Трейна Симънс
Отдаване в Монтана (12)

Глава дванадесета

Като се олюляваше под тежестта на своя край от носилката, Джесика най-сетне стъпи на последната площадка. Двете с Айдалий бяха откъм по-леката страна, но пак се наложи да спират няколко пъти, докато се справят с трите редици стъпала. Зад тях се чуваше тежкото дишане на Нед и Елайъс, които се бореха с по-голямата тежест на горната част от тялото на Сторм. Сега пред тях се издигаше стена и Джесика погледна въпросително Айдалий.

— Елайъс, повдигни малко фенера — помоли задъхано Айдалий.

Фенерът освети стената пред тях и Айдалий пусна едната си ръка от носилката, за да натисне леко определена част от нея. С леко прещракване стената се плъзна тихо и разкри голяма, осветена стая, която явно се обитаваше от жена, ако се съди по мебелировката. Тъмни щори плътно закриваха прозорците.

Джесика пристъпи заедно с Айдалий в стаята. Отнесоха Сторм до леглото с балдахин и успяха да го претърколят от носилката върху смачканите чаршафи, Джесика въздъхна с облекчение изтри изтръпналата си ръка.

— Трябва да тръгвам, Джес — докосна я леко Нед. — Ще оставя нашите коне в тунела и ще върна фургона.

— Побързай, Нед — видя го да взема фенера от Елайъс и да изчезва през отвора в стената, като клатеше в почуда глава. Какъв удобен начин само да се влиза и излиза незабелязано от града.

Наложи се да оставят фургона до входа на тунела и да прехвърлят Сторм отново върху петнистия му жребец. Конете се придвижиха един след друг през тунела: Елайъс показваше пътя напред, след него Нед водеше коня на Сторм, след тях бе Джесика със Синабър. На Елайъс бяха нужни само няколко секунди, за да изкачи стълбата и да се върне с носилка. С него бе дошла и Айдалий. Обаче изкачването на стълбите с тежкото, отпуснато тяло на Сторм върху носилката бе много трудно.

Способността на Джесика бързо да се ориентира й помогна да отдели затворения сега панел от стената. Знаеше, че се намират в къщата на Айдалий. Изолирана на края на града, тя бе най-близо до тунела.

Сторм простена и Джесика бързо се обърна. Елайъс и Айдалий се опитваха да съблекат карираната му риза.

— Имате ли нужда от помощ? — запита тя.

— Моля те, Джесика. Елайъс трябва да донесе нещо на Сторм за пиене и малко топла супа от кухнята. Необходимо е да поема повече течности, за да възстанови загубената кръв.

Елайъс отстъпи настрана и Джесика несъзнателно посегна да помогне на Айдалий. Започна да разкопчава кончетата на дънките му, но когато кокалчетата на пръстите й докоснаха леко топлата кожа на корема му, стреснато дръпна ръка, като че ли металните копчета я бяха ухапали.

— О! Аз… аз…

Айдалий й хвърли нетърпелив поглед.

— Хайде, Джесика, не прави фасони! Твърде тежък е за мен, за да мога да се справя сама, а Елайъс излезе от стаята.

Тихичкото щракване на вратата потвърди думите й.

— Никога ли не си виждала гол мъж? — попита нетърпеливо Айдалий, когато забеляза, че тя все още се колебае.

— Н-не.

Но си призна, че копнее да види този. Несъзнателно стискаше и отпускаше ръката, която го бе докоснала, после решително изправи рамене и отново посегна към дънките му.

— Великолепен е — прошепна Джесика, когато Айдалий отиде в малката стая до спалнята. Чу я да хвърля дърва в огнището и това я подсети да покрие голото тяло на Сторм. Посегна през него, за да издърпа топлата завивка над тялото му, но се поколеба — не й се искаше да скрие мъжественото му тяло от погледа си. Трябваше да види дали няма и други натъртвания и рани, за които ще трябва да се погрижат, нали?

Макар и в безсъзнание, лицето му бе стегнато в клещите на болката и сърцето й се сви от жал. Погали с хладната си длан челото му и доволна усмивка трепна на устните й, когато пълната му чувствена уста се поотпусна. Бялата превръзка изпъкваше върху загорялото му рамо. Въпреки трудното пренасяне дотук, не се виждаха признаци на кървене.

Очите й проследиха изчезващата пътечка от кестеняви косми до мястото точно под корема му, където те отново избуяваха. Доказателството за мъжествеността му лежеше свито в мекото си къдраво гнездо, отпуснато в сън… Но Джесика знаеше колко бързо може да се върне към живот и да залюлее тялото й във вълни от все още непознато за нея удоволствие… Мускулестите му бедра, малко по-светли от останалата част от тялото му, можеха да обхванат твърдо и сигурно в люлката си нейните… Меки, тъмни косми покриваха краката му до глезените…

Джесика едва не се засмя на глас. Въпреки съвършената форма на краката му, белотата им бе в контраст с тялото. Чу стъпките на Айдалий и опъна завивката над него, като грижливо я подви около врата му, водена от неосъзнато желание да скрие тялото му от други очи.

— Красив е, нали?

Джесика леко се изчерви, когато разбра, че Айдалий я бе видяла да разглежда тялото на Сторм, но кимна потвърдително.

— Мислех, че тази дума се употребява само за жена — каза тя тихо. — Но той е… той е великолепен.

— Винаги е бил такъв. Майка ми ни забрани да се къпем заедно, когато Сторм едва бе навлязъл в юношеството — засмя се и постави леген с вода на малка масичка до леглото. Думите й предизвикаха ревност у Джесика. — А сега махни тази завивка. Трябва да го измием. Вземи едната кесия.

Очите й се разшириха, когато Айдалий извади две кесии за баня от легена и ги изстиска, преди да й подаде едната.

— Н-но… не бих могла…

Без да обръща внимание на протеста й, тя постави кесията в ръката й и отметна завивката настрана, като хвърли бърз поглед към огъня.

— Надявам се, че е достатъчно топло. След като си вече там, ще се заемеш с долната половина. И не се мотай, не искам да настине. Двете ще се справим по-бързо — подаде й сапун и посегна към друг.

Джесика я погледна за секунда с широко разтворени очи, но тя показа пълно неразбиране на моминското й неудобство и се залови за работа, без да й обръща повече внимание. Въздъхна, насапуниса кесията и леко я прекара по стройния му кръст.

— Ей, но ти имаш топла вода! — възкликна тя.

— Разбира се. Всеки с претенции за цивилизованост днес има топла вода.

— Не и хотела — заяви Джесика и придвижи кесията по-надолу. Едва докосна гнездото от черни къдрици между краката му и бързо премина на едното бедро и след това на другото.

Обърна се да потопи кесията в топлата вода и я насапуниса отново. Повдигна мускулестото бедро и го изми отдолу, премина на другото, задържа се за секунда на едно тъмно петно: оказа се, че е петно от рождение с форма на сърце. Изтърка внимателно краката му, като не забрави да почисти гънките между пръстите; изплакна сапуна и се приготви да започне отначало.

— Внимавай да не забравиш някоя част от него, Джесика — засмя се Айдалий зад нея.

Джесика я погледна бързо, но тя се бе заела с превръзката на рамото му.

— Тази превръзка трябва да се смени — мърмореше си тя.

Джесика въздъхна и отново взе сапуна в ръка. Насили ръката си да се върне към къдравото гнездо между краката му и го насапуниса обилно. Неочаквано го усети да се втвърдява под пръстите й, ахна и бързо отдръпна ръка.

— Не се безпокой — обади се зад гърба й Айдалий. — Той е все още в безсъзнание. Това е само естествена мъжка реакция, която им се случва понякога, дори когато спят.

Думите едва достигнаха до съзнанието й. Не можеше да откъсне очи от тази част от него, която сега, уголемена и втвърдена, лежеше почти върху корема му. Как бе възможно точно тя да препраща онези силни вълни на удоволствие през тялото й, споменът за които я гореше отвътре и сега? Какво ли би било, ако може наистина да го почувства вътре в себе си? Колко ли по-силно удоволствие ще изпита?…

Но ако наистина бе изнасилил жена? Лицето на Прудънс се залюля за миг пред очите й. Прудънс. Но тя отрече пред нея, че е изнасилена от Сторм. Прудънс обичаше този мъж. Той й принадлежеше и тази вълшебна част от него бе само за нея…

Джесика решително приключи със задачата си и изми сапуна от долната част на тялото му. С усилие си наложи да не мисли, докато работеше; не желаеше отново да изпита болката, която я преряза, когато си представи Прудънс в ръцете на Сторм.

— Джесика, имам нужда от тебе тук — повика я Айдалий. — Донеси вода от банята да почистим раната му.

Тя се изправи за миг, погледът на Джесика попадна на лицето му и срещна погледа на Сторм, който веднага й намигна шеговито. Силно се изчерви и грабна легена.

— Радвам се, че вече си в съзнание, Сторм — пропя ласкавият глас на Айдалий зад нея. — Елайъс ще ти донесе нещо за хапване след минутка. И без това трябваше да те събуждаме.

— Благодаря ти, Айди — чу Джесика гласа му, докато бързаше към банята.

Изля мръсната вода, изплакна и напълни легена с чиста, но остана няколко мига над него, като се мъчеше да събере мислите си. Колко ли време е бил в съзнание?

„Достатъчно дълго“, подсказа й някакъв вътрешен глас.

— Джесика, какво става? Идваш ли? — извика Айдалий.

Тя въздъхна, вдигна легена и се върна в стаята.

Докато сменяха превръзката на рамото му, Джесика упорито се стараеше да не го поглежда в очите. Елайъс влезе в стаята с поднос и Джесика бързо вдигна легена, за да освободи масичката до леглото. Неволно въздъхна уморено.

— Джесика, цяла нощ си била на крака — погледна я съчувствено Айдалий. — Сигурно си изтощена. Слушай, вземи си вана, докато го нахраня. Междувременно Елайъс ще донесе походно легло тук и ще можеш веднага да си легнеш и отдъхнеш поне малко.

— О, но ти имаш и други стаи, нали? — запита Джесика. — Няма ли някоя свободна, в която…

— Не — решително отвърна Айдалий. — Поне не сега. Освен това един от нас трябва да стои с него — все още има опасност от възпаление на раната му. Върви и се изкъпи. Ще ти донеса чиста нощница; нещата ти ще бъдат изпрани и изгладени, докато се събудиш.

Айдалий се отдалечи с Елайъс и двамата затвориха вратата зад себе си; шепотът им бързо заглъхна и в стаята настъпи тишина.

Джесика се прозяваше уморено с вдигната пред уста ръка, когато усети топлите пръсти на Сторм да обгръщат нежно другата й ръка. Наведе се и се огледа в тъмните езера на очите му, които настоятелно я подканваха да седне до него на леглото. Когато поднесе ръката й към устните си, тя се опита да разчете израза на очите му.

Наистина ли имаше възхищение от нея в тях? Или може би… нещо друго трептеше в тъмните им сенки, преди да затвори очи и да докосне с устни ръката й…

— Благодаря ти, хубаво момиче — прошепна той и пусна ръката й.

Джесика стисна ръце една в друга и ги отпусна в скута си; палецът й несъзнателно галеше мястото, до което се бяха докоснали устните му.

— Н-не съм направила повече, отколкото всеки друг би направил на мое място — каза тя тихо. — Както ти направи, когато помисли, че имам нужда от помощ онази нощ. И змията… Дължа ти живота си.

— Считай всеки дълг между нас за изплатен, Джесика — той отпусна глава на възглавницата. — Когато Нед се върне, искам вие двамата да се приберете при хората си и да си отидете оттук, както казах и преди. Забрави, че си ме виждала.

Джесика поклати глава, черна къдрица отчаяно подскочи върху рамото й.

— Ти трудно можеш да бъдеш забравен, Сторм — внезапно промълви тя.

— Джесика…

— Можеш да отиваш да се къпеш, Джесика — прозвуча гласът на Айдалий. — Има достатъчно гореща вода, можеш да напълниш ваната, колкото искаш. Използвай свободно солите за вана и сапуна — аз лично никога не се ограничавам в това отношение.

Джесика бързо скочи на крака, грабна от ръката й нощницата и робата, които бе донесла, благодари и бързо се отправи към банята. Бе в такова състояние, че не обърна внимание на фината материя на дрехите в ръката си. Затвори рязко вратата на банята зад себе си.

Докато пълнеше порцелановата вана с гореща вода и пръскаше ароматни соли, се опита да не мисли за него или поне да се поуспокои. Да го забрави! Бе казала истината, но сега й се искаше да си бе отхапала езика, преди да изрече онези думи…

Пред очите си виждаше лицето му, докато бавно разкопчаваше блузата и смъкваше ботушите си. От ваната се вдигаше пара с приятен аромат на рози и Джесика отново се опита да се съсредоточи върху удоволствието от разкошната баня, в която щеше да се потопи след миг. Вместо това мислите и заскитаха по тъмния склон и онази лунна нощ, в която срещна Сторм… Тя дори видя ясно мъглата, която бавно се стелеше над земята и някак неохотно се спускаше към долината.

Но това не бе първата им среща, установи тя и смъкна полата си. Видя го гордо изправен на красивия жребец да размахва предизвикателно пушка над главата си и да се надсмива над безуспешните опити да го убият… Господи! Какво щеше да прави, ако го бяха убили?!…

„Какво щях да правя, ако никога не се бях срещнала с него? О, я престани!“ — заповяда си Джесика.

Вдигна полата си от пода и я хвърли на стола с висока облегалка до ваната, където вече бе сложила блузата. Нещо изшумоля в джоба — й и тя смръщи чело, но ваната се бе напълнила и тя бързо се наведе да спре крана.

Горещата вода ще отпусне напрегнатото й тяло. Смъкна бързо бельото си и в бързината го остави на пода. Провери температурата на водата и после се отпусна във ваната с въздишка. Косата й заплува около нея и й напомни, че бе забравила да я свие на кок преди да влезе във ваната. Няма значение. При толкова много вода ще може отново да напълни ваната и да я измие.

Затвори очи, но те почти веднага отново се отвориха. Нещо не й даваше покой. Какво имаше в джоба на полата й? Не си спомняше да бе поставяла нещо друго там, освен малката си кесийка за дребни монети. Хвърли поглед към стола, после нетърпеливо протегна покрита с мехурчета ръка и придърпа полата към себе си. Пръстите й напипаха в джоба сгънато парче хартия. Сети се — на тази хартия шерифът бе й начертал пътя към ранчото на Тобаяс.

Джесика извади и другата си ръка от водата и разгъна хартията. Нямаше да има нужда от тази карта повече. Можеше да намери ранчото на Тобаяс и със завързани очи. Започна да мачка хартията в ръката си, когато вниманието й бе привлечено от думите „Търси се“ на обратната страна.

Изглежда шерифът бе използвал обратната страна на съобщение за издирване на избягал престъпник. Джесика обърна листа хартия и с любопитство се взря в лицето, което я погледна оттам. В следващия миг седна рязко във ваната и част от водата се плисна шумно извън нея.

— Джесика? Джесика, добре ли си? Да не би да падна във ваната?

— Д-до…. — опита да се овладее. Не искаше Айдалий при себе си точно сега! — Добре съм — успя да извика към вратата.

— Искаш ли да дойда да ти помогна да измиеш косата си? — извика отново Айдалий.

— Не! Не, ще я измия и сама.

— Ти и твоята срамежливост — изсмя се Айдалий. Гласът й се снижи и Джесика я чу да говори тихо със Сторм.

Сторм. Той се взираше в нея от снимката на смачканата хартия в ръката й. Не можеше да има и капка съмнение — и снимката, и описанието съвпадаха напълно.

Думите играеха пред очите й: изнасилване… бягство… осъден на двайсет години затвор… ПЕТ ХИЛЯДИ ДОЛАРА НАГРАДА!

Опита се да мисли ясно и реалността я ужаси. Мили боже! Айдалий седеше там, в съседната стая, с избягал престъпник! И тя също бе помагала на този престъпник, бе се грижила за него, за раната му, с пълното съзнание кой е той още от момента, в който се бе навела над тялото му до огъня сред хълмовете.

Мислите й се объркаха. Хартията полетя към пода и Джесика се хвана за ваната, за да се изправи, но осъзна колко глупаво се държи и се облегна назад. Първо, тя дори нямаше оръжие. Второ — сърцето й биеше лудо в гърдите — тя не може да издаде мъжа в другата стая…

В главата й звучаха думите на Айдалий: „Той винаги е бил великолепен.“ Тя го познава от дълго време. Знае, че Сторм е избягал затворник. Както и Елайъс! Затова бързаше да го докара тук преди зазоряване.

Нед? Дали бе разбрал, че помагаха на избягал затворник? Разбира се. Той чу много добре всяка дума на Тобаяс на онзи рид над ранчото му. Защо тогава помагаше с такова желание и всеотдайност? Дали Елайъс не го е убедил, че Сторм е невинен, както твърдеше Прудънс?

Джесика отново погледна хартията на пода до ваната. Дали почтеността на Нед няма да го принуди да го издаде? А дали няма да реши, че петте хиляди долара награда — сума, която можеше да й помогне да възстанови ранчото си — са достатъчно оправдание, за да предаде Сторм? Трябваше да говори колкото е възможно по-скоро с него.

Грабна хартията от пода, накъса я на малки парченца, потопи ръка под водата, превърна ги в хартиена каша, направи топче и го хвърли в кошчето за отпадъци в ъгъла на банята.

Там им е мястото! Мрачна усмивка се появи на устните й. Взе кесията за баня и протегна ръка за сапуна, ухаещ на рози. Но когато погледът й попадна на кошчето, сапунът се изплъзна от пръстите й.

Но какво всъщност правеше? Действията, й продължаваха да я обвързват с избягал затворник, с един престъпник! Лицето на Сторм се появи внезапно пред нея — отново се огледа в черните дълбини на очите му, прочете в тях благодарност и отново бе стоплена от светлинката на онова друго нещо, което проблесна в тях, преди да спусне клепачи… Какво бе то? Доверие в нея?

Да, така е, каза си тя, докато търсеше сапуна във водата. Не можеше да предаде това доверие. Или да предаде новата си приятелка, Прудънс.

Прудънс. Трябва да й съобщи, че Сторм е в безопасност. Никога не би могла да погледне бедната жена в лицето, ако й се наложи да й съобщи, че мъжът, когото обича, е отново зад решетките на затвора. Нали самата Прудънс настояваше, че обвиненията срещу него не отговарят на истината?

Потисна болката, която я преряза, хвана упорития сапун и енергично насапуниса кесията за баня.