Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Антракт — Новият Велик Собственик

Мая Авис си мислеше за Сей, докато вървеше плахо през коридора, водещ към тъмната стая на Великия собственик. Мислеше си за състезанията им по границите на града, за разговорите им за края на света. Защо точно сега? Трябваше да изкара тази мисъл от главата си. Когато влезе, видя само тъмно очертание на човек на фона на синята мъгла. Лицето на мъжа беше прикрито от сянка. Това ли беше Велилият собственик? Защо бе останал в този ад?

Тя пристъпи напред, за да види лицето Му. Беше различно от това на плакатите. Той… бе различен.

— Добре дошла — каза Паликс с тих уморен глас.

Мая се поклони.

— По-ниско — каза Паликс.

Мая се сведе още по-ниско. Собственикът се засмя и смехът му прерасна в болна кашлица.

— Искали сте да ме видите?

— Напоследък не се чувствам добре. Мисля, че има нещо във въздуха. С всичката кръв, която се излива навън… — каза Паликс и главата му се заклати наляво-надясно, сякаш бе в делириум. Защо бе настоял да я види лично? Погледът му изведнъж се събуди и се стрелна право в очите й, което я изплаши.

— Как мислиш?

— Н… не мога да кажа, сър.

— Толкова много мухи умряха, и все пак не спират да се връщат. Виждали са какво става с тях, но продължават да правят същите грешки отново и отново. Е, не всички. Някои от Вас продължават да ме изненадват. Затова Ви държа.

— Защо искахте да ме видите, сър?

— Да… — той отново се засмя. — Защо те извиках? Предполагам от любопитство. Защо една муха би искала да предаде друга? Какво би искала една муха, ако нейният подарък се окаже толкова ценен, колкото твърди?

Той се изсмя хриптящо, което накара Мая да почувства едновременно страх и съжаление.

— Желая да стана част от Обществото.

— От… Обществото? — промълви той. — Искаш лицето ти да бъде белязано, както жените, които се разхождат там горе? Да показваш положение пред другите мухи?

— Искам да бъда равноправен член на висшата класа. Не ме е грижа за белезите. Искам да се издигна.

— Разбирам. Значи се срамуваш от хората като теб. Искаш да си нещо повече. Значи все пак имаме нещо общо. И аз осъзнах, че има нещо далеч по-висше от мен. То живее над мен и не мога да спра да мисля за него.

— Нещо… по-висше?

— Кажи ми, момиче… защо мислиш, че поисках да те видя лице в лице?

— Не знам, сър… не го заслужавам… — каза тя инстинктивно, както я бяха учили в „руум сървис“.

— Защото имам власт. Мога да направя това, което поискам. И ти ще ми помогнеш да остана във властта. Демонът на властта е в мен!

Мая пребледня. Този човек не беше с всичкия си. Изглеждаше като умиращо тяло, вдигнато за един последен път. Единствено очите му изглеждаха живи.

— Има едно… присъствие, което гледа надолу към всички нас. Пред неговата амбиция ние сме като мравки. Откакто видях това същество с очите си, не мога да спя. Част от него остана с мен и сега не мога да се отърва. Усещаш ли я? Амбицията му?

— Не, сър…

— Нямаше да си тук, ако не я усещаше.

Мая отстъпи назад. Погледът на Собственика сякаш се събуди, той премина в разочарование, после в отвращение.

— Аз… забравих… Ти още не си част от Обществото. Ще мине време, преди да разбереш за какво говоря. Какво значи да получиш власт и да видиш нещата отвисоко. Проклета гнида такава… — изхриптя той и обърна стола си към широките прозорци, гледащи стотици метри надолу, към вечерната мъгла на Грешните земи.

— Махни се! Не ти вярвам. Сега искам тялото на Сей Рота, разпънато пред целия свят. Когато всички видят греха му, пречистен завинаги, ти ще получиш прошката ми.

Мая се поклони безмълвно. Цялото й тяло трепереше. Тя се помъчи да успокои нервите си, но без успех.

— И още нещо… когато го видиш… онази муха, която избяга от светлината… кажи му, че моят демон му праща поздравите си.