Максим Проданов
Вълка на Нул (13)

Лордът и слугата

Слоновата порта се открехна с бавен животински рев. Четири огромни метални плочи се издигнаха една след друга, откривайки път към божествения град. Джак гледаше с притаен дъх, поразен от величествените статуи, които ревностно пазеха Регал и неговите жители. Два огромни златни слона, изправени на задните си крака, изскачаха напред към изумените гости, с хоботи, преплетени надолу като клони на дърво. По ръба на портата пълзеше златен обков, изваян от десетки живописни сцени от миналото — с животни, хора и богове. Произведението вероятно бе отнело години труд на най-добрите майстори във Високите земи и при вида му дори Сей се почувства недостоен да прекрачи прага на Регал. Той чувстваше някакво неспокойство, влизайки в града. Споменът за Бяла Планина все още не беше избледнял в съзнанието му. Преди да успее да размисли, домакинът слезе от креслото си, стъпи върху идеално чистите павета на улицата и каза доволно:

— Пристигнахме. Добре дошли в Регал, господа! Казвам се Маркус Санкти. Фоксерите ми ще поемат принадлежностите ви. Всичко, от което имате нужда, ще ви бъде осигурено тук.

Джак доброволно им даде раницата си. Сей бе принуден да направи същото. Той извади всичките предмети от джобовете си, освен книгата на Мосю, скрита в дрипавата му дреха.

— Дай ми ръката си! — каза един от пазачите на портата.

Сей неохотно подаде ръката си. Преди да разбере какво става, остра болка прониза всичко надолу от лакътя му. Тя отмина почти мигновено и го остави по-скоро стреснат, отколкото ядосан.

— Генна проба — каза монотонно мъжът. — Всички, които минават през портите, трябва да бъдат регистрирани във Върха на Света.

Джак даде своята генна проба с огромна усмивка и дори не забеляза убийствения поглед на Сей. Раздразнението на Сей обаче премина, когато той се обърна и видя Регал в цялата му красота. Целият град бе облян от златиста светлина, отразена от царствените куполи от стъкло и метал. Между сградите се виеха широки улици, гъмжащи от хора, вървящи напред-назад. Скоро обаче Сей забеляза, че повечето бяха слуги, носещи бели маски, подобно на фоксерите, с издължени кучешки носове. Слугите стрижеха тревата, оформяха храстите, събираха боклуците с пълно съсредоточение, сякаш цялата им душа се изливаше в незначителните им задачи. Никой от тях не поглеждаше нагоре. Колкото повече ги наблюдаваше, Сей забелязваше нещо нередно в тях. Нещо в телата им. Бяха с необичайна форма, а много от тях имаха липсващи пръсти. Понякога по два, три или повече. Пръсти, загубени в унеса на работата.

Лордът и гостите му продължиха по пътеката, където ги посрещна неестествено висок фоксер, който стоеше по средата на улицата с разперени ръце и глава, надигната към небето. Муцуната на маската сочеше право нагоре и му даваше вид на вълк, виещ към искрящото розово небе. Когато се доближиха той направи ритуално движение — обърна дланите си надолу и се снижи напред към гостите. Ръцете и челото му опряха земята в дълбок, коленичещ поклон.

Гигантът остана в това положение пред смаяните погледи на гостите.

— Той изразява уважението си към новите души, влизащи в Регал — обясни Санкти. — Ще остане така, докато спре да чува стъпките ни.

— Сър… ние… не заслужаваме такава чест! — каза Джак с тих глас. — Да си призная… аз съм само обикновен наемник… Не съм свикнал на такива неща… — Сей погледна „божественото създание“. После изгледа Джак, който се бе превърнал в скимтящо куче за броени секунди.

— Напротив, заслужавате го! Вие сте част от Братството. Съдбата ви води тук. Няма от какво да се притеснявате!

Сей можеше да се закълне, че на окото на Джак лъщеше малка сълза. Беше или сълза, или капка пот, стекла се по мокрото му чело, лъщящо под яркото слънце. Миризмата на развалени домати, която се разнасяше от едрия мъж също не се вписваше в царствената атмосфера, но лордът се постара да я пренебрегне. И двамата гости изглеждаха като прасета след кална баня.

— Не се притеснявайте от външния си вид. — каза Санкти. — Слугите ми ще ви помогнат да се пречистите и преоблечете, когато пристигнем в имението ми. Между другото, така и не научих името Ви.

Въпросът хвана Сей неподготвен.

— Самбан. Казват ми… Самбан Вълка…

Джак погледна изненадано. Сей не можеше да повярва, че е казал толкова глупава лъжа. От толкова имена, които можеше да измисли, защо точно това? Той побърза да отклони темата:

— Пазачите Ви… изглеждат много предани, господин Санкти. Как бяха имената им?

— О, Антон и Крах? Да, човек не може да мечтае за по-лоялни спътници. Понякога си мисля, че господин Рай ги е направил прекалено лоялни.

— Господин Рай?

— Да, Максуел Рай. Той е главният генетик в Регал. Отговорен е за новото поколение генни слуги. Сигурен съм, че ще се запознаете с него съвсем скоро.

— Генни слуги… — повтори Сей, докато гледаше към приведените тела на десетките работници около него.

— Прекрасни са, нали? Без насилие, без омраза, в тях няма и капчица номадска кръв. И всички те са тук доброволно. Хора, които искат да започнат нов, цивилизован живот.

Гледката на тези „генни слуги“ хвана Сей неподготвен. Нещо в тях го караше да се чувства неспокойно. Тези същества трябваше да имат някаква собствена воля. Той се загледа отблизо и видя, че някои от тях имаха издължени ръце, къси крака, сякаш някой си беше направил жесток експеримент с телата им. Някои изглеждаха така, сякаш бяха изваяни във форма, предназначена само да забавлява. От белите маски, които носеха, го побиваха тръпки, но те сигурно скриваха нещо още по-ужасно.

— Те са най-високото постижение на генетиците ни — каза старият лорд. — Номадската кръв е изпълнена с насилие и гняв, но когато преминат през процедурата на опитомяване, всичките им грехове просто изчезват. За един лорд е трудно да приеме слуга, който е опожарявал градове, убивал невинни хора и дръзвал да предизвика гнева на Безсмъртния. Но децата на Аврора са различни. Те наистина са… наши приятели.

— А… Аврора? — попита с недоумение Сей.

— Ще научиш много повече на вечеря. Вие сте мои гости. Моля, насладете се на престоя си!

Сей се загледа в движенията на хората с белите маски. В тях имаше нещо странно, но той не можеше да разбере какво. Беше прекалено гладен, за да мисли. Толкова изтощен, че изцяло забрави за Слоновата порта, която тропна в далечината. Докато ехото се разнасяше из града, Сей започна да разбира в каква каша го бе забъркал Джак. Той искаше да извие врата му и същевременно да му благодари. Подмазването на Джак все пак ги бе спасило. То бе дало на Сей шанс да помисли, да хапне и да възстанови силите си. Но най-важно — бе му дало шанс да разбере какво се криеше зад маската на стария фоксер.

* * *

— Ще те убия, Джак!

— Какво? Защо?

Сей вървеше из двора на Санкти с престорена усмивка на лице. Той и Джак бяха изкъпани, нахранени и преоблечени в дълги бели роби — духовната носия на Братята на Съдбата. Процедурата по „изкъпване“ беше меко казано болезнена. Освен бактериите по телата им, лордовете се погрижиха да бъдат изтребени и зловонните култури в устите им, в косите им, под мишниците и на други сенчести места. През цялото време Сей се чувстваше като куче, хванато против волята му и обтрито с всевъзможни пасти и лосиони, които трайно да заличат противната миризма на нисшите им тела. След процедурата се почувства като бебе. Познатата миризма в устата му беше изчезнала, както и множество бенки и неравности по кожата му.

— Знаеше за това, нали?! — изсъска той. — За тези ритуали… за тези генни слуги?

— Какво за тях?

— Те нямат души! През цялото време си знаел! В какво по дяволите ме забърка?

Сей погледна към маскиран прислужник, който работеше спокойно над един от храстите. Беше толкова изряден, накланяше главата си ту наляво, ту надясно, търсейки някое несъвършенство в работата си.

— Имат души, Сей! Душите им са в по-добро състояние от нашите! — ухили се Джак, напълно убеден в това, което казва. — Ако Безсмъртния Бог е благосклонен, и ние ще успеем да измием греховете си! Ти също имаш нужда от спасение, приятелю!

На лицето на Джак грееше мъдра усмивка. Сей скръцна със зъби. Нямаше смисъл да спори с този глупак. Все едно да убеждава крава да избяга от стадото си.

На двайсетина метра назад Санкти стоеше под сянката на верандата и говореше с усмихнат мъж, носещ дълго, свещеническо расо. Беше плешив, дебел и доста висок. Носеше всевъзможни украшения около пръстите и врата си. На гърдите му висеше златен синджир на Братството, като този на Джак, но значително по-тежък и ценен. Големите златни пръстени, който носеше на ръцете си, показваха не толкова, че е човек на Бог, колкото че участваше в много печеливш бизнес. Свещеникът избърса голото си теме от потта, която се стичаше заради жегата, и погледна към Санкти, чиято кожа бе дразнещо суха.

— Е, какво ще кажеш, Маркус? По хиляда аури за всеки?

— Мислех, че ще е само един.

— Понякога бройката се обърква. Това не е проблем, нали?

— Изглеждат ми достатъчно здрави. Но единият сякаш няма голямо уважение към нас. Сигурен ли си, че е минал през курсовете Ви? Няма да платя повече от петстотин за човек, който се нуждае от допълнително обучение.

— Глупости! Сигурно имат трески за дялане, но и двамата са добра стока! Не че има голямо значение за теб, Маркус. Когато минат през Максуел Рай, ще са кротки като агънца. Не забравяй какво се договорихме. Плащаш ми, за да ги довеждам тук! Казвам ти къде да ги намериш. Останалото е работа на генетиците ви.

— Все пак генните слуги наследяват част от чертите на оригиналите си. Имам чувството, че нарочно подбирате най-грубите индивиди. Чудя се дали няма да получа по-добра цена направо на улицата.

— Не се опитвай да извиваш ръката ми, Санкти! Няма да намериш никого. Без Братството този двор щеше да е празен като пустиня. Радвай се на това, което получаваш! Знаеш, че става въпрос за бивши престъпници. Или приемаш стоката, или я давам на някой друг член на Ордена ти!

Изражението на Санкти остана непроменено.

— Наясно съм с положението. Зависим съм от Братството. Всички сме зависими. Но това не ми пречи да поискам да изпратят нов представител в Регал. Старият започва да се настанява твърде удобно в този град. Особено пивниците и бордеите. Какво би казал вашият бог за всичко това?

— Хайде, Санкти! Да не си разваляме приятелството! — усмихна се още по-широко свещеникът и потупа лорда по рамото. Маркус погледна ръката му с отвращение. Там липсваше един пръст — единственият, на който нямаше пръстен. Сенчестото минало на свещеника не беше тайна в града и той сякаш не се притесняваше от него. — Познаваме се от доста време, нали? Казвам ти, стоката е добра. Ако не ми вярваш, ела да си поговорим с тях!

Двамата приближиха към Сей и Джак. Духовникът извади най-благата си усмивка, разпери ръце и каза с бащински тон:

— Чеда мои! Вие пристигнахте! Сега знам, че Безсмъртният бог вярва в спасението Ви!

Джак се усмихна притеснено и се поклони пред свещеника.

— Отче! Аз съм брат Джак. И се моля за милостта на Безсмъртния бог!

— Ще предам думите ти, чедо. Няма защо да се притесняваш.

— Но… аз съм троен грешник. Извърших и трите си гряха в един ден…

Духовникът сякаш се стресна от тези думи и побърза да прекъсне Джак, преди да е свалил цената си твърде много.

— Е, това няма значение, братко. Щом си стигнал до тук, значи Бог има планове за теб. Важното е да искаш изкупление.

— Искам го повече от всичко, сър! — каза почти през сълзи Джак.

— А вие, братко…

— Брат… брат Самбан — каза Сей, проклинайки собствената си глупост. — Аз съм единичен грешник. Наследих дългове и бях затворник за тринадесет години.

— Само това ли? Чудесно, чудесно! — В този момент лицето на свещеника отново грейна от радост.

— На колко години си, братко Самбан?

— На 24.

— Отлично! Изглеждаш здрав. Поне 50 години служба. Какво ще кажеш, Маркус?

Лицето на Санкти остана непроменено. Свещеникът беше твърде нетърпелив да приключи сделката и да се върне към забавленията си в Регал.

— Е, видяхте ли, господин Санкти! Братята са отлично подготвени! Няма да има нужда от допълнително обучение. Сигурен съм, че ще могат да се запознаят с господин Рай още утре. Е, уговорката остава, нали, Санкти?

Сей започна да разбира играта, която играеше отецът. Джак беше троен грешник. Човек, виновен за убийство, кражба и бягство от отговорност. И въпреки това свещеникът се опитваше да го пробута на Санкти на всяка цена. А Санкти беше готов да го приеме. Думата „допълнително обучение“ обаче привлече вниманието му.

— Всъщност… и аз имам грехове, за които трябва да призная, отче… Скрити грехове, които тежат на душата ми!

Свещеникът скръцна със зъби. Преди да отвори устата си, Сей се преклони толкова дълбоко, че заприлича на онзи фоксер, сведен почти до земята.

— Милорд! — каза той, преигравайки толкова много, че ако Мосю можеше да го види, сигурно щеше да го зашлеви през врата. — Аз съгреших! Моля се Безсмъртният бог да ми прости! Аз бях водач на банда в изкупителен център! Крадях, нападах надзирателите. Използвах мръсни думи, дори нагрубих една жена…

— Добре… добре… Братко, Безсмъртният бог ще ти прости…

— Така и не се научих да следвам заповеди — изплака той. — Искам да Ви служа, милорд! Но умът ми не е чист! Аз съм нечист! Мислите ми са нечисти! Трябва ми още обучение…

Сей протегна отчаяно ръка към Санкти. Благородникът се дръпна назад, прочисти гърлото си и заяви:

— Да… разбира се. Ще го получите… Очевидно някой не е свършил изрядно работата си. Моля, господа, изчакайте ме отвън!

Сей се преклони още по-дълбоко, за да скрие усмивката си. Той избърса очите си, дръпна Джак и се оттегли към дворната врата.

Свещеникът и благородникът закрачиха бавно по меката, къса трева на градината. В следващите няколко мига нито един от тях не каза и дума.

— Хиляда и за двамата? — усмихна се Санкти.

— Хиляда и за двамата… — каза мрачно свещеникът.