Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Част 2

„Светът е планина. За тези, които гледат отдолу и виждат само лъжовното небе, той е само планина. Когато се изкача до върха и видя всичко от другата страна, ще ти разкажа какво съм видял.“

Сянката на Антон

Денят на бунта дойде неочаквано и погълна Бяла планина за броени часове. Антон Рота наблюдаваше бойното поле, което се бе превърнало в лабиринт от високи, остри кристали, покрити в замръзнала кръв. Ледената гора бе преобразила целия град в мрачно зрелище, което ставаше все по-зловещо с наближаването на нощта. Из улиците на Нул се вихреха мътно осветени снежинки, а от устите на бунтовниците излизаше пара, която издаваше позицията им зад дългата барикада. Въпрос на време бе да бъдат открити.

— Ти си дявол! Стой далеч от нас! — Гласът на изплашения мъж от Планте беше заглушен от далечен взрив, последван от мощния грохот на огромна, падаща кула. Механика се разпадаше. Поне в това бунтът вървеше по план.

— Имате право да ме мразите — каза Антон на бунтовниците. — Но трябва да дойдете с мен! Ако останем тук, сме мъртви.

— Не трябваше да те слушаме! — изръмжа човекът от Планте. — Те са много повече от нас! Ще ни избият като кучета!

— Антон е най-добрият ни шанс да оцелеем — каза едър работник с масивна нулитна турбина, закачена за ръката му.

Антон погледна екрана на малкия скенер, който показваше местоположението на бойците в гъстата, замръзнала мъгла. Нещата не изглеждаха добре. Хората на Кобалт Паликс наближаваха, а армията на Планте беше откъсната от общата битка. Тя трябваше да се слее с бунтовниците от Нул и да превземе центъра на града. Вместо това пътят й бе преграден от яростен потоп, който бавно поглъщаше долината между Нул и Планте. Хиляди боси роби, повярвали в думите на един човек, стояха върху калната земя и гледаха прииждащата река, стичаща се през центъра на Греховните земи.

Ходът на Кобалт Паликс беше гениален. Той трябваше само да разруши бенда, който спираше напоителната река на Планте и да взриви мостовете, които го свързваха с другите два града. Така завършващият удар на бунта бе напълно предотвратен.

— Проклетият Паликс! Той ни предаде! — изръмжа Джеймс Ранк. — Кучият син иска да вземе Бяла Планина за себе си! Ще използва хаоса, за да открадне мястото на стария Собственик! Той познава терена по-добре от всеки друг! Имаме ли други възможности?

— Трябва да се върнеш в града, Ранк — каза Антон.

— Какво?

— Ти беше скрит до последния момент. Те не знаят, че участваш в бунта. Ако отклоним вниманието им, ще оцелееш. Ти винаги оцеляваш. Трябва да се свържеш с Третия арбитър. Той още е на наша страна. Може би ще успее да се пребори за живота на пленниците.

— Не мога просто да избягам, Антон! Какво ще стане с вас?

— Не ме подценявай, Ранк! Ще отбием спиралите и ще избягаме в тъмнината. Ще се разпръснем във всички посоки. Ако имаме късмет, ще оцелеем.

Ранк стисна зъби. Той знаеше, че едва ли повече ще види лицата на тридесетте човека, които стояха пред него, но не оспори решението на Антон Рота. Въпреки поражението, всеки един от тези хора изпитваше дълбоко уважение към своя водач. Напук на съдбата той бе поставил Бяла Планина на колене и ги бе довел на една крачка от свободата.

Бараж от свирещи стрели на аркуси прелетя над главите на бунтовниците. Звукът им бе почти като песен. Ледените стрели пробиваха металните заграждения с лекота. Барикадата нямаше да ги защити задълго.

— Погрижи се за момчето ми, Ранк! Никой не трябва да знае, че е мой син! И се погрижи никога да не тръгва по следите ми!

Ранк кимна. Въпреки нежеланието си, той обеща да изпълни молбата на приятеля си. Ранк се промъкна между барикадите и пропълзя между огромните нулитни кристали, които се преплитаха из улиците на Нул. Аркусите бяха повалили много хора и сега нишки от нулит цъфнеха от падналите тела като цветя.

В далечината се чу силен взрив. Войниците на командир Кобалт Паликс настъпваха все по-близо. Оглушителният тътен накара хората на Антон Рота да приклекнат уплашено между барикадата и високата стена на центъра.

Рота се изправи пред хората си. Той извика с висок, решителен глас:

— Приятели! Всички вие още сте живи. Искам да ви запазя живи! Ще трябва се доверите на този стар глупак един последен път!

Бунтовниците погледнаха към водача си в чакане на заповед.

— Нощта идва! Нощта е хаос! Ще пробием стената, след което ще взривим една от спиралите. Това ще е достатъчно, за да запуши изхода, поне за малко. Когато излезем, трябва да се разпръснем във всички посоки. Може никога да не се видим отново. Сега е моментът да се сбогувате.

— Чия спирала? Ако взривим една от машините, един от нас няма да може да се измъкне!

— В моята машина има най-много нулит — каза Антон. — Освен това, аз съм единственият, който знае как да го превърне в бомба. Аз ще остана назад.

Думите на Антон Рота смразиха кръвта на бунтовниците.

— Е, с мен ли сте?

Първоначално никой не посмя да потвърди смъртната присъда на водача си.

— С мен ли сте?! — извика още по-силно Антон.

„ДА“.

— Тогава запалете светлините си!