Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Клер

Само за няколко дни Сей успя да възвърне силите си — раните му заздравяха, лицето му стана жизнено и той заприлича на човек, достоен да върви из коридорите на имението Санкти. Дори успя да прочете част от книгата, която му бе дал Мосю. Онази за „театрите“ и „актьорите“. Беше пълна с изкривени изражения и странни упражнения, но беше достатъчно забавна, за да убие скуката. Ден след ден, той и Джак тренираха ръкопашен бой с двамата фоксери и постепенно се доближаваха до нивото им, което караше старият лорд да става все по-горд с находката си. Дори дъщерята на Санкти скоро започна да му хвърля погледи. Един ден докато се подготвяше за следващия тренировъчен бой с Антон, той бе пресрещнат от момичето и двама нейни слуги.

— Ей, ти! Ела тук! — нареди Клер Санкти. С походка, подобаваща на истинска дама от високото общество, тя мина покрай красивите мраморни колони на имението и се спря пред него.

— Защо не носиш маска?

— Съжалявам, мадам. Просто бързам за тренировка. Баща Ви нареди така.

— Баща ми може да почака. Ела с мен! Трябва да говоря с теб за нещо по-важно!

Сей я последва, опитвайки се да скрие раздразнението си. Той имаше много по-важна задача — да види истинското лице на Антон.

— Искам да ти покажа нещо! — каза момичето и му показа кутия от изкусно издълбан метал. Сигурно струваше повече от всички жетони, спечелени от Сей в мината. Тя прокара пръста си по капака и каза с вълнение:

— Получавала съм много такива подаръци като този. Струва повече от парите, които баща ми е дал за вас. Имам много ухажори и всичките искат да спечелят вниманието ми с такива предмети. Тази е от едно семейство във Върха. Знаеш ли какво означава това?

— Сей опита да изглежда впечатлен, но това беше само кутия.

— Ще стана много важна жена. А на една важна жена й трябват слуги, готови да изпълнят всички нейни заповеди. Да умрат в краката й, ако е необходимо. Готов ли си да умреш в краката ми?

Сей все по-малко харесваше посоката на разговора, но каза:

— Да, мадам. Всички сме готови.

— Ще служиш ли на мен преди всеки друг, ако го поискам?

— Ние служим на господин Санкти, мадам. Дължим му много за това, че ни спаси. Верни сме на него и на тази фамилия.

— Вие служите на името Санкти. Някой ден аз ще управлявам тази фамилия. Брат ми няма нито уменията, нито желанието да го постигне. А и вече имам повече лични слуги от баща си. Ако ти заповядам да станеш мой слуга и ничий друг, какъв ще е отговорът ти?

Сей не харесваше посоката на разговора. Затова просто отсече:

— Ние служим на лорд Санкти.

Из двора отекна звучен шамар. Момичето хвърли силен плесник в лицето на Сей. Нежната й длан придоби ален оттенък, скрит от бялата й дантелена ръкавица.

„Дивак. Знаеш ли защо някои слуги стават само градински помощници, а други служат на господарите пряко, в битка, дори в политически дела?“

Сей знаеше, че не бива да отговаря.

— Има важни слуги, има и маловажни. Такива, които могат да управляват съдбата си, и други, които могат да бъдат премахнати по всяко време.

Тя отвори кутията и Сей видя нещо невъзможно и ужасяващо. Кутията беше пълна с малки създания, приличащи на деформирани хора, но с размера на новородени мишки. Бяха променени до неузнаваемост, неориентирани, направени да се побират в ръката на човек. Всичките бяха слепи, лишени от сетивата си. Обречени на затвора си. Жестокостта на тази гледка го изуми. Не можеше да каже нищо. Клер Санкти се усмихна и погледна в очите на Сей.

— Вторият вид слуги стават само за забавление и удоволствие. От кой вид си ти, Самбан?

Сей почувства отвращение и не можа да го скрие от лицето си. Момичето се наслади на страха му. Тя затвори капака и погледна към Сей, после разтресе кутията с всички сили. Тропащите, приглушени звуци отвътре ужасиха Сей. Когато утихнаха, тя отвори кутията и той видя ужасяваща сцена на смърт.

Малки, гърчещи се тела, осакатени или умиращи, мъчещи се да се покатерят едно върху друго в затвора си. Това бяха последните им мигове на живот и момичето се наслаждаваше на гледката. Страхът беше най-силното оръжие. Той бе много по-силен от физическата мощ. Сей погледна в очите й. Това беше амбиция, по-страшна от смъртта. Искаше му се да затвори кутията, да скрие този ужас, но момичето я държеше отворена.

— Харесват ми очите ти. Сиви като пепел. Толкова близо до тези на лорд, но толкова далеч. Имам много слуги, но не съм виждала подобно нещо. Ще говориш с баща ми и ще настоиш да бъдеш назначен като мой слуга! Това е заповед!

Сей погледна надолу. Момичето бе протегнало крака си напред. Бялата обувчица се бе оцапала в калта.

— Покажи верността си към мен! Изяж мръсотията от обувката ми! Щом станеш моя собственост, ще се бъдеш в безопасност в този град. Но ако откажеш, ще се погрижа да не останеш дълго в тази къща. Баща ми слуша всичко, което му казвам. Мога да го помоля да те изхвърлят, дори да те екзекутират! Разбра ли ме?

Тя се усмихна. Знаеше как да опитоми един мъж. Как да накара слуга да приеме робството си. Всички бяха еднакви. И тя винаги получаваше онова, което иска.

„Разглезено хлапе…“ каза дивакът. В първия миг момичето не можа да осмисли чутото. Почувства страх, какъвто не беше усещала към никого. Хладният поглед на Сей я смрази. Едва сега тя осъзна, че дивакът бе поне с глава по-висок от нея и сърцето й потръпна, макар и само за миг.

„Ще забравя, че ме помоли да изоставя дълга си. Да стана пак грешник. Млада си и нямаш опит. Ще го отдам на това. Повече не ме питай подобно нещо!“

За миг тя почувства нещо, което никога не бе усещала. Нещо немислимо. Почувства се като дете, смъмрено строго за първи път в живота си. Странно сладко и горчиво чувство. Никога не можеше да го има. Искаше да отвърне, да удари дивака отново, но не можа. Просто остана на място, объркана и безмълвна. Вълкът извърна погледа си, сложи бойната тояга на рамото си и потегли по пътечката към отделението на фоксерите.

— Чакай… не съм свършила! — промълви тя най-сетне, но гласът й бе пометен от прахоляка на идващата буря. Сей вече беше далеч. Меката кожа на ръката й още болеше. Клер Санкти стоеше права, с лице, изчервено като узряла ябълка. Сама във вятъра, сама с червения прах. Сама с изплашените, тихи слуги. И с биенето на сърцето си.

* * *

Сей бе събуден от врява, идваща откъм отделението на слугите. Той излезе навън, посрещнат от загрижения поглед на Джак, който вече бе буден. Той се приближи към портата и осъзна, че нещо лошо се бе случило. Купища слуги гъмжаха наоколо, като че се опитваха да почистят нещо с голяма бързина. Движенията им бяха припрени. Сей забеляза Маркус в градината, но не посмя да го доближи. Изражението на стария лорд беше мрачно.

— Какво става? — попита Сей. Джак не знаеше как да отговори.

— Станало е нещо ужасно. Четирима слуги… са умрели!

— Какво? Как така?

— Разболели са се, без да казват на никого. Лекарите казаха, че такива неща стават рядко. Инфекцията е често срещана и не е опасна за лордовете. Може да е от земята или от храната. Но слугите понякога се разболяват и ако не потърсят помощ, инфекцията става опасна. Тези не са следвали нарежданията си. Сигурно са били твърде предани, за да кажат, че усещат болка.

— Мамка му! — Сей гледаше към хаоса в двора. Три малки тела лежаха в градината, покрити набързо с чаршафи, оцапани от калта. Четвърто телце, голямо колкото дете, беше примъкнато настрани, още непокрито. Нервни слуги продължаваха да се грижат за градините с погледи забодени към земята и не посмяваха да погледнат към телата. Но те знаеха какво се бе случило.

Не можеше да е случайност, помисли си Сей. Той забеляза Клер Санкти, която стоеше надалеч в източната градина и наблюдаваше хаоса. Щом видя Сей, тя даде някакво нареждане на обкръжението си от слуги и се върна към стаята си. Шестнадесетгодишното момиче с удоволствие демонстрираше властта си. Щом можеше да стори това с четирима слуги, с лекота щеше да го направи с двама новобранци. Санкти не подозираше нищо. В неговите очи, тя беше непорочно цвете, мисълта дори не дойде на ума му. Но Сей знаеше какво се бе случило. Тя бе наредила на слугите да мълчат. Дори в предсмъртната си агония, кървейки отвътре, те бяха изпълнили нареждането.

И четвъртото тяло бе покрито. Сей прозря колко малко власт имаше наистина, колко малко съюзници. Джак можеше да е следващият. И двамата можеше да станат жертви на малките игрички на това момиче.

Сей се върна в стаята си, изгарян от гняв и страх. Той пропусна тренировката си, престори се на болен и остана вътре целия следобед. Щеше да привлече още повече подозрения, но не можеше да се изправи очи в очи с Маркус Санкти. Той трепереше. Прокле се, че беше подценил това момиче и посегна към чаша вода, за да се успокои. После я захвърли, осъзнавайки, че може да е отровена, и се скри в леглото си, приютен от мислите си.

На следващия ден той подмина Клер Санкти в двора. Тя го чакаше и пиеше чай, заобиколена от колекцията си от слуги. Той бавно мина покрай нея с гневно свити юмруци, но ги отпусна, щом я наближи. Нямаше друг избор. В очите й нямаше страх, защото знаеше, че е победила.

Сей срещна жестоката красота на това момиче, невъзмутена от смъртта на трима стари слуги и едно дете. Тя го беше излъгала. Баща й не беше човек, който изпълнява всяка нейна прищявка. Затова й трябваше Сей да поиска собственото си преназначение.

— Ще говоря с лорд Санкти — промълви той.

Това и искаше да чуе. Все пак можеше да има всичко, което си поиска. Той потърси следа от емоция на лицето й, но нямаше нищо. Постоянна благородна усмивка, невинна като белите листчета на кокиче.

Безмълвно, той се отдалечи. Скри се зад стената на тренировъчния двор и опря гръб в оградата. Ръката му се отпусна върху бойна тояга от дърво, останала от предишен двубой. Той я взе, сигурно за последно, и с внезапен, силен гняв, я удари в стената, докато от нея не остана друго, освен трески лакирано дърво. Пръстите му се отпуснаха и ръкохватката падна в прахоляка. Бурята идваше отново. Гневът, кипящ в кръвта му, потвърждаваше онова, което си мислеха благородниците за него. Той бе само дивак. Бурен, виреещ в поле от насилие, но вехнещ в добре обработвана градина. Все пак той си спомни какво го делеше от другите членове на бандата си; от онзи, чието име бе откраднал. Ако най-силният и най-жестокият винаги побеждаваше, той никога нямаше да стане водач. Той скри парчетата от тоягата, огледа се за наблюдатели и отново се сля с тъмнината.

* * *

В идните дни Сей всячески се опитваше да измисли нещо, което да го спаси от този кошмар. Без успех. Бе решил да се свърже с фоксера на име Антон, но тренировките бяха спрели заради болестта. Знаеше, че го чакаше „опитомяване“. Среща с така наречения господин Рай. Болезнено вливане на омърсена кръв, която бавно щеше да промени тялото му, да отнеме волята му. Бе видял един от слугите да преминава процедурата. Кльощав, отчаян мъж, който бе отпътувал към господин Рай с усмивка на лице. Сей нямаше да забрави изражението му. Двама генетици бяха привързали тялото му, бяха влели нещо в ръката му, което сякаш го доведе до екстаз. Но докато капсулата отпътуваше към Цитаделата, Сей бе видял ужаса на лицето на мъжа през мътното стъкло на ковчега му. Той се престори на поласкан от видяното. Престори се, че като другите новобранци на Братството с нетърпение чакаше реда си. Традицията повеляваше, че новите слуги трябваше сами да дадат съгласието си, преди да влязат в стадото. Всички новобранци на Братството го правеха без колебание. Но Сей знаеше, че в това нямаше никакъв избор. Мозъците им отдавна бяха промити.

Повечето новобранци получаваха мирно разпределение като слуги в някоя зелена градина, където щяха кротичко да подкастрят храстчета до края на дните си. Някои бяха избирани за развлечение, в обкръжението на някой лорд. Отбрано малцинство тренираха, за да станат фоксери. Но този път беше тежък, тренировките бяха толкова безпощадни, че само шепа от тях оцеляваха. А оцелелите трябваше да се бият помежду си, за да поддържат форма. Един свещен пазител бе равен на десет варвари в битка — така казваха някои. Устройваха се месечни турнири с фоксерите и господарите им в Цитаделата и за един лорд сякаш бе върховна чест да покаже тактическите си умения пред целия град и гостите от Върха. Бяха изникнали остри съперничества между благородническите фамилии и Маркус Санкти не странеше от предизвикателствата на по-младите членове на своя боен Орден. Един лорд рядко рискуваше да загуби фоксерите си в такъв кръвопролитен турнир, но ако посмееше, можеше да пожъне огромен престиж, или пък тежко унижение. Това не бе останало скрито за Сей. Турнирът обзе вниманието му и в него отново се появи искра на вдъхновение. Но плановете му скоро понесоха още един тежък удар.

Още двама слуги се разболяха. Единият бе едва спасен от лекарите, а другият умря ужасяващо, скрит под завивка, оцапана в отвътре в повърната кръв. Някой му бе заповядал да се крие. После се бе разболял Джак. Пред очите на Сей, той се бе сринал в двора, кашлящ кръв, в пълна безпомощност. Лекарите го бяха отвели по спешност. Отново, нищо не можеше да свърже натравянето с Клер Санкти. Сей осъзна, че времето му бе изтекло. Той най-сетне поиска среща със стария лорд.

Клер Санкти стоеше в градината и подслушваше разговора им. С неохота, той най-сетне изрече думите, които тя чакаше. Каза, че иска да бъде преназначен като лично обкръжение. Санкти беше учуден, но го прие. Сей обаче поиска нещо друго, което учуди младото момиче. Той нагло използва болестта на Джак в своя полза. Поиска докторите да го гледат отблизо, но в случай че нещо стане, поиска да види за последно истински бой между тренирани пазители на генокрацията, за да разкаже на болния си приятел какво е видял. Знаеше, че близо до Цитаделата се провеждаше точно такова събитие.

Санкти не можеше да откаже на подобна молба. Клер Санкти кипна в гняв, но вече беше късно. Тя се постара да скрие яростта си. Старият лорд заръча на Сей и фоксерите да се преоблекат. Синът му, Дариус, също трябваше да дойде.

— Защо трябва да идвам, татко? — възропта младокът. — Знаеш, че мразя този ужасен турнир!

Старият лорд настоя. Клер Санкти изгледа петимата мъже, докато влизаха в транспортния вагон към Цитаделата. Сей срещна гневния й погледа само за миг. Мина покрай нея и влезе в капсулата.

Голям вагон, сякаш изваден от по-стара епоха, ги отведе в центъра на Регал. Беше механически сложен, обкован в сребро. Той се надигна по масивна извиваща се релса и отвисоко Сей успя да види спиращата дъха красота на стария град. Сгради като храмове, крепени от огромни подпори и летящи арки, стояха гордо, устояли дълги епохи на война и болест, и щяха да останат там дълго след като той си отидеше от този свят. Блестящи куполи, широки като планински хълмове, но изградени от зеленикаво стъкло, дебело цял метър, и от украсен жълт метал, почиваха върху колосални стени, окичени със статуи и рисунки, направени от стари майстори. Те стояха като предизвикателство към варварството, порицание към диваците, които някога се бяха опитали да покорят това място.

Сей се отърси от сковаващия страх, който лъхаше от всеки ъгъл на този град. Старият лорд се усмихна доволно, защото най-накрая бе видял истинска плахост у своя гост.

Не каза нищо. Лордът ги отведе към открита арена в подножието на Цитаделата. Там се бе събрала тълпа, която наблюдаваше тренировъчен двубой на огромно голо поле. Десетки фоксери, обсипани в охлузвания и рани, се биеха помежду си, предвождани в битка от господарите си. Всичко приличаше на умален образ на война — четири армии се дебнеха из полето, търсеха открития, правеха хитри маневри, за да получат някакво предимство. Дребнички генни слуги се грижеха за ранените като мравки, носеха храна и лекарства. Лека-полека Сей бе започнал да ги възприема като такива. Нищожни, незначителни. А днес носеше маска като тях.

Сей и фоксерите бяха отведени до зоната на слугите близо до полето, която смърдеше на лекарства и човешка пот, а Санкти и синът му бяха настанени в красиви ложи от черен абанос, отделени за Ордена на Пазителите и ценните гости от Върха.

Синът на стария лорд седеше със скръстени ръце, недоволен от зрелището. Групи от фоксери се нападаха и осакатяваха в пълен захлас, насърчавани от тълпата. Дариус забеляза нещо още по-обезпокояващо в ложите. Един от лордовете изглеждаше по-различно от всички други. Тялото му беше огромно, сякаш изтъкано от мазнина. Той седеше върху масивен преносим стол, носен от четирима бледи слуги без маски. Наслаждаваше се на битката и насилието и хвърляше парчета месо и друга храна на полето. Дебелият лорд беше облечен в потоци лъщящ червен плат, които се лееха надолу по стола и почти стигаха до земята, което създаваше илюзията на изправен гигант, извисяващ се с три глави над всички останали.

Дариус беше отвратен от гледката. Той запита баща си за това същество и Маркус му отговори, че това бе златно дете. Син на Безсмъртния. Чист лорд, дошъл от Върха, за да наблюдава зрелището на големия турнир. Този човек не биваше да бъде заговарян, дори поглеждан без изрично разрешение.

Долу, близо до полето, Сей и другите слуги можеха да наблюдават битката в пълната й жестокост. Те гледаха как другите отбори носеха ранени бойци, разнасяха лекарства и вода, и помагаха на армиите по полето. Един от слугите беше зле ранен и се наложи да бъде изнесен навън под аплодисментите на тълпата. Дори и в смъртта си, слугите се гледаха като герои, а фоксерите — като свещени пазители, защитаващи града, както го бяха направили във войната.

Сей наблюдаваше хаоса по трибуните. Глъчката и вълнението бяха навсякъде; тълпата бе толкова голяма, че бе трудно да се разбере кой на коя фамилия принадлежеше. Той използва възможността да се промъкне между слугите и да влезе в трибуните, с бяла порцеланова маска на лице.

Той си проправи път между тълпата от слуги и опита да подслуша разговорите на лордовете. Повечето бяха прости спорове и залози за боевете. Ако един лорд искаше да предизвика друг на полето, той пращаше парче лъскав плат, избродиран с герба на фамилията му. Но повечето лордове предпочитаха да останат настрани и да наблюдават зрелището. Един от разговорите грабна вниманието му. Млад, рус лорд, заобиколен от три стройни женски фоксера, зяпаше право към другия край на арената.

— Какво прави Санкти тук? — попита той.

— Не знам. Има слухове, че се кани да участва в турнира. Фоксерите му остаряват, той — също.

— Дали е дошъл, за да ме предизвика? Отчаяно иска да се докаже срещу мен.

— Едва ли, Елон. Ако някой направи предизвикателство сега, би бил глупак. Председателят каза, че не иска да се възраждат стари съперничества преди турнира. Не и когато има толкова важни гости в града.

Двамата лордове обърнаха погледи към златното дете в далечината.

— Той каза, че ще е разочарован, ако оставим личните си вражди да ни подтикнат към глупост.

— Като говорим за разочарования, това синът му ли е?

— Да. Чух, че учи, за да става правник. Искал да се измъкне от военно обучение. Казват, че Санкти бил гневен, когато разбрал, но не го показва пред другите.

— Той и баща ми бяха съперници. Сигурно това още го държи.

— Както и да е, старецът не е глупак. Няма да те предизвика. По-добре послушай Председателя. Не го предизвиквай. Не искаме да посрамим старата гвардия преди турнира. Все пак са герои. — каза той с подигравателен тон.

Елон стисна зъби.

— Този град страда от упорита болест, приятелю. Герои. Старци, които отказват да видят колко много сме изостанали, откакто свърши войната. Знаеш ли колко силен е бил този град, когато номадите са го нападнали? Целият свят се е страхувал от Регал. Бил е силен колкото Върха.

— Сега обаче сме тук. Винаги втори след Златните деца, но винаги първи, ако трябва някой да ги защитава. Ако пак има война, ние първи ще пролеем кръв.

— Докато тази болест не се махне, приятелю, нищо няма да се промени.

Сей изслуша разговора на двамата мъже. Забеляза, че двама от близките слуги държаха сини парчета плат, носещи герба на този лорд. Той изчака и бавно се прокрадна между трибуните. Приближи се към лорда. Точно преди да стигне до него, той се препъна. Сей загуби равновесие и се сблъска с единия от слугите.

— Ей, гледай къде вървиш! — каза лорд от обкръжението на Елон. Сей се поклони дълбоко, подражавайки на плахите движения на слугите, когато молеха за прошка, после ловко се измъкна, като провери, дали е бил забелязан. Никой не подозираше нищо. Дори Елон не забеляза какво се бе случило.

Сей се върна в другия край на арената и приближи един от слугите на Санкти. Нисичка жена с прегърбена стойка и издаден врат. Той се доближи до нея и прошепна.

— Дай това на господаря Санкти!

Слугата погледна надолу. В ръката й имаше малко парче син плат, изрисувано с красивия образ на жълт лъв.

За Сей това беше риск на живот и смърт. Ако беше хванат, той и Джак сигурно щяха да бъдат обесени. Но да служи на Клер Санкти точно сега изглеждаше като далеч по-ужасяваща съдба.

— Лорд Елон иска да предадеш съобщение на господаря Санкти. Иска да му го кажеш лично. Това е съобщението…

Той прошепна нещо в ухото на слугата. Тя го погледна с невярващи очи, блещукащи иззад малките процепчета на маската й.

— Пряка заповед от лорд Елон! Тръгвай!

Слугата припна между редовете и плахо доближи лорд Санкти. Тя се огледа нервно, после предаде съобщението. Сей се наслади на промяната в изражението на Санкти, щом го чу. На лицето му бе изписано възмущение. Той взе герба на Елон и го вдигна високо във въздуха.

Ред по ред, тълпата притихна. Членовете на Ордена веднага осъзнаха какво значеше това. Скандал. Те започнаха да се споглеждат нервно. Златно дете също замлъкна учудено.

„Някой е предизвикал стареца!“ каза нечий глас.

С лице към тълпата, Санкти извика:

— Току-що получих предизвикателство! — каза той пред тълпата. — Искам да знам дали това е някаква грешка, или тази закана е вярна!

„Чие е знамето?“ — плъзна шепот из тълпата. — „На Елон е! Нима предизвиква старата гвардия?“

„Защо? Да не е полудял?“

Отначало лордът бе изненадан. Той чу гласовете в тълпата, залозите, които си правеха за него и Санкти. Сигурно беше някакъв номер. Но всички погледи бяха насочени към него.

— Питам отново! — каза Санкти с откровен гняв. — По този начин ли ме предизвикваш, Елон?

По-младият лорд изчака тълпата да утихне. После се усмихна и каза:

— Предизвикателството е мое. Чудя се дали старите войници са готови за кратък урок.

Из трибуните се възцари тишина. Това беше открито предизвикателство към нарежданията на Председателя. Но златното дете от другия край на игрището беше почти замаяно от вълнение.

Елон беше снажен мъж с къса руса коса и руси вежди, които почти не се забелязваха на лицето му. Той имаше уверено изражение и отказваше да се отдръпне от скандала.

— Хайде, Санкти, не се плашиш от малка тренировка, нали? Имам още няколко добри фоксера в имението си. Ще ти дам два-три, ако твоите вече са твърде стари за бой.

— Елон! — приятелят му опита да го усмири, но Елон само вдигна ръка, за да замълчи.

— Уважавам старата гвардия. Без тях ние нямаше да сме тук. Това щеше да е земя на диваци, а кръвта на заселниците отдавна щеше да е загубила цвета си. Но мисля, че са се поотпуснали. Доста дълго вече почиват на стари заслуги. Но защо пък „Бялата роза“ да не ме опровергае?

Обидата беше ясна. Но беше поднесена по толкова игрив начин, че златното дете едва ли щеше да я разбере.

— Всички знаем историята зад името, нали? Цветето на знамето говори много за човека — каза Елон с лека усмивка. — Помним, че тактиката му за милост към врага беше толкова ефективна, че под командването му не бе убит нито един номад. Ако кървавата орда беше почукала на вратата му, той сигурно щеше да я покани на чай.

Тишина обзе трибуните. Елон грешеше. Под командването на Санкти бяха загинали хора, когато градът бе на път да падне под напора на варварите. Под тътена на тълпата Санкти се изправи и бавно пое към терена.

Трибуните избухнаха от овации. Златното дете се бе надигнало от стола си, макар че му липсваха сили да се изправи напълно.

— Е, хайде! Време е да защитим името си — каза старият лорд на слугите си.

— Хаха! Крайно време беше старецът да отговори!

— Ти имаш своята гордост, Елон. Аз имам моята… — каза Маркус. — Спасил съм живота на много хора на полето. Няма да се извинявам за това.

Сей почти беше оглушен от рева на тълпата. И всичко беше заради него. Той бе искал да разбуни духовете, а вместо това бе предизвикал ураган.

Маркус Санкти нареди на слугите да се подготвят. На Сей беше дадена маска на полеви слуга. Подготвиха се оръжия. Арената беше почистена от кървавите парцали, останали от миналия двубой, а ранените тела бяха изнесени навън.

— Антон — каза спокойно Санкти. — Днес ти ще водиш войските ми в битка. Те са твоя цвят, а ти си техният бодил.

Антон кимна. Той застана срещу бойците на Елон — три женски фоксера с маски, червени като кръв. Двете армии започнаха бавно да се дебнат из терена. Далекобойците не бързаха да хвърлят притъпените си копия, а ръкопашците излязоха напред. Към Крах пристъпиха двама едри фоксера. Те го нападнаха, но високият пазач на Санкти успя да ги задържи. Това освободи Антон. Санкти му нареди да се насочи по фланга и да нападне един от ръкопашците на врага, с помощта на двамата далекобойци. Две притъпени копия изсвистяха във въздуха. Вражеският фоксер направи всичко, за да ги избегне, но позволи на Антон да се изстреля напред и да го повали на земята. Атаката беше изпълнена толкова добре, че няколко лорда по трибуните настръхнаха, когато я разпознаха.

„Това старо куче още не се е отказало. Още настоява да взема пленници.“

Санкти беше помогнал на много хора по време на войната. Защо толкова много от тях го бяха забравили? Защото не беше безпощаден убиец като Елон и баща му? Далеч повече викаха за русия младеж, който водеше своите фоксери като виртуоз, свирещ на красив инструмент.

Три женски фоксера, пръснати из терена като дракони, неуязвими за далекобойците, твърде бързи, за да бъдат хванати от тежките, едри ръкопашци. Една от Трите Сестри мина покрай Крах и той едвам я забеляза. Беше твърде зает със задачата си — да смачка тези дребни врагове в името на господаря си.

Битката беше кървава. Сей вече не съчувстваше на Джак. Поне той беше в безопасност. Летящо копие, макар и притъпено, едва не го удари в гърдите. Към всяка армия бяха назначени помощни войници. Те се сблъскаха първи и започнаха да завземат позиции из полето. Кръв и окъсан плат падна върху земята. Командирите наредиха отстъпление.

„Пазете се! Слугите са толкова ценни, колкото войниците!“ — беше им казал Санкти.

Сей опита да държи темпото на битката. Знаеше, че може да бъде убит, но нямаше да остави Антон да бъде наранен. Той стоеше точно зад фоксера, без всякаква броня, което го откриваше пред врага.

Санкти забеляза това. Той нареди на Антон да поеме напред. Очакваше Сей да се уплаши и да остане назад, но той последва фоксерите право в битка. По неизвестна причина, този слуга рискуваше живота си, за да помогне на фоксерите.

Антон и Крах изоставаха по бързина на Трите сестри, но си наваксваха със сила. Сей всячески се опитваше да оцелее в кръвопролитието. Изведнъж, голямо дървено копие профуча покрай него. Той го избегна, но то полетя напред и удари бронята на стария лорд. Санкти падна назад и се изкашля, мъчейки се да диша. Сей се огледа и видя Елон, който се смееше отдалеч.

— Толкова съжалявам… — каза русият лорд. — Казах им да стрелят по фоксерите! Добре ли сте?

Санкти изглежда изпитваше болка, но се изправи на крака и продължи да командва армията си. Той погледна укорително към Сей, който не беше на мястото си.

Малко по малко, „трите сестри“ на Елон настъпваха към позициите на Санкти. Крах се биеше по забележителен начин. Изпадаше в необуздан гняв, което не беше обичайно за един фоксер. Нещо от неговото минало избиваше в неговия характер на войник. Но дори и това не бе достатъчно. Скоро той загуби оръжието си. Крах изрева гневно и опита да се бие с голи ръце. Сей реши да се включи. Той изтича по полето и опита да върне оръжието на Крах. Пътем използва възможността да препъне един от чуждите фоксери. Направи го толкова умело, че никой не забеляза. Никой, освен Санкти.

Под залп от летящи копия, Сей успя да вземе падналото оръжие и да го върне на Крах.

Преди Сей да се върне на поста си, трите сестри, подпомагани от двама съюзника, вече бяха стигнали до Антон. Две от тях го повалиха на земята, а голям фоксер започна да го налага с ритници. Крах се притича на помощ, но една от сестрите успя да го задържи съвсем сама. Антон се превиваше под ударите на врага.

— Достатъчно! — извика Санкти.

Елон се престори, че не чу. Вражеските фоксери продължиха да налагат Антон без пощада. Изпод маската му се стичаше кръв. Санкти въздъхна и наклони знамето на фамилията си настрани.

— Добър двубой. Сега им кажи да спрат!

— Толкова рано? Колко разочароващо — каза Елон и нареди на фоксерите си да спрат. Той се провикна пред тълпата:

— Мислех, че ще го пожертваш… Всеки добър командир би го направил. Явно аз печеля.

Елон се наслади на тишината. С голямо синьо знаме в ръка той мина покрай Маркус и каза така, че само той да го чуе:

— Синът ти изглежда разочарован от теб. Трябва да е обратното, не си ли съгласен?

Елон вдигна победоносно ръка към Ордена на Пазителите, после към златното дете, което наблюдаваше всичко с интерес. Без да казва дума, Маркус отдаде военна чест на лордовете и взе флага си към изхода.

— Можем ли вече да си тръгваме, татко? — каза Дариус с лек срам.

Санкти въздъхна и тихо подаде знамето на слугите. Пред него застана Сей. Старият лорд каза:

— Днес беше много безразсъден. Мислиш ли, че целя живота на слугите си толкова малко, че да ги пожертвам в битка?

Порицателният тон не отказа Сей. Той стоеше пред лорда, без да потрепва:

— Сър, взех решение. За преназначението ми… Искам да тренирам като фоксер!

Санкти изгледа младия мъж. В очите му имаше истинска решителност. Нещо, което сякаш синът му никога нямаше да има. Той си спомни нещо, сякаш болезнен спомен, после въздъхна.

— За това ли искаше да говориш с мен?

— Колкото и да са трудни тренировките — отговори Сей, — дори и да умрем от преумора, искам да защитя честта на тази фамилия!