Включено в книгата
Оригинално заглавие
Montana surrender, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 7 гласа)

Глава шестнадесета

— Шшшт, скъпа — прошепна Сторм, когато Джесика проплака и протегна ръка към него. — Отивам само да се погрижа за коня ти и да поставя малко дърва в огнището. Веднага ще се върна.

— Побързай! — когато той я зави нежно, Джесика целуна пръстите му и се сгуши в леглото. Обгърна я приятна топлина и очите й се затвориха.

Сторм взе сухи дънки и бързо ги навлече, преди да хвърли още едно дърво в огнището. Пламъците подскочиха оживено нагоре, а пушекът се всмука от естествен отвор в скалите над огнището. Той дълго стоя пред огнището, загледан във весело танцуващите пламъци, които осветяваха изпитото му лице.

Какво ли го очаква в бъдеще? Не смяташе, че ще може да издържи още дълго време напрежението на този живот. Бариера след бариера се издигаха между него и всички, които обичаше…

А сега и тази прекрасна жена, която видя за пръв път седнала гордо върху седлото на дорестия жребец. Спи сега в леглото му, разпиляла черни къдрици по възглавницата — толкова близо и в същото време толкова далеко… Присъствието й тук само му напомняше колко невъзможно бе да мечтае за общо бъдеще с нея. Бе дошла сама, с протегнати към него ръце, с желание да му се отдаде изцяло… и бе събудила в него страст и копнеж.

В живота си бе имал и други жени. Нещо ги привличаше към него — мургавото му мъжествено лице и черните очи, тъгата в тях… Но всички те се интересуваха повече от удоволствието, а не от него самия…

Джесика! Името й дори го изпълваше с почуда. Отдаде му се с готовност. Не се бе поколебала да помогне, когато лежеше ранен и умиращ там, сред хълмовете. Противопостави се на всички негови опити да я отдалечи от себе си. Бе се грижила всеотдайно за него дори в публичния дом на Айдалий, въпреки че присъствието й там сигурно бе опетнило репутацията й. Бе го накарала да се смее и се бе смяла с него. Бе го следвала без излишни въпроси.

Нищо не можеше да й предложи — неговото време приключваше… Вестниците, които му даваше Айдалий, съобщаваха, че новият губернатор на Монтана се е заел да изкорени от щата беззаконието и престъпленията. Този човек бе прав да се стреми и Монтана да пристъпи в новия век със славата не само на красиво, но и на цивилизовано място, което предлага сигурност и защита за всички. Некадърният шериф на Бейкърс Вали не го плашеше, но рано или късно някой от новоназначените шерифи ще насочи вниманието си и към техния край.

Въздъхна и отиде да се погрижи за коня на Джесика. Отначало той отскочи, но тихият глас на Сторм го успокои и той разреши да хване юздите му. Боровите клонки по каменния под заглушиха стъпките им и Джесика само леко помръдна при излизането им от пещерата.

Синабър отметна глава, но Сторм успя да го върже към яслите. Мирисът на зърно бързо успокои животното.

— Добро момче — похвали го Сторм и го погали по врата. — Имаше тежка нощ, заслужи си храната.

Разседла го и взе чесалото. Мускулите на коня подскачаха от удоволствие под него и реакцията им му напомни за коприненото тяло на Джесика под пръстите му. Ускори неволно движенията си — прииска му се отново да се върне при жената, която бе започнала да означава толкова много за него. Бързо провери дали Спирит е вързан здраво, хвърли още суха трева в яслите. Но когато го обгърна топлината на главната пещера, той застана над Джесика за миг, после се обърна и се отпусна в старото кресло до огнището, което Айдалий и Елайъс бяха домъкнали тук за него.

Не можеха да бъдат заедно. Разделяха ги толкова много неща. Би трябвало да има какво да й предложи. Упорито бе работил години наред, за да заслужи своя дял от Лейзи Би. А накрая бе предаден дори от мъжа, когото бе наричал „татко“.

Джесика се протегна и краката й излязоха от завивката. Стана й студено. Отвори очи и се огледа за Сторм.

Когато го видя, сърцето й се сви от болка. Той седеше в старото кресло до огнището с ръце, отпуснати на коленете, и с наведена глава. Нима вече съжаляваше, че се бе любил с нея? Как е възможно, когато всичко бе така прекрасно?

— Сторм? — извика го тя тихо.

Той веднага се изправи и отметна назад коса. Светлината от огъня очерта главата му, но остави лицето му в сянка.

— Спи, скъпа — прошепна той с болка в гласа.

— Не мога — тя стана, уви се в одеялото и тръгна към него. — Краката ми са студени.

Сторм протегна ръце и Джесика се сви в скута му. Той я притисна към гърдите си. Опита се да не обръща внимание на копринените къдрици по врата си и на двете меки хълмчета, които се притискаха към гърдите му. Протегна топла длан към малките крака, свити зиморничаво под одеялото.

— Краката ти наистина са замръзнали — каза той тихо. — Искаш ли да обуеш някои от моите чорапи?

— Не, ще се стопля и така.

Той я притегли към себе си и простена тихо, когато тя се размърда, за да се настани по-удобно в скута му.

— Сторм — прошепна Джесика. — Сторм, съжаляваш ли?

— Да съжалявам? Искаш да кажеш за това, че съм се любил с тебе?

Когато тя кимна, без да го погледне, той хвана ръцете й и леко я отдалечи от себе си. Главата й остана наведена и Сторм трябваше да повдигне брадичката й. Джесика го погледна разтреперана. Чак тогава отговори на въпроса й с въпроси.

— Да съжалявам за най-чудесното изживяване, което съм имал в живота си? Да съжалявам за това, че имах щастието да държа истинска жена в ръцете си, прекрасна жена, каквато не можех и да си представя, че съществува на тази земя? Да съжалявам за това, че колкото и да се опитвах, тя ми даде повече, отколкото аз можах да й дам? Не, Джесика, никога няма да съжалявам за това.

При тези думи сърцето й радостно заби, но тя усещаше, че той продължава да се държи някак отдалечено.

— Ти съжаляваш за нещо — поклати тя глава. — Усещам това.

— Да, съжалявам, че не мога да ти дам повече. Съжалявам, че не мога да ти предложа живота, който заслужаваш, и да бъда с тебе, за да го изживеем заедно. Твърде много неща има между нас…

— И едно от тях е фактът, че си избягал от затвора, нали? Разбрах това още докато бяхме в спалнята на Айдалий.

— Но пак дойде с мене?

— Да, дойдох. Защото те обичам!

Джесика вдигна лицето си към него с устни, молещи за целувка, но Сторм я отдалечи още повече от себе си.

— Не, Джесика — каза той твърдо. — Ние трябва да се разделим.

— Тогава сега ще взема това, което мога — тъжно прошепна тя. — Ще приема и трохите, които мога да имам. Обичам те, Сторм. И винаги ще те обичам, независимо дали сме заедно или не…

Той я притисна силно към себе си и я целуна по косата.

— Ти дори не ме познаваш, Джесика. Има толкова много неща, които не знаеш.

— Знам, че си добър човек, Сторм — тихичко каза тя и се отпусна на гърдите му. — Срещнах се тук с хора, които се научих да уважавам и които те обичат. Знам, че не е възможно да си направил това, в което те обвиняват.

Ръцете му се отпуснаха, тя вдигна глава и го погледна в очите.

— Знам, че има друга жена, с която си обвързан, Сторм. Аз няма да застана между вас. Прудънс има нужда от тебе… Разбирам това.

— Тя живее в своя ад вече година — съгласи се Сторм и силна болка преряза сърцето й. — А проклетият й брат още повече усложнява и нейния, и моя живот. Ако ме допусне поне за малко да остана при нея, сигурен съм, че ще можем да изясним нещата.

— Кой… кой я е изнасилил, Сторм?

— Не иска да ми каже — поклати тъжно глава той. — Но мисля, че скоро ще бъде в състояние да го посочи. Веднъж успях да издебна Тобаяс и я понаучих малко на езика на знаците. Елайъс ми бе дал такава книга. Оставих й я да я разучава. Ти се срещна с нея в града. Знаеш колко много е научила от знаците, въпреки че не може да чете. Питал съм я какво всъщност е станало тогава, но тя не казва и ако настоявам, изпада в истерия. Има нещо, което я кара да крие истината.

— От-отдавна ли я познаваш, Сторм?

— Почти цял живот.

— Това означава, че заедно сте порасли.

— Да — простена и придърпа одеялото около нея. — Джесика, скъпа, ще трябва да си облечеш някакви дрехи. Не издържам повече…

Най-сетне тя усети твърдината, срещу която се опитваше да се намести по-удобно.

— Съ-съжалявам…

— Недей, хубаво момиче — засмя се Сторм. — За мене е наслада да те държа на коленете си и ако не знаех, че за тебе ще бъде прекалено болезнено да се любим отново, щях да те отнеса обратно на леглото и да ти покажа колко много те желая.

Стана и отиде до полицата с дрехите си. Грабна една риза и вълнени чорапи, но в бързината закачи някакъв вързоп, който падна и нещата в него се разпиляха.

Джесика бързо се втурна напред. Със смях плесна ръката на Сторм и грабна нещата, които той се опита да скрие.

— О, ти! — извика тя и размаха сивата брада и перуката пред лицето му. — Нищо чудно, че Джедидая изчезна така внезапно. Не можеше да бъде едновременно с тебе на едно и също място! Ето какво съм открила миналата нощ в косата ти, когато превързвах раната — лепило.

Той смутено наведе очи.

— Моя бе грешката, че отиде в Бейкърс Вали. Трябваше да бъда сигурен, че няма да имаш неприятности там…

— Сторм, аз водя цяла група каубои със себе си — без да броим Нед. Вярно е, че атмосферата в този град е доста враждебна, но какви неприятности бих могла да… — не се доизказа и веселите искрици в очите й угаснаха. — Аз… е, добре, не трябваше да се безпокоиш — съвзе се тя и се засмя. — Приятелски настроен дух ме пазеше.

Той също започна да се смее и й подаде ризата и чорапите.

— Вземи ги, скъпа. Облечи се, докато приготвя кафето. Ясно е, че няма да можем да заспим.

Джесика взе дрехите. Когато видя, че излиза навън, тя го попита:

— Къде отиваш?

— За вода. Връщам се веднага.

Джесика го проследи с поглед, докато не се скри в мрака. Едва тогава седна в износеното кресло и обу чорапите. Притисна ризата до лицето си — от нея се носеше неговата миризма…

Чу зад себе си шум и се обърна; ризата се спусна малко под колената й. Видя, че Сторм я оглежда, и се засмя.

— Знам, че не изглеждам добре, но сега краката ми са топли.

— Изглеждаш чудесно, хубаво момиче — каза той. Приближи се до огнището, наля вода в кафеничето и й подаде четката за коса, която бе донесъл от торбите им. — Ако почакаш малко, ще ти помогна да разрешиш косата си.

— Прекрасно — въздъхна Джесика.

Секунда по-късно Сторм се настани в старото кресло, а Джесика се сви върху завивката пред нозете му и му подаде четката.

Той прекарваше четката през косата й, като я следваше с пръсти. Под дланта си усещаше коприненото й богатство.

— Имаш красива коса, Джесика. Исках да я докосвам така от първия момент, в който те видях.

— Благодаря ти, Сторм?

— Кажи, хубаво момиче.

— Може ли да ти задам няколко въпроса?

— Можеш да питаш всичко, което искаш, Джесика. Обещавам да отговоря на всичките ти въпроси.

Тя се загледа в огъня, и нерешително каза:

— Ис-искам да зная поне второто ти име.

Сторм леко въздъхна и се засмя.

— Ей, Джесика Калагън — започна той. — Искаш да кажеш, че току-що се люби страстно с мъж, на когото не знаеш дори второто име?

Джесика скочи възмутено.

— Защо… защо, ти…

Сторм се разсмя от сърце и протегна ръце към нея.

— Ела тук, хубаво момиче — каза весело и веднага разсея смущението й. — Харесвам те повече, когато си в ръцете ми.

— Не съм сигурна в това — заяви тя, сложила ръце на кръста. — Мисля, че ще трябва да се опознаем по-добре един друг, преди отново да приближа до тебе.

Сторм изстена и посегна към нея. Тя успя да отскочи крачка назад, но се спъна и щеше да падне, ако силните му ръце не я бяха задържали — в следващия миг той я притискаше до себе си и огънят ласкаво топлеше гърба й.

— Сторм, ако продължаваш да ме държиш така, ще отвориш раната си.

— Раната ми е добре, хубаво момиче. Упражненията на рамото ми само ще й помогнат да заздравее. Освен това трябва да се опознаем по-добре, нали?

Джесика обви ръце около врата му и той я целуна страстно. Но когато устните му се спуснаха по врата й, тя се отдръпна и поклати глава.

— О-обеща да ми отговориш.

Сторм зарови лице във врата й, въздъхна и повдигна глава.

— Последното ми име е Бейкър.

— Бейкър? — учудено възкликна Джесика. Той с облекчение прочете по лицето й само изненада, не отвращение. — Но ти никак не приличаш на братята си.

— Не изглеждам и като Айдалий, а тя е природена сестра на Харлин и Дейвид.

Джесика изправи гръб и сви крака под себе си. Със скръстени на гърдите ръце тя търпеливо чакаше да продължи.

— О, хиляди дяволи!… — изръмжа Сторм. Седна зад нея и я притегли между краката си. Тя се опита да се обърне към него, но той я спря.

— Не мога да мисля, като те гледам, хубаво момиче. Надявам се, че така ще бъде най-добре — но бързо задуши неволно стенание, когато Джесика се съгласи с въздишка и се намести срещу него…

Тя се засмя тихо и скочи на крака. Седна на стола и го накара да сложи глава върху коляното й.

— Така по-добре ли е? — запита, като зарови пръсти в косата му.

— Може би.

— А сега ми разкажи и останалото. И Айдалий не прилича на Харлин и Дейвид, както и ти. Защо вие двамата сте толкова различни от тях?

Сторм се облегна по-удобно и ръката му разсеяно се плъзна по крака й, но очите му бяха вгледани неподвижно в огъня. В ума му нахлуха рояк спомени.

— Има защо да изглеждаме така различни, Джесика — започна той. — Вероятно вече си се сетила и сама. Чарлс Бейкър ме осинови.

— Кои са истинските ти родители?

Той въздъхна тежко и каза:

— Не знам, Джесика. Бях съвсем малък, когато узнах, че хората, с които живеех, не са мои родители. Мъжът, Джак Уилсън, се напиваше и ми разясни този въпрос твърде рано, но настояваше да нося второто му име. Мери се опитваше да ме защитава, но това рядко й се удаваше, особено когато той беше пиян. И досега не мога да разбера как изобщо запази работата си в Лейзи Би. Вероятно Чарлс ни е съжалявал, Мери и мене.

— Сторм, той не те биеше, нали?

Завъртя глава на коляното й.

— Джак твърдеше, че трябва да следва наставленията на Библията. Сещаш се: ако жалиш пръчката, ще развалиш детето…

— О, не!

— Мислил съм да го убия, представяш ли си? Петгодишен, лежа през нощта и обмислям как да го убия.

— Божичко, Сторм. Какво стана?

Ръката му силно стисна крака й.

— Мери умря от треска — прошепна той. — Здравето й бе твърде крехко — загуби две бебета едно след друго: не можеше да ги износи. Много често боледуваше. Тогава Фиона идваше при нас да ни помага и Джак не смееше да се меси.

— Фиона?

— Икономката на Чарлс. Или поне така твърдяха. Когато ме прибраха при тях, не ми бе нужно много време да разбера, че той доста често я посещава късно вечер. Тя живееше на около миля от нас. Никога не оставаше в ранчото след смрачаване.

— Но жена му…

— Тя умира малко след раждането на Дейвид. На години Дейвид е горе-долу колкото мене. Веднъж попитах Чарлс за жена му, но той ми каза само, че на младини всички нравят грешки. Но обичаше Фиона — обичаше я много.

— А баща ти… искам да кажа… — Джесика поклати объркано глава. — Ъъ, имам предвид Джак, мъжът, с когото си живял, преди Чарлс да те осинови. Какво стана с него?

— Мисля, че Чарлс му е дал много нари, за да си отиде. Осинови ме, както си е по закон. Спомням си, че ходихме до съда и след това Джак напусна града. Повече не го видях.

— Беше ли щастлив с Чарлс Бейкър, Сторм?

Настъпи продължително мълчание. Той мислеше с болка и тъга за годините, прекарани в Лейзи Би. Гордостта му никога не му разреши да говори с осиновителя си за нещастните случки, които го преследваха непрекъснато. Никога не остана без рани по тялото си. През тези години не се мина и без счупени кости на няколко пъти. И това продължи до деня, в който разбра, че е по-силен от братята си и ги просна с разкървавени носове на земята в обора, където го бяха нападнали.

Независимо от разочарованието, предизвикано от външната му непохватност, Чарлс се отнасяше към Сторм като към собствен син. Дори не скриваше предпочитанието си: прекарваше повече време с него, отколкото със собствените си синове.

— Да, Джесика — въздъхна той накрая. — Понякога дори бях щастлив. Бях много привързан към Чарлс и мечтаех един ден да работя заедно с него в ранчото. Харлин изобщо не се интересуваше от земята и нямаше търпение да отиде на изток да учи. Дейвид се преструваше, че иска да се научи как се управлява едно ранчо и преструвките му, изглежда, са успели да заблудят Чарлс. Когато той бе убит, според завещанието му ранчото остана на Дейвид. Останалият имот, включително и банката, бяха завещани на Харлин. Сега той владее почти целия град.

— О, Сторм. Как е могъл да те лиши от наследство, след като те е осиновил? Все още не си ми казал нищо за Айдалий.

Кафето кипна. Сторм скочи, грабна кафеничето и го постави на масата, после се обърна към Джесика.