Трейна Симънс
Отдаване в Монтана (15)

Глава петнадесета

— Жнаех си аш, че шъ си тук — блъсна я воня на уиски и мъжът нахлу в стаята. — Шега шъ разбера… добра ли си като другите курви в тая… къща…

Джесика се спъна и се блъсна в масичката до леглото. Преди да успее да изкрещи, мъжът я дръпна грубо, едната му ръка стисна гърлото й, той я бутна пред себе си към камината. Тя отчаяно теглеше пръстите му, които я задушаваха. Ботушите й се забиваха в килима, но това не помагаше.

— Ето, това ишкам… Бори се с мене, кучко! — ръмжеше той близо до ухото й. — Обичам го по грубия начин и след малко ще си го получиш точно както го искаш… Но първо ще те огледам добре…

Хвърли я върху килима пред камината и Джесика можа да поеме дъх и да прогони тъмнината пред очите си. Отново се опита да извика, но от гърлото й не излезе дори звук. Той разкъса блузата й и долната риза под нея с лекота, сякаш тъканта бе паяжина…

— А, това е, което ишках да видя…

Джесика сви пръсти и посегна към лицето му.

Той хвана ръцете й, изви ги жестоко и ги вдигни нагоре. Издърпа блузата от раменете й и оплете ръцете й в нея. Преметна крак и се отпусна върху й.

Когато Джесика направи отчаян опит да се освободи, той стегна мускулите на бедрата си около нея и я удари с ръка по лицето. Главата й се блъсна в решетката на камината и острата болка я разсече като с нож. Отвори очи и се опита да види лицето над себе си, но видя само руса коса, проблясваща на светлината от камината. После той обърна глава настрана и лицето му остана в сянка.

— Хубаво легло в тая стая — мърмореше с пиянски глас до ухото й, — но няма да имаме нужда от него тази нощ — хвана я за косата и обърна главата й с лице към камината. Изсмя се тихо и притисна твърдия си член в корема й. Отвращението й даде сили.

— Ще те убия! — изсъска тя, все още твърде замаяна, за да разбере, че сега вече може да пищи.

Той я удари силно по устата и Джесика усети соления вкус на кръвта си — беше й разцепил устната. Топлата кръв потече бавно по брадичката й и тя се сви от ужас, когато той се наведе и я облиза с език. Отново се опита да види лицето му в светлината на огъня, но той се претърколи настрана с гръб към камината. Изведнъж й се стори, че дочува леко изскърцване откъм леглото.

Мъжът се надвеси над нея и грубо захапа с остри зъби зърното на гръдта й. Той ръмжеше и забиваше зъби в него, дърпаше го и го гризеше, както куче гризе кокал.

Тя застена… Неочаквано болката изчезна. И мъжът над нея изчезна. В стаята се чу глух удар. Когато отвори очи, видя тялото на мъжа да се плъзга бавно надолу по каменната стена на камината. Зад главата му се проточваше тъмна ивица кръв и тя отново затвори очи.

Някой я вдигна от пода и я взе в топлата си прегръдка. Сторм! Само той миришеше така. Сключи ръце около кръста му и зарови глава в гърдите му.

— О, господи, Джесика! — прошепна той. — Добре ли си?

Кимна срещу гърдите му, все още не искаше да се пусне от него. Преглътна с мъка, но не можа да спре напиращите ридания. Потрепери още един път и се разхълца истерично.

Сторм я залюля в прегръдката си, наведе глава и притисна лицето си до нейното.

— Джесика! Господи! — шепнеше той като обезумял. — Джесика, съжалявам за случилото се… Но, моля те, трябва да се съвземеш… Трябва да се махнем оттук.

Тя потисна риданията си, кимна и неохотно отпусна ръце. Прекрасно беше да го притиска до себе си — но той беше прав. Не можеха да чакат Нед повече.

— Аз съм готова — заяви тя, като избърса решително сълзата, която все още се стичаше по бузата й. — Конете са оседлани и ни чакат.

— Не, хубаво момиче — поклати глава Сторм. — Ти няма да дойдеш с мен.

Очите й се разшириха от учудване.

— Искаш да кажеш, че ще ме оставиш тук да бъда обесена за убийството на господин Бейкър? Той е, нали? Не можах да го видя много добре, но…

— Джесика, за бога… Ще ти повярват, когато им кажеш…

— Сигурно ще ми повярват! Тук, в Бейкърс Вали, където той владее банката, магазина, хотела и закона!…

Нежно постави длан на устните й.

— Джесика, не мисля, че е мъртъв. И, по дяволите, ти не можеш…

— Господин Бейкър! — по коридора затракаха — високи токчета.

Саси! Джесика незабавно разпозна гласа на жената. Саси, която обичаше да говори толкова много, както й бе казала Айдалий.

— Господин Бейкър? — извика отново Саси. — Тук ли сте? Господин Бейкър, знаете, че Айдалий не разрешава на гостите си да се качват на горния етаж.

Когато токчетата й спряха пред вратата, Сторм и Джесика изчезнаха в тайния проход. Успяха да слязат на пръсти половината стъпала, когато чуха първия писък. Бързо изтичаха надолу — шумът от стъпките им бе погълнат от тряскане на врати, бягане и блъскане…

* * *

Бързащи облаци скриваха избледняващата луна и Джесика потрепери от хладния предутринен вятър. Трябваше да се довери на опитността на Синабър и способността му да си подбира пътя. Тя едва виждаше жребеца на Сторм. Изглежда, само той знаеше къде отиват.

Отначало той настоя да яздят по главния път, за да смесят следите си с другите. Когато стигнаха до малък мост, той насочи коня си към потока. Синабър го последва, но Джесика трябваше да го държи на достатъчно разстояние, за да не предизвиква другия жребец. Когато отпусна юздите, за да пооправи разкъсаната си блуза над корсажа, Синабър опъна шия и се опита да захапе жребеца на Сторм. Двата коня се изправиха на задните си крака и само опитността на ездачите им помогна да се справят с тях.

Но усилието бе изтощило Сторм. Когато луната изплува от облаците, Джесика забеляза, че той отново се е свил върху седлото.

— Сторм — извика тя. — Сторм, добре ли си? Колко път още ни остава?

Изправи се с усилие на седлото си, дръпна коня настрана от пътеката и й махна с ръка да се приближи до него.

Джесика дръпна юздите на Синабър и го подкара към Сторм. Когато конят й се опита още веднъж да протегне глава към неговия, Джесика рязко дръпна юздите. Скара му се строго и Синабър се успокои.

— Сторм, знаеш ли къде отиваме?

— Отиваме към мястото, където се срещнахме за пръв път — едва прошепна Сторм, като стисна зъби от болка.

— Ще се справиш ли? Скоро ще завали, а дотам има още поне половин час.

— Петнайсетина минути, ако побързаме. Ще се справя, Джесика. Рамото ми не е толкова зле.

— Защо тогава си се свил? Пак ли кървиш?

— По дяволите, Джесика! Боли ме не рамото, а главата и сърцето ми!… Имаш ли представа в какво се забъркваш, като тръгваш с мен?

— Не напълно — тръсна глава Джесика. — Но имай предвид, господин Сторм, който и да си, че щом се приберем някъде на сушина, ще очаквам да получа отговор на някои въпроси!

Голяма дъждовна капка я удари точно по носа, стече се по устните й и я накара да замълчи. Сторм въздъхна безпомощно и секунда по-късна тя отново подкара Синабър на прилично разстояние от коня му. Няколко минути по-късно от небето се изля истински порой. Пелерината й бе в една от торбите, вързани към седлото, но нямаше време за нея — Сторм се впусна в галоп напред и тя се наведе над врата на Синабър да го последва.

Светкавици осветяваха пътя им, когато преминаваха през познатото място на първия им лагер в този район. Мократа коса на Джесика се развяваше от вятъра и я удряше по лицето, пречеше й да вижда. Над хълмовете непрекъснато трещяха гръмотевици, а точно когато достигнаха до отдалечения край на лагера, светкавица разцепи някакво дърво на хълма над тях и изпълни въздуха с мирис на озон и пушек.

Конете се изправиха на задните си крака от ужас и отново се наложи да ги успокояват. Сторм намали скоростта и поведе коня си нагоре по пътеката край валчестия камък, където за пръв път бе държал Джесика в ръцете си. Не можа да се сдържи и спря очи на него.

Когато Синабър спря, Джесика вдигна глава и видя пред себе си само оголена от пороите скала. Дъждът се стичаше по лицето й, влизаше в очите й, заслепяваше я. Примига няколко пъти, но пак не видя Сторм и сърцето й заби лудо от страх.

— Джесика, влизай! Не стой на дъжда!

Конят й наостри уши, заобиколи внимателно скалата и потъна в сянката до нея. Обгърната от непрогледна тъмнина, Джесика дръпна юздите и спря Синабър.

— С-сторм?

— Почакай — понесе се гласът му някъде отзад. — Опитвам се да запаля факла.

Клечка кибрит освети пещерата и само след миг се появи Сторм със запалена факла.

— Следвай ме — каза той, като се обърна и поведе жребеца си напред. — Трябва да повървим още малко.

Тя остави Синабър сам да подбира пътя си по осеяния с натрошени камъни под на пещерата и зави след Сторм покрай остра издатина на стената. Когато той закрепи факлата в една от пукнатините по каменната й повърхност, Джесика се огледа и ахна от изненада.

Намираха се в разширение, което приличаше на всекидневна. Вместо с килим, подът бе покрит с борови клонки, но до огнището имаше удобно на вид кресло. Там бяха струпани сухи дърва. От другата страна на огнището имаше малка, не особено стабилна маса, до нея бе поставен стол.

Когато Сторм запали още два фенера, Джесика се смъкна от коня си и огледа с любопитство и останалата част от малката стая. В единия ъгъл имаше матрак, а върху него — пухена завивка. По стените имаше дори несръчно нарисувани картини, явно създадени от отдавна забравени хора. Но те изглеждаха напълно на място тук.

— О, Сторм! — плесна с ръце Джесика. — Чудесно е.

— Е, не е хотелът на Бейкър — промърмори той, като се наведе да запали дървата в огнището. — Но засега ще ни подслони.

Изправи се и Джесика забеляза, че гледа намръщено Синабър.

— Щеше го изкарам отзад…

— Не, Джесика! Имам място от другата страна на тази пещера за Спирит.

— И-има ли духове тук? Хората ми те взеха за дух, когато те видяха онази вечер…

— Спирит е името на коня ми, Джесика — разсмя се Сторм.

— О! Е, името му подхожда.

— Ще се наложи да вържем конете. Спирит отскоро е с мен. Беше водач на стадо от мустанги, преди да го хвана отново.

— И преди ли е бил с тебе?

— Да. Задръж твоя кон тук, докато вържа Спирит. Ще им напълня яслите с храна и се надявам, че ще се укротят.

Взе единия от фенерите и поведе Спирит към другия край на пещерата. Когато изчезна от погледа й, Джесика се обърна и отново огледа помещението.

В една от пукнатините над масата здраво беше закрепена полица, отрупана с хранителни припаси. Погледна със страх нагоре. Понякога в пещерите живееха прилепи, но сега очите й срещнаха само непрогледна тъмнина.

Облъхна я внезапен порив на вятър, проникнал чак дотук, и Джесика потрепери. Пусна юздите на Синабър и се приближи до огъня — знаеше, че конят няма да помръдне.

Протегна ръце към пламъка и отново потрепери под подгизналата си блуза. Огънят я стопли отпред, но тя знаеше, че трябва да се преоблече. Поне можеше да сложи още малко дърва в огъня.

Те бяха струпани до огнището и тя се наведе да вземе едно от тях. Нещо привлече погледа й — върху малка маса зад стола стоеше познат предмет. Хвърли дървото в огъня и заобиколи стола, за да го огледа по-добре.

От горната част на кутия се издигаше нещо като рог с разширението нагоре. От другата страна стърчеше нещо като лост. Чудеше се какво търси този предмет тук?

— Това е грамофон — обади се Сторм зад гърба й и тя подскочи.

— Н-не те чух да идваш.

— Разбрах. След малко ще ти покажа как работи.

— Боже мили, знам как работи! Ти за каква ме вземаш — за някаква глупачка или за какво?

Изправи се и се обърна разярена към него. Устата на Сторм неочаквано пресъхна. Мократа й блуза прилепваше плътно към раменете. Бе вързала двата края под гърдите си — копчетата й бяха откъснати. Нагоре блузата се разтваряше широко… Очите му се спряха на откритите ключици и меката закръгленост на гърдите й. Все още мократа тъкан ясно очертаваше твърдите им зърна. Зърната й! Когато отвори очи, онзи гад хапеше едното от тях. Надяваше се, че е убил проклетия кучи син. Колко ли я бе наранил?

Неволно вдигна ръка и нежно прекара пръст около зърното й.

— Все още ли те боли, хубаво момиче — прошепна той.

— М-малко — усети, че зъбите й тракат. Не бе възможно да е от студ — обливаше я гореща вълна.

Сторм бавно развърза възела и оголи гърдите й. Простена тихо, когато видя следа от зъб около розовото зърно на едната. Постави нежно длан под нея и прекара палец по ясната вдлъбнатина.

— Трябваше да убия този негодник!

— Не. О, Сторм, не! — Джесика постави ръка върху бузата му и гръдта й се изля в шепата му.

Знаеше, че трябва да се дръпне назад, но не го направи — толкова силно бе неочакваното удоволствие от допира на ръката му там…

Сторм вдигна очи към лицето й, но ръката му продължаваше да гали успокоително гръдта й. Усети нейния дъх по лицето си и погледна неволно устните й. Дъждът бе измил кръвта, но той веднага забеляза тъмното петно на бузата й и разцепената й устна. С другата си ръка погали подпухналата долна устна на Джесика.

— Ударил те е лошо… Трябва да сложим нещо студено на бузата ти.

— Дъждът го охлади достатъчно, Сторм — прошепна тя и погали с показалец брадичката му. — Мисля, че сега има нужда от малко топлинка… Няма ли да го целунеш, не искаш ли да го излекуваш с целувка?

Сторм простена и облиза пресъхналите си устни.

— М-мисля, че… че ще бъде по-добре да не правя това…

Джесика се повдигна на пръсти и отметна назад глава.

— Моля те! Сторм? Облекчи ми болката и аз ще облекча твоята…

Невидими нишки теглеха главата му надолу и те се оказаха по-силни от волята му. Опита се да им се съпротивлява, да, опита се с все сила… Но не го напускаше мисълта, че най-сетне Джесика е с него в безопасно място, където може да й покаже колко много я обича… В същото време разумът му крещеше, че и това щастие е мимолетно…

Но и той замълча и се изгуби някъде, когато Джесика обви ръце около врата му и добави и своето желание към силата на онези невидими нишки. Само една целувка. Една целувка, която да облекчи Джесика и да му даде малко отдих от постоянната болка, разяждаща сърцето му…

Отначало той само докосна нежно устните й и леко се дръпна назад. Наведе глава над нея още веднъж. И умът му се присъедини към предателското му сърце… Целувката му продължи по-дълго този път, въпреки старанието му да не я притиска страстно към себе си.

Пръстите й се заровиха в косата му и тя не го пусна, когато отново се опита да се отдръпне. Устните й се отдалечиха само съвсем малко, колкото да може да прошепне:

— Сега не ти ли е по-добре, Сторм? На мене ми е много, много хубаво…

— По-добре ми е, хубаво момиче — промълви Сторм на свой ред, — много по-добре…

— Покажи ми, Сторм, покажи ми колко по-добре може да бъде…

Устните й се притиснаха към неговите и се разтвориха с готовност, когато забравил предпазливостта си, той гмурна езика си в устата й… Тя усети, че гръдта й сякаш се устреми към ръката му и я изпълни още по-плътно, а натискът на пръстите му изпрати огнена вълна от удоволствие през тялото й. Тя се намести срещу тялото му, нежните й бедра се притиснаха към неговите твърди мъжки бедра…

Той наведе глава и целуна леко разцепената й устна. Облиза нежно тъмното петно на бузата й. Езикът му отблъсна назад влажната й коса, изсмука капчиците дъжд от ухото й и остави по него следа само от своята влага… Отмести настрана влажната коса от тила й и дълго целува и покрива с топлата си влага това чувствително място… Джесика отговаряше с доволно мъркане на ласките му… Неочаквано блузата й се оказа в ръката му и той я пусна на пода, преди да покрие с безброй целувки рамото й и да очертае с устни огнена пътечка до гръдта, която ръцете му бяха забравили…

Джесика пое изненадано дъх и се изви като дъга към него, когато засмука зърното й. О, господи, прекрасно бе да я държи в ръцете си, да я целува, да я гали… Тя плъзна ръце до копчетата на ризата му… разкопча я и я смъкна от раменете му, като внимаваше да не докосва раната. Пръстите й познаваха тази кожа. Но сега я усещаше много по-различна, почти копринено гореща. Сторм освободи ръцете си от ризата и тя почувства играта на мускулите му под пръстите си.

Но ръцете му не я взеха отново в прегръдка. Вместо това той се наведе и постави едната си ръка зад коленете й, а другата — около кръста.

— Сторм, рамото ти! — ахна тя, когато я вдигна на ръце.

Не обърна внимание на думите й. Бързо я отнесе до леглото и я положи нежно върху завивката. Устните му отново обхванаха нейните и той се отпусна до нея.

Секунда по-късно Сторм обгърна нежно с длан лицето й и леко се дръпна назад.

— Хубаво момиче, ти ме караш всичко да забравям… А трябва да спрем…

— Защо, Сторм? Защо да не можем да имаме поне тази единствена нощ? Тя няма да причини болка на никого!

— Не знаеш какво искаш…

— Прав си — Джесика поклати глава и се вгледа в тъмните езера на очите му. — Наистина не знам. Но искам да знам…

На светлината на фенера видя познатата болка и сърцето й се сви от жал. Наведе се над него и затвори с целувка очите му, после целуна бузите му и ъгълчетата на устата му. Устните й копнееха отново да почувстват изцяло неговите и тя задоволи желанието им, както и стремежа на гърдите си отново да легнат върху твърдите мускули на гръдния му кош и да усетят нежната ласка на гъстите косми, които го покриваха…

Сторм повдигна леко глава и спусна ръце по тялото й. Разкопча полата й и я смъкна.

— Искам те, хубаво момиче — прошепна той и плъзна ръка под коланчето на долните й гащи с дълги крачоли. — Никога не съм искал нещо толкова много, колкото искам тебе сега… — ръката му се плъзна по плоския й корем и надолу между бедрата… — Искам онази наслада, която ме изпълва, когато те държа в ръцете си… Искам сладостта и спокойствието, което ме обгръща, когато те чувствам до тялото си.

Джесика ахна и се изви към него, когато той плъзна пръст в нея.

— О!… О… Сторм… Сторм, искам те и аз… Не мога да се освободя от тебе от момента, в който се видях за пръв път…

Сторм се повдигна на лакът и се вгледа в очите й.

— Сигурна ли си, Джесика? — но ръцете му не бездействаха — смъкна гащите й и ги хвърли настрана.

— Сигурна съм — прошепна тя. Вдигна единия си крак, за да смъкне ботуша й.

Наведе се и целуна коленете й, преди да събуе един след друг ботушите й. После седна на пети и разкопча горното копче на дънките си, после второто и всички останали, въпреки че силният натиск много го затрудняваше. Преди да смъкне дънките, събу мокасините и ги захвърли. Застанал отново на колене, той погали голото й тяло с очи и се усмихна, когато руменина пропълзя нагоре по врата и разцъфтя на бузите й.

— Може би това ще бъде всичко, което ни е писано да имаме, Джесика — промълви той. — Тази една-единствена нощ… Има хора на тази земя с власт да направят всичко възможно никога да нямаме нищо друго, освен тази единствена нощ…

Прудънс. О, господи, знаеше, че има предвид Прудънс. Но тя ще го има всички нощи от живота си… Не би трябвало да й се свиди за тази единствена нощ на Джесика със Сторм… В същото време обаче си даваше ясна сметка, че ако той бе нейният любим, една нощ с друга жена би я подлудила. Знаеше, че, без да се замисли дори за миг, ще убие всяка една, която се опита да й го отнеме!

Сторм бе прав. Трябваше да спрат, но толкова много й се искаше да го докосне поне още веднъж… Протегна колебливо ръка и прекара леко пръсти по стройния му кръст. Той неволно подскочи и движението му привлече очите й към издутината, която се напрягаше навън зад разкопчаните копчета на дънките му. Ръката й инстинктивно се смъкна надолу, за да я погали…

— Само тази нощ, Сторм — чу тя гласа си, като че ли някъде отдалеко. — Моля те, нека си дарим само тази нощ. Ако тя се окаже единственото, което някога ще имаме, ще ми остане поне споменът за нея.

Джесика не си спомняше по-късно кога е събул дънките си. Но ясно си спомняше момента, в който се отпусна до нея без преградата на тъканта между коприната на нейната кожа и твърдото му мускулесто тяло.

И никога, никога нямаше да може да забрави думите му:

— Една нощ с теб никога няма да ми стигне, скъпа Джесика, мое хубаво момиче! Би трябвало да има общо бъдеще и за нас.

А после устните му бяха твърде заети да я галят и обсипват с целувки, за да може да говори. Тя се извиваше под пороя от горещи целувки, които изгаряха тялото й. Устните й подпухнаха и запулсираха под неговите, той ги остави, за да вкуси и нежната й шия и да запали огъня надолу по тялото й.

Ръцете й стискаха раменете му, докато смучеше гърдите й. Но когато той се спусна по-надолу и завъртя език по корема й, Джесика отпусна ръце, потопена изцяло в непознатите усещания, които я залюляха бавно в чуден ритъм.

Той целуна нежното бедро и я близна зад коляното. Сгорещената кожа на тялото й бързо изсуши влагата, която езикът му остави по пътя си към глезена. Едната извивка на стъпалото й прие вниманието му, после и другата… Огнената пътечка на ласките му се заизвива бавно нагоре по другия й крак, пръсна искри зад коляното за миг. А после устните му засмукаха нежната кожа от вътрешната страна на бедрото й. Тя изви гръб в копнеж и търсене на… и тя не знаеше на какво.

Но Сторм знаеше. Той нежно разтвори устните, които покриваха същността на женствеността й, и вмъкна върха на езика си между тях…

— Сторм! О! О, какво правиш! — главата й се мяташе диво.

— Правя те щастлива, сладка Джесика — прошепна той и думите му едва проникнаха през дивия странен огън на новите усещания. — Правя те щастлива, както ти правиш мен.

И той наведе отново глава… Само секунди по-късно трепет обхвана тялото й отвътре.

— Спри! — почти изпищя тя. — Сторм, спри… Не мога повече… Сторм. О, боже, прекрасно е!… Не, не спирай!…

Тялото й се превърна в ослепително огнено кълбо и като че ли се пръсна на милион искри. Разтърсващи вълни се застъпваха една след друга, разкъсваха я на части, но тя искаше още и още. А после частите се събраха отново в едно цяло и тя бавно изплува от вълшебната стихия, която бе извисила тялото й до такива шеметни висоти.

Устните на Сторм се забавиха за миг на корема, придвижиха се нагоре и се спряха на гърдите й. Изпълнена с наслада, тя почувства вече познатият огън да се надига отново в нея.

— Хареса ли ти, хубаво момиче? — шепнеше той. — Хубаво ли ти беше?

— Да… О, да, Сторм.

— Мога да те накарам да се почувстваш още по-добре, сладка Джесика.

— К-как…

Устните му прекъснаха въпроса й. Той се надигна над нея и още повече разтвори бедрата й. Вкара втвърдения си член в топлото тъмно кадифе на притаената в очакване влага и леко натисна.

О, боже! Трябваше да внимава. Не трябваше да забравя, че е девствена.

Джесика простена и се изви на дъга към него. Копринена мекота и горещина се затвори около върха на члена му… Тя всмука езика му дълбоко в устата си, сплете крака над бедрата му и го лиши напълно от сила и воля да се контролира. Той напъна напред… бариерата пред удоволствието му се поддаде… и той навлезе дълбоко в нея… Когато почувства, че тя се вцепенява за миг от болка, откъсна устни само за да прошепне успокоително в ухото й:

— Всичко е наред сега, сладката ми. Скъпа, повече няма да боли. Вярвай ми, любима.

Изтегли се леко от нея и отново се гмурна в жадния огън, който я гореше отвътре. Забеляза, че очите й се отварят, а устата й се закръгля от изненада и удоволствие.

— О, Сторм!

— Да, скъпа. Да. Сега остава само удоволствието. Удоволствие, дарено само на двама души, които много се обичат и държат един на друг… О, Джесика… Любима… Никога не ми е било така хубаво преди…

И той отново я понесе към вече познатите шеметни висоти, преди сам да потърси облекчение. Дори през бурята в собственото си тяло, той почувства пулсациите в нейното… и разлюлените им в общ екстаз тела го дариха с най-пълното задоволяване, което бе познал като мъж в живота си досега…