Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Цитаделата

Цитаделата на Регал беше туптящото сърце на големия град. Тя се издигаше над спокойните паркове и градини като гора от злато, стъкло и мрамор. Центърът бе събрал всички благородни фамилии от Високите земи, дошли да усетят войнствената атмосфера на Турнира. Разкошът и съревнованието привличаха дори благородници самия Връх — земята, в която се предполагаше, че живее Безсмъртния. Те бяха нещо съвсем различно от лордовете. Винаги апатични, винаги заобиколени от десетки слуги, грижещи се за тях като новородени. Дори лордовете на Регал се страхуваха да ги обидят или наранят. Казваха им „златните деца“ не заради това, а защото в тях течеше кръвта на Безсмъртния им баща. Те бяха преки наследници на човека, който бе сложил начало на света. Човек, когото дори лордовете не можеха да виждат. Носеха се легенди, че златно дете никога не бе загивало в битка. Но това бе, защото те бяха прекарали цялата война в недосегаемия Връх на Света, далеч над цялата врява и кръвопролитие. Но сега, когато войната беше свършила, те отново бяха дошли в Регал.

Из огромната зала, опушена в синкав дим от пурети и осветена в топли светлини, се придвижваше пълен мъж със златна зализана коса и зачервено, почти детинско лице. Той се поклащаше леко наляво и надясно, носен с трудност от няколко прегърбени слуги. Мъжът надигна лявата си ръка и бавно я протегна напред.

— Там! Искам да ме отведете там!

Слугите изпъшкаха, завъртяха преносимото кресло надясно и потеглиха напред, внимавайки да не се препънат в някоя от изпитите бутилки, търкалящи се по земята.

Дариус седеше в най-тъмния край на залата с мрачно изражение. Дълго време се опитваше да изглежда важен, но повечето от членовете на Ордена дори не го разпознаваха. Джак и Сей стояха до него, смаяни от почти всичко в голямата зала. Явно не бяха виждали такова богатство, толкова много скъпа храна и алкохол, струпани на едно място. Повечето беше разсипано по земята, но слугите успяваха да почистват бъркотията почти толкова бързо, колкото господарите им я произвеждаха. Джак беше особено объркан, защото в историите на Братството, генните лордове бяха почти ангелски, божествени създания. Ако въобще пиеха, те го правеха от учтивост, в името на протокола. До този момент, той дори не беше сигурен, дали алкохолът въобще влияеше на подобрената им кръв и неостаряващите им тела. Явно влияеше. Той забеляза, че те носеха светещи гривни за безопасност, с които повикваха най-близкия слуга, ако имаха нужда от помощ. В хаоса на всичко това, дребните, безобидни слуги успяваха да поддържат невероятно темпо и да координират действията си почти без никакви грешки.

— Гледай къде стоиш, въшка такава…! — озъби се леко попийнал благородник, който се бе завъртял с чашата си твърде бързо, без да вижда малък слуга в бяла маска, опитващ да избърше разляно вино по масата му. В първите няколко мига той бе готов да изрита нищожното същество, но гневът му премина бързо, след като слугата му подаде малко синьо картонче и направи извинителен поклон.

Дариус гледаше към забавленията на останалите лордове с видимо раздразнение, но все пак това беше част от новия живот, с който трябваше да свиква. Всички бяха толкова помпозни, толкова надменни и скучни — единствената им тръпка в живота бяха съревнованията и игрите, устроени, за да придадат романс на една иначе ужасна война. Дариус не бе дете на войната. За разлика от повечето присъстващи тук, той дори не си спомняше кървавата орда, нито пък помнеше битките на баща си, нито пък „Нощта на мира“. Не си помнеше и великия триумф над номадите и натикването им в малки изолирани градчета на запад. Нямаше истории, които да разказва гордо пред другите. Той беше само посмешище. Най-младият и неопитен член на Ордена, от когото всички щяха да искат да се възползват. Но дълбокото му размишление беше прекъснато, когато над него се извиси тъмна сянка, която скри светлината от прожекторите.

— Ти ли си лорд Санкти? — каза провлачено тъмният силует.

Дариус погледна нагоре. Видя нещо като човек, огромно тяло, покрито в топове изящен червен плат, заобиколено от слуги, два пъти по-дребни от него. Тялото беше огромно, едва носено от изнемощелите слуги, но на лицата им се четеше само благоговение. Те нямаха маски и сякаш бяха в екстаз да носят това същество на гърбовете си. Измежду течащите пластове атлазен плат се приплъзна тънка ръка. Пръстите бяха изцапани в някаква храна и лъщяха на светлините, което за миг отклони вниманието на Дариус. Той каза объркано:

— М… моля?

— Попитах, дали ти си лорд Санкти — каза тялото с тънък глас.

Дариус беше твърде объркан, за да отвърне. Нещото искаше да протегне ръка. То се мъчеше да стигне до фоксерите му.

— Чакайте малко! Кой сте Вие?

Дариус беше спрян от двамата генни слуги. Изглеждаха болни. В очите им имаше някакъв разсъдък, неприсъщ на слугите. Лицата им носеха постоянна усмивка, а очите им бяха бледи и червеникави. Едното от тези създания се приведе към младия лорд и изхленчи:

— Господарят Галиус иска!

— Моля?

— Господарят Галиус искааа! — повтори другият с подмолен глас. — Той трябва да получи това, което иска!

Дебелият лорд се протегна от креслото си и посегна към Джак:

— Ела при мен! — По ситните зъби на Златното дете се виждаха обелки от фъстъци, докато се разпореждаше с изтънял гласец:

— Заповядах ти да дойдеш! Не знаеш ли кой съм аз?

Без да се замисля, Джак подскочи и пристъпи покорно към благородника. Това беше златно дете. Човек можеше да бъде осъден на смърт, ако само го докоснеше без позволение. Знаеше, че във вените на този човек течеше святата кръв на Безсмъртния. Кръвта на първите заселници, непролята от хиляда години.

— Подай ми ръката си!

Джак изпълни заповедта.

— Оставете слугите ми на мира!

Лорд Галиус не обърна внимание на момчето. Без да изтрива мазните си пръсти, хвана ръката на Джак и я приближи до лицето си, след което започна да оглежда дланта му.

— Кой по дяволите сте вие? — каза Дариус, опитвайки да си придаде повече мъжественост, отколкото позволяваше младежкият му глас.

— Аз съм лорд Галиус. Противникът ти в първия кръг. Не искам да правя скандал. Тук съм само, за да те предупредя. Откажи се от турнира сега и си спести унижението.

— Да се откажа от турнира? И защо да го правя?

— Едно птиче ми каза, че може би има нещо нередно с фоксерите ти.

„Едно птиче…“ — Сей веднага се досети за Клер Санкти. Тя ли стоеше зад всичко това?

— Нямам какво да крия! Ако искате, говорете с господин Рай за фоксерите ми!

— Мнението на този номад не ме интересува. Имам свой начин да разбера истината. Инквизицията ще посети Регал много скоро, освен ако не се откажеш от двубоя.

Дариус започна да усеща биенето на сърцето в гърлото си. Той каза с настървение, което изненада самия него:

— Разкарай се от слугите ми! Няма да се откажа от двубоя!

— О? И кой ще ме спре? Ти ли? Младши член на Ордена? Хлапе от най-слабата фамилия в Регал? Хайде да видим как фоксерите ти издържат на болка!

Той грабна кутрето на Джак и започна да го извива. Джак веднага изпита остра болка, но опита да я сдържи. Знатното дете все по-настървено извиваше пръста му, сякаш искаше да го изтръгне напълно. Преди да успее обаче, той чу весел глас, идващ отзад:

— Галиус! Добре дошъл! Виждам, че си се запознал с младата надежда на Ордена! Надявам се да запазите енергията за турнира, а? — викна стар лорд, облечен в дълга бяло-златиста униформа, носена от ветераните по време на мир. Беше Председателят на Ордена. Зад едрия мъж вървяха още няколко члена, начело с Елон, който носеше самочувствието си като медал. Когато видя младия Дариус, той излезе напред и каза гордо:

— Добре дошъл в Ордена, момче! Преди имахме малко спречкване, но се надявам баща ти да е добре!

Дариус кимна.

— Чакайте малко! Говорех си с младия господин! Нямате право да ни прекъсвате! — възкликна златното дете. — Тъкмо обсъждахме много важен въпрос за първия ни двубой!

— Хайде, Галиус, знаеш как стоят нещата! — усмихна се Председателят. — Не можем да те оставим да сплашваш един от нашите хора по време на турнир. Правилата са си правила.

Галиус стисна зъби, ядосан и унижен. Той пусна пръста на Джак като дете, принудено да остави любима играчка.

— Предайте поздравите ни на приятелите си, лорд Галиус — каза Елон. — Надяваме се битката да е честна и почтена.

Златното дете не отговори. Той просто заповяда на слугите си да го отведат в ложата за гости и Дариус бе залян от силния мирис на парфюм, идващ от него.

— Ще се видим в третия кръг, лорд Галиус! — подвикна Елон предизвикателно. Всички знаеха, че момчето вероятно щеше да загуби от златното дете, но едно стъпало нагоре го чакаше Елон и неговите „Три сестри“. Единствените жени-фоксери в Регал носеха славата на безпощадни и технични бойци и малко хора искаха да се срещнат с тях толкова рано в състезанието. Галиус очевидно искаше получи предимство на всяка цена.

— Надявам се да не те е изплашил твърде много, момче! — каза Председателят. — Досега не си срещал златно дете, нали?

— Не… всичко е наред — каза Дариус, но гърлото му беше толкова пресъхнало, че едвам говореше. Председателят се усмихна и сложи грамадната си ръка върху рамото на момчето.

— Проблемът на този тип е, че е едно от четиристотин деца, чакащи одобрението на баща си. Едва ли Безсмъртния ни лорд въобще знае името му.

Дариус успя да си поеме дъх. Сей — също.

— Хайде, момче! Време е да се позабавляваме! — каза Елон. — Момчетата в Ордена ще се радват да се запознаете!

Лордовете заведоха Дариус към огромна маса в осветения край на залата, точно до ръба на арената. Отвъд парапета се откриваше широка гледка към зрелището на показните боеве, а над тях се веселяха десетки лордове от различни градове, които не се сдържаха и хвърляха по някое парче храна на ринга, за да разнообразят битката. Високо над арената се извисяваха няколко луксозни ложи, запазени за най-важните гости на състезанието.

— Гледай ти, самият Максуел Рай е дошъл да ни гледа. Трябва да се постараем, а? — подсмихна се един от лордовете на масата.

Сей опита да види човека, когото търсеха. Рай беше в една от далечните ложи — до него нямаше слуги, само Стела — момичето от болницата.

— Ако питаш мен, номади като Рай не трябва да имат никаква власт в този град. — каза с дрезгав глас един от лордовете, които бяха започнали с напитките отрано. Беше пълен, със зачервени очи, кипящи в неприязън.

— Кръвта им никога няма да е чиста, колкото и да се опитват! И все пак се преструват на благородници! Не сме спечелили войната с номадите, за да може тези мелези да се разхождат, сякаш притежават града!

— Дръж езика си зад зъбите! Излагаш се! — каза строго Елон. Повечето лордове изпитваха същите чувства към номадите в града, но имаха достатъчно разсъдък, за да не ги показват толкова открито.

— Приказвай каквото щеш, но тоя номад иска пак да участва в състезанието! Използва го само, за да се изфука!

— Стига глупости, това е само показен двубой! Ядосан си, защото последния път фоксерите ти загубиха срещу неговите. Хайде, тук сме за забавление!

— Забавление? Ха! Онези чудовища нямат никаква тренировка, само генетика! — рече пълният лорд и смръкна щипка „подобрител на паметта“. Сивият прашец нямаше особен ефект върху възможностите на мозъка, но вършеше чудеса с пиянския ступор.

— Ако не беше отглеждал фоксерите си като прасета преди зима, щяха да се справят по-добре! — засмя се Елон.

— Трябва да имат повече маса! Масата значи сила!

— Като сме заговорили за прасета, гледайте там! Ето че и отчето е решило да покаже дебелата си зурла. Май бизнесът му напоследък не върви — днес е докарал само две курви на купона.

Той погледна към останалите за одобрение, но от другата страна срещна само стряскащо строгия поглед на Председателя и усмивката му бързо изчезна. Всички знаеха, че бе прав. Свещеникът беше още един номад, настанил се твърде удобно по високите етажи на града. Но както и Максуел Рай, той вършеше важна работа.

Сей забеляза, че отецът приемаше залагания — също толкова легално, колкото всичко друго, което правеше в града. Лордовете не искаха някой от тях да изгуби цялото си богатство за една вечер и да изпадне до нивото на номад или слуга, затова залозите бяха малки, но все пак достатъчни, за да направят мачовете многократно по-интересни. Дариус и Сей гледаха внимателно. Свещеникът бе човекът, за когото бяха дошли тази вечер. За подходящата цена, той можеше да им осигури достъп до оръжейния склад. За още по-добра — да им даде информация и да запази всичко в тайна. След няколко двубоя, в които един фоксер се оказа с изкълчена ръка, а друг бе загубил част от ухото си, на масата дойде малък слуга, който започна да оглежда лордовете. Когато стигна до Дариус и видя гривната му, подаде малка картичка, изписана с красив, тънък шрифт. Дариус я взе и прочете:

„Моля, последвайте този ням слуга към оръжейното отделение. Тя ще Ви покаже пътя към склада и когато изберете подходящо оръжие, ще Ви съпроводи обратно до масата Ви. Можете да я питате за места и хора. Ако имате по-сложни въпроси, помолете я да извика началника си.“

— Какво? Още не сте си избрали оръжие? — възкликна Елон, когато видя малката картичка. — Страхотно, ще дойда с вас! Ще ти препоръчам нещо, с което да победиш онова златно дете! Всички си имат слабо място!

Преди Дариус да се възпротиви, Елон го тупна по гърба, почти изкарвайки дъха му, и го поведе надолу към оръжейното отделение.

Подземната част на Цитаделата беше съвсем различен свят. Напред-назад обикаляха слуги и номади в оцапани работни дрехи. Стените на каменните коридори бяха осеяни с тръби, а тук-таме се правеха ремонти. Ако центърът на Регал беше велик кораб с важни гости, то подземието беше машинното му отделение, пълно с хора, които не трябваше да се приближават твърде много до празничната обстановка. Един от номадите сбърка Дариус за млад помощник и вдигна ръка, за да му даде някаква задача, но когато се приближи и видя дрехите му, изплашено сведе поглед.

Дребната няма слугиня вървеше с къси крачки през навалицата и със заучени движения показваше пътя към оръжейния склад. Явно бе научила всичко наизуст и можеше да го направи със затворени очи. В опиянението си тя неволно бутна ръката на Елон и той разля част от виното върху дрехите си. Лицето му внезапно почервеня от гняв. Той грабна слугинята и жестоко я блъсна настрани. Тя залитна, удари се в стената и счупи парченце от маската си. Десетките й картички се пръснаха по земята и тя започна да ги събира.

— Тези стари слуги са безполезни! Не знам защо въобще ги държат!

Елон погледна към Дариус, сякаш нищо не бе станало:

— Ще се постарая да бъде отстранен за неудобството. Мога да поръчам приспиване. Тези неща не могат да продължават!

Слугата застина на място. Но Елон я погледна и заповяда:

— Е, какво чакаш? Продължавай!

— Няма нужда… да го правите… — каза плахо Дариус, но Елон не го чу и потропа на вратата на оръжейната. Малкото прозорче се отвори и от другата страна се показа стар мъж със строго съсухрено лице. От прозорчето се показваха и три механични пръста.

— Господарю Елон! От дълго време не сте посещавали малката ми бърлога! Сестрите вече не са ли доволни от копията си?

Мъжът открехна вратата с механична ръка. И двете очи на човека бяха изкуствени. Обли очни ябълки с плоска, мембранеста леща, твърде голяма за размера им. Каквото и да виждаше този, едва ли беше ясно. Ръката му бе изящно изработена, но твърде проста, за да прави нещо друго, освен хващане и отпускане. Човекът избута портата и ръката му изтрака като детска играчка.

— Моля, влезте! Как са сестрите?

— Сестрите са добре, Гил. Но зрението ти е ужасно, както винаги. Това не са сестрите.

— А, виждам! — човекът присви грозните си очи.

— Заложи на мен докато можеш, Гил! Този път ще бия тези нагли копелета от Върха.

— Бих го направил, сър… Но се опасявам, че изисканите хора на горния етаж ще се оплачат от присъствието ми…

— Както и да е, доведох един младеж с мен. Момчето на Санкти. Ще участва за първи път и още не е избрал оръжие за фоксерите си. Искам да му намеря нещо добро — все пак рано или късно ще наследи баща си.

— Разбира се, господаря Санкти! А къде е… помощникът, който изпратихме за Вас?

— Онова нещо ли? Слушай, Гил, искам да поръчам отстраняване! Войната свърши! Не може висши лордове да се обслужват от тези износени парцали! Половината имат липсващи пръсти и зъби, за бога!

— Отстраняване?

Майсторът сви очи и изгледа дребния слуга. Тя беше наследство от войната. Един от многобройните слуги, помогнали за защитата на града. Повечето бяха безполезни, живеещи от милостта на лордовете, които се преструваха, че не виждат недъзите им.

— Да! Искам да приспите това нещо! Трябва ли да пиша официална заповед? Хайде, Гил, от колко време се познаваме? Осем години?

— Сър… не мисля, че е нужно.

— Аз пък съм сигурен! Това нещо разля вино по дрехите ми! И не е за пръв път!

— Бих искал… да бъде запазено живо — каза изведнъж Дариус.

— Моля?

— Аз… не искам първият му двубой да бъде опетняван с кръвта на слуга. Би било лош късмет.

Елон се намръщи. Сей беше впечатлен. Настойчивият поглед на момчето успяваше да разубеди по-старшия лорд.

— Тогава милост.

Строгото изражение на Елон се преобрази в усмивка.

— Разбирам. Да си призная, и аз бях малко суеверен, когато участвах за пръв път. Ще спреш да се притесняваш, когато събереш малко опит.

Човекът с механичната ръка въздъхна от облекчение. Той опита да смени темата и се приближи към пазачите на Санкти. Сей изглеждаше впечатляващо в дрехите на фоксер. Беше спокоен и висок. Кой би си помислил, че зад тези дрехи стоеше номад с кръв, омърсена от гняв.

— Миришат странно. Наскоро ли са опитомени?

Съсухреният старец посегна към маската на Сей, но той хвана металната му ръка, която издаде мъчителен, скърцащ звук.

— По-добре не ги закачайте. Все пак са бивши престъпници и не знам колко добре е подействало опитомяването.

— Да… разбира се.

— Така значи, момче? Татко ти най-накрая е купил нещо интересно! — Елон грееше от вълнение. — Чудя се как ли ще се справят срещу трите сестри! Хайде да изберем оръжие! Какво ще кажеш за бойна брадва?

— Брадвите са твърде опасни, дори като ги притъпим, сър. Не са позволени. Но конфискуваме разни други оръжия от затворници и престъпници. Какво ще кажете за чифт бойни ръкавици? Имаме голям избор.

— Не, искам да видя старите принадлежности на фоксерите ми! Онези, които сте конфискували! — настоя Дариус. — Може би ще се справят по-добре с оръжия, които вече познават.

— Добре… — въздъхна мъжът с металната ръка. — Имахме такава добра колекция от камшици. Никой не харесва камшиците ми…

Старият майстор ги отведе към голяма работилница. Блъсна се в сноп копия и се ядоса на някаква кожена броня, която обърка за един от работниците си. Няколко чирака работеха над купчина оръжия и се опитваха да ги пригодят за състезанието. Готовите продукти се нареждаха отстрани по вид и големина. Сей веднага забеляза нещо свое. Малкият му кликер бе счупен и захвърлен настрани, защото явно никой не бе намерил приложение за него. По-нататък намери разнообразие от малки джунджурийки — гвоздейчета, притъпени ножове, куки, вериги и ръкавици с шипове, а в самия край на работилницата стояха най-тежките оръжия — копията, железните палки и чуковете.

Когато пристъпи напред, той забеляза, че един от работниците беше подложил голяма метална тръба върху струг и дълбаеше нещо в стената й. Сей се приближи и с ужас разбра, че младият чирак работеше върху спиралата му. Младежът я бе „украсил“ по свое усмотрение — едната й половина бе очукана и изкривена, а в другата чиракът бе изрязал внушителни зъбци. Изглеждаше ужасно, но резултатът явно му бе харесал толкова много, че той дори бе издълбал името си отстрани. Т вече носеше името „Морт“.

— Това ли е? — попита управителят на склада. — Не ни изглеждаше опасно, затова решихме да дадем на момчетата да се позабавляват. Можем да добавим още малко зъбци в предната част, а?

„Морт… По дяволите, Морт?!“ — Сей едва се сдържаше да не събори чирака от стола му и да не изтръгне спиралата от ръцете му.

— Няма нужда — побърза да каже Дариус, който забеляза гнева на Сей. — Отлично е.

За Сей беше малко утешение, че спусъкът все още беше непокътнат. Това значеше, че може би центрофугата още работеше. В отчаян опит да открие нещо добро в ситуацията, той се замисли дали във вътрешните стени не се бяха събрали малко песъчинки излишен нулит, които все още да бъдат използваеми.

— Добре… Щом настоявате! — майсторът почеса главата си с истинската си ръка, защото другата вероятно щеше да откъсне парче от скалпа му. — Ще я оставим ей там, при тежките оръжия. И все пак, помислете за бойните ръкавици!

— Не!

Търговската му усмивка избледня. Грозните му очи премигнаха, почти тъжно. Сей се успокои, когато артистично надареният чирак изключи струга си. Сега оставаше само да намерят Максуел Рай.

Дариус се върна на голямата маса, където повечето лордове вече бяха достатъчно пияни, за да забравят парите, които бяха изгубили, залагайки на двубоите. Дори бузите на стария председател се бяха зачервили, макар че той отказваше да покаже по-веселата си страна пред по-младите членове.

— Дариус! Ела тук, момче, не искам да съм единственият трезвеник на масата — рече едрият председател, мъчейки се да изглежда сериозен.

— С удоволствие, но… къде е господин Рай? — попита момчето, когато забеляза, че ложата на генетика беше празна.

— Излезе преди половин час. Сигурно е още в Цитаделата. Защо ти е притрябвал? За някакво подобрение ли? Вече си достатъчно хубав, Дариус, момичетата само теб заглеждат! Смили се над нас, момче!

Лордовете се засмяха. Дариус се усмихна смутено и остана с тях няколко минути, за да избегне подозрения, след което се извини и стана от масата.

Навън беше студено — нощната буря отново се задаваше, но този път изглеждаше, че червеният прах ще бъде придружен и от дъжд. Докато вървяха към една от изпразнените улици, Дариус започна да изглежда притеснен.

— Нямаме време! Къде по дяволите е Рай? Дали… той не е отровил баща ми?

— Не мисля. Защо да го отравя и после да го излекува? Ако искаше да опозори баща ти, Орденът вече щеше да знае за болестта му. Но имам друго подозрение. Няма да ти хареса.

— Какво?

— Сестра ти.

— Не… тя не би направила подобно нещо…

— Да се хванем ли на бас? Тя отрови слугите. Направи го, за да си го върне на мен!

— Глупости! Имаш ли доказателства?

Сей не можа да отговори.

— Сигурно е Елон! Семейството му отдавна мрази моето! Биха спечелили най-много, ако баща ми бъде изключен от генокрацията!

— Сигурен ли си?

Дариус се замисли. Не можеше да осъди човек на смърт само заради едно подозрение.

— Не. Не съм.

— Тогава… аз ще поема вината.

— Ти? Шегуваш ли се?

— Не. Искам да избягам. Щом Рай освободи баща ми, няма да има причина да оставам. Ще поема вината и ще избягам в червената буря. Ако искаш да се отървеш от Елон или някой друг, мога да кажа, че съм работил за тях. Във всеки случай, скоро ще се махна от главата ти.

— Не можеш! Тоест, ще те убият, преди да стигнеш до Слоновите порти! Дори и да избягаш, ще загинеш в червената буря!

— По-добре, отколкото да умра тук. Освен това, мисля, че мога да използвам оръжието си.

— Значи… наистина си решил да избягаш… — каза Джак с тъга в гласа си.

— Да. Искаш ли… да дойдеш с мен?

Това хвана Джак неподготвен. Дори не беше обмислял да бяга.

— Вече не дължиш нищо на Братството. Тези копелета те продадоха! Ела с мен!

— Отецът… не е лош човек. Той служи на лордовете. Още вярвам в него. Вярвам в Братството!

— Вярваш им, защото са те натъпкали с лекарства, идиот такъв! Не го ли проумяваш? Те правят всичко за пари! Дори биха предали лорд!

— Може би в теб има твърде много омраза, за да видиш истината. Знаеш ли защо ти помогнах? Защо излъгах господин Санкти, за да ти помогна? Не е защото съм наивен. Исках да намериш мир!

— Много жалко! Няма да намеря мир, докато аз и баща ми не се махнем оттук!

— Така ли? Ще намериш ли мир наистина? Баща ти вече го е намерил! Проблемът е в теб!

Сей стисна зъби.

— Мисля… че щяхме да сме добър отбор — измърмори той.

Джак беше изгубена душа. Сей си го представи превърнат във фоксер. Представи си го като нисш слуга, пилеещ живота и възможностите си.

— Стой си тук, щом искаш. Аз отивам да говоря с Рай. Ако и той не може да помогне на баща ми, заклевам се, ще убия някого!

Докато вървяха, те чуха глас, идващ от една от по-тъмните улички. Звучеше като свещеника. Той сякаш спореше с някого или беше ядосан, защото гласът му беше дрезгав и заплашителен.

Когато стигнаха до края на улицата, те видяха три фигури в тъмнината, една от които лежеше на земята. Другите две стояха над нея и й пречеха да се изправи.

— Хайде, моето малко змийче! — каза отецът. — Защо си мислеше, че ще успееш да избягаш от мен толкова лесно? Не си ли научи урока по-рано?

Свещеникът се засмя и ритна лежащия човек в стомаха. Фигурата се преви от болка, остана зловещо спокойна в безпомощността си. Това само раздразни отеца и той хвърли още няколко силни ритника в тялото му.

— Какъв е този поглед? Мислиш, че някой ще разбере какво си направила? Мислиш, че можеш да накараш да ни изритат от този град? Мен и цялото Братство? Бъди сигурна, това няма да стане.

Отецът дръпна ръката на падналия човек и я стисна, докато от нея не потече тънка струя кръв.

— Мръсната ти кръв! Давала си му да пие от мръсната ти кръв… — рече той с погнуса.

Едва сега Джак забеляза, че дребният човек, който лежеше на земята, всъщност бе младо момиче с мургава кожа.

— Това ли беше последното ти оръжие срещу нас, змия такава? Искаше да ме унищожиш по този отвратителен начин? Искаше да изгонят човек на Бога, защото си тровила един от тях с мръсната ти кръв!

Момичето стискаше зъби от болка. Грубата ръка на свещеника вече беше счупила няколко от костите в китката й.

— Бог никога няма да ти прости, малко змийче! В царството му няма място за създания като теб! Душата ти ще гние. Греховете ти ще я изядат като червеи!

Той стисна ръката й още по-силно. Когато видя кръвта да се стича по ръкава му, отецът се изправи и избърса дланта си.

— Дръж ръцете й… — нареди той на втория мъж. Едрият му помощник веднага притисна момичето към земята. Беше фоксер с червена маска, сигурно нает от свещеника за охрана.

Отецът бръкна в едната страна на расото си и извади нещо, което за първи път промени погледа на момичето.

— Знаеш какво е това, нали? Всичко ще приключи бързо.

В ръцете на отеца имаше ръждясал уред, който приличаше на стъкълце с вино, снабдено с механични куки, направени да се вкопчват в кожата. Те се разгънаха и сгънаха, без синхрон, издавайки методично, дразнещо скърцане. В стъкълцето, оцапано с черти от ръжда, се поклащаше рядка течност, червена като кръв, която започна да се процежда през малка игличка от другата страна.

— Какво по дяволите е това? — прошепна Сей.

— Опитомител — каза изплашено Дариус. — Братството няма достъп до кръвта на Аврора!

„Кръвта на Аврора“, както беше дочул Сей, беше серумът, който генетиците използваха, за да превръщат номадите в генни слуги. Тя бе способна да опитоми възрастен мъж само за няколко часа и да изтрие напълно агресията и варварството му. Генетиците след войната използваха много по-малки концентрации, тъй като новите слуги на Регал приемаха опитомяването си доброволно. Кръвта им се заменяше с тази на Аврора в продължение на няколко дни, защото бързото опитомяване причиняваше огромна болка и нежелани мутации.

Отецът започна да рита момичето с петата на обувките си и извика:

— Утре ще скимтиш пред вратата на господаря си. Глупавото хлапе ми плати да те оставя непроменена, но ти сама си го причини.

Джак присви очи. Не виждаше добре, но все пак бе успял да разпознае момичето. Беше Динара. Като обладан, той се изправи и тръгна по тъмната уличка.

— Какво правиш? Скрий се! — прошепна Сей. Джак дори не го чу. Той вървеше право към свещеника. Черната му кучешка маска лъщеше страховито в тъмнината. Отецът обаче не я виждаше. Той продължаваше да налага момичето с ритници, твърде унесен в заниманието си. Когато най-накрая чу стъпки зад себе си, фоксерът му вече бе застанал пред него, готов да защити господаря си от непознатия човек.

Свещеникът се обърна назад и видя едрия силует на Джак.

— Свободно, фоксер! Това е само слуга — каза той, още пъшкайки от безжалостния бой, който беше хвърлил на момичето. — Какво правиш тук? Къде са господарите ти?

Когато не получи отговор, свещеникът започна да се чуди, какво можеше да търси един фоксер посред нощ в центъра на Регал.

— Ти… ти един от хората на Санкти ли си? Защо не изтичаш при господаря си? Кажи му, че стоката му е в отлично състояние. Само има нужда от малко пречистване!

Отецът повдигна окървавеното момиче за косата и каза:

— Тя е грешно момиче. Грях, черен като земите, откъдето идва. Но когато свърша с нея, ще бъде кротка като овчица.

— Ти… не си човек на Бога! — изръмжа Джак през зъби.

— Можеш да говориш? — свещеникът изведнъж осъзна, че човекът насреща му стискаше юмруците си от гняв — нещо, което фоксерите никога не правеха. Той се скри зад пазача си. — Защо… защо още не си опитомен?!

Едрият пазач с червена маска тръгна напред, но Джак скочи към него и го сграбчи през кръста, опитвайки се да го изтласка встрани. Фоксерът обаче беше по-силен, отколкото Джак предполагаше. Той хвърли няколко мощни удара в ребрата му и с лекота се измъкна от хватката. Движенията му бяха толкова бързи, че Джак не разбра как пазачът бе минал зад гърба му и го бе хванал през гушата. Джак се стовари на земята, макар че беше по-тежък от противника си. Той се опита да се изправи, но фоксерът уви краката си около тялото му и изпъна гушата му с всички сили.

— Счупи врата му! — нареди свещеникът. — Той е луд! Искаше да ме убие!

Пазачът изтегна тялото си още по-силно, което накара Джак почти да изгуби съзнание. Той се бореше с всички сили, но противникът му сякаш беше изцяло нова порода, създадена единствено за да убива.

Изведнъж се чу звук от чупещо се стъкло. Хватката на фоксера се отпусна. Джак погледна нагоре и видя стотици червени парчета порцелан, летящи из въздуха. Маската на пазача се бе разбила и изкривеното му лице изведнъж изгуби всякакви признаци за съзнание. Главата му се просна върху мокрия паваж и ръцете му освободиха гърлото на Джак.

— Добре ли си? — каза Сей, който седеше на земята и държеше крака си от болка.

— Се… Самбан! — извика Джак, разтърсвайки главата си в опит да възвърне съзнание.

— Мисля, че изкълчих няколко пръста. Няма значение.

Джак погледна към лежащия фоксер. Той дишаше бавно и тежко. Изненадващият ритник на Сей не му бе оставил никаква възможност за отговор.

— Можеш ли да се справиш с отчето?

Джак кимна. При вида му, свещеникът се препъна назад и падна на земята.

— Чакайте! Викнете Маркус Санкти! Ще му разкажа всичко за тази змия!

Джак не спря и за миг.

— Кои сте вие? — извика той. — Кажете нещо, дяволите да ви удавят!

В отчаян опит да се спаси, отецът извади опитомителя и се обърна към момичето. Той се помъчи да допълзи до нея, но Джак го приклещи към земята и изви ръката му встрани.

— Ааахх. Кажете ми какво искате!? — изхленчи той. — В името на Бог, кой ви прати?

Отецът извърна поглед назад. До него стоеше младият лорд, с лице, бяло като платно.

— Ти… — каза изненадано отецът.

Дариус беше вцепенен. Той започна да разбира какво бе направила Динара. Тя лежеше на земята, а от кървавата й ръка капеше кръв. Същата кръв, която бе използвала, за да трови баща му.

Отецът присви очи и се вгледа в тъмнината.

— Ти… ти си хлапето! — той беше изплашен, но когато видя Дариус, усмивката започна да се възвръща на лицето му.

— Ти си! — каза през смях той. — По-добре викни кучетата си обратно, ако не искаш да разкажа на лордовете всичко за теб! Ако отворя устата си, с теб и семейството ти е свършено!

Щом видя лицето на Дариус, той разбра, че е спечелил.

— Точно така… — засмя се отецът. — Всички можем да си отидем мирно! По-добре се моли да съм в добро настроение на сутринта! Знаеш какво мога да направя в този град… Баща ти… и кучката ти… Те имат толкова много тайни…

Гласът на духовника изведнъж утихна. Той погледна надолу и видя малка ръка, която бе сграбчила опитомителя го и притискаше право към гърдите му. В първия момент отецът не разбра какво се бе случило. На лицето му още имаше усмивка. Той погледна в очите на момичето и каза:

— Какво направи, змийченце?

Момичето дишаше зачестено и притискаше устройството с всички сили към гърдите на мъжа, докато червената течност бавно се вливаше в тялото му.

— Мъртва си! — каза с гаснеща усмивка духовникът. — Всички сте мъртви!!! — Той стисна зъби и на лицето му изведнъж се изписа обезумял гняв.

Джак забеляза, че устните на отеца започнаха да треперят, а очите му се мъчеха да останат отворени. От устата му се пророни тих, болен смях.

— Шегувате ли се? Тази малка змия… — смееше се той. — Вие дори не знаете…

Свещеникът отчаяно се опитваше да задържи разсъдъка си. Той клатеше глава, ръмжеше и кашляше, сякаш това щеше да спре серума, който обикаляше из тялото му.

— Няма… няма да стана един от тях… — на изтощените му очи вече имаше сълзи. — Тази малка… змия… — Откъслечните думи преминаха в тихи, бавни стонове. Отецът лежеше на земята с отворени празни очи.

Момичето стоеше над отеца с втренчен поглед. Тя се сведе до ухото му и прошепна през зъби:

„Крах Реза. Не забравяй това име!“

— Какво направи? — каза Джак.

Динара не отговори. Тя си пое няколко плитки вдишвания, след което скочи с отчаян писък и започна да удря отеца със здравата си ръка. От очите й течаха сълзи. Тя сграбчи врата на лежащия човек. Джак я хвана и я вдигна във въздуха, но пръстите на момичето оставиха няколко дълги следи по гушата на свещеника.

— Спри! Стига толкова!

Динара обърна поглед към него, после към Сей и Дариус. Тя се отскубна от ръцете на Джак и се опита да пропълзи по мократа улица. Тя се опитваше да стигне до опитомителя.

— Чакай, глупачке такава! — каза Джак и бързо я настигна. Той я обърна настрани и прошепна гневно:

— Вярно ли е? Наистина ли си се опитвала да отровиш господин Санкти?

Момичето не очакваше прошка. В очите й нямаше и капка съжаление.

— Не трябва да му казваме за това! — Джак се обърна към Дариус. — Ще я убият!

— Аз ще я убия… — каза гневно момчето.

— Този път съм съгласен с хлапака — каза Сей. — Трябва да се отървем от нея.

— Не! — избухна Джак и двамата незабавно притихнаха. Едрият мъж можеше да е страшен, ако поискаше.

Сей хвърли поглед към свещеника. Човекът, който можеше да му помогне да се измъкне от Регал, сега лежеше на мокрия паваж и чакаше да бъде намерен от някой неподозиращ слуга на сутринта. Тялото му потрепваше в леки спазми, които само щяха да се засилят през нощта. Лицето му вече бе започнало да се променя — долната му челюст беше схваната, а мускулите на лицето му бяха започнали да се изкривяват. Сей се замисли дали няма някакъв друг начин за бягство от този град — с или без приятеля си. Но всичките му мисли минаваха през една-единствена неизвестна. Окървавеното момиче, което стискаше ръката на Джак и куцаше по мократа улица.