Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Мравки

Сей, Антон и Галиус се озоваха в центъра на голямо, стъклено помещение, заобиколени от стотици генни слуги, които не издаваха никакъв звук. Прашната виелица биеше по стъкления купол и скриваше външния свят, но по мащабите и красивата архитектура на помещението Сей предположи, че се намира някъде в центъра на Регал — може би в храм или място за събрания на лордовете. Огромната мраморна зала беше направена за стотици хора, но сега едвам побираше всичките деца на Аврора, които се бяха събрали по сигнал на младата генетичка. Мястото беше като огромен кошер — покрит отгоре до долу в движещи се тела. Но всичко следваше някакъв странен ред. В единия край на залата кипеше труд — слугите отместваха една от големите статуи на първите заселници, за да освободят път до изхода. Никой не беше дал заповед — нямаше очевидна йерархия — те просто го правеха, защото трябваше да се направи. Изкривените им тела протичаха през залата като неспирен поток — всяко със своята задача. Едва сега Сей забеляза колко различни бяха те без маските си. Някои бяха високи и слаби, други — ниски, набити; имаше стари и млади, мъже и жени. Дори домашният любимец на госпожа Санкти беше там — жалкият човечец, който бе предизвикал такова отвращение у него, сега оглеждаше стъкления купол над залата с интерес — ококорените му очи попиваха всичко, което ставаше около него. Целият огромен организъм сякаш изучаваше околната си среда. Роякът се бе събрал, за да види Антон Рота, да научи всичко, което може от великия генетик в центъра на залата.

Младата зеленоока жена излезе напред към почетния гост.

— Радвам се, че си тук. Ние се радваме.

Антон се намръщи и погледна към стотиците спокойни лица, които го гледаха от всички страни и изучаваха всяко негово движение.

— Ние… ти благодарим. Те искаха да ти предам…

Редица непохватни кимания срещнаха погледа на Антон. Слугите се опитваха да му благодарят по единствения начин, който знаеха.

— Къде са лордовете?

— Те имаха нужда от помощ — казаха стотиците гласове. — В подземието… има помощ.

— Престани да им даваш власт, Стела! Ти си техен водач! Знам, че ме чуваш! — изръмжа Антон.

Очите на момичето сякаш се оживиха и тя се усмихна почти детински към учителя си:

— Аз… далеч не съм техен водач. Опитах се… Но открих, че никой при тях не взема решенията самостоятелно. Никой не може да е господар. Аз съм само част от рояка. Различавам се само по това, че знам повече от другите. Но това ще се промени. Скоро ще има и други като мен.

— Роякът… — каза с погнуса Антон. — Върхът знае ли?

— Още не. Но ще разберат скоро. Безсмъртния… ще разбере. Затова те извикахме тук. Ти можеш да ни помогнеш да защитим новия си дом от гнева му. Да споделиш знанията си с нас — гласовете на тълпата отново започнаха да се смесват с този на момичето.

— Тогава ме слушай! — каза Антон и погледна надолу към ученичката си. — Аз ти дадох точни указания. Ти трябва да наложиш волята си над тях! Първото нещо, което трябва да направят, е да освободят пленниците. Сей не ви застрашава по никакъв начин! Пуснете го на свобода!

— Аз не ги управлявам, учителю. Роякът се страхува от Безсмъртния. Те искат вие да сте тук. Затова сте тук. Ние решихме.

„Ние решихме“… — гласът на рояка отекна в залата и новооткритите проходи. Това накара Антон да настръхне. Това не беше само Стела. Той не можеше да се отърси от усещането, че говореше с голямо чудовище, което го заобикаляше и изучаваше.

— Познавам те, Стела. Ти имаш силен характер. Все още можеш да станеш техен водач. Не помниш ли какво говорихме?!

— Разбира се, че помня! — съзнанието на момичето изведнъж се върна в нея и тя погледна в очите на учителя си, трезво като преди. — Но ти не разбираш нищо. Трябва да видиш това, което виждам аз. Представи си… свят, в който си невидим. Никой не може да те види или чуе — ти си сам, сякаш цялото ти съществуване на този свят е някаква шега. Това бях аз, преди да се срещна с рояка. Можех да виждам всяка мисъл у хората, всяка емоция, ясна като бял ден. Но никой друг не виждаше това, което виждах аз. Дори ти, учителю. Но те са като мен. Научават всичко толкова бързо. И аз уча заедно с тях. Можеш ли да си представиш, какво е да имаш хиляди очи и уши, които опознават света едновременно?

— Не ме е грижа за това… — каса сухо Антон. Очакването в очите на Стела изчезна като усмивката на ранено дете. Той погледна към нея и рече твърдо:

— Искам само този бунт да успее. Няма да те оставя да провалиш всичко!

— Винаги говориш за високи идеали, учителю… — каза тя със спокоен, хладен глас. — Но ти си този, който не вижда цялата картина. Прекалено си зает да мечтаеш за отмъщение… И всичко… заради нея…

Гневът в очите на Антон беше очевиден, дори за онези, които не можеха да прочетат мислите му.

— Толкова малки мечти… Мога да видя и тях. Сърцето ти е отровено. Ти искаш да ги накажеш. Затова ти ще ни помогнеш. Ще ни покажеш как да станем по-силни от Безсмъртния. Това искаше от нас през цялото време, нали?

Стела обърна глава към входа на подземието, което беше пазено от десетки генни слуги.

— Те са при нас. Победихме ги толкова лесно. Инквизицията нямаше никакъв шанс — отделихме ги един по един и усилихме страховете им. Накарахме ги да съжаляват за това, което са направили. Искаш ли да ти ги покажа?

Стела протегна ръка към Антон и жестът беше имитиран от рояка около нея. Тя обърна дланта си на другата страна и слугите го повториха. Скоро стана трудно да се разбере кой кого следваше.

— Ние можем да ти дадем това, което искаш. Но ти трябва да дадеш знанията си на децата на Аврора. Ти си нашият учител.

Антон усети горчив вкус в устата си. Това вече не беше неговата революция. Но отговорността беше изцяло негова. Той се обърна към рояка и каза:

— Добре. Тогава трябва да ме слушате добре. Заведете ме при пленниците, които сте събрали през нощта. Има няколко човека, с които искам да говоря. Те ще ни помогнат да оцелеем в гнева на Безсмъртния. Останалите не са заплаха за вас.

Роякът гледаше към Антон, изследвайки всяка черта на лицето му, всяко потрепване на всеки мускул и всеки тон на гласа му. Той говореше истината. И това беше достатъчно.

Хилядите слуги направиха път към края на залата, водещ към подземието на Регал. Антон, Сей и ужасеният им пленник — Галиус, тръгнаха по коридора от човешки тела, оглеждайки се нервно към децата на Аврора, които ги наблюдаваха от всички страни. Лордът беше вцепенен, потта върху челото му лъщеше и той се опитваше да се усмихва, осъзнавайки, че само така щеше да оцелее. По един или друг начин, златните деца винаги оцеляваха.

— Те искат да знаят за него — каза Стела и погледна към Галиус. — Той е златно дете от Върха на Света. Враг ли е или приятел?

— Нито едното, нито другото. Но ще ни е полезен. Животът му трябва да бъде опазен. Нали така?

Галиус се помъчи да се усмихне към варварина, после извади още по-неубедителна усмивка към Рояка. Отказа да се поклони. Но роякът сякаш остана задоволен.

— Не съм мислил, че емпатията може да стане толкова силна — каза Антон, докато вървеше към подземието. — Виждал съм те да общуваш с други слуги и преди. Знаех за предаването на емоции, но не предполагах, че ще се развият по този начин, когато станат повече… Трябва да е… интересно за теб.

— Интересно?

— Ти все още си учен, Стела. Познавам те. Любопитна си докъде могат да се развият тези умения. Какво чувстваш, когато говориш с тях?

Стела погледна към учителя си. Може би влиянието му върху нея бе по-голямо, отколкото предполагаше.

— Трудно е да се опише…

— Опитай се!

— Те… обменят намеренията си постоянно. Не могат да скрият нищо един от друг. Доверието е единственият принцип, по който действа роякът. Самият факт, че говоря с Вас означава, че целият рояк Ви има доверие. Съветвам Ви да не го пропилявате.

„Както ти пропиля моето…“ — помисли си Антон, но мисълта му бързо бе прочетена от Стела. Не отне дълго, преди тя да плъзне из тълпата като тих вятър, който разбуни останалите като листа на огромно дърво. Но те скоро се успокоиха. Явно този грях на учителя трябваше да се прости. Антон трябваше внимателно да подбира думите и мислите си.

— Ъаааах! — извика изведнъж Галиус и силен звук на шамар отекна из залата. Стотици лица се обърнаха в неговата посока. Те видяха един от своите на земята, а на устата му имаше кръв. Лордът го беше ударил инстинктивно, но това все пак беше насилие.

— Той… се опита да ме ухапе!

Антон грабна генния лорд за яката и извика:

— Какво си мислиш, че правиш, глупак такъв?

— Това… нещо! То искаше да изпие кръвта ми! По дяволите, виж ръката ми!

Роякът се приближи около лорда. Той се сви от страх, но на ръката му наистина имаше малка драскотина. Той се прикри с ръце, в очакване да бъде разкъсан на парчета, но Стела пристъпи напред и разгледа раната му.

Тя погледна в очите му и бързо разбра какво се е случило.

— Моля, простете му! Виждал е как хората смучат раните си с уста. Сигурно е искал да Ви помогне.

— Да ми помогне?! Какво ще стане, ако ме е заразил с нещо?

— Трябва да ни простите… Но раната е стара. Някои от тях са… любопитни — каза Стела и остави слугата да се върне при останалите. — Опитват нови неща. Така изучават света около себе си. Това няма да се повтори.

— Аз… но той…

На лицето на златното дете имаше ужас и погнуса. Той погледна към Антон за подкрепа, но генетикът само продължи напред.

Слугите отвориха вратата към подземието. Антон влезе в широка подземна галерия, пазена от още стотици генни слуги, обикалящи из коридорите, носещи храна и вода там, където имаше нужда. Килиите в подземието нямаха врати и решетки, а във всяка имаше по няколко човека — лордове, инквизитори и дори част от номадите, които работеха в подземията. Антон не искаше да среща погледите им — повечето от тях му се бяха възхищавали, лордовете му се бяха доверявали, дори инквизицията се бе научила да уважава положението му. Повечето врагове и съюзници на Антон Рота бяха тук — събрани на едно място, гледащи към главния генетик с изненадани безпомощни лица.

В дъното на една от клетките седеше висок слаб мъж в черно облекло, заобиколен от десетки слуги. Може би защото беше по-опасен от останалите. Или по-важен. Но това не си личеше по нищо. Точно обратното — инквизитор Мория седеше тихо, в характерната си прегърбена поза, и си тананикаше някаква спокойна мелодия от старите времена. Когато Стела застана пред него, той се принуди да спре, извърна жълтите си очи нагоре и се усмихна.

— Учителят Рота поиска да те види. Ще е добре да се изправиш! — каза Стела.

— А, госпожице Стела! Не мисля, че Ви чух правилно. Рота ли казахте? — усмихна се още по-широко Мория и старите му зъби блеснаха под мъждивата светлина. — Не мисля, че познавам човек с това име.

— Няма нужда от игри, господин Мория. Вие знаете кой е моят учител.

— Разбира се, Вашата забележителна дарба! Как можах да забравя за нея? Ако имах нещо такова на разположение, отдавна щях да съм разплел играта на този номад, а вие щяхте да сте на моето място. Животът поднася всякакви изненади, нали така, Ваше височество?

Мория направи фалшив поклон към Стела, което я изпълни с гняв.

— Къде е гениалният ни генетик? Елате насам, господин Рота, не се срамувайте! Чакахте доста дълго за това, нали? Вашето мечтано отмъщение.

Антон излезе напред и застана пред главния инквизитор, който още седеше на студения, каменен под и гледаше нагоре.

— Предполагам сте тук, за да се позабавлявате с падналите си врагове — така, както го правеше кървавата орда. Вие сте номад, все пак.

— Няма да умреш толкова рано, Мория. Дойдох тук за нещо друго. Тук съм, за да ти предложа… сътрудничество.

— Сътрудничество? Колко много сте израснал, господин Рота! Вие наистина сте достоен враг. Но не можете да ме заблудите. Виждам го в очите Ви. Жаждата за кръв на един номад е трудна да се скрие. Искате да разчлените тялото ми, да разпилеете старите ми карантии из тези коридори и да изпратите главата ми нагоре към Върха. Защото сте досущ като тях.

— Не само аз изпитвам омраза към теб, Мория. Бих се обзаложил, че дори съюзниците ти от Върха искат да те видят мъртъв.

— Не говоря за този вид омраза. Това е нещо, което забелязах още при първата си среща с Вас. Вие никога не сте могъл да ме погледнете право в очите. Още не можете. Кажете ми, имаме ли някаква обща история, за която не се сещам? Войната беше толкова интересно време. Толкова много трагични истории, разказани наведнъж. Толкова много… огън.

Лицето на Антон трепна. И Мория го забеляза.

— О, какво страшно лице, господин Рота! Явно улучих болно място! Кажете ми, да не сте били един от моите… гости по време на войната? Забавлявал съм се с толкова много хора в работилницата си, че е трудно е да помня всички. Може би ако ми припомните метода, който съм използвал. Точковото изгаряне винаги ми е било любимо. Можеш да покриеш цялото тяло в дупки и човекът все още ще може да говори за приятелите си и семейството си… Дори и мен ме побиват тръпки, когато си помисля за това.

Инквизиторът вдигна жълтеникавите си очи, които се насладиха на реакцията на Антон. Нямаше да отнеме дълго. Само още малко и номадът щеше да се пречупи. Всичко щеше да свърши скоро.

— Има толкова много хора, които ме мразят, господин Рота. Но никога не съм се страхувал. Трудно е да се боиш от някого, когото си виждал да се напикава от страх като малко дете. Някого, който си чувал да плаче. А повярвайте ми, аз съм чувал всички.

Антон протегна ръка към гушата на Мория. Старият инквизитор си пое дъх и притвори очи с усмивка. Той беше готов. Но смъртта така и не дойде. Здравата ръка на Антон хвана яката на инквизитора и го издърпа на крака.

— Ти си този, който изглежда, че ще се напикае от страх, Мория. Казах ти, не съм тук за глупави игри. Избрах те, защото можеш да си ми от полза.

— От… полза? — каза Мория с нехарактерно разтреперан глас.

— Ще те използвам, за да спра гнева на Безсмъртния! — усмихна се Антон.

— Да спрете гнева му… — почти се задави от смях Мория. — Опасявам се, че далеч не съм толкова ценен, колкото си мислите, господин Рота. Гневът На Върха е… неизбежен…

— Твоята вярност към лордовете е това, което ми трябва. Искам просто да направиш всичко, за да ги защитиш.

— Не разбирам напълно играта Ви — каза Мория с нов интерес към врага си. — Той изхрипа със смях, сякаш беше радостен от неразплетената тайна. — Защо си мислите, че ще предам единствения си господар, заради няколко живота, макар и благородни?

Антон извади малката ръждясала табакера, която носеше в джоба си, и я поднесе пред лицето на стария инквизитор. Той отвори красивия й капак и показа съдържанието на Мория. Бяха три скъпоценни камъка. Единият — червен като огън, вторият — син, несъмнено нулит. Третият беше жълт като слънцето и когато го видя, Мория не можа да затвори очите си. Стоеше безмълвно, сякаш виждаше нещо, което не би трябвало да съществува.

— Наречи го предчувствие — усмихна се Антон. Той протегна ръка към врага си така, както го бе правил много пъти в дългата си игра срещу Безсмъртния. Той стисна кокалестата длан на Мория, гледайки право в жълтите му очи, за първи път без капчица страх.

* * *

Сей започваше да разбира как баща му бе оцелял толкова дълго в сърцето на генокрацията. Антон Рота можеше да се усмихва пред враговете си и да остане спокоен пред страданието на приятелите си. Генетикът вървеше през коридорите, пълни с пленници на рояка. Той премина покрай фигура, оцапана от мръсотията по пода. Докато вървеше покрай нея, човекът каза:

— Няма ли да ме поздравиш?

Антон погледна надолу. Това беше Председателят. Горда планина, сведена до земята пред краката на Антон. Председателят седеше тихо, заобиколен от множество пробудени слуги.

— Да те поздравя? Орденът вече не съществува. Ти вече не си председател.

— Не като председател. Като другар.

Изражението на Антон остана непроменено. Това беше единственият член на генокрацията, когото той наистина уважаваше. Председателят беше човек като него. Силен човек, който мразеше несправедливостта и бе готов да направи всичко, за да защити по-слабите от него. Жалко беше, че трябваше да страда по този начин. Антон преглътна чувствата си и продължи напред. От уважение, каза само едно:

— Избрах достоен заместник.

Председателят само гледаше как силуетът на генетика изчезна в тъмнината.

Антон най-сетне намери килията, която търсеше. Беше заобиколена от слуги. Той знаеше, че Стела бе приготвила сцената специално за него, но тя все пак го порази. Трима мъже седяха на земята, осветени от мъждукащата жълта светлина на факлите над тях. Един от тях беше Маркус Санкти. Дрехите му бяха изпокъсани и той изглеждаше уморен, сякаш бе участвал в битка. От другата страна бе синът му. Дариус погледна за кратко към Сей и извърна поглед. Третият човек, който седеше в средата, караше другите двама лордове да изглеждат като проста стража, сякаш бяха получили титла само като основа на неговата власт. Дълги потоци от чисто червено кадифе се спускаха по голямото му тяло и се разстилаха по черния каменен под. Това беше син на Безсмъртния. Не нисш и упорит глупак като Галиус, а човек с осезаема важност. Той седеше спокойно, както в деня на подготвителния турнир, когато Сей го бе видял за пръв път. Тогава той седеше на по-високо ниво от Председателя. Рядко се случваше златно дете от този калибър да навести земите на пазителите. Със самото си присъствие, той правеше тази зала най-важното място в Регал.

— Лорд Белиел — каза тихо Антон. Златното дете не погледна нагоре. Той постъпи така, както подобаваше да се държи син на бог пред смъртен варварин. Просто отказа да зачете присъствието му.

— Знам как се чувствате. Но не съм тук, за да Ви нараня. Имам уверението на слугите, че животът Ви е в безопасност.

— Не удостоявайте този предател с отговор, Ваше височество — каза тихо Маркус. Старият лорд изглеждаше слаб — сигурно се бе опитал да се бие срещу рояка и да защити хората си, но не бе успял. Болестта отново бе започнала да опустошава лицето му, но той все пак оставаше горд.

— Не искам да те гледам така — каза Антон. Той взе кутия лекарства от джоба си и ги хвърли в краката на лорда. Маркус ги отритна настрани.

Тишината най-накрая бе прекъсната от тих глас, който отекна в залата.

— Това ли е човекът… отговорен за всичко това?

Маркус беше възмутен, че предателят получаваше някакво зачитане от златното дете, но все пак кимна.

— Тогава можеш да служиш за мой пратеник. Няма да говоря с този варварин. Но ти можеш да попиташ какви са неговите искания.

Антон се усмихна, докато старият лорд неохотно предаде съобщението:

— Какво искаш?

— Искам град без господари. Но искам да го спечеля без кръвопролития. Не искам да страдате.

— Не искаш да страдаме?! След това, което си направил?! Къде са жена ми и дъщеря ми, убиец такъв!

— Никой в града не е бил убит от слугите. Всъщност, дъщеря ти успя отпътува за Върха още вчера. Изглежда амбициите й са твърде големи за този град. Що се отнася до съпругата ти, роякът все още я издирва.

Маркус кипна от гняв. Той погледна към златното дете, но висшият благородник продължаваше да бъде спокоен.

— Моля те, предай още едно съобщение на варварина. Кажи му, че няма да се преклоним пред исканията му. Всеки град на безсмъртния ни баща е свят и няма да бъде предаден на варварството.

— Не искам града да бъде „предаден“. Роякът вече го управлява. Но те са съгласни да забравят стореното от лордовете, стига да не се опитат да върнат положението си на господари. Срамно е, че една титла прави един живот по-ценен от друг.

Златното дете мълчеше. Той очакваше пряк отговор, но вместо това чу само тих смях.

— Кажи на този варварин, че идеалите му са забавни. Но не може да има подобна уговорка, по една проста причина. Цивилизацията и варварството са несъвместими. Чистата кръв не се смесва с мръсотията. Има непрекъсната история на първите заселници, които са цивилизовали този свят. Тяхната кръв построи тази земя и я повдигна от калта. Каква история има един дивак? Тя почва в предния ден и свършва в сегашния. Той не мисли, че разбирам идеалите му, но не е така. Живял съм сто и деветдесет зими с кръвта на баща си и съм виждал този дивак отново и отново. Виждал съм го в положение на власт.

Антон почувства гнева в него да се надига, както бе очаквало златното дете.

— Знам колко малко струва кръвта на диваците, защото тя е евтина за самите диваци. Защо иначе баща ми би позволил дивите земи под нас да съществуват? Те са необходим спомен. Те са чистилище.

Златното дете се подсмихна. Антон почувства нехарактерен гняв, който му припомни за дивата кръв на баща му. Но я успокои, така, както бе правел много пъти в миналото. Маркус погледна нагоре и видя главния генетик точно пред него. Той седна на земята, на равно с тримата лордове.

— Дълго време изучавам кръвта. Знам колко близо до нас сте всъщност. Кръвта на диваците е същата като кръвта на благородниците, освен някои подобрения. По-близки сме, отколкото си мислите.

За първи път лордът на лорда се надигна и той се втренчи право към дивака със същия гняв.

— Тук сте сам, във враждебен свят, който не познавате. Досущ като първите заселници. Изучавал съм миналото достатъчно добре, за да знам, кои са истинските Ви предци. Те са благородни мъже и жени, но не така, както си мислите. Вие сте дете на един от тези заселници.

Лорд Белиел кипна в гняв. Той искаше да накаже този дивак за лъжите му. Но Антон само се усмихна.

— Ще Ви дам властта да ме убиете — каза той. — Само трябва да съберете частите.

Той взе игленото оръжие, което носеше със себе си. Бавно го разглоби пред очите на лорда. После му даде частите.

— Това е свободата ти — каза той.

Роякът наоколо изведнъж се раздвижи, но Стела го успокои.

Лорд Белиел грабна частите от оръжието и започна несръчно да ги сглобява по реда, който помнеше. Той бързо стисна оръжието и го насочи с треперещи ръце към Антон, но то се разпадна в дланите му.

Антон взе оръжието от отпуснатата му хватка и започна да го сглобява в правилния ред.

— Забравил си миналото си, Белиел. Затова не ми говори за баща си и наследството си. Хората, които са построили тези чудеса, са знаели как да оцеляват. Машините, които държат живи тези градове, сигурно ще ни надживеят. Но ние не ги разбираме. Знанието, което трябва, за да се създадат отново, вече е загубено.

— Убий ме и да се свършва, копеле такова! — каза Маркус Санкти. Синът му, Дариус, затвори очи. Той не искаше никой в стаята да умира.

Антон взе кутията с лекарства и с усмивка я даде на стария лорд.

— Като твой лекар, силно възразявам против смъртта ти.

Антон се изправи и даде сглобеното оръжие на Стела. Тя се усмихна, защото роякът също оценяваше жеста.

— Ще ми трябваш, Маркус. Трябва ми някой, който да отведе лордовете обратно по домовете им.

— За… какво говориш?

— Не сте свикнали да живеете в коптори. Искам лордовете да се върнат по домовете си и да организират свой живот без слуги. Няма да е лесно, но искам да ги убедиш, че е някаква победа, която си извоювал. „Бялата роза“ носи особена важност за този град. Пазителите, които са защитавали Регал до последно, няма да загубят честта си. Няма да го позволя.

Маркус още отказваше да погледне в очите на Антон. Той каза с треперещ глас:

— Какво, значи искаш да ме използваш като марионетка? Искаш да предам своите и да им кажа, че всичко е както преди?

— Не, няма да е същото. Но е най-доброто, което мога да ти дам.

Младият Дариус умоляваше баща си:

— Моля те, татко, обмисли предложението! Можем да освободим всички фамилии от това място! Можем да намерим мама!

— Няма да го позволя… — златното дете каза изведнъж и погледна към Маркус Санкти. — Няма да ти дам позволение! Ако приемеш исканията на този дивак, ти и фамилията ти ще бъдете отлъчени като предатели!

Тъмна фигура изникна от тълпата и заходи към тримата лордове. Те видяха две плашещи жълти очи и спокойна, безкръвна физиономия.

— Не мисля, че това би било мъдро, Ваше височество.

— Мория!

Висшият лорд гледаше неразбиращо към главния Инквизитор. Тъмната, висока фигура премина покрай главния генетик и каза със змийски глас.

— Предполагам, че не се съмнявате във верността ми, Ваше височество. Знаете какво направих, за да спра този дивак. Но в този случай, бих Ви посъветвал да угодите на прищевките му, макар и временно. Ние сме очите на Вашия баща в този град и виждаме много.

Белиел се спря за миг, после каза:

— Добре. Санкти няма да бъде смятан за предател, ако иска да изведе лордовете вън от подземията. Но не му давам друга власт, освен това!

Лордовете кимнаха помежду си. Антон даде сигнал на слугите да ги освободят. Роякът се повдигна като вълна от тела и отведе пленниците към изхода на клетката.

— Моля Ви! Искам да говоря с него! — Сей помоли внезапно. Сочеше към Дариус. Антон се изненада, че синът му искаше да говори с човека, който го беше предал, но се съгласи. Сей остана насаме с Дариус в мрачната клетка.

— Сигурно ти е казал, че те продадох, за да спася себе си. Тук си, за да ме пребиеш, така ли? Къде е другият дивак?

Сей седна до стената, редом до момчето.

— Джак е мъртъв.

— С… съжалявам — младият лорд се изненада от новината. — Не съм… В турнира ли е бил ранен?

— Не. Умря, докато се опитваше да избяга с Динара.

— А тя?

— Тя е жива. Поне така си мисля. Повечето успяха да се измъкнат навреме. Не знам, дали това би те зарадвало.

Дариус също не беше сигурен.

— Няма за какво да си отмъщавам. Чух, когато ме предаде. Но аз направих същото. Принудих те да следваш плановете ми и те поставих в опасност. Съжалявам.

Дариус погледна към тълпата от хора и видя как Антон Рота се разправяше с ученичката си. Обясняваше й нещо, като на малко дете и нареждаше, какво трябва да се направи.

— Поне в това се различаваш от него. Той едва ли може да признае грешка. Това е баща ти, така ли?

— Да. Не съм много горд от него, но заради него дойдох в този град. Не си дава вид, но има някакво чувство за дълг. Ще направи всичко, за да Ви защити.

— И ти ли си бил като него? Винаги ли си се разпореждал така, за да получиш своето?

— Онзи дебелак го каза. Варварите са същите говеда като благородниците. Ако имаме власт, ще я използваме, както Вас.

— Какво мислиш, че ще стане с този град? Израснал съм тук и ми е трудно да си помисля, че Регал вече не е същият. Че вече няма слуги, които да изпълняват желанията ти. Мислил съм си какво би било. Не съм предполагал, че ще е толкова страшно. Е, едва ли ще има голямо значение. Чувал съм много неща за Безсмъртния. Никога не съм го виждал с очите си, но знам какво би направил.

— Не знам нищо за този Безсмъртен. Само допреди няколко месеца си мислех, че богът на света е човек, на име Комодор Паликс. Мислех си, че небето е твърде далеч и че никога няма да стигна там. Но разбрах, че нещата не са такива, каквито си мислиш. Този бог, от който се страхуват всички… може да е просто човек.

Дариус намери историята за забавна, макар и трудна за вярване.

— Аз си мислех, че знаех, как ще се развие живота ми — каза той. — Мислех си, че всичко е начертано. Че ще се оженя за жена, избрана от баща ми. Че ще наследя земята му и ще стана част от генокрацията, както винаги съм бил подготвян. Исках малко приключение, преди това да стане. Когато видях Динара в ръцете на онзи ужасен свещеник, видях начин да бъда нещо различно. Направих го колкото за нея, толкова за себе си.

Сей се подсмихна. Той знаеше какво се бе случило с „ужасния свещеник“. Когато го сподели с Дариус и му разказа за случая в подземията, младежът се засмя.

— Значи все пак е получил своето. Заслужава си го. От хора като него ми се повдига.

— Ако ти се повдига от него, трябва да видиш надзирателите в изкупителния център. Тези копелета се наслаждават на нещастието ти. Измислят всякакви начини да се гъбаркат с теб.

— „Гъбаркат“?

Дариус се засмя на варварския израз. Сей облегна глава на стената и каза:

— Пази се.

— Ти също. Ще ти трябва късмет.

Сей остана в килията още време. С всяка изминала минута, той се чувстваше по-близък по характер до момчето. Макар и лорд, Дариус се вълнуваше от същите неща като него. Говореха си за Манна, за нулита и пирита, глупавите отговорности пред членовете на Ордена, говореха си за дупето на Динара. Смяха се, сякаш им бе за последно. Когато роякът най-накрая дойде да прибере Сей, Дариус остана сам в килията, чудейки се как да помогне на баща си. После се сети. Просто трябваше да бъде по-решителен. Той стана, изтупа дрехите си на закрилник на Регал и го последва.