въпреки че не разбирам защо. Ти си типичен мъж с изкривени представи за жените.

— Какво точно искаш да кажеш с това, последното? — засмя се той, усетил предизвикателната нотка в гласа й.

— О, знаеш много добре — продължи Джесика и махна пренебрежително с ръка. — Онази арогантна мъжка убеденост, че всяка жена е готова да припадне в ръцете ви само от едно докосване.

Повдигнатата му вежда й напомни, че самата тя бе направила точно това, и бързо потърси нещо друго, с което да подкрепи думите си.

— И… е, като всеки типичен мъж, ти си неспособен да разбереш жените, които срещаш — продължи тя и отметна надменно глава. — Изглежда, не можеш да разграничиш една дама от пропаднала жена. Или обикновена жена от дама. Или…

— Мога, хубаво момиче — нежно изрече Сторм. — Ти несъмнено си дама — протегна ръка към нея.

— Върни се при мен и аз ще ти покажа как типичен мъж се отнася към истинска дама.

Пред очите на Джесика, обърнати към него, сякаш се спусна мъгла. Колко глупаво! Изобщо не бе от типа жени, които припадат и при най-малка провокация, но в този миг краката й трепереха, а и стомахът й… и тя неволно постави ръка на него. Пристъпи напред, протегнала свободната си ръка към загрубялата му длан, която я очакваше.

В този миг се разнесе бързо почукване. Тя погледна към вратата и дори тръгна към нея, но ръката му я спря.

— Не там — каза той и посочи с глава зад нея. — Чука се на вратата към тунела.

— Кой…

— Не се безпокой. Никой не знае за този тунел, освен хората, на които можем да имаме доверие. Върви — стисна успокоително ръката й, преди да я пусне.

Колебливо пресече стаята и спря пред дървения панел. Сети се, че не знае как да отвори и погледна към Сторм.

— Отдясно — каза той. — Точно над рамото ти. Натисни силно.

Изпълни указанията му и скритата врата тихо се отвори. Зад нея стоеше Нед.

— Джес, радвам се, че си станала — той бързо мина край нея и влезе в стаята. — Трябва да поговорим.

— Какво има?

— Сблъсках се с онзи Джаксън — погледна към леглото и сниши глас. — Добре ли си, синко?

— Оправям се, Нед — отговори Сторм. — Какво за Тобаяс?

— Не ми повярва, когато му казах, че не сме те намерили — въздъхна той. — Когато го оставих, тръгна към шерифа, да му каже, че си бил в ранчото му и че е стрелял по теб. Мисля, че шерифът ще започне веднага да задава въпроси и да души тук-там.

— И първо ще претърсят тук — Сторм се опита да се изправи. — Трябва да се махна оттук.

Джесика плесна с ръце и забърза към него. Седна на края на леглото и го бутна леко в гърдите.

— Прекалено си слаб да ходиш където и да било — лицето й се сгърчи от безпокойство, когато той простена и се отпусна обратно на възглавницата.

— Трябва. Ако ме открият тук, първо Айди ще пострада. И вие също.

— Синко — обади се Нед, — не знам какво точно става тук, но Елайъс ми каза все пак нещичко. Ние сме с теб.

— Не!

Джесика подскочи леко, стресната от вика на Сторм. Когато той отново седна в леглото, не успя да го накара да легне обратно и безпомощно погледна Нед.

— Остави го да говори, Джес — каза тихо той.

Сторм се опря на ръката си и го погледна гневно.

— Не искам помощта ви. Благодарен съм за всичко, което направихте за мен досега, но отсега нататък сам ще поема нещата в ръцете си.

— Свикнал си да следваш самотна пътечка, нали, синко? — проточи глас Нед. — Поне когато си бил свободен да яздиш на воля.

Джесика погледна бързо Нед. Той знаеше. Той определено знаеше и пак искаше да помогне!

— Помогни ми да се облека, Нед — молеше се Сторм. — Повече нищо няма да искам от теб.

До ушите им достигнаха силни удари по вратата два етажа по-долу. Джесика трепна, Нед бързо се приближи до леглото с мрачно изражение на лицето.

— Не мисля, че имаме време за това сега. Хайде, надигни се!

Джесика се спусна да му помага. Двамата успяха да прехвърлят краката му над ръба на леглото.

— Почакай, Джес — каза Нед. Бързо отиде до леглото й, грабна одеялото и го наметна на раменете на Сторм. — А сега, Джес, помогни ми да го завлека до тунела.

Сторм се олюля, когато го изправиха на крака. Джесика с усилие го подкрепяше. Сърцето й тревожно биеше, тя преплиташе крака заедно със Сторм и Нед към отворената врата на тунела. Когато най-сетне успяха да го довлекат до площадката зад стената, Нед го подпря и бързо се обърна към Джесика.

— Леглото, Джес, бързо! Господи, как тежи само!

Сторм простена, когато тя се изплъзна изпод ръката му. Погледна измъченото му лице и загуби ценна секунда. Изтича за леглото и двамата едва успяха да го настанят на него. С усилие наместиха леглото на тясната площадка — Нед трябваше да слезе на първото стъпало, за да освободи място. Наведе се над леглото и хвана ръката на Джесика.

— Върни се и легни в леглото, Джес. Преструвай се, че спиш.

Тя кимна и докосна леко челото на Сторм. Ръката й се навлажни от потта му.

Той хвана ръката й и погледна към Нед.

— Вие двамата сте проклети глупаци, знаете ли това?

Възрастният мъж се засмя.

— Може и да си прав.

— Благодаря — прошепна Сторм. Стисна ръката на Джесика, загледан в очите й. — Благодаря ти, хубаво момиче. Но не рискувай излишно, за да ме защитиш.

— О, ти ни познаваш добре нас, дамите от публичния дом — каза тя, като стисна в отговор ръката му. — Мислим доста добре, когато сме върху нашите ду… гърбове — засмя се и издърпа ръката си.

— Джес.

Спря се за миг, преди да затвори тайника.

— Да, Нед?

— Дрехите му. До леглото са.

— Ще се погрижа за тях.

Затвори тайната врата и се спусна към леглото. Грабна дънките му и пропитата с кръв риза, мушна ги бързо под завивката и скочи в леглото. По стълбата шумно затропаха няколко души. Зави се до врата и изведнъж очите й попаднаха на мокасините му. Сега стъпките пресичаха коридора и се отправяха явно към вратата на спалнята. Вече трябва да са зад нея!

Точно когато на вратата шумно се почука, Джесика извади босия си крак изпод завивката и изрита мокасините под леглото. Нямаше време да провери дали е успяла да ги скрие. Вратата се отвори в момента, в който отпусна глава на възглавницата и метна завивката.

— Джесика! — слава богу, гласът на Айдалий. — Джесика, будна ли си?

Обърна глава и вдигна ръка да разтърка очи. Прозя се и отпусна ръка.

— Е, и да не съм била, сега съм. Мили боже, Айдалий, какъв беше този шум? Като че ли цяло стадо говеда се изкачваше по стълбите ти.

— Не говеда, Джесика — подхвърли Айдалий и влезе в стаята, — а магарета.

— Айдалий!

— Госпожица Моргън! — тя се обърна гневно към двамата мъже зад нея. — Ще ви бъда благодарна, ако не забравяте, че аз съм собственичката на този дом! Съгласих се да ви пусна да претърсвате, но не съм казала, че ще си държа устата затворена и няма да изказвам мнението си за начините ви на действие!

— Да — каза Харлин Бейкър, който стоеше до шерифа. — Ти винаги си била упорита, никога не знаеш кога да си държиш устата затворена. По-добре ще бъде да не забравяш в чий град е проклетият ти вертеп.

— А ти не забравяй, че на петдесет мили наоколо няма друг дом като този. Както и кои са някои от моите посетители.

— Един ден ще загубя търпение с теб, Айдалий. Хайде, шериф! Дошли сме тук да претърсим стаите, а не да се впускаме в безцелни спорове със собственичка на вертеп, нали?

— Но аз не съм си отварял устата, господин…

Айдалий махна с ръка.

— Търсете! Направете си удоволствието. Сигурна съм, че Джесика не крие нищо.

Джесика седна в леглото и Харлин Бейкър се вторачи смаяно в нея.

— Госпожице Калагън? По дяволите, какво правите тук?

— Както сам виждате, опитвам се да спя — отвърна тя възмутено. Едва издържаше мъжете пред нея, вторачени в тялото й. Потрепери леко и издърпа завивката над гърдите си.

— Но… това е вер… вер… — Харлин Бейкър заекна.

— Публичен дом, господин Бейкър? — невинно попита Джесика. — Да, знам — погледна Айдалий, но видя на лицето й само ведра усмивка. — Но е много по-удобен от долнопробния ви хотел — продължи тя. — Много по-цивилизован. Тук има дори течаща топла вода.

— Но, госпожице Калагън — обади се и шерифът. — Вие не трябва да бъдете на такова място.

— Хайде де! Откъде знаете къде трябва да бъда, шериф? — запита Джесика и се втренчи с широко разтворени очи в него. — Вие дори не знаете коя съм. Може ранчото ми в Уайоминг всъщност да е публичен дом. Възможно е господин Олсън да не желае да ми заеме пари, защото иска да сложи похотливите си ръце върху моите момичета там.

— Госпожице Калагън! — прогърмя гласът на Харлин Бейкър. — Настоявам да се облечете и веднага да напуснете това място заедно с нас! Шерифът е прав. Тук не е за вас. Не мога да си представя какво искате да ни кажете, но господин Олсън щеше да спомене нещо в телеграмата си, ако нещата бяха такива, каквито ги представяте сега.

— Господин Олсън! Пфу! — Джесика събра сили и отхвърли завивката настрана. — Омръзна ми да се боря с господин Олсън за ранчото си. Няма начин да намеря навреме пари, за да го спася — а и няма кой знае какво за спасяване. Освен това за една жена е много по-лесно да си изкарва прехраната по този начин, отколкото да тича в сняг и пек след кравите — изправи се и се протегна. Усмивка трепна на устните й, когато и двамата мъже се вторачиха в нея с отворени уста. Погледна Айдалий: тя си хапеше долната устна, за да не избухне в смях, в зелените й очи играеха весели пламъчета. — Струва ми се, че споменахте нещо за претърсване на тази стая, шериф. — Няма да направите лошо да побързате. Искам да се изкъпя. Предполагам, че ще искате да претърсите банята, преди да вляза в нея, нали?

Джесика се понесе към банята. Хвърли бърз поглед към леглото и забеляза, че едната мокасина се показва. Спря се, изви гръб назад, като се обърна леко към шерифа и Харлин Бейкър: знаеше, че сега тялото й се очертава ясно.

— О, боже, гърбът ми се е схванал! — увери се, че очите на мъжете са заковани в нея, и леко побутна мокасината под увисналата завивка. — Ще побързате ли с вашето претърсване? — обърна се тя към мъжете, които продължаваха да я зяпат глупаво. — Имам нужда да ползвам банята…

Мъжете трепнаха и Харлин Бейкър пресече с бързи стъпки стаята.

— Провери в гардероба, шериф — подхвърли той.

— Какво всъщност търсят, Айдалий? — запита Джесика озадачено.

— Избягал затворник — отвърна тя. — Не знам защо са решили, че съм го скрила тук.

— Затворник? Но защо ще криеш затворник, Айдалий? Той едва ли има пари. Ти каза, че първото нещо, което нравиш, когато някой мъж дойде тук, е да го накараш да ти покаже цвета на банкнотите си?

— Млъквайте и двете! — изръмжа Бейкър. Отвори банята и хвърли бърз поглед в нея, преди да се обърне към Айдалий. — Знаеш много добре защо идваме тук. Няма да изляза от тази къща, докато не претърсим всички стаи!

Айдалий въздъхна и тръгна към вратата.

— В такъв случай ще трябва да ви придружа. Не мисля, че на момичетата ми ще им хареса да ги събуждате и да се ровите в стаите им без мен.

Шерифът затръшна вратата на гардероба и Джесика трепна.

— Не е тук, господин Бейкър:

Харлин Бейкър тръгна към Айдалий с лице, потъмняло от гняв. Хвана я грубо за ръката и почти я изблъска през вратата.

— О, шериф — пропя с нежно гласче Джесика, когато шерифът тръгна след тях.

— Какво има, госпожице Калагън? — запита той. — Надявам се, че сте дошли на себе си и ще напуснете тази къща заедно с нас?

— О, съвсем не, шериф. На мене ми е добре тук. Помислих си само… — Тя се наведе и леко повдигна завивката. Нарочно развърза пеньоара си, така че гърдите й свободно да се залюлеят под меката копринена тъкан. — Искам да ви напомня само да погледнете и под леглото, шериф — продължи тя с дръзка усмивка. — Лошите хора не се ли крият обикновено под леглата?

Той изсумтя сърдито и се отправи с широки крачки към вратата.

Джесика бързо изтича към нея. Затвори я, заключи и се свлече на пода.