Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,7 (× 25 гласа)

Отмъщение

Клер Санкти беше гневна. Тя сякаш не можеше да си намери място след малкия номер на Сей. Още по-лошо за нея, Джак Пайк бе започнал да се възстановява. Докторите бяха останали с него през цялото време. Тя искаше да си го върне за унижението, на което я беше подложил този номад, но не можеше да се противопостави на баща си. Щом Джак оздравя напълно, двамата започнаха да тренират все по-усърдно с фоксерите и бързо настигаха нивото им. Санкти бе наредил специален режим на хранене и постоянно наблюдаваше развитието им.

Задоволен от временния си успех, един ден Сей стоеше и зяпаше поразено през прозореца на стаята си.

„Защо са му на някого толкова много растения?“ мислеше си той, със спомен за грозната, пропукана земя под краката на грешниците в Нул. Тези мизерници сигурно страдаха заради бягството му. Но той не съжаляваше.

Тук, в небесата, редове цветя украсяваха пътеките, градините, дори знамената, веещи се високо над пищното имение. Почти му се повдигаше.

Сей бе опитал да подхвърли някоя дума на Антон по време на бой. „Нул“ — бе прошепнал той. Отговорът бе още по-яростна битка, в която за малко не бе загубил ръката си. И Джак не помагаше. Едрият мъж имаше огромна сила, но нямаше вкус за насилие. Предпочиташе да чете от светите писания на сектата си във всеки удобен момент.

Докато гледаше надолу към градината, Сей забеляза нещо странно. Старият лорд вървеше напред-назад, олюлявайки се между лехите. Изглеждаше болен. Той викна двамата си фоксери, които го отведоха навън.

Не след дълго Сей забеляза друг човек да се разхожда из двора. Беше младият лорд. Младежът се почесваше нервно, сякаш чакаше някого. След около десет минути на портата се появи пълен мъж с бяло расо и широка усмивка на лицето си. Беше свещеникът.

— Здравейте!

Свещеникът бутна портата и влезе, сякаш бе у дома си.

— Здрасти, малкия! Е, къде е?

Дариус направи сигнал и от близкия храст се появи нисък генен слуга с бяла порцеланова маска. Свещеникът го привика към себе си. Отвърза маската и погледна зъбите на слугата. Намаза пръста си с нещо черно и избърса мехлема по венците на слугата.

— Честито, момче. Няма усложнения. Мисля, че си струва да почерпиш.

Младежът въздъхна и даде на свещеника две златни монети.

— Този път ще ти струва двойно! Не мога да си позволя да идвам тук всеки път щом ти притрябвам!

— Да… разбира се…

Дариус изтича до стаята на баща си и се върна с още пари. Свещеникът се усмихна от ухо до ухо и потупа младия лорд по бузата като малко дете.

— А следващия път цената ще е тройна.

Свещеникът погледна нагоре. За щастие, Сей успя да се шмугне обратно под прозореца.

„Я гледай ти… Сополанкото прави нещо зад гърба на баща си…“

Скоро свещеникът си тръгна, а Дариус побърза да отведе слугата надалеч.

Късно вечерта Маркус Санкти се завърна в имението си, носен от покорните си фоксери. Сей го посрещна на вратата заедно с Джак и двамата се поклониха дълбоко.

— Безпокоихме се за Вас, сър. Всичко ли е наред?

— Да — отвърна Санкти. — Обикновен лов. Влезте! Искам да говоря с вас!

Санкти нареди на фоксерите си да оставят креслото на земята и с помощта им бавно се изправи на крака. Той остави горното си палто у един от генните слуги и покани четиримата мъже в гостната зала. Отвори бутилка тъмно вино и ги покани да седнат удобно на изящните фотьойли. Сей и Джак веднага се възползваха от предложението, но Антон и Крах останаха прави.

— Тази сутрин проведох кратък разговор с дъщеря си. Тя се интересуваше от миналото Ви. Тя смята, че като фоксери, трябва да сте напълно откровени за това, което Ви води към Регал. Казваш, че си бил дългов слуга?

Сей бе хванат неподготвен от внезапния разпит. Каквото и да му бе наговорила Клер, сега тонът му бе напълно променен.

— Да… така е.

— В кой център?

— Ами в… Едрос. На изток от планините.

— Едрос? Не мога да кажа, че съм го чувал. Жалко. Надявах се да чуя нещо друго. Но съм чувал за условията в тези центрове. Казват, че оглушаването и осакатяването на работници по тези места се случва твърде често. Доста нецивилизовано.

— Не е вярно, сър. Правят го само в крайни случаи. За тях работник, който не чува или не може да си върши работата, не е много ценен.

— Все пак си страдал достатъчно. Иначе нямаше да потърсиш спасението на Братството.

— Ами… Братството ми предложи спасение. Помогна ми да изляза от центъра.

— Братството? Обикновено не действат така. Трябва да попитам свещеника. Сигурен съм, че ще потвърди историята ти.

— Ако въобще знае за мен — отговори той, затъвайки все по-дълбоко в лъжите си.

— Ти не си като другите последователи на Братството. Не следваш заповеди. Никога няма да забравя, че ти оспори стратегията ми на бойното поле. Това е нещо, което последовател на Братството никога не би направил.

Сей се преклони, но това не бе достатъчно. Санкти беше гневен.

— Господин Пайк. Какво ще кажете за този човек?

Джак седеше неудобно в стола си. Сей опитваше да изглежда спокоен, но в този момент сърцето щеше да изскочи от гърдите му и да се разходи из стаята.

— Самбан беше… добър ученик.

Сей онемя. Последното нещо, което очакваше, бе Джак да се застъпи за него.

— Така ли?

Джак хвърли осъдителен поглед към Сей, но продължи с лъжите.

— Отначало не беше много посветен на вярата. Когато дойде от… Едрос… Но после си спомни какво го бе накарало да търси спасение…

— Какво?

— Вярата в приятелите. Беше я изгубил, беше предал свои близки приятели. Но после разбра, че те вярват в спасението му. И после започна да учи мантрите една по една. Сигурен съм, че вярва в съдбата още по-силно от мен!

Сей стоеше със зяпнала уста. Джак се бе увлякъл в историята. Лъжите му бяха наведнъж като пробит язовир.

Джак се усмихна към Сей иззад гъстата си брада.

Санкти беше смаян от този абсурден поток от похвали.

— Дъщеря ми имаше една-две молби към мен. Тя настоя да бъдете опитомени възможно най-скоро. Според мен тя искаше да станете нейни слуги. Какво мислите за това?

Светът причерня пред очите на Сей. Той едвам успя да промълви:

— Сър… Съжалявам за станалото на бойното поле… Но Вие ни заповядахте да тренираме с Антон и Крах…

Ръцете му трепереха, той беше готов да побегне от мястото си във всеки миг.

— Мисля, че наближаваме нивото им. Резултатът засега е четири на десет победи в тяхна полза. Те са добри… но мисля, че започвам да виждам слабото им място.

Джак се изчерви от срам. Дързостта на Сей нямаше край. Обикновен слуга нямаше право да критикува свещени пазители, камо ли да се сравнява с тях!

— Слабото им място?

— Има слабост в начина, по който се бият Антон и Крах. Всъщност… мисля, че важи за всички фоксери.

— О? И каква е тази… слабост?

— Уменията за… измама. Фоксерите са по-силни от нас. Те са много смели и доблестни. Но това е и слабостта им.

— Смяташ, че… доблестта е слабост?

— Нямах това предвид… Ще дам пример. Когато фоксер получи заповед да нападне по фланга и да плени противник, той ще го направи. Може да измисли някаква хитра маневра и да подлъже врага… но в края на краищата, ще го направи. Само трябва да слушам командите на господаря им. Това е и козът ми. Когато се бием сами, сме в слаба позиция. По-силни са от нас и разчитаме на бързината си. Но ако сме на полето… мисля, че знам как да победим.

— Интересно… — каза Санкти, докато Джак тънеше в срам.

— Ти си човек с амбиция, Самбан. Това… не е добро качество за слуга.

Сей сложи ръце на коленете си, за да спре треперенето.

— Нека ти разкажа историята за миналото си, Самбан. Както чу, някои ме наричат „Бялата роза“. Някои използват това име с подигравка, сякаш доблестта е слабост.

— Съжалявам, сър! Не исках да кажа това.

Лордът накара Сей да замълчи с вдигната ръка. Той отпи още една глътка от прекрасното планинско вино, за което Сей и Джак внезапно бяха изгубили вкус.

— Млади мъже като Елон гледат на това с насмешка, но по онова време тези прякори се печелеха с много кръв. Слухът, че никой не е умрял под командването ми, не са съвсем верни. По време на война неминуемо умират хора. Особено когато врагът не цени ничий живот и ничии правила. Лесно е да намразиш такова зло. Но… не всички номади са такива. Всъщност, един от тях ми помогна да спечеля името си…

Сей и Джак слушаха със затаен дъх.

— В края на войната кървавата орда ставаше все по-отчаяна. Кървавият цар беше чудовище. Не беше рядкост да видим червата на съюзниците си, разпилени около проходите, върху старите паметници на заселниците, като някакво предупреждение. Отчаяни действия на губещ враг. Но един от генетиците ни направи всичко възможно, за да намали кръвопролитията. Беше разработил „опитомители“ — нови оръжия, които обезвреждаха вражеските войници още на полето. Беше грубо оръжие, предизвикващо много болка. Но вместо да убива враговете ни, то ги превръщаше във фоксери. Беше изключително ефективно и обезкуражи враговете ни. Спаси много животи. Настоявах да използваме това оръжие, но повечето лордове предпочитаха да избиват враговете си.

Санкти отново отпи от виното си. Нямаше и помен от слабия, болен човек, опитващ се да се задържи на крака тази сутрин. Миналото сякаш му бе дало сили.

— Отначало другите командири ме наричаха страхливец. Присмиваха ми се, че показвам такава слабост пред чудовищен враг. Споменът за жестокостите на ордата и царя им беше твърде пресен, за да видят човечността в номадите. Но аз никога не забравих онзи номад, който ми помогна да спася толкова животи.

Гъстата брада на Джак започваше да трепери. Едрият мъж бе на път да се разплаче.

— Името на този човек е Крокхус. Учителят на Максуел Рай. Двамата са почетни номади в този град, защото са направили повече за лордовете от много благородници. Те са лечители. След като Крокхус умря, ученикът му, Рай продължи да работи върху пречистване на вродените болести, които ни сполитат. Считам и двамата за приятели. Те ми помогнаха да разбера, че дори един номад може да бъде доблестен… да бъде спасен. Дори един от фоксерите ми е бивш враг с доста кръв по ръцете си. Но миналото им няма значение. Те са мои съюзници.

— Тогава… това е амбицията ми — каза Сей, забелязвайки шанс да се възползва от емоцията на лорда.

— Амбицията ти?

— Нарекохте ме амбициозен човек. Тогава амбицията ми е да бъда Ваш съюзник. Да бъда като тях. Като този… Крокхус.

— Крокхус… не беше слуга.

— Така, както Вие не се извинихте, че искате да спасите хора, и аз няма да се извиня за амбицията си. Искам да защитавам тези около мен. И да изплатя дълга си към Вас. Искам да бъда Ваш съюзник.

— Вие сте умел боец, господин Самбан. Ще Ви го призная. Но да споменете себе си и Крокхус в едно изречение е наистина твърде неуважително към името му… — усмивката на Санкти изчезна и той остави виното си настрана. Сей не бе успял да го заблуди. Тези думи го пронизаха като нож. Той бе надценил възможностите си по най-лошия начин.

— Това е достатъчно. Днес беше наистина изтощителен ден. Искам да събера мислите си и да си отпочина.

Сей се поклони, защото само това можеше да направи. Чувстваше, че се дави. Мосю би претръпнал след такова изпълнение, би посочил грешките му, би показал на Сей как да лъже като майстор. Но Мосю не беше тук. Сей се извини и напусна заедно с Джак, двамата гневни по различни причини. Времето на Сей в този величествен град бе на път да изтече.

* * *

Грешката на Сей ставаше все по-осезаема в следващите дни. Санкти спря да говори с гостите си и настояваше те да тренират до грохване, всеки ден по няколко часа наред. Сей и Джак бяха изгонени от стаите си и принудени да спят в отделението на слугите, в студени, неприятни стаи. Беше им забранено да виждат семейството му, преди да бъдат опитомени. Санкти стана строг и хладен, не само с тях, а с всички.

Един ден, докато Сей си почиваше до оградата на отделението, той забеляза как лордът бродеше из двора на имението, по-ядосан и по-болен от всякога. Люлееше се. Дишаше тежко. Беше облякъл една от най-официалните си военни униформи, сякаш се готвеше за поход. Жена му и децата му не бяха наоколо. Той нареди на Антон и Крах да доведат коня му и излезе без тях.

„Какво по дяволите става тук?“ — помисли си Сей. Вече го побиваха тръпки. Трябваше да се измъкне от това място, но не и преди да види Антон!

Тогава Сей забеляза нещо странно. Един малък генен слуга се промъкна през страничния двор. Беше същият, който Дариус бе довел по-рано, за среща със Свещеника.

Сей прескочи оградата и се промъкна през двора. Това беше пряко нарушение на заповедта на лорда. Можеше да бъде екзекутиран за подобно нещо, но това бе за предпочитане пред опитомяване и живот като слуга. Сей се огледа за Антон и Крах, но ги нямаше. Вместо това, забеляза двама дребни генни слуги, които пазеха стаята на младия лорд.

Когато го видяха, те не знаеха какво точно да правят.

— Не се притеснявайте! Изпрати ме господин Санкти.

Още една лъжа. Екзекуцията му ставаше все по-сигурна. Но той бе забелязал нещо интересно. Слугите бяха объркани. При споменаването на стария лорд, те се огледаха нервно наоколо, сякаш го очакваха.

— Лордът пита защо не сте при Антон и Крах в тренировъчната зала! Какво правите тук?

Слугите сведоха глави напред като гузни деца. Сей разбра, че те сигурно бяха загубили способността си да говорят.

— Е? Какво още правите тук?

Другият слуга започна да диша тежко, успявайки да извади няколко нечленоразделни думи:

— Аз… Той…

— Аз съм бъдещият пазител на господин Санкти и сина му. Имам по-висок ранг от вас! Нареждам ви да изпълните заповедта на нашия лорд!

„По дяволите…“ — помисли си Сей. „Дали въобще разбират какво говоря?“

Двамата слуги плахо отстъпиха от постовете си. Сей изчака да си тръгнат, след което си пое дъх и влезе в имението. Краката му трепереха. Нямаше и помен от Антон и Крах. Беше сам. Той отвори вратата.

— К… какво… какво става тук!!! — извика младият Дариус Санкти ужасено. Беше завит в постелите си, а до него седеше младо момиче. Беше изключително красива, с гладка мургава кожа и зеленикави очи, което значеше, че не беше лорд. Лицето й беше младо, а тялото й — добре оформено, което означаваше, че не бе и генен слуга. Тя беше момиче с нечиста, номадска кръв. Кръвосмешение. Грях в очите на лордовете.

Сей пристъпи напред, а усмивката му растеше.

— Забранено ти е да влизаш тук! Ще… ще бъдеш екзекутиран за това!

— Не мисля…

— Ще кажа на баща ми! — извика русолявият младеж, скривайки гърдите на момичето.

— Ще му кажеш, че се отказваш от титлата си на лорд, като делиш леглото си с обикновена номадка? — усмихна се Сей и се поклони към младото момиче. — Извинявам се, „изключително надарена номадка“.

Момичето се изчерви и скри гърдите си под белите чаршафи.

— Или може би трябва да му разкажем как го ограбвате, за да подкупите търговец на слуги зад гърба му, за да се ползвате от услугите на неопитомени роби? В Греховните земи наричахме такива хора „сводници“.

— Динара не е проститутка! Аз… аз я обичам! — оправда се момчето.

— Обичате я? Това е чудесно! Чудя се, ако разкажа на сестра ти за малкото ти приключение, какво ще направи тя? Сигурен съм, че ще го използва в своя полза.

— Сестра ми не разбира! Тя е като всички останали! Но тя мрази и вас! Тя каза на баща ми да ви накаже! Искаше да ви екзекутират!

— И все пак, тя може да се окаже полезна.

Лордът беше станал почти толкова бял, колкото чаршафите.

— Какво беше наказанието за смесване с по-нисша кръв? Отлъчване? Да, наистина я обичате.

— Чудовище такова! Не съм направил нищо лошо! Динара е в безопасност заради мен!

— В безопасност? От какво?

— От онзи свещеник! Сега е с мен и той не може да й направи нищо!

— Вие изглеждате много загрижен за бедните номади, сър. Но баща Ви беше прав. Ние сме опасни. Трябва да внимавате с хора, които биха се възползвали от добротата Ви.

— Какво искаш от мен? Пари ли? — каза примирено лордът.

— Няма да е зле. Ще откраднеш още пари от баща си и ще ми помогнеш да се измъкна оттук. Но не и преди да ми помогнеш с едно друго нещо.

— Какво?

— Искам да говоря с Антон.

— Да… говориш с него? Фоксерите не могат да говорят!

— Искам да му наредиш да свали маската си.

— Ти луд ли си? Ще убие и двама ни!

— И още нещо. Искам да взема това, което ми беше отнето, когато влязох в града. Оръжието ми.

— Това е невъзможно! С каквото и да си дошъл тук, сега е заключено в Цитаделата!

— Ще трябва да измислиш нещо. Но, да почнем подред.

Дариус се просна отчаяно върху възглавницата си. Той беше напълно победен. Младият лорд си пое дъх и каза с разтреперан глас:

— Добре. Ще направя каквото мога. Сега… ще ни оставиш ли поне да се облечем?

— Ще Ви оставя да направите много повече от това, милорд. Имам цялото време на света.

Сей се поклони уважително и се усмихна към младото момиче, което едва ли бе разбрало по-голямата част от разговора. Докато си тръгваше, той добави:

— Нямам никакво намерение да Ви наранявам, сър. При други обстоятелства може би щяхме да бъдем приятели. Но в сегашната ситуация мога само да Ви дам един съвет. Не ме предизвиквайте!

След около десет минути младият Санкти и неговата приятелка излязоха от стаята. Сей ги погледна с усмивка:

— Толкова рано? Е, трябва да поема поне част от вината. Наистина развалих романтичното настроение.

— Подигравките влизат ли в условията на малката ти игра? Ще тръгваме ли?

— Простете ми, сър! — усмихна се Сей. — Преди да го направим, трябва да се погрижим за момичето. Тя трябва да остане при другите слуги докато всичко свърши.

— Не искам да се връщам при тях, Дариус! — нацупи се момичето — Искам да съм с теб!

— Само за още няколко дни, Дин. Обещавам ти, ще те посещавам всяка вечер! Всичко ще свърши скоро.

— Намерила си добър човек. Прекалено добър. Откъде си, Дин?

— От Дера.

— Дера? Аааа, това са хора, известни с издръжливостта си! — усмихна се Сей, макар че дори не беше чувал за Дера.

Сей поведе двете си жертви към отделението на слугите и когато пристигнаха до огромната сграда, той дочу звуци, идващи от единия от отворените прозорци. Джак и двамата фоксери вероятно вече упражняваха ръкопашния си бой в залата за тренировка.

Джак беше в схватка с Антон и Крах. Той бе хванал дълъг прът и се защитаваше смело от ударите им. Беше станал добър. Толкова добър, че Дариус почти почувства гордост, когато го видя. Когато Джак видя красивото мургаво момиче обаче, той за миг загуби концентрация и получи силен удар в ребрата.

— Сей… яъъъ… Самбан! — изкашля той.

— Не се отплесвай, Джак! Не искаш да се изложиш пред нашия лорд.

Сей пристъпи напред:

— Вие двамата… достатъчно!

Фоксерите загледаха учудено към Сей. После свалиха оръжията си.

Сей се държеше като господар в тази зала. А Дариус беше свел глава и гледаше гузно. Джак веднага свали оръжието си и погледна объркано.

— Задобрял си, Джак! Вече можеш да се справяш и без мен! Нали така, Дариус?

— Какво става тук, Сей? — прошепна Джак, докато избърсваше потта от челото си. Не можеш се обръщаш към него по име!

— Разбира се, че мога. Нали, Санкти? — засмя се Сей и тупна младежа по гърба.

— Не мисля, че унижението ми беше част от уговорката.

За Сей това нямаше значение. Сега беше важно само едно. Да види баща си и да се махне от това проклето място.

Джак гледаше със зяпнала уста, без да разбира какво става. Лорд на Регал, носител на чистата кръв на първите заселници, сега изпълняваше заповедите на обикновен номад! Дариус пристъпи към Крах, който имаше посинена лява ръка и окървавени длани с малки трески от счупен кол. Високият фоксер коленичи пред лорда си и склони покорно глава, сякаш не чувстваше никаква болка.

— Свободно! Слугите ще се погрижат за раните ти. Не се връщай в тази зала, докато не получиш второ нареждане!

Крах стана и пое към изхода, а от дланта му се стичаха малки капчици кръв. По пътя към вратата имаше тъмна черта, напоена със засъхналата кръв от много такива битки. Фоксерът безмълвно напусна залата, както беше правил хиляди пъти, откакто за пръв път бе стъпил в Регал. При вида му Динара изглеждаше, сякаш щеше да припадне.

— Антон. Стани! — заповяда Дариус.

Коленичещият Антон се изправи и застана покорно пред господаря си.

— Свали маската си!

Антон бавно надигна глава. Той гледаше право в очите на лорда и не казваше нищо. Едрият фоксер стоеше пред младия лорд като чудовище, което всеки момент може да протегне ръце и да пречупи тялото му. Младият Санкти преглътна несигурно. Той обаче знаеше, че един фоксер по-скоро би умрял, отколкото да нарани своя господар. Дори мисълта за това би му причинила физическа болка.

— Казах да свалиш маската си! Не ме ли чу? Ако не я свалиш…

Младият лорд посегна към лицето на Антон, но фоксерът рязко се дръпна. Зад маската му се чуваше усилено пъшкане, почти ръмжене. Санкти изплашено отдръпна ръката си. Той погледна ядосано към Сей:

— Казах ти! Един фоксер никога не би свалил маската си доброволно.

Сей пристъпи напред и застана лице в лице с Антон:

— Как се казваш? Какво е пълното ти име?

Антон остана безмълвен.

— Откъде идваш? Коя част на Греховните земи?

— Отговори му! — настоя Дариус. — Това е пряка заповед от сина на Маркус Санкти.

— Хррр… — изстена Антон, който продължаваше упорито да накланя главата си, мъчейки се да не гледа в очите на лорда.

— Откъде идваш?! Отговори!

Фоксерът започна да пъшка тежко, сякаш изгаряше от болка.

— Н…. нн…. — каза измъчено Антон. — Нннуу…

— По дяволите. Нул? — извика Сей, готов да извие врата на фоксера, само и само да получи отговор.

— Ннн… нн…. Ннулл… — изръмжа Антон. — Идвам… от Нулл!

Плитките издихания, които излизаха от устата му, го накараха да звучи като човек в челюстите на смъртта. Той беше в непоносима болка.

Сей беше пребледнял. Джак го погледна със страх.

— Сей… това е… Антон е…

— Може ли… — отрониха едвам устните му. — Може ли да се промени обратно?

— Моля? — рече Дариус.

— Може ли… да се променят обратно към хора?

Дариус преглътна. Трябваше да каже истината.

— Не. Промените са постоянни. Освен… ако…

Дариус пребледня.

— Освен какво?

— Освен… опитите на господин Рай… Чувал съм, че е опитвал да направи нещо подобно в миналото. Но това са само слухове.

— Тогава… ще трябва да се срещнем с този Рай!

— Не… връщам си думите назад. Слуховете със сигурност са грешни!

— Ще видим!

Сей стана. Дариус не посмя да спори. Зад това лице имаше толкова много скрит гняв. Но Сей се усмихна и каза тихо.

— Извинявай, Джак! Не трябваше да виждаш това.

Джак беше онемял. Антон беше бащата на Сей.

Скоро по коридора се чуха бързи стъпки. Някой тичаше право към тях. Вратата изскърца и в залата нахлу дребничък слуга, който се просна на колене и каза задъхано:

— Извинявам… извинявам… аз… — рече той с жалък глас, като изкривено скимтене на дете.

Санкти се обърна ядосано към натрапника.

— Кой си ти? Защо нахълтваш без разрешение?

Когато погледна към вратата, лордът видя и Крах, който стоеше на прага с все още окървавена ръка и не смееше да влезе.

— Извинявам… — каза изплашено дребният слуга. — Господарят Санкти… нещо станало…

— Какво?

— Нещо лошо… станало…

„Лошо?“ — помисли си Сей за човека, причинил това на баща му. „Нещо ’’лошо’ няма да е достатъчно наказание за теб…“

Дариус погледна към коридора и на лицето му се изписа ужас. Към залата тичаше майка му, придружена от двама от слугите си. Почти в паника, той погледна към Динара, която също не знаеше какво да прави.

Преди двамата да се осъзнаят, Сей хвана момичето за ръка и го отведе назад. Той намери маската й на земята и я сложи върху лицето й. Точно в този момент майката на Дариус нахлу в залата и сложи отчаяно ръце върху сина си.

— Дариус! Баща ти… — извика отчаяно тя, а гласът й отекна из коридорите.

— Какво? Какво е станало?

— Баща ти е изчезнал извън града по време на бурята! Конят му се е върнал без него. Трябва… трябва да го намериш!

— Аз?

— Ще го намерим — промълви Сей.

— Вие… сте новите му слуги…

— Той е войник и знае как да оцелява навън. Фоксерите познават миризмата му. Ще го намерим!

Думите на Сей успокоиха жената. Но когато Дариус видя лицето на Сей, го побиха тръпки. Това бе истинското лице на гостенина, което бе крил толкова добре. Лице, изпълнено с отмъщение.