Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Мръсна кръв

Тази вечер слугите на Санкти бяха приготвили пищна вечеря за гостите. Благородникът, жена му и двете му деца бяха седнали встрани от масата и наблюдаваха Сей и Джак с интерес. Двамата фоксери ги пазеха, за всеки случай. Около тях имаше и други генни слуги, припкащи наоколо, грижещи се за всяка нужда на лордовете.

— Значи сте бил дългов слуга! Колко интересно! — възкликна жената на Санкти с малка сребърна лъжичка в ръка. Капка ягодово сладко падна от лъжичката й, но бързо беше избърсана от верния й слуга.

Сей не беше чувал думата „дългов слуга“ — вероятно това беше названието, което външните хора използваха за обитателите на Греховните земи. Трябваше му още време да научи жаргона на „свободните хора“.

Дъщерята на Санкти гледаше към Сей с нескрит интерес, което го смущаваше. Момичето беше забележително красиво. Генетично променената й кожа нямаше и едно несъвършенство. Очите й бяха по-светли дори от тези на баща й, а красиво сплетената й коса беше почти снежнобяла. Тя гледаше към Сей, сякаш той бе животно, или пък играчка в растящата колекция на имението. После погледна към Джак и погледът й премина към погнуса.

Около младата девойка се мотаеше дребен генен слуга, който поклащаше топчестото си тяло в очакване на вниманието на господарката си. „Породата“ не му позволяваше да бъде по-висок от дете — краката му бяха къси и набити. Имаше лъсната маска на домашен любимец, съвсем различна от тези на работните слуги. Той обикаляше игриво около момичето, сякаш искаше да си играе с нея, но тя не му обръщаше голямо внимание. Сей беше погнусен от това същество, но се постара да не го издава.

— Защо тези слуги още не са опитомени? Мръсната кръв няма място в дома ни! — каза момичето.

— Моля те, Клер! — лордът се свъси към дъщеря си, но физиономията му бързо стана блага. — Те имат нужда от допълнително обучение, Клер. Кръвта им ще стане чиста, щом се срещнат с господин Рай.

Сей изведнъж се изправи на нокти. Трябваше му още време!

— Ъ… Имате… много хубав дом, сър — каза той. — Можем ли да го разгледаме?

— Да не забравяме, че все пак сте номад, господин Самбан. Има си правила срещу тези неща. Но щом бъдете пречистени, ще имате пълна свобода да се движите из града.

Другото дете на Санкти, младеж с не по-малка красота от сестра си, се почувства длъжен да се обади.

— Не е правилно да ги наричаме номади! Те са хора като всички нас!

Това почти разсмя стария лорд.

— Моят син… Голям идеалист! Сигурно е от академията. Пълнят им главата с всякакви глупости. Добре е да си идеалист, докато си млад, но щом започнеш да поемаш отговорности, започваш да разбираш, че някои неща просто са си така.

Младежът се смръщи, но това не отне от красотата му. Беше на около осемнадесет, с искрящи сини очи и чуплива коса. Приличаше на сестра си по лице, но не и по характер.

— Дариус ще трябва да ме наследи някой ден, но преди това трябва да научи да приема фактите от живота. Не е обидно за един номад да бъде наричан такъв, нали господин… Пайк?

— Ние сме номади, сър — отговори Джак. — Това е истината. Бягаме от своя дом в търсене на цивилизацията. Кръвта ни е мръсна в сравнение с тази на лордовете. Вие не носите болести, имате отлично зрение, остър ум, не страдате от болежките на старостта. Аз вече имам няколко бели косъма. Вие сте като божества за нас, милорд.

— Видя ли, Дариус? Не е обида. Ти си лорд, за Бога, дръж се като такъв!

Сей се усмихна, защото видя интересна възможност да действа.

— Сър, Вашият син е много буен. Не го винете, че казва това, което мисли. От опит знам, че от такива хора стават най-великите водачи.

Санкти се усмихна при този комплимент, а момчето остана намръщено.

— Когато той стане мъж и дойде време да си спечели име, ще има нужда от най-верните и най-силните пазачи в Регал. Хора като Вашите фоксери, Крах и Антон.

— Да, точно така.

— Ако имаме избор в назначението си, бихме искали да станем фоксери. Вие ни спасихте от сигурна смърт. Няма по-голяма чест от това да ви се отплатим с живота си.

Красноречието на Сей впечатли Санкти и той за първи път изглеждаше наистина замислен.

— Не съм… сигурен. Имах други планове за вас…

— Аз и приятелят ми бяхме опитни бойци в Ниските земи. Аз управлявах банда от тридесет човека. Наричаха ме Самбан Вълка. А той беше непобедим на улиците на Нарис. Както знаете, той е…

Сей направи драматична пауза, за да подсили ефекта…

— Троен грешник…

Джак увисна в стола си от срам. Санкти се обърна към съпругата си.

— Да. Какво ли ще каже онзи негодник Елон, когато го чуе. Винаги се е хвалел с онези близнаци-убийци. Представям си изражението му, ако научи, че при мен служи троен грешник.

Госпожа Санкти погледна отегчено. За мъжете бе въпрос на чест да покажат превъзходството си един пред друг. За жените в Регал животът беше доста по-светски.

— Все пак, няма да променя мнението си. Има огромна разлика между свещен фоксер и обикновен бияч, господин Самбан. Но виждам, че няма да бъдете убеден, докато не видите истината с очите си. Елате в двора след час. Ще наредя на фоксерите си да направят малка демонстрация.

Сей не знаеше какво бе намислил лордът. Но само сведе глава в примирение.

— Крах, Антон! Пригответе се за кратък спаринг с гостите ни. Като тях, и вие сте били различни хора в миналото си. Убийци, бунтари, водачи на хора. Искам да покажете на господин Самбан колко дълъг път сте изминали.

* * *

Сей и Джак чакаха в двора на Маркус Санкти, докато благородникът търсеше фоксерите си в отделението за слуги.

— Не искам да се бия, Сей! Казах ти, опитвам се да обърна гръб на насилието!

— Хайде, Джак! Видя стареца, когато му напомних за миналото ти. Искаше лордовете да се гордеят с теб, нали? Съдбата ти е да бъдеш боец, да ги защитаваш.

Думите на Сей сякаш уцелиха Джак право в сърцето.

— Не разбираш, Сей… По-добре да умра, отколкото отново да нараня някого от гняв!

— Гняв? Не, представи си, че защитаваш някой много важен за теб човек. Бог ти е дал тази сила, за да я използваш. Може би някой ден ще се наложи да спасиш стареца и сина му от някаква опасност. Ако вземеш да станеш някакъв градинар, няма да си им много полезен, нали?

Джак се намръщи. Сей сложи ръка върху рамото му.

— Не мога да си те представя ядосан. Ти не би убил и плъх!

— Казах ти, аз убих човека, за когото работеше брат ми!

— А, да.

— А, да?!

— Забравих. Но… това не е истински грях, нали? Първо е убил е брат ти.

— Разбира се, че е грях! Няма значение защо си убил някого! Убийството е убийство! Откраднах оръжието му и убих двама от хората му. Това са два гряха. Но третият ми грях е най-лошият!

Гласът на Джак стана задавен.

— Тези хора ме оставиха без брат. Дори и сега не ги съжалявам. Братството ми даде лекарства, за да проумея греха си. Но дори сега мисля, че бих го направил от ново.

— Тогава какъв е проблемът?

— Направих същото като тях. Оставих дете без баща.

— Ами… може би е щяло да стане като баща си… — смръщи се Сей и разбра колко глупаво звучеше това… — Мамка му…

— Да…

— Троен грешник, а?

— Да… Най-лошият ми грях е бягство от отговорност. Кръвта на Аврора е единственото спасение за мен.

Сей въздъхна.

— Седни, Джак!

— Защо?

— Ако ще разказваме тежки истории, и ти ще чуеш моята.

Джак седна на бордюра. Сей седна до него.

— Знаеш ли, винаги съм обичал да тичам. Когато бях малък, можех да тичам колкото си поискам. Обичах да търся места, които никога не съм виждал и после да ги показвам на баща си. Не помня много, но един ден бягах толкова дълго, че краката ми започнаха да кървят. Намерих една тъмна пещера, толкова черна, че вътре не се виждаше нищо. Миришеше на изгоряло. Влязох вътре и намерих една лисица. Краката й бяха изгорели и мога да се закълна, че на очите й имаше сълзи.

— Сълзи?

— Не мога да го опиша. Може и да е било сън. Всеки ден търсех различни места и разказвах на баща ми. Понякога си съчинявах, само за да има за какво да си говорим. Но един ден баща ми изчезна. Всички казваха, че е умрял, но не им повярвах. Продължих да бягам, защото си мислех, че една вечер ще се прибера и ще си говорим пак за новите места, които съм открил.

Джак сведе глава. Самият той си бе мечтал да разкаже на брат си за куп глупости, куп тъжни и смешни неща, които бе преживял сам. Но това така и не се бе случило. Сега, когато седеше на бордюра със Сей, в главата му изплуваха всякакви истории, които искаше да сподели.

— Както и да е, — продължи Сей — не искам да ти досаждам. В края на краищата си обещах си да направя едно. Да избягам от мястото, където бяхме затворени. Да видя какво има навън, след като цял живот ми бяха натяквали, че не мога.

— Избягал си? Мислех си, че са те пуснали…

Сей помисли, дали да продължи. Джак сякаш бе разбрал нещо, което не трябваше.

— Ти си… беглец. Чух нещо за бегълци точно преди да замина за Високите земи.

— Сигурно си чул нещо друго. Няма значение, забрави!

— Не ми казвай, че ти си беглецът от Бяла планина?

Нещо сякаш заседна в гърлото на Сей. Сякаш Самбан Маркелис бе изпълзял от тъмнината и го бе хванал за гушата, за да си върне откраднатото име.

— К… какво си чул?

— Преди да замина, из целия град се носеше новина. Нещо беше станало в Греховните земи и мините на Нул, но не разбрах точно какво. Нещо за избягал грешник и размирици.

— Какво? Какви размирици?

— Ами… не знам точно.

— По дяволите, спомни си!

Бялата врата на имението се отвори и Сей и Джак застанаха като виновни деца, хванати да крадат от нечий двор. Санкти фоксерите преминаха през портите като божествени войници, току-що приключили битка. Черните маски бяха изцапани, а дрехите им — раздърпани и мокри, сякаш току-що излизаха от тренировка. Освен да пазят господаря си, фоксерите трябваше да се бият помежду си всеки ден, за да усъвършенстват уменията си на пазачи и войници в армията на Регал.

— Вие изразихте желанието си да станете фоксери! Сега нека ви покажа разликата между божествен пазач и обикновен човек, господин Самбан. Ще участвате в кратък двубой с пазачите ми. След като свърши и вие сте победени, ще започнете от най-ниското ниво на служба в двора ми, както е прието. Мисля, че това ще е добър урок за вас.

— Милорд, аз… — Джак започна да си търси оправдания да не се бие, но Сей го скастри:

— Приемаме предизвикателството, сър. Няма да се откажем.

Той изглеждаше уверен, но когато видя огромния фоксер, с глава по-висок от него, осъзна, че това нямаше да е обикновен тренировъчен двубой.

— Това е Крах. Той е бивш войник, спасен от ръба на смъртта от господин Рай. Всъщност, той е войник в истинския смисъл на думата. Човек на войната, който така и не се научи да живее в цивилизования свят.

Сей се приближи. Крах беше плашещо висок. Ботушите му сигурно можеха да се надянат върху неговите. Той имаше издължени крайници, прегърбен врат и заплашително наведена напред глава. Иззад маската му блестеше къса посивяла брада и нещо като злобна усмивка. Но това не беше фоксерът, от когото Сей се интересуваше.

— А този… е Антон. Не знаем много за миналото му. Но той идва от Греховните земи. Знаем само, че е бил дългов слуга като Вас, господин Самбан.

Антон беше едър, по височина колкото Сей, но доста по-набит. Около врата му имаше пристегнат синджир, а ръцете му бяха увити с бинтове, изцапани със засъхнала кръв. Сей се опита да си спомни за фигурата на баща си, но тя вече бе избледняла в съзнанието му. А трансформацията към генен слуга вероятно променяше тялото до неузнаваемост. Сей протегна ръка и се здрависа с противника си.

Нощта вече се спускаше над Високите земи и през въздуха захвърчаха дребни прашинки, предвещаващи идването на червената буря. Никой не знаеше защо Безсмъртния бе наказал тези земи с такова проклятие, преди да се затвори напълно от света. По-суеверните твърдяха, че е наказание за децата му. Богохулниците дори твърдяха, че той бе забравил нищожния свят под себе си. От мъдрост или лудост, той всяка нощ окъпваше Високите земи във фин, червен прах, правеше планината все по-висока и превръщаше всичко в яркооранжев пейзаж, чак до идването на сутринта. Тогава Високите земи, като добре поддържана машина, впрягаха всичките си работници в почистване, което обикновено отнемаше не повече от два часа.

Съвсем скоро цялото небе се смрачи от розово към тъмночервено и светлините на имението огряха целия двор в жълтеникава светлина.

Антон и Крах застанаха в бойни пози. Санкти сложи бяла копринена пелерина на устата си, за да не вдишва прахоляка, и даде начало на тренировката.

— Ще се биете, докато някой от вас се откаже! Искам да видя колко добре се справяте в бой и колко добре работите като отбор.

Сей не изчака лорда да довърши мисълта си и нападна пръв. Той се изстреля към Антон, опитвайки се да го събори на земята, но старият фоксер се отдръпна встрани и отклони удара. Сей залитна напред и се хлъзна по тревата. Джак стоеше на мястото си с надеждата, че ще може да избегне боя, но Крах вече се бе засилил към него и се вряза в тялото му, поваляйки го на земята.

Сей се обърна към Антон и отново се хвърли към него. И този път фоксерът се отдръпна встрани, но в последния момент Сей промени посоката на удара и остърга дясната част на лицето му. Маската на Антон се пропука, но пазачът не се впечатли от това, грабна Сей за ръката и го срита силно в корема. Сей падна на колене и се изкашля тежко. Битката не тръгваше на добре. Санкти започна да си мисли, че е направил грешка, давайки шанс на двамата младежи да се бият с истински войници, но в този момент Сей го изненада. Той допълзя до краката на Антон, стисна ги с всички сили и успя да го повали на земята. Използвайки шанса си, той застана върху него, приклещи го с краката си и започна да го удря безпощадно. Ударите на Сей бяха точни и силни — фоксерът се опитваше да се защитава, но Сей вече имаше силно предимство. Той се целеше в лицето му, опитвайки да разбие напълно маската му и да види какво се крие зад нея.

Санкти се усмихна. Гостът му се биеше мръсно, точно както беше очаквал.

В този момент другият фоксер, който налагаше Джак от всички страни, забеляза, че противникът му се бе сгушил на земята и отказваше да се бие. Крах стана, остави Джак да лежи на тревата и се затича към Сей. Той го хвана през кръста, издърпа го нагоре с невероятна сила и го откъсна от Антон, почти повдигайки и двамата мъже във въздуха. Антон се изправи на крака и двамата фоксери се нахвърлиха върху Сей.

Санкти започваше да става все по-въодушевен. Той не се бе надявал, че двамата му гости ще могат да се бият наравно с фоксерите, но опитите им поне бяха забавни.

Сей опита да се изправи на крака, но двамата пазачи бяха прекалено бързи. Те се нахвърлиха върху него като отбор и го приклещиха към земята. Крах хвана Сей за краката и му попречи да се движи, а Антон изстреля бараж от удари в тялото му. С всяко движение маската на фоксера започваше да се рони още повече. Сей видя брадата челюст, част от намръщена уста, но нищо повече. Вместо да се защитава, той мислеше как да се пресегне и да откъсне маската от лицето на фоксера. Може би отзад щеше да види отдавна забравено лице. А може би изкривения лик на генен роб, загубил напълно човещината си. Ударите на Антон ставаха все по-жестоки. Скоро Сей почувства, че започва да губи съзнание.

В този момент от другата страна се появи Джак. Той бе видял как двамата фоксери налагат приятеля му, извика силно и се засили към Крах. Като бик, той се вряза със страшна сила в тялото на неподозиращия фоксер, който сякаш се сгъна на две и падна в безсъзнание на земята. Джак залитна напред и се стовари отгоре му. Главата на фоксера удари земята и маската му падна, разкривайки странно, изкривено лице. Крах имаше мургава кожа, гола глава и груби, нечовешки черти — ниски вежди и издадена долна челюст с широко разделени бели зъби. Късата му коса беше напълно сива — Крах беше стар, но се биеше като човек на върха на силите си. Само преди броени мигове старият фоксер държеше телата на Сей и Антон във въздуха, а сега лежеше безпомощно на земята, в безсъзнание, мъчейки се да си поеме въздух изпод тялото на Джак.

— Достатъчно! — извика Санкти. — Моля, помогнете му! Той не може да диша!

Антон спря да налага Сей, изправи се без усилия, сякаш битката въобще не го бе изморила и се наведе над партньора си. Той избута Джак настрани и надигна главата на Крах. Старият фоксер дишаше тежко, но щеше да оживее. Антон се огледа за маската на приятеля си, вдигна я от земята и се опита да я сложи обратно върху лицето му.

За един фоксер, загубата на маската му явно беше непоносимо унижение. Генните слуги правеха всичко възможно да запазят лицето си скрито от външния свят, сякаш дълбоко в себе си се срамуваха от него.

Сей се изправи на лакти и остана седнал върху влажната трева. Той се изкашля, без да знае дали е заради ситния прахоляк във въздуха, или заради безбройните удари на Антон в ребрата му. Фоксерът вероятно можеше с лекота да довърши двамата си опоненти, но вместо това той изпълни непоколебимо заповедта на господаря си. Антон грабна другаря си през ръце и бавно го отведе към отделението на слугите.

Нощният вятър започваше да носи все по-бурен прахоляк из полетата на Регал. Благородникът стоеше прав в червено-оранжевия двор, обсипан с пустинен прах и дишащ забързано през копринената си пелерина.

— Вие двамата… Това е достатъчно… Свободни сте… Върнете се обратно в стаите си…

Сей бавно се изправи и помогна на Джак да стане на крака. Той се държеше за ребрата от болка, но на лицето му имаше усмивка.