Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Грях

„Една обикновена пешка може да промени цялата игра на дъската. Но често трябва да се пожертва.“

Антон

— Аз съм Самбан Маркелис! Наследник на „Маркелис Индъстрис“. Но сега съм миньор в Нул. Целта ми е да спечеля Състезанието и да покажа амбицията си пред света! Да живеят миньорите! Да живее Нул! Да живее „Бяла Планина“!

„Хайде, къртички! Няма да ви чакаме цяла вечер!“ — извика някой от Механика и цялата им редица избухна в смях.

Чобан тръгна ядосано към работниците от Механика, но Самбан го хвана за яката и го дръпна назад.

„Моля състезателите да не влизат в спорове! Продължете, господин Маркелис!“ — каза спокойно Третият арбитър.

— Разбира се, господин Арбитър. Не бих позволил дребни обиди да нарушат спокойствието в Компанията — отвърна любезно Самбан и се поклони към арбитърската кабина.

„Покажете постижението си, господин Маркелис!“

— Мога ли първо да кажа каква чест е за мен и подчинените ми, че самият господин Комодор Паликс ни е уважил с присъствието си? Надявам се скромното ни постижение да бъде оценено от него и той да види потенциала ни — Самбан посочи към Кристалната трибуна.

— Какъв е този, Тото? Някакъв наш човек ли е? — зачуди се Комодор.

— Не, господин Паликс. Не съм го виждал, но името Маркелис Индъстрис ми е познато. Мисля, че собственикът на тази компания преди години беше инвеститор в „Бяла Планина“.

— Инвеститор? Защо е оставил сина си тук?

— Доколкото си спомням, заедно със спекулантите от Канта се беше опитал да срине Белите облигации…

Комодор погледна заинтересовано към бялата площадка.

„Моля, играчите от Нул да представят амбициите си!“ — настоя Третият арбитър.

Самбан бръкна в джоба си. На лицето му изгря горда усмивка. Той знаеше, че никой в Нул, Планте и дори в Механика не може да спори с постижение като „Златния орел“. Той извади големия блещукащ жетон и го вдигна високо.

— Вижте постижението ми! — извика гордо Самбан, последван от Чобан, Канон, Скакалеца и двамата техници.

„Чакай, копеле!!!“ — провикна се някой отстрани. Самбан се огледа изненадано. Към бялата площадка тичаше Сей, със същия устрем и същия хладен поглед, който така смразяваше кръвта му. Скакалеца и Канон се опитаха да го хванат, но той мина между тях и скочи напред към недоумяващия Самбан. Сей грабна златния жетон от ръката му и застана гордо на площадката. Задъхан, изтощен, но по-решителен от всякога, той посочи Самбан с пръст и извика:

— От кого си мислиш, че крадеш, свиня такава?! Вълка на Нул никога не прощава на крадци!!! Настоявам да бъде съден тук и сега!

Гласът на Сей отекна из целия стадион. Тълпата стоеше вцепенена, арбитрите — също. Досега те не бяха виждали подобно нещо. Сей се обърна към кабината на арбитрите и рече гордо:

— „Този нещастник… тази дебела гологлава свиня… през нощта, докато моя милост е спяла в покоите си, е откраднала златната монета, принадлежаща на най-великия миньор в историята на Нул! Героят, спечелил три състезания за любимите си съграждани! Царят на нулитния пясък — единственият човек, разбил границата от половин килограм!!!“

— Този път ще те убия, копеле!!! — изръмжа ядосано Самбан. Брат му го спря, защото всички погледи в Кристалната трибуна, в целия стадион, във всеки дом, на всеки монитор в Греховните земи сега бяха насочени към бялата площадка. Арбитрите също мълчаха в изумление. Инвеститорите седяха като прилепени към местата си. Комодор погледна стъписано към Тото.

— Това част от представлението ли е?

— Аз… наистина не знам, сър.

„Имате ли доказателства за това, което говорите?“ — пророни Първият арбитър. — „Обвинението в кражба е доста сериозно.“

— Разбира се!!! — отвърна Сей гръмогласно и свали раницата от гърба си. — Това, което държа в ръцете си, не е обикновен жетон! Тази плоча от чисто злато е най-високото постижение в Бяла Планина! Само двама изключителни работници досега са успявали да се сдобият със „Златен орел“. Самбан Маркелис със сигурност не е един от тях… Първият е Кобалт Паликс…

Целият стадион затихна. Лицето на Комодор побеля.

— Берач на лимони в Планте, грешник Първо поколение, неграмотен… Той проявява огромна амбиция и скоро изплаща всичките си дългове към Бяла Планина. Първо се премества в Механика, а след това… се издига до самия връх на тази чудесна компания…

Мълчанието по трибуните премина във вцепенение. Миналото на Кобалт Паликс бе известно на всички, но малко хора се осмеляваха открито да говорят за бащата на Великия Собственик като „бивш берач и грешник“.

— Вторият човек, награден със златния орел, се наричаше Антон Рота. Това е неговото постижение:

— Господин Паликс… — каза с треперещ глас Тото Карлс. — Антон Рота! Това име!

Из стадиона се разнесе смразяваща тишина. Сей се усмихна и отвори раницата си. Извади нещо, което приличаше на две дебели тръби, заварени здраво една до друга. Едната беше куха, а другата побираше нулитния резервоар, спусъка и турбината на машината му. Сей вмъкна ръката си в кухата тръба, хвана я здраво и се обърна към Кристалната трибуна.

— Това е преносима нулитна центрофуга. Заради тази машина му беше предложено всичко. И заради нея той стана враг на „Бяла Планина“.

Погледът на Самбан замръзна. „Враг на Бяла Планина…“ — помисли си той. — „Проклетият жетон е бил на… враг на Бяла Планина!!! Нима това копеле… иска да ми помогне!“

— Антон Рота беше бунтовник! — изкрещя Тото към учудения Комодор Паликс. — Това е оръжие!!!

Цялата Кристална трибуна засия в червено и над арбитърската кабина се спусна дебела стоманена бариера. Обръчите около стъкления купол изтракаха мощно и се покриха с дълги метални шипове. Това стресна инвеститорите и те изплашено приклекнаха към пода.

— Убийте го! Убийте го! Той има оръжие! — извика панически Комодор Паликс в микрофона си и гласът му отекна из целия стадион.

— Това са последните думи на Антон Рота! Запомнете ги добре! — гласът на Сей се разнесе до всеки един човек, гледащ Голямото състезание. — „Знам как да излъжа смъртта! Може би някой ден ще Ви покажа!“

Сей завъртя металния спусък и от машината се нададе силен тътен. Надзирателите насочиха оръжията си към бялата площадка, но се страхуваха да се приближат, защото всички очакваха огромен взрив. Изведнъж машината започна да изпуска фин нулитен прах и от ръката на Сей изскочи ослепителен поток от сини искри, които стигнаха чак до Кристалната трибуна и заляха огромния стъклен купол. Всички вътре залегнаха под седалките си. Бандата на Маркелис и цялата колона от състезатели се разбягаха ужасено във всички посоки. Ръката на Сей сочеше право нагоре, а потокът от синьо-бели искри ставаше все по-силен, по-ярък, по-широк и вече стигаше почти до върха на стадиона. Никой не знаеше какво става, дори Сей вцепенено гледаше нагоре и стискаше здраво тръбата, без дъх, без мисъл, сякаш нищо вече не зависеше от него. Ситният дъжд, който се сипеше бавно през отвора на стадиона, изведнъж замръзна и се превърна в сняг, който покри трибуните и хвърли публиката в изумление. Ослепителната струя заля Стъкления купол с ярки искри, което смрази кръвта на инвеститорите; Комодор гледаше отчаяно нагоре, но през стъклото не се виждаше нищо, само бяла, непроницаема пелерина от искри и сняг.

В далечния край на арената Каплин мълчаливо гледаше нагоре към фойерверките на Сей, заедно с двамата надзиратели, които трябваше да го държат. Ранк и Мая стояха до изхода, а около тях подскачаше Ради и се дивеше на зрелището. А в очите на Мая имаше сълзи.

Колоната от синьо-бели искри вече излизаше над стадиона. Хората от Нул, Планте и Механика — по трибуните, на игрището, из целите Греховни Земи, безмълвно гледаха нагоре към осветеното небе. Сега голямото състезание трябваше да почака.

Сей преглътна тежко. Той не знаеше дали машината на Антон трябваше да работи по този начин, но страхът не му позволяваше да мисли, той трепереше, гледаше нагоре с притаен дъх и ръка високо във въздуха. Изведнъж Сей забеляза, че нещо не бе наред. Турбината на върха на голямата тръба не се въртеше. Яркосините искри от центрофугата излизаха свободно през отвора на тръбата и се превръщаха в мощен поток от енергия. Машината изхвърляше изразходения нулит направо във въздуха. „По дяволите!“ — помисли си той — „Проклетата турбина се е заклещила!“

Той треперейки сведе тръбата до себе си и видя, че едро парче нулит се бе заклещило в перките на центрофугата. Опита се да го извади, но когато доближи върха на тръбата, потокът от енергия изгори пръстите му и Сей изплашено дръпна ръката си назад. С лице, изкривено от болка, той бръкна в раницата си и извади първото нещо, което успя да напипа. Беше кутия сладки бисквити. Сей отчаяно започна да удря върха на центрофугата с хартиената кутия, но бисквитите се пръснаха и излетяха нагоре, заедно с мощния поток от енергия. Хартията се запали, но Сей продължи отчаяно да я удря в тръбата. Изведнъж камъчето нулит се пропука. Перката на турбината се помръдна. С последни сили Сей удари върха на стоманената тръба. Вече целият му юмрук бе почернял от изгарящата енергия. В този момент турбината се завъртя. Нулитният камък се строши и излетя нагоре заедно с дебелата палеща струя. Центрофугата забуча оглушително и облакът от нулит над стадиона започна да се върти като циклон.

Комодор Паликс се беше свил в замъгления стъклен купол в пълен ужас, без да знае какво става навън. Инвеститорите го гледаха ужасено, сякаш като малки деца очакваха и този път Великия Собственик да ги увери, че всичко е под контрол.

Кръжащият сноп от енергия изведнъж започна да се свива и да става все по-плътен. Снегът се въртеше около площадката, а белите искри бавно се оформиха в огромен блестящ конус. Над Сей изгря ярка спирала, висока почти колкото Кристалната трибуна, но лека като перце. Той не можеше да повярва, че грамадният въртящ се свредел над главата му не тежеше повече от металната тръба, за която бе закачен. Поток от леденостуден въздух се стовари върху Сей и той усети, че въртящата се спирала започва да го дърпа нагоре. Той грабна здраво кухата тръба, в която бе промушил ръката си и тялото му бавно се издигна. Синият конус се въртеше все по-бързо и вече стигаше до върха на стадиона. Сей гледаше надолу и с всички сили се опитваше да не падне от безумната машина на баща си. Пред него се откри оранжевата светлина на гаснещия хоризонт. Сей с лекота насочи спиралата напред и тя спокойно премина през отвора, промуши ниските облаци и излетя навън. Той погледна надолу към светлините на Нул, към малкия кръгъл стадион, на който бяха останали всичките му познати: Ранк, Каплин, дребосъкът Ради… и най-вече Мая. Сърцето му се сви при мисълта, че той сега напуска ада на Нул, а хората, за които би дал живота си, остават като точици, някъде назад, в обятията на Бялата планина.