Трейна Симънс
Отдаване в Монтана (17)

Глава седемнадесета

— И за това ли не се сети, Джесика? — запита той. — Тя е дъщеря на Чарлс и Фиона. Признавам, че бяхме еднакво изненадани, когато разбрахме, че Чарлс не ни е оставил нищо. Завещанието бе направено само две години преди смъртта му.

— Чакай за минутка. Второто име на Айдалий е Морган. Поне тя така ми каза.

Сторм взе две чаши от полицата и наля кафе. Когато Джесика пое своята, той отново седна в краката й.

— Това е моминското име на майка й — каза той, докато изчакваше ароматната течност да поизстине. — Но Чарлс настоя пред доктора да отбележи неговото име като баща на детето в свидетелството й за раждане. Вероятно Харлин се е страхувал, че Айди може да се опита да обори завещанието чрез съда и й предложи сделка. Даде й известна сума, с която смяташе, че тя ще напусне града, срещу подписано съгласие да не предявява искове към имението на Чарлс.

— Но Айдалий не напуска града.

— Да, така е — изсмя се студено Сторм. — Тя е смела жена. Накара Елайъс да й купи тази къща на края на града под претекст, че ще отваря ресторант. Двамата с него винаги са били много близки — още от момента, в който той дойде да работи като готвач в Лейзи Би. Айдалий имаше обаче други планове за къщата — знаеш какво направи с нея. Никога не каза защо постъпи така. Може би това бе предизвикателство към Харлин и Дейвид.

— Но къде си ти в цялата тази история? Мили боже, трябва да си работил с Чарлс в Лейзи Би поне двайсетина години!

— Двайсет и две. От петгодишна възраст, както казах. Сега съм на двайсет и осем, но последната година не съм се приближавал до Лейзи Би. О, да, Харлин ми направи почти същото предложение, като на Айди, с допълнителното изискване да сменя чрез съда името си на Уилсън. Отказах. Известно време обмислях дали да не заведа дело срещу тях и да си взема своето, но не можах да преодолея болката от предателството на Чарлс. Завещанието му бе предателство към Айди и мен.

Джесика сложи чашата си на пода и се плъзна от стола. Обви с ръка кръста на Сторм, а с другата взе чашата му и я постави до нейната.

— Сторм, не искам вече да говориш за това. Виждам, че се измъчваш — притисна глава към рамото му, забравила за раната. Усети, че той се свива от болка и бързо се отдръпна.

— О! Трябва да сменим…

Той затвори устните й с целувка.

— Казах ти, че раната не ме боли — поне не особено много. Не ме измъчва и разговорът с тебе — напротив, чувствам се дори по-добре. Не бях говорил с никого за това от години.

Джесика се изви и отпусна глава в скута му. Не вярваше на думите му, че раната не го боли, а така пак можеше да бъде близо до него, без да го притеснява. Взе ръката му в своите.

— Разкажи ми тогава какво се случи с Фиона и Чарлс, Сторм. Как умряха? От думите ти подразбирам, че и тя е мъртва.

— Умряха заедно — прошепна той след миг. — Сигурно са искали едновременно да завършат земния си път, но каква загуба само… Не можахме да открием кой ги застреля.

— Застреля? О, Сторм!…

Той продължи разказа си, като че ли изобщо не я бе чул.

— Не знам защо Чарлс реши да се заеме и с банката — купи я, когато разбра, че има някакви проблеми. Хората от града се уплашиха, че ще загубят спестяванията си, и бяха готови да я нападнат. Някой дойде до ранчото да му каже и когато се върна, заяви, че сега вече притежава и банка. Изглежда, изпитваше удоволствие от новата си придобивка, защото започна да ходи до града почти всеки ден.

Тогава двамата с Дейвид управлявахме заедно ранчото, но нещата не вървяха гладко. Имахме различни виждания с него и Чарлс почти винаги заставаше на моя страна. Вечер често спореха с Дейвид за това и онова. Опитвах се да стоя настрана от тези разправии, но ми бе ясно какво всъщност става. По това време Харлин бе приключил с учението си и се бе върнал, но се премести в града, когато Чарлс го запита дали иска да овладее банковия бизнес.

Сторм замълча, Джесика погледна нагоре и забеляза изпълнения му с мъка поглед, взрян в играта на пламъците.

— Каза, че са били застреляни — напомни му тя. Усещаше, че му се иска да й разкаже всичко.

— Трябваше да се оженят на следващия ден — промълви той. — Чарлс никога не ми каза, защо Фиона е отказвала да узаконят връзката си през всичките тези години, но тя бе много независима жена… Айди прилича на нея. Но най-сетне отстъпва на настояванията му.

Сторм погледна Джесика.

— Той бе толкова щастлив — щастлив като дете, Джесика. Никога не съм го виждал толкова развълнуван, Фиона не ходеше много често в града — можеш да си представиш какво бе отношението към нея там. Но Чарлс настоя да си поръча нова рокля за сватбата и онзи следобед отидоха заедно в града за последна проба и за да я вземат. Вечерта не се върнаха… Открихме ги на другия ден… Той я бе покрил с тялото си, но някой бе стоял над тях и бе стрелял, докато се бе уверил, че и двамата са мъртви.

Очите на Джесика се напълниха със сълзи и тя едва сдържа риданията си.

— Сигурно много я е обичал…

Сторм легна до нея и я взе в ръцете си.

— Обичаше я. Както аз обичам тебе. Обичам те, скъпо мое хубаво момиче! Бих дал живота си за теб в мига, в който някой се опита да ти причини болка. Едва ли можеш да си представиш колко много ми се иска нещата около мене да бяха други…

Тя изплака на глас, този път поради друга причина. Сълзите потекоха от очите й и тя се опита да зарови лице в гърдите му, за да ги скрие.

Той обхвана с ръка лицето й и изтри ъгълчето на окото й.

— Джесика? Съжалявам. Ако знаех, че ще те разплача, като ти призная любовта си, нямаше да…

— О, престани, Сторм Бейкър — тя постави пръст върху устните му. — Не можеш ли да познаеш кога една жена плаче от мъка и кога от щастие? И аз те обичам. Но си помислих… Пру…

— Не мисли, Джесика, скъпа! — наведе глава над нея. — Разреши ми да те любя отново. Моля те. Обичам те… Имам нужда от тебе…

Не посмя да докосне устните й.

— Освен ако… Джесика, не искам да ти причинявам болка.

— Можеш да ми причиниш наистина болка, ако не ме любиш отново, Сторм — прошепна тя и разстоянието между устните им се стопи…

* * *

На сутринта Сторм погледна Джесика, докато водеше Спирит към изхода на пещерата. Тя все още седеше свита под завивката, облечена само в ризата и чорапите му.

Когато усети погледа му, тя го стрелна гневно с очи, вдигна предизвикателно брадичка и обърна глава настрана.

Той започна да смъква хранителни припаси от полицата над масата и да ги подрежда в торбите към седлата. Когато прибави и кафето в платнена торбичка, стегна връзките на торбите и погледна към масата. Закуската на Джесика — сухар и бекон — стоеше недокосната в чинията пред нея. Трябваше да я изчака да закуси и тогава да разкрие плановете си… Но кой можеше да си представи, че под това хубаво лице се крие такъв инат?

Сторм вдигна чинията, отиде до леглото, коленичи пред нея и й я подаде.

— Ще трябва да хапнеш нещо, преди да тръгнем, Джесика. Пътят до следващия град с гара е твърде дълъг и ти ще прегладнееш, преди да стигнем дотам.

Грабна чинията от ръката му и я постави до себе си. Скръсти отново ръце под гърдите си и се вторачи над рамото му със стиснати устни.

Изразът на лицето й красноречиво го пращаше по дяволите и вбеси достатъчно Сторм, за да го накара да скочи на крака и да извика гневно.

— Ще ядеш, преди да тръгнем, дяволите да го вземат! И побързай да се облечеш, иначе сам ще те облека!

— Няма да ходя никъде!

— Ще отидеш, дори и да се наложи да те вържа на коня — изрече Сторм през стиснати зъби. — Прекалено опасно е за тебе да останеш с мен.

— Няма да си тръгна, докато не намеря това, за което съм дошла тук! Може да ме вържеш и да ме изкараш оттук, но няма да имаш куража да покажеш лицето си в който и да е град в околността!

— Може да вляза във всеки град като Джедидая — напомни й той.

— Ще ти се наложи да яздиш до гарата с мен и някой може да разпознае коня ти.

— Ще рискувам, какво друго ми остава. След като ти явно не желаеш да отидеш до гарата сама…

— Не се опитвай да ме накараш да се чувствам виновна, Сторм! Освен това, докато стигнем до най-близкия град, снимката ми сигурно ще бъде разлепена до твоята по обявите за избягали престъпници. Дори господин Бейкър да не е мъртъв, нима си въобразяваш, че ще остави всичко просто така?

— Още по-сериозна причина да изчезнеш оттук, колкото е възможно по-бързо — поне докато оправим тази каша. Нямаш никакъв шанс да намериш сега земя в този район, Джесика. Харлин и Дейвид са решили да притежават целия район. Опитаха се дори да накарат Тобаяс да им продаде ранчото си — неговото ранчо граничи с Лейзи Би.

Джесика предизвикателно вдигна брадичка.

— А ако не търся земя, а нещо друго?

— Не ме интересува какво точно търсиш, Джесика. Не виждаш ли в каква каша се забърка, като започна да ми помагаш? Веднъж да се върнеш в Уайоминг… Там ще бъдеш в безопасност за известно време поне.

„В безопасност, да, но потънала в дългове към Нед заради ранчото“ — помисли си тя. Може би трябва да каже на Сторм за златото. Трябва да го намери. Голяма част от спестяванията на Нед и Мати също можеха да се стопят. Не трябваше да допуска това.

— Сигурен съм, че там имаш приятели — продължаваше той и гласът му прекъсна мислите й. — Може би дори някой умен адвокат, който ще може да ти помогне да се измъкнеш от тази каша.

Лицето й се проясни.

— Да, имам такъв адвокат — отвърна тя замислено. Скочи на крака и постави ръка на рамото му. — Ела с мене. Познавам човек, който ще ти помогне. Говоря за адвоката си — той решава юридическите ми проблеми около ранчото, но се занимава и с криминални дела.

Може би Фредерик ще намери начин да отложи крайния срок за изплащане на ипотеката, ако тя не намери златото до датата на следващата вноска. Вероятно трябваше да се срещне с него, преди да напусне Уайоминг. Но глупавата й гордост не допусна да сподели с приятелите си колко отчаяно е финансовото й положение. Сега обаче проблемите на Сторм бяха много по-важни от ранчото.

— Не мога да оставя Айди сама тук точно сега, Джесика. Господ знае какво се е случило там миналата нощ.

— Как, за бога, мислиш да й помогнеш, когато трябва непрекъснато да се криеш? Хиляди дяволи, трябва да докажеш, че си невинен!

— Остави ме сам да водя моите битки, Джесика. Винаги сам съм се справял и ще продължавам да се боря сам.

— Нед беше прав. Предпочиташ да яздиш по самотна пътечка, Сторм, така ли е?

— Не съм имал и нямам друг избор. Хайде, побързай! Изяж си закуската и се облечи.

— Добре — съгласи се Джесика така внезапно, че го изненада. Седна и взе хляб и парче бекон. — Може би си прав. Ще се върна и ще накарам Фредерик да ми помогне. Той никога не ми е отказвал.

— По дяволите, кой е Фредерик?

Тя демонстративно започна да се храни, за да скрие издайническото потръпване на устните си. Преглътна и наведе рязко глава, така че косата й да скрива лицето.

— Той е адвокатът, за когото споменах.

— О! — промърмори Сторм. — И той никога нищо не ти отказва, така ли?

— Точно така — отговори му Джесика с пълна уста и се зае да си прави сандвич. — Както вече ти казах, никога досега не ми е отказвал каквото и да било.

Той се вгледа за миг в лъскавите къдрици, които скриваха лицето й.

— Добре ли познаваш този Фредерик?

— О, познавам го от години — измърмори тя, като махна неопределено с ръка във въздуха. — Той е чудесен танцьор.

Сторм неволно сви ръце в юмруци и рязко й обърна гръб.

— Отивам да приготвя коня ти, докато се облечеш.

Отхвърли косата си назад и го видя да излиза с наведена глава. Е, не всичко от това, което му каза, беше лъжа — Фредерик наистина танцуваше чудесно, въпреки че бе три пъти по-възрастен от нея. И той наистина правеше всичко, каквото поиска — стига да плаща таксата му.

Преглътна последната хапка, въпреки че имаше вкус на сухи листа. Взе приготвения сандвич, стана и се приближи до огнището, за да вземе полата си от стола. Напъха сандвича в джоба й, облече я и посегна към блузата си.

Тя бе разкъсана. Джесика имаше и друга блуза в една от торбите, вързани към седлото на Синабър, но облече тази блуза и я върза под гърдите си, точно когато Сторм въведе коня в пещерата.

— Готова съм — заяви тя в отговор на въпросителния му поглед. — Но мисля, че ще трябва да почакаме Нед да ни открие. Нямам достатъчно пари за билет до Уайоминг.

Очите му се спряха за миг на дръзкото й деколте, после решително се обърна настрана и й подаде юздите. Извади камък зад полицата и оттам измъкна торбичка.

— Айди ми носи от време на време по някоя и друга шепа монети. Тя си е внушила, че имам право на част от печалбите й — може би защото откри този публичен дом с парите на Чарлс Бейкър. Пазя всичко, каквото ми е дала, за деня, в който двамата с Елайъс най-сетне решат да се оженят. Тя няма да има нищо против, ако сега ги ползваш ти.

Джесика кимна, взе торбичката от ръцете му, отдели няколко монети от нея и му я върна.

— Вземи повече, може да ти потрябват.

— Не — тя върна торбичката в дупката и я прикри с камъка. — Тези ще ми стигнат.

— Ти и твоята проклета гордост, Джесика Калагън.

— Да. Нед има друг израз: гордостта на Калагънови. Ти самият не си лишен от този лош порок.

— Понякога това е единственото, което остава на човек.

— Така е — съгласи се тя. Погледът й попадна на грамофона. — Обеща ми да го пуснеш. Обичам да слушам музика. Нед спомена, че ще купи грамофон на Мати за Коледа. Каза ми, че го била видяла в някакъв каталог.

— Сега няма време, Джесика. Може би някой друг път… Искам да кажа, ако има друг път за нас — прошепна той, като обърна глава настрана.

Джесика мълчаливо поведе Синабър след него, но се закле, че ще има друг път за тях. И много, много пъти ще бъдат заедно.

Метна се на коня и го смушка да последва Сторм. Не обърна внимание на красотата на изгрева, не следеше и къде стъпва Синабър. Провери дали пушката и торбите са завързани здраво. Сторм се впусна в галоп през малката долина. Джесика го следваше, докато стигнаха върха на хълма. Там спря коня си.

— Сторм — извика го тя. — Сторм, струва ми се, че в копитото на Синабър влезе камъче.

Когато той обърна коня си, Джесика се наведе над Синабър и го докосна леко по рамото. Той веднага вдигна предния си крак. Сторм спря Спирит, слезе и се отправи към нея. Но едва бе направил две крачки, когато тя махна шапката си от главата и пришпори Синабър.

— Хай! Хай, Спирит!

Синабър пъргаво заобиколи стреснатия Сторм и прибра назад уши, когато се спусна срещу другия жребец. Той прие предизвикателството, като се вдигна на задните си крака, но Синабър го удари силно и го отмести от пътя си.

Джесика бързо стегна юзди и го смушка да изкачи хълма и да се спусне от другата му страна. Чуваше шума от копитата на Спирит и доволно се усмихна.

Спирит нямаше да може да я следва твърде дълго. Тя скоро дочу острото изсвирване на Сторм. Звуците зад нея незабавно утихнаха, тя се наведе над врата на Синабър и го смушка.

— Хайде, момчето ми — извика тя и забеляза, че ушите му трепнаха при звука на гласа й. — Спирит е вероятно толкова бърз, колкото си и ти, и единствената ни надежда е да спечелим по-голяма преднина.

Конят като че ли я разбра. На Джесика й се стори, че полетяха над земята… Но ударите на копитата и свиващите се под нея мускули й даваха да разбере, че нещата не са точно така. Опитваше се да запази очите си от летящата грива на Синабър. Умът й бясно работеше. Никога не е била толкова благодарна на способността си да запаметява ясно веднъж преминатия път.

Ето тук. Над следващия хълм. Леко дръпна юздите на Синабър и го смушка да изкачи хълма. Секунди по-късно те се спускаха вече от другата му страна и само сигурната стъпка на коня ги предпазваше от претъркулване или свличане надолу.

Кобилите от стадото мустанги вдигнаха тревожно глави, когато огромният жребец се насочи срещу тях. Дочу се предизвикателно изцвилване и Джесика видя черен жребец, който веднага се втурна срещу тях. Синабър леко се поколеба, но тя го плясна с юздите по задницата и извика предупредително. Той неохотно се подчини и заобиколи отдалеко кобилите. Едва тогава младата жена отпусна юзди и хвърли поглед назад.

Черният жребец спря и рязко се обърна. Отново се изправи на задните си крака и изцвили. Отвърна му друго остро изцвилване. Дано да е права и това да е бившето стадо на Спирит. Подкара коня си в тръс до билото на съседния рид и затаила дъх, се спря да наблюдава сцената, която се разиграваше под нея.

Сторм яростно дърпаше юздите на коня си, но той само мяташе глава и продължаваше бясната си атака срещу черния жребец. Изглеждаше, като че ли губи контрол над Спирит, и само няколко метра разделяха побеснелите животни. В този момент Спирит се спря, вдигна се на задните си крака и Сторм успя да извие рязко главата му настрана и до го подкара обратно по пътя, по който бяха дошли.

Джесика въздъхна с облекчение, когато забеляза, че черният жребец, който се бе спуснал в бясно преследване, се спря и се огледа за кобилите си. Подкара Синабър надолу по хълма, който щеше да я скрие от Сторм.

Потокът сърдито се блъскаше в коритото си, препълнено от дъждовете през последните два дни, но тя насочи коня към него. Той се опита да се отправи по течението, но Джесика го обърна с твърда ръка в обратна посока. Колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-гръмко се носеше шум от водопад.

Излязоха от потока много близо до водопада и се изкачиха до него. Джесика се надяваше, че добре е прикрила следите си. Както бе предположила, над водопада имаше достатъчно пространство, което можеше да скрие и нея, и коня й. Наоколо се стелеше мъгла и тя се наметна с пелерината си. Слезе от седлото и внимателно се приближи до ръба на издатината над падащата водна маса. Огромен къс скала наблизо й позволи да се прикрие зад него и да наблюдава оттам.

Стоя така повече от половин час, но Сторм не се появи и тя се поотпусна. Той с лекота можеше да последва следите й до потока, веднага щом успее да прекара Спирит край стадото кобили; много вероятно е черният жребец да ги е извел бързо настрана, когато е разбрал, че конят няма да атакува отново. Ако имаше късмет обаче, Сторм можеше да се заблуди, че е избрала по-лесния път надолу по течението.

Студът проникна дори през пелерината й и я накара да потрепери. Погледна към слънцето, за да определи колко е часът, и реши да почака още половин час.

От време на време поглеждаше към Синабър. Слухът му бе много по-силен от нейния и независимо от шума на водопада той щеше да чуе приближаването на кон или човек. Но конят си стоеше спокойно.

Метна се на него и го насочи да излезе иззад скалата, където го бе скрила. Очите й отново обхванаха пространството пред нея, но срещнаха само пустош и люлееща се от вятъра трева. Зачуди се дали да не поостане още малко тук и да запали огън, за да се поизсуши, но слънцето вече сипеше горещото си злато върху главата й и тя реши да изсуши пелерината си, като я метне на Синабър и даде възможност на слънчевите лъчи да стоплят раменете й.

Нямаше нужда от картата. Знаеше точно в каква посока се намира следващият знак. Нед рано или късно щеше да се сети накъде се е отправила.

Първо златото. Освен заплахата да бъде арестувана за опит за убийство, това, че Нед плаща ипотеката й, бе унизително за гордостта й. В никакъв случай нямаше да допусне да плати и на адвоката! Когато намери златото, ще може да наеме най-добрите адвокати в страната, за да се преборят с всички възможни обвинения, които братята Бейкър можеха да хвърлят срещу нея и Сторм!

Сторм. Отново огледа хълмовете наоколо и се ядоса, когато осъзна, че тайно в себе си се надява да го види. Намръщи се за миг, когато си спомни за клетвата си никога да не докосва златото, което може наистина да е прокълнато.

За миг това проклятие й се видя прекалено истинско — то като че ли се стоварваше и върху хората, които само си бяха разрешили да търсят проклетото злато. Никога не е попадала в такава бъркотия. Чичо Пийт и баща й сигурно щяха да се обърнат в гробовете си, ако знаеха, че се тревожи да не бъде преследвана като престъпник. Перспективата да прекара живота си зад решетките я ужаси, но в следващия миг изведнъж установи, че се нита колко ли време е бил Сторм в затвора…

Може би е възможно силата на проклятието да бъде преодоляна. В края на краищата, тя никога нямаше да го срещне, ако не бе дошла тук да търси златото на чичо Пийт. Никога нямаше да види как болката в очите му отстъпва на веселите искрици на смеха… Нямаше да види как тези очи се превръщат в черни езера, преливащи от любов към нея…

Срита Синабър и двамата се понесоха в галоп над друга долина. Понякога тя виждаше пред себе си очите на Сторм, изпълнени с любов към нея и без болката — искаше да бъде щастлив, дори и да не бъде изцяло неин… Бе му обещала, че ще е доволна и на трохите от живота му… Трябваше да бъде доволна дори и само заради това, че и двамата бяха готови да жертват любовта си за щастието на Прудънс…

Но как болеше само! О, колко болеше — особено след като и Сторм й призна любовта си!…