Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Позор

Над червената планина витаеше гъст ръждив облак, осветяван от време на време от оранжеви светкавици. Безбройните хълмове, водещи до този шип към небесата, бяха покрити в тънка мъглива пелерина, която скриваше острите скали и стръмните долини и изравняваше всичко пред очите на следотърсачите. Десет мъже, яздещи черни коне, прорязваха мъглата и препускаха бързо през обширната степ в търсене на някаква следа за посоката на Маркус Санкти.

— Защо изчакахте толкова дълго, преди да ми докладвате? — каза стар лорд с гъста, буйна брада, която леко се повяваше от вятъра. Той беше по-едър от останалите мъже и по уверената му езда си личеше, че е бил опитен войник в армията на Регал.

— Мислехме, че е още един от номерата му. Сигурно е искал да се докаже, след позорната си загуба срещу мен. Но изглежда се е надценил — каза самодоволно Елон, който все пак беше дошъл за издирването.

— Къде го видяхте за последно?

— Беше тук, после се отдели от групата. Мислехме, че е отишъл да оглежда скалите. Може и да е тръгнал към планината.

Всички погледнаха към огромния червен рог в далечината. Над планината от червен прах се задаваше нова буря. Ако беше отишъл там, старецът със сигурност щеше да умре.

— Ако не беше дошъл с тази червена униформа, щяхме да го виждаме по-добре в прахоляка. Сякаш нарочно не искаше да го следим!

— И никой от вас ли не видя накъде отива?

— Старият негодник реши да се прави на герой и тръгна на север. Не сме отговорни за действията му. Ако загине, вината ще е изцяло негова — рече с усмивка Елон.

Младият Дариус хвърли ядосан поглед към мъжа, но бързият галоп на коня му го накара да обърне повече внимание на ездата си, на която очевидно не бе посветил достатъчно време. Макар че едвам се задържаше върху коня си, той се стараеше да не изостава от групата и опитваше да си придаде вид на опитен ездач.

— Какво прави този новак в спасителния отряд? — попита светлокосият благородник. — Като гледам, едвам успява да се задържи на коня си. Вместо да ни забавя, не е ли по-добре да се върне и да се научи как да язди?

— Това е синът на Санкти — изръмжа водачът на групата. — Ако още имаш някакво уважение към институцията, Елон, ще приемеш жеста, който прави това момче в името на баща си.

Елон се усмихна и се направи, че не е чул думите на стария лорд. Той удари юздите на коня си и продължи стремглаво напред.

Джак и Сей някак си успяваха да поддържат темпото, макар и да изглеждаха също толкова неопитни в ездата си. Те носеха стари фоксерски маски, които бяха намерили в отделението на слугите, за да не привличат излишно внимание. Сей се замисли за колко време щеше да бъде настигнат от по-опитните ездачи, ако реши да обърне коня си и опита да избяга далеч от града, но мисълта бързо напусна съзнанието му. Фоксерите вероятно щяха да украсят гърба му с поне десет стърчащи копия, преди дори да се добере до реката. Той нямаше да си прости подобен жалък опит за бягство. Първо трябваше да намери оръжието си.

— Скоро ще има червена буря — каза Елон и забави хода на коня си. — Не трябва да се отдалечаваме твърде много от града. Ще го потърсим утре. Ако не е успял да оцелее до тогава, значи няма място в Ордена на Пазителите.

— Аз решавам кой има и кой няма място при нас, Елон! — изръмжа едрият председател. — Ще е добре да си го припомниш.

Но Елон не изглеждаше разтревожен.

— Елон е прав, Председателю! — обади се някой. — Не трябва да насърчаваме слабостта. Ние сме елитен орден от войници със задача да защитават Високите земи. Ако някой не може да оцелее и една нощ вън от града, значи няма право да носи цветовете ни!

Елон очевидно имаше съюзници в Ордена и това още повече ядоса Дариус. Те говореха открито за баща му, сякаш предизвикателството беше някаква игра, на която се наслаждаваха.

— Не искам да чувам и дума от вас двамата! — отсече старият войник. — Елон е най-опитният след мен. Двамата ще тръгнем към планината, защото никой не познава терена по-добре от нас.

В думите на стария мъж имаше такъв авторитет, че Елон най-накрая отстъпи и с неохота изпълни указанията.

— Бурята няма да настъпи преди залез. Вие двамата ще отидете на север, към хълмовете. А момчето и фоксерите му могат да обходят долините. Ще се справите ли със задачата?

Всички лордове извикаха с бойния вик на Регал.

— И внимавайте за червени гмуркачи! Проклетите птици се крият се в мъглата и могат да извадят нечие око, ако ви помислят за плячка!

Лордовете кимнаха. Групата се раздели на три — първите два отряда се насочиха към червената планина, а Дариус и пазачите му потеглиха към скалистото подножие, където десетки малки поточета се съединяваха в Сребърната вена. Те обикаляха повече от час, но без резултат. Младият лорд ставаше все по-нервен с наближаването на мрака.

— Ако намерите баща ми… какво ще направите с него?

Сей не отговори.

— Слушай, фоксерите не се опитомяват от собствениците си. Каквото и да мислиш, че правиш, баща ми не е виновен!

— Не ме интересува чия вина е! Ще отидем при този Рай и ще спасим баща ми. След това си свободен.

— А ако не успеем?

Не получи отговор. Нищо не се чуваше във виелицата, освен откъслечни животински писъци. Той забеляза силуета на нещо летящо в мъглата, но то изчезна толкова бързо, че дори не видя формата му.

— Трябва да отидем по-ниско — каза Сей. — Крах ще намери миризмата му.

Мъжете се спуснаха в малка долина и навлязоха между зъберите в каменистата земя. Целият терен потъваше в нищото и това изпълваше Дариус със страх. Крясъците на птици зачестяваха, но този варварин Самбан сякаш не бягаше от тях, а ги следваше. Лабиринтът от потоци, ставаше все по-непрогледен и сега младият лорд откровено се боеше за живота си.

— Това не е… някакъв план да се отървете от мен, нали? Ако е така… лордовете ще ме потърсят… Те имат фоксери…

— Тихо! Чухте ли това?

Крах се спря на мястото си. Той се заслуша в писъците на червените гмуркачи в мъглата. После рязко обърна глава настрани и слезе от коня си. Останалите го последваха.

Крах беше надушил нещо. Той разкъса гъсталаците с още окървавената си ръка и нагази през реката, стигаща до огромно, скършено дърво и зееща пещера, в която се стичаше един от потоците.

Когато Сей, Джак и Дариус стигнаха до пещерата, те видяха нещо, което спря дъха им. Беше Маркус Санкти. С разкъсани дрехи и окървавен, той беше паднал по един от склоновете и се бе свлякъл до ръба на един от подземните кладенци, стичащи се към недрата на планината. Около него обикаляха птици. Червени като кръв и достатъчно големи да убият дребна плячка. Когато видяха едрия фоксер, се разлетяха в паника и изчезнаха обратно в мъглата.

Санкти дишаше, но изглежда не беше на себе си. Беше се обърнал с лице към земята и уморено пъшкаше, мъчейки се да довлече тялото си до пропастта. В него обаче нямаше сили. Ноктите на ръката му бяха счупени, но той продължаваше да задира земята в опит да се добере до ръба. Той лежеше толкова близо до бездънния кладенец, че Крах не посмя да пристъпи по-близо. Когато господарят му извика, той се сви като уплашено куче.

— Стой назад! Стой назад или ще скоча! Никой… никой не трябва да ме вижда така… — В гласа на Санкти имаше отчаяна решителност, каквато нито Сей, нито Дариус бяха чували от стария лорд.

— Татко… — пророни ужасено младият лорд, който стоеше в ужас, без да посмее да пристъпи и с милиметър към баща си.

— Не ме гледайте… Трябва… да спася… да спася честта… честта… — изпъшка Санкти и с последни сили се домъкна до самия ръб на пропастта. — Не можете да ме спрете… Когато ви питат… кажете, че не сте ме видели… Така ще е най-добре!

Сей гледаше жалките останки от Маркус. Това беше „собственикът“ на баща му. Старият лорд още не го беше видял зад короната на скършеното дърво. Той се промъкна до скалата и започна да се катери, внимавайки да издава възможно най-малко шум. Докато Санкти бълваше празни заповеди и заплахи към Крах и сина си, Сей се изкатери покрай огромното дърво. Старият лорд дочу нещо, идващо отгоре, но преди да успее да реагира, Сей вече беше скочил към него. Когато разбра какво точно е станало, той вече бе притиснат към чакълестата земя. Сей издърпа немощното тяло на лорда като парцалена кукла и го обърна настрани. Лордът се мъчеше да прикрие лицето си, но Сей видя причината старият мъж да търси толкова незабележима смърт далеч от обятията на Регал.

Лицето му беше покрито с твърди остри израстъци, които изглеждаха като рога, излизащи направо от кожата му. Устните му бяха напукани, той дори не се бе опитал да утоли жаждата си в потока, който течеше до него.

— Не ме гледай, Самбан… не трябва да казваш… да казваш на никого! Остави ме… Това е заповед. Крах, не му позволявай да…

Преди Санкти да довърши заповедта си, Сей извлече безпомощното му тяло още по-далеч от ръба на пропастта и викна към приятеля си.

— Джак, помогни ми да го качим на онзи кон!

Джак заобиколи скършения дънер на дървото и с лекота повдигна стария лорд на рамото си.

— Какво правите? — викаше Санкти, почти в делириум. — Това значи… Не разбирате ли? Това е позор… позор за… фамилията… кръвта на моите… аз…

Сей свали ризата си и покри лицето на стария лорд. Двамата с Джак го повдигнаха върху единия от конете и Сей заръча на Крах да го отведе обратно в Регал.

— Никой не трябва да го вижда! Не слушай нищо, което ти казва! Той не е на себе си. Отведи го право при господин Рай!

„Доблестният номад“, на който Санкти имаше доверие. Щеше да се види колко доблестен бе наистина.

Крах кимна и се качи на коня си, придържайки немощното тяло на господаря си с кървавата си ръка. Конят полетя между стените на тясната долина и се изкачи по ситните камънаци.

— Аз… аз… — промълви уплашено младият Санкти.

Сей изгледа младежа с недоверие. Ситуацията го беше направила напълно безпомощен. Той се бе оставил на съдбата и чакаше нещо да стане. Той чакаше напътствия като слуга, а не като лорд.

— Какво? Мислеше, че ще го оставя да умре? Защо би си го помислил?

— П… познавам един от чираците на Рай… тя ще му помогне.

— Имаш ли й доверие?

— Да…

— Когато се върнем в Регал, искам да говориш с нея за Антон. Що се отнася до баща ти, ще кажем, че ти си го спасил. Намерил си го в долината и си го качил на коня си.

— Защо? Не мога да поема заслугата за нещо такова! Орденът на баща ми ще ме помисли за някакъв герой!

— Слушай ме, разглезено копеле такова! — не издържа Сей. — Ти имаш нужда от цялото признание, до което можеш да се докопаш! Семейството ти се нуждае от това. Сега си по-слаб от проклет плужек в калта. Баща ти може да не оживее, а ти трябва да си готов да заемеш мястото му още утре, ако се наложи!

Тези думи накараха момчето да пребледнее. Той дори не искаше да бъде лорд, а само да живее така, както сам искаше, с момичето, което обичаше, напук на традициите на Регал. Детинските му мечти се бяха разбили на хиляди парчета само за един кратък ден. Той приличаше на призрак, застанал до ръба на тихата мъглива река. Може би той трябваше да скочи, за да спаси честта на семейството си пред останалите благородници. Преди да уважи мисълта с действие, Джак го издърпа за ръката и му помогна да се качи на коня си. Тримата мъже напуснаха мрачната долина и скоро препускаха по петите на Крах, обратно към високите стени на Регал.

* * *

— Ти… даваше заповеди на лорд! Това… е непростимо!

— Непростимо? Ако не бяхме дошли, момчето щеше да си стои, без да направи нищо! Той е разглезено хлапе, също като сестра си.

Сей и Джак стояха в широкия мраморен коридор на медицинската лаборатория на Регал, достатъчно близо, за да подслушват разговора на Дариус. Младият лорд уреждаше подробностите по престоя на баща си с един от генетиците и беше по-добре фоксерите му да не присъстват на разговора.

— Не разбирам какво става, Сей! Но не ми харесва.

— Няма нужда да разбираш. Тихо… опитвам се да слушам!

Сей наостри уши към Дариус, който стоеше пред една от лечебните зали, в компанията на млада жена на около двадесет и пет години. Ниското й тяло и черните й коси я правеха пълната противоположност на лордовете. Котешките й яркозелени очи разкриваха, че тя имаше „нисша кръв“. Почетен номад, нает да върши работа, твърде сложна за генните слуги. Доктори, инженери, генетици — те винаги бяха гледани с подозрение от лордовете, но се ползваха с облаги, които другите слуги нямаха. Тази млада жена обаче говореше с Дариус като с равен.

— Състоянието му се подобрява, Дариус. Бъди спокоен! Замествам господин Рай. Никога не бих издала състоянието му пред останалите лордове.

— Стела, моля те, кажи ми! Що за болест би довела баща ми до това състояние?!

Момичето въздъхна и погледна право в очите му.

— Само той може да ти го каже.

— А господин Рай? Кога ще се върне? Искам да говоря и с него!

— Той има важна работа в Цитаделата. Напоследък е обсебен от нея. Съжалявам.

Жената обърна пронизващия си поглед към Сей и Джак. Нещо в нея ги накара да потръпнат — сякаш тя виждаше право през маската им и разбираше измамата, в която участваха.

— Благодаря ти за всичко, Стела! Ако не се беше отзовала толкова бързо… Моля те, предай благодарностите ми на господин Рай. Кажи му, че искам да го видя!

— Учителят ще се зарадва. Той се възхищава на това, което си направил, Дариус! — каза Стела. — Показал си завидна храброст, също като баща ти на тази възраст. Лордовете ще оценят това.

Дариус се боеше точно от това. Той промълви смутено:

— Не всичко, което казват, е истина.

— Подвигът ти ще се разчуе, дори и да не искаш. Колегите ти от академията трябва да минат през бойна тренировка, за да бъдат допуснати до Ордена на Пазителите. Но след това, което направи, сигурно ще станеш най-младият им член. Това ще те издигне много в очите на генокрацията.

— Същото може да се каже и за теб, Стела — каза Дариус, мъчейки се да отклони темата от себе си. — Вече те наричат дясната ръка на Максуел Рай. Почти толкова добра си, колкото него. Между другото, спомняш ли си нещо за старите му експерименти?

— Старите му експерименти?

— Да. Онези, за които се говореше в академията… експериментите му с фоксери. Мисля, че единият от слугите ми може би се нуждае от… лечение.

Лицето на Стела се промени. Дариус бързо разбра, че е казал грешното нещо.

— Ще трябва да говориш за това с него. Ще бъде на турнира с фоксерите. Но те съветвам да не вземаш тези слухове за истина.

— Разбира се. Благодаря ти. Сега мога ли… да видя баща си?

Стела поведе Дариус към стаята.

— Успяхме да премахнем по-голямата част от шиповете на лицето му. Ще има белези, но поне засега може да каже, че са от падането му. Все пак болестта му е сериозна. Имал е подобни оплаквания и преди, но тази болест е много по-агресивна. Без да знаем източника, няма да можем да го излекуваме. Симптомите ще продължат да се появяват и ще е все по-трудно да се скрият.

— Искам да го видя.

— Изглежда, че е възвърнал разсъдъка си. Все пак, съветвам те пазачите да останат навън.

— Не. Те ми помогнаха много при издирването. Баща ми би искал да им благодари лично.

Младият лорд и пазачите му влязоха в стаята на Санкти. Вечерното слънце се пречупваше през кристалните прозорци и осветяваше чистата зала, която беше изцяло посветена на нуждите на лорда.

— Синко… — промълви Санкти, когато видя младежа да се задава, последван от четиримата си спътници. — Толкова… толкова съжалявам…

— Не се безпокой! Ти не беше на себе си. Сега всичко е наред.

Старият лорд се мъчеше да не заплаче. Лицето му бе обвито в бинтове, които скриваха белезите му и когато го видя, Дариус си представи отново ужасната гледка от долината.

— Аз не направих нищо, татко. Не мога да поема заслугата за нещо, което не съм направил. Господин Самбан те спаси. Той съчини историята, за да ме постави в добра светлина пред Ордена, но аз не заслужавам това признание!

— Самбан… разбира се…

Той погледна към Сей, защото знаеше, че синът му не лъжеше. Макар и в делириум, той беше запомнил лицето на човека, който го бе измъкнал от ръба на пропастта.

— Каквото и да става, синът ми винаги ще е пръв в очите ми. За мен ти също си герой, Дариус.

— Но Самбан те спаси, не аз!

Лордът вдигна ръката си и го прекъсна:

— Ти дойде след мен, макар че не си опитен ездач. В момента, в който се наложи да поемеш отговорност, ти защити фамилията ни. Що се отнася до теб, Самбан…

Лордът изгледа Сей и Джак, който се криеше отзад.

— Ти… наистина си мой съюзник. Макар че не знам много за теб… Макар че искаш да оставиш миналото си скрито… Всички имаме нещо за криене. Ти дойде след мен в момент на слабост. Ти… спаси честта на семейството ми. Благодаря ти за това.

Тези думи почти изпълниха Сей с гордост. Но това бе човекът, държащ баща му в дома си като опитомено куче.

— Благодаря Ви, сър! Но не желая признание. Синът Ви има по-голяма нужда от това.

— Така е… — каза Маркус и опита да се изправи, но раните не му позволиха. — Изглежда… че тази фамилия има врагове…

— Врагове, сър? — Сей се постара да изглежда изненадан.

— Мислех, че старата ми болест се е влошила, но ученичката на господин Рай е намерила нещо ново. Болест, която произлиза от дълбочините на номадските земи… която би унищожила репутацията ми в този град. По време на войната някои от командирите, които нападаха номадски села, докарваха този позор и у дома. Когато Орденът разбра за това, всички те бяха отлъчени и изгонени от града. Но аз не съм от тях! Кълна се! Мисля, че някой от съперниците ми ме е отровил, за да хвърли този срам върху семейството ми!

Дариус пребледня, макар че сам бе видял състоянието на баща си.

— Елон би направил всичко, за да опозори фамилията ми и да изкупи всичко, което имам! Хващам се на бас, че алчното копеле иска да се добере до земите ми!

Сей се замисли. Той знаеше, че най-вероятно Клер Санкти се бе опитала да отрови баща си. Но беше по-добре лордът да не го научава.

— Имате ли доказателства, сър?

— Не. Няма как да знам със сигурност.

— Ако това е истина, трябва да изпратите дъщеря си някъде надалеч. Съпругата Ви — също. Няма как да знаем кой се опитва да Ви убие. Освен…

— Освен?

— Ако отидем в турнира. Но не за да участваме. Трябва да останем непроменени. Можем да отидем в Цитаделата и да подслушваме разговорите на лордовете, с помощта на сина Ви. Никой няма да заподозре двама фоксери и млад, неопитен лорд. Но… трябва да прикриете това, че сме непроменени.

— Самбан… — въздъхна лордът. — Не мога да го направя. Дори и да успея да убедя господин Рай да Ви прикрие, ще присъстват и гости от Върха! Не мога да позволя да направите нещо толкова опасно! Не мога да позволя Вие и синът ми да се изложите на такава опасност!

— Синът Ви, господин Санкти, е по-смел, отколкото си мислите! Що се отнася до мен, Вие ме спасихте от сигурна смърт. Спасихте и Джак. Дължим Ви живота си, не защото сте лорд, а защото сте добър човек!

Джак седеше с увиснала челюст, потресен от манипулациите на Сей. Но на измореното, пронизано от белези лице на лорда се изписа усмивка. Болестта бе сломила строгостта му. Той погледна към сина си.

— Дариус. Не мога да те помоля да направиш нещо такова. Трябва да те отпратя, заедно с Клер!

— Не! — настоя младият лорд. — Аз… ще ти помогна. Не искам да ме отпращаш!

Не беше станал смел. Просто не можеше да си позволи да бъде разделен от Динара.

Сей опита да прикрие усмивката си.

— Още едно нещо, сър. Човекът, който се опитва да Ви убие, вероятно ще присъства на турнира. С него може да има фоксери. Ще трябва Антон и Крах да дойдат с нас.

Сей си играеше с огъня. Но Беше по-удобно Антон, Рай и спиралата да са на едно място, когато се опита да избяга.

Санкти потъна назад с тежка въздишка.

— Трябва да помисля… Това е опасно предложение. Трябва ми време да реша. Моля, оставете ме засега. Това е ден, за който предпочитам да забравя.

Сей склони глава и пое към изхода. Преди да напуснат, старият войник ги спря и изрече с лека усмивка:

— Така и не се научи да ми казваш милорд, момче…

* * *

— Ще те убия, Сей!

Цялото уважение на Джак се бе изпарило и той мислеше единствено колко далеч от правия път на Братството го бе отвел Сей. Двамата тренираха един срещу друг в отделението на слугите и Джак беше толкова настървен, че Сей с трудност отбиваше ударите му.

— Не съм пребродил половината свят, за да умра в проклетия турнир на фоксерите! — изръмжа Джак, замахвайки силно с тренировъчната си тояга. В ръцете му леката пръчка обаче имаше силата да строши ребрата на здрав мъж.

— Трябва да намерим Рай. Той е единственият шанс да променим баща ми обратно.

— И после какво?

— Не се грижи за това. Аз ще получа своето, а ти ще можеш да блеснеш пред всички лордове с уменията си. Вече си по-добър от Антон и Крах взети заедно. Боят е в кръвта ти!

Това разяри Джак още повече. Той взе някакво хапче от медальончето си, глътна го и стовари тежкото копие само на сантиметри от тялото на Сей.

— Какво е това?

— Лекарство от Братството. Помага ми да се концентрирам!

Със следващия удар Джак почти счупи една от отвесните греди в залата за упражнения.

— Хапче за глупост! Знаех си!

Сей се хвана за парапета и срита Джак в гърдите, пращайки го с няколко крачки назад. Това обаче само накара големия мъж да промени стратегията си. Той се засили, готов да счупи крехкото дървено препятствие на парчета. Сей нямаше избор, освен да избяга още по-далеч.

— Добре де, добре! Значи трябва да ти разкажа целия си план. По дяволите, кога стана толкова недоверчив?! — извика Сей, докато търсеше ново място за укритие.

— Ха! И какъв план е това? — подвикна Джак, без въобще да забавя атаката си.

— Нямам никакво намерение да участвам в турнира. След като намеря Рай, ще напуснем. А междувременно, ще се ослушваме кой от лордовете има зъб на Санкти. Отчето ще е там. Най-много подозирам него.

— Стига лъжи! Братството помага на лордовете!

— Сега говорят лекарствата, които са ти дали! На кого имаш повече доверие? На онзи поп, или на Санкти?

Това не помогна. Джак заудря още по-силно, докато Сей се опитваше да избяга.

— Не ми говори за доверие! Ти си промил мозъка на Дариус! Опитваш се да ги предадеш, нали?!

Замахът, който последва, едва не отнесе главата на Сей.

— Ще се успокоиш ли, проклет глиган такъв? Опитвам се да им помогна!

— Не искаш да помогнеш на никого, освен на себе си! Ти си… лош човек!

— Слушай ме! На никого не съм промивал мозъка! Хлапето ме следва, защото се е забъркал в куп неприятности и помоли да му помогна! Чакай да ти кажа какви ги беше надробил!

— Кажи, де! — изкрещя Джак, без да забавя атаката си.

— Спомняш ли си онова мургавото момиче? Оная, която те зяпаше с големите си очички?

— Да?

— Тя не е слуга! Останала е непроменена, също като нас! А хлапето я е държало при себе си, зад гърба на баща си.

— Как така „при себе си“?

— Ей-така, в леглото му! И не само там!

— Не… Това е…

— Престъпление, да! Престъпление срещу Безсмъртния — каза с лек присмех Сей. — И човекът, който му помагаше и после го изнудваше за това, е твоят приятел, свещеникът от Братството!

— Това са глупости! Ти си полудял!

— Така ли? Знаеш ли кой посещаваше имението, докато старият пръдльо ставаше все по-болен? Свещеникът е замесен, но още нямам достатъчно доказателства! Затова искам да отида в Турнира на лордовете! Ще намеря Максуел Рай! И ти ще ми помогнеш!

— Няма да го направя! Отдавна отрекох насилието! Тренирах с теб, защото господин Санкти ми заповяда, но няма да участвам в битки на живот и смърт! И няма да нарушавам законите на Безсмъртния, дори и ако господин Санкти…

— Бъде убит? Отровен? Само ще си стоиш, докато старият умира пред очите ти?

— Не! Но… има закони, които са по-важни дори от него! Златните децата… волята Безсмъртния са върховни! Не можем да се преструваме на фоксери пред цялата генокрация!

— Слушай! Този „безсмъртен човек“ не съществува! На върха на този замък няма никого! Подозирам го от много време насам и мисля, че благородниците също го знаят! От колко време не го е виждал никой? Петдесет години? Цял век? Това е защото сигурно е умрял.

Джак беше твърде шокиран, за да отговори.

— Не си ли забелязал лицата на благородниците, когато изричат името му? И те сигурно го подозират!

— Безсмъртният лорд съществува! Знам го! Златните деца — също!

— За тях не знам. Ще видим на турнира, нали?

Джак стисна зъби и остави тоягата. Беше безпомощен. Трябваше да помогне на лорд Санкти. Сей остана с него, за да му прави компания, за да му помогне да се подготви. Цял следобед говореха за миналото си. За миналото на Сей в мината. И за хората, които бяха загубили. Разказа му за Мая. И за Мосю. Малко по малко Джак започна да разбира причините зад действията на Сей.

— Ти… наистина си луд — каза той с въздишка.

— Трябва да те запозная с Ранк. Всъщност, трябва да те запозная и със Самбан. Ще ми се да го срещна, докато ти си с мен.

— Аха… Онзи, от когото си откраднал името си? Нахалството ти няма край!

— Копелето сигурно иска да забие нож в гърлото ми. Но ми се ще да видя някакво познато лице. Е, освен едно…

— Кое?

— Освен бившия ми господар. „Собственикът“ ми. Май не съм ти разказвал за него. Онзи, който твърдеше, че ме притежава.

— Собственикът на мината ти.

— Да, Виждах лицето му навсякъде. По стените, на екраните. Дори в сънищата си. След време дори започнах да вярвам, че му принадлежа. Напомня ми на начина, по който гледате към Безсмъртния. Затова искам да избягам. Ако щеш, съди ме, но поне ме изслушай. Не искам да притежавам никого и да бъда притежаван. Санкти е добър човек, но той притежава баща ми.

Джак си спомни за брат си. Затова чувстваше симпатия към Сей, въпреки греховете му.

— Господин Санкти е различен. За него слугите не са собственост.

— Знам. Не го мразя. Не искам да умре. Затова искам да знам, че е в безопасност, преди да тръгна.

Джак седна на земята.

— Остави ме да си помисля. Ако ще те следвам, трябва да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Че ще помислиш да останеш.

Сей кимна, макар че не го вярваше.

Вечерта двамата получиха нареждане да се изкъпят и преоблекат в чисто нови дрехи, които щяха да получат направо в съседните си стаи. За да убие време, Сей измисли игра и покани Джак да участва. Той хвърляше малки камъчета по слугите, минаващи долу, опитвайки се да уцели маските им. Когато успееше, те се оглеждаха озадачено и продължаваха по пътя си. Отначало Джак отказваше да участва в това варварство, но когато Сей уцели мишената три пъти подред, мъчейки се да задържи смеха си, Джак се почувства длъжен да бие постижението.

— Това е ужасно!

— На бас, че мога да го уцеля право в носа!

— Носа? Глупости!

Сей се прицели. Камъчето рикошира и влезе в окото на горкото същество.

Двамата се скриха и скоро на вратата на Сей се чу почукване. Отдъхнаха си, когато в стаята влезе друг слуга, прегърбен над прилежно сгънат комплект дрехи. Имаха онзи лъскав зеленикав оттенък, характерен за всички фоксери в Регал. На тях бе избродиран красивият герб на фамилия Санкти. Красивата бяла роза. А отгоре бе поставена по една чисто нова черна керамична маска.

Дариус и пазачите на баща му чакаха на предната площадка.

— Е, щастлив ли си? — попита момчето.

— Защо?

— Защото постигна това, което желаеше. Баща ми се съгласи да поеме риск и да прикрие самоличността Ви. Цялото ми семейство може да бъде отлъчено заради това.

— Семейството ти може да бъде отлъчено и без това.

— Или може да се издигне, заради теб. Беше ми предложено членство в Ордена. Не толкова заради смелостта ми. По-скоро от милост и съжаление.

— Ако си мъдър, ще се възползваш от това.

— Предполагам, че трябва да Ви благодаря — каза Дариус с половин усмивка. — Що се отнася до Максуел Рай и предмета, който искахте да си получите обратно; те ще бъдат в Цитаделата тази вечер.

— Значи и ние ще бъдем там. Не искам да натежавам на този благороден град с присъствието си твърде дълго.

Сей се усмихна и сложи черната маска. Джак направи същото.

— И още едно нещо — каза момчето.

— Какво?

— Ти си ужасен човек.