Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Змията

Джак и Дариус водеха Динара през заскрежените улици на града обратно към имението. Сей вървеше няколко стъпки назад и я наблюдаваше развиващото се бедствие. Джак искаше да защити това ужасно създание. Едрият мъж можеше да прекърши вратовете и на тримата с лекота, ако пожелаеше. И момичето го знаеше. Тя се държеше за ръката му, напук на Дариус. Беше очевидно. Тя беше паразит. Хитра малка змия, също като тях.

В очите на Дариус имаше омраза. Трудно беше да се прецени кого мразеше най-много.

— Оставете я тук! — каза той, след като я настаниха в стаята му. — Не й давайте нищо! Искам да разбера, защо е тровила баща ми!

Тя мълчеше и стоеше в безопасност зад Джак. Всички мълчаха. В стаята бързо стана задушно и Сей отвори прозореца.

— Кажи ми, защо го направи! Виното ли беше? — Дариус най-накрая не се сдържа.

Момичето гледаше равнодушно към прозореца на спалнята. Наистина беше виното. Момчето не беше толкова наивно, колкото изглеждаше. Санкти беше пил от кръвта на номадката. Капка по капка нечистата й кръв го беше заразявала.

— Искала си парите ни, нали? — Дариус беше отвратен от тази номадка. Как можеше да е толкова сляп? Момичето само се усмихна и отговори:

— Жалко, че и ти не пи от виното, като баща си.

Динара избягваше погледа на Дариус. Той гледаше към осакатената ръка на дивачката. Не чувстваше и капка съжаление.

— Кажи ми защо го направи!

— Не ти дължа обяснение. Не дължа нищо на никого!

Сигурно чувстваше страхотна болка. Кръвта по ръката й беше засъхнала. Джак не можа да се стърпи и отиде да потърси лекарства. „Стойте на място“, беше им заповядал. И те бяха останали на място.

Джак се върна с кутия лекарства, която бе намерил в една от долните стаи. Когато видя мрачните физиономии, той реши да разведри обстановката.

— Бог е на наша страна! Намерих лекарство!

— Няма бог, Джак! — каза Динара с подновен жар в очите си.

— Не говори такива неща! Разбира се, че има!

— Всичко е лъжа. Братството лъже. Винаги е лъгало.

— Глупости! Днес беше труден ден! Ден на изпитание!

— Бог би ли позволил това да стане? За вас сигурно е било лесно. Но не и за нас. Знаеш ли какво направиха свещениците и монасите с нас? Всички тези Божии хора?

Джак се усмихна смутено. Но Динара се приближи към него и се усмихна.

— Те ме изнасилиха. Дадоха наркотици на всичките жени, за да забравят станалото. Свещеникът, дяконите му, първият му помощник. Всички се изредиха. Когато приключиха, ни оставиха в една стая. Беше като шахта, пълна с ревящи, омърсени жени. Напълно сами. И аз бях една от тях. Не исках да плача, но плаках.

На очите й имаше сълзи. Лицето на Джак пребледня. Тя се наслади на разочарованието в очите му.

— Не го правят с мъжете, нали? Или може би го правят. Цялата нощ жените стояха там, плачещи, опитващи се да издерат тялото си. Но скоро плаченето спря. Всички се усмихваха. Бяха забравили. Онези, които бяха глътнали лекарството, вече не помнеха защо дрехите им са разкъсани, защо лицата им бяха солени от сълзи. Усмихваха се към не. Само аз си спомнях.

Джак не можеше да каже и дума. Тези думи прободоха сърцето му. Очите му се намокриха. Но тогава Дариус каза:

— Не й вярвай.

— Какво?

— Не вярвай на сълзите й. Ще каже всичко, за да получи своето. Трябва да я оставим да страда.

— Не! Не можем! Потърсих в шкафа с лекарствата и намерих няколко неща. Обаче съм сляп като къртица и не можах да прочета надписите. Намерих това:

Той подаде малка торбичка към Дариус. Младият лорд я разгледа и я остави обратно на масата.

— Не можем да й го дадем.

— Защо?

— Не искаш да остане саката, нали? Това ще заздрави костите й, но ще я осакати, ако не са наместени.

Динара грабна малката кесийка, отвори я със зъби и пъхна ръката си вътре. Гъстата хладна течност, която покриваше вътрешните стени, веднага облекчи болката и накара всичко до китката й да изтръпне.

— Какво правиш? Луда ли си?!

— Искаш да умра от болка, преди да събереш смелост да се отървеш от мен? Не мога да реша дали си жесток, или просто нерешителен!

— Вече съм решил какво да правя с теб. Щом не искаш да ми кажеш защо го направи, ще те заведа в болницата и там ще бъдеш опитомена.

Динара се усмихна.

— Значи все пак не си толкова нерешителен, Дариус. Радвам се за теб. Може скоро да ти се наложи да наследиш баща си.

Дариус искаше да я удари, но тя стоеше с усмивка до Джак.

— И след като плати толкова много за мен — каза с дразнеща усмивка тя. — Колко жалко. Мислех, че искаш хубаво диво момиче от номадските земи. Затова ме купи от свещеника, нали? За да се позабавляваш с мен, преди да станеш като останалите…

— Аз… исках да те спася! Ти имаше нужда от помощ!

— Значи си повярвал на историята ми. Бедно момиче от Дера, без друг избор, освен да се продаде на Братството. И принцът от Регал, който я намира и решава да я спаси. По-наивен си, отколкото си мислех, Дариус!

Дариус стискаше зъби. Момичето правеше всичко възможно да го провокира и успяваше.

Джак подаде чаша чай към здравата ръка на Дин и каза с усмивка:

— Дин, кажи ми за Крах Реза!

— Какво?

Дин беше взела Джак за безобиден глупак. Но той стоеше спокойно, с усмивка и зададе въпроса си отново.

— Крах Реза. Чух те да казваш това име на свещеника. Какво имаше предвид?

— Сигурно… съм била объркана. Толкова ме беше страх, Джак! — тя каза, вкопчвайки се в ръката му.

— Не я слушай! — извика Дариус. — Трябва да я опитомим!

— Не, не можем! — настоя Джак. — Ако в разказа й има поне малко истина, не можем да й го причиним!

— Разбира се, че може! Не може да й се има доверие, докато не е опитомена! А ти пък кога започна да се опълчваш на висшестоящите си?! — каза Дариус, в жалък опит да си придаде някакъв авторитет.

— Не, няма да го позволя!

Сей започваше да се ядосва на глупостите им. Когато споренето стана непоносимо, той тропна по стола си и извика гневно:

— Всички полудяхте ли?! Забравихте ли кой съм аз?

Три глави се обърнаха в неговата посока. Сей застана пред Дариус и посочи с пръст право към носа му.

— Аз съм човекът, който спаси баща ти, малко хлапе такова, докато ти стоеше като пън и чакаше да стане някакво чудо! Единствената причина да е жив, е защото аз бях там. Каквато и глупост да се е опитала да направи тя, той е жив!

Той се обърна към Динара, докато тя се криеше зад Джак:

— Аз съм човекът, който те спаси тази вечер. Аз съм този, който го боли шибания крак заради това! Дължиш същата благодарност и на Джак! Не се опитвай да хитруваш с него. Довчера беше само тъп слуга. Продължавай да се държиш като такъв, ако искаш да живееш!

Динара не можеше да отговори. Не знаеше на какво бе способен този луд човек.

— Ако Джак иска да те пази, свободен е да го прави. Но ако се опиташ да предадеш някой от нас, ще те изхвърля от прозореца! Не ме е страх от Джак. Него мога да го надбягам. Имам си беди само с разни хитри момиченца.

Тримата погледнаха през прозореца. Все пак Сей го бе отворил.

— А ти, Джак, наистина те мислех за по-умен! Ти искаше да спасиш душата си и да защитаваш хората, нали така?

„Той… отново ли се опитва да ме манипулира?“

— Спомняш ли си за онова дете, което изостави в Ниските земи? Искаш ли да имаш още един живот на съвестта си? Защото точно това ще стане, ако продължаваш с това, което правиш!

Сърцето на Джак се сви. Сей знаеше как да бъде водач, когато потрябваше. Знаеше как да бъде задник!

— Ако я разкрият, и хлапето ще пострада. Ако останеш тук, ще свържат името ти с отчето. Нея ще я екзекутират, а Дариус сигурно ще го изхвърлят от града. Колко ли дълго ще издържи без слуги и без „благородна кръв“? Лордовете знаят как да наказват своите и бъди сигурен, че ще го направят!

Тримата стояха мълчаливо. Никой не знаеше какво да прави. Трябваше да слушат.

— Трябва да покрием нещата. За да оцелеем, трябва да се разделим. Ще избягаме от Регал и ще оставим Дариус. Имаме само един ден достъп до Цитаделата. Ще вземем оръжието ми и ще се измъкнем по време на червената буря. Ще вземем и Антон. Дариус ще остане без няколко слуги и може да прехвърли цялата вина на злите диваци. Всички ще са щастливи.

Ето го. Това беше Вълка на Нул, изкривяващ всичко в своя полза. Нямаха друг избор, освен да го слушат.

— Няма нужда да се доверявате един на друг — той каза с жестока усмивка. — Няма нужда да се доверявате и на мен. Вярвайте само, че всички сме по-добре поотделно!

Тримата послушаха плана на Сей с мрачни лица. Те излязоха навън, преговарящи това, което трябваше да направят. Когато наближи утрото, те излязоха навън. Но на изхода видяха нещо странно. Една от портите беше отворена. Явно в една от залите имаше среща. Отвън имаше слуги. Имаше и лордове. Един от тях беше Маркус Санкти.

— Орденът! Какво правят тук? — Дариус пребледня, когато видя мъжете, разхождащи се из двора. Идваха право към тях.

Сей притича към един от слугите, които приведени почистваха площадката от нощната буря. Той посегна и грабна маската от лицето му. Зад нея се криеше стара жена с малки, черни очи. Тя премигна няколко пъти, зашеметена от внезапната светлина на небето и бързо прикри лицето си с ръце.

Сей почти мигновено се почувства като пълен задник.

— Тичай до отделението и си намери нова маска!

Дребното човече подскочи в паника и побягна по пътеката, все още прикривайки лицето си с ръце.

Сей изтича обратно към Дин и каза:

— Сложи си я, бързо! Каквото и да става, не издавай звук!

Около десетина мъже се приближаваха от другата страна, говорейки весело и оживено, докато Маркус Санкти ги водеше към имението си. Те скоро достигнаха до източното крило, където намериха сина му и трима слуги с лъщящи порцеланови маски. Когато ги видя, старият лорд излезе напред и прегърна сина си.

— Дариус! Ти си добре! Толкова се радвам!

— Татко! Изглеждаш добре…

Прегръдката на стария лорд беше силна, изненадващо силна за човек, претърпял тежка болест. Каквото и да бяха сторили хората на Рай, приличаше на чудо.

Санкти изглеждаше нервен. На лицето му нямаше и белег. Той беше заобиколен от лордове — почти целият Орден се бе събрал, за да го посрещне на връщане от болницата. Те бяха оставили всичките си игрички и подозрения настрани и изглеждаха като дружина стари бойни другари. Дори Елон се опитваше да покаже най-добрата си страна. С групата имаше още един човек, който стоеше назад и не се усмихваше. Мрачно, отмъстително лице. Когато Дариус го видя, изведнъж цялото му тяло бе обладано от страх.

Сей и Джак също го видяха. Ако не беше маската на Дин, всички щяха да видят ужаса, който изведнъж обхвана лицето й. Сякаш бе изпаднала в черен кошмар, краката й се подкосиха и тя залитна настрани. Джак я хвана и я скри зад себе си.

Беше свещеникът. Същото лице, същото тяло, което бяха оставили да се гърчи под дъжда миналата вечер. Духовникът гледаше право към тримата слуги с пронизващ поглед. На лицето му нямаше и помен от охлузване, а кървавите резки по врата му бяха напълно изчезнали. Нима това беше същият човек? Сей потърси някаква следа от снощната схватка — може би рана на гърдите му. Но всичко беше скрито зад дебел шал.

Там беше и тя. Клер Санкти се бе скрила удобно зад всички останали и се усмихваше на представлението с видна наслада. Беше сложила най-красивия си чифт обувки, въпреки калта.

— Проведох дълъг разговор с господин Рай, Дариус. Говорихме си за твоите фоксери…

„Отецът… работи с Рай! Те са устроили целия този цирк! И онази вещица!“ — Сей погледна към Клер. Тя погледна от другата страна, доволна от отмъщението си. Той започна да свързва нещата, но вече беше твърде късно. Всичките лордове и пазачите им се бяха събрали тук.

— Искаше лично да се увери, че ти и слугите ти ще сте подготвени за турнира довечера — каза с пребледняло лице старият лорд. — Изглежда си привлякъл вниманието на важни хора, защото някой нависоко е настоял да участваш направо в груповия двубой. Върхът на Света срещу Високите земи.

Клер пристъпи напред и застана лице в лице с брат си.

— Що се отнася до Клер, тя ще посети Върха много скоро. Запознала се е с едно от златните деца и те са останали впечатлени от потенциала й. И двамата имате светло бъдеще, деца!

— Много се радвам за Вас. Всички се радваме, нали така? — каза с хладен глас свещеникът.

Лордовете закимаха. Сей се почувства като животно, хванато в клетка. Дали Дариус щеше да си спомни плана? Разбира се, че не. Щеше да спаси себе си, както всеки лорд. Но той можеше да съсипе момчето. Можеше да съсипе баща му, ако само кажеше, какво знае.

— Ще ми трябва малко време насаме със слугите ми… — каза смутено Дариус. — Имах планове за този следобед.

— Каквото и да е, сигурен съм, че може да почака, сър — прекъсна го свещеникът. — Не трябва да разочароваме Безсмъртния ни лорд. Господин Рай лично ще се погрижи фоксерите Ви да са готови за състезанието.

Сей обмисли всичките си възможности. Мислеше да предаде Дариус и да спаси себе си. Чудеше се, дали може да се престори на верен слуга на генокрацията. Да приеме Безсмъртния лорд и да каже истината за Дариус, Динара и дори Джак. Всичко, само и само да оцелее.

Вълка на Нул щеше да го направи, без да се замисля. Или той, или те. Лордовете не заслужаваха милост. Сей беше отгледан в калта, докато тези копелета бяха отглеждани с мисълта, че са избрани. Не им дължеше нищо!

И тогава видя Джак. Той стоеше и пазеше Дин зад гърба си. Беше едър, до щеше да бъде убит веднага, ако се изправи срещу толкова много фоксери. Големият му гръден кош дишаше тежко. За миг Сей си го представи промушен с копие. Беше ужасна мисъл. Сей не можеше да го позволи.

Толкова му трябваше. Миг колебание, достатъчно дълъг, за да реши съдбата на всички. Силните ръце на чудовищните фоксери хванаха Сеи и Джак и ги отведоха към Цитаделата.

Точно когато егоизмът му щеше да бъде най-полезен, той се разколеба. А колебанието, както беше научил Сей в по-трудните си години в изкупителния център, винаги, неминуемо се наказваше.

* * *

Старият лорд отведе сина си набързо, докато Сей и Джак бяха натъпкани в неуютен товарен вагон на път за Цитаделата. Те бяха заключени между ръждясалите стени на капсулата с около петнадесет фоксера, включително Антон, Крах и Трите сестри. Далеч от очите на стопаните си, те бяха третирани като животни, сбити натясно и приковани към седалките си с железни скоби, по-дебели ръцете им. До тях стоеше млада жена с гладка черна коса и зеленикави дръпнати очи. Приличаше на котка. Нечистата й кръв я правеше номадка, също като Максуел Рай. Двамата лични фоксери на главния генетик стояха до нея с червените си маски и глави, почти стигащи тавана. Сей я гледаше през тесните процепи на маската си, защото забеляза нещо познато в лицето й. Преди обаче да разбере какво, жената с котешките очи се усмихна, сякаш знаеше, че е наблюдавана:

— Виждаш ли нещо интересно, фоксер?

Сей се престори, че не е чул нищо.

— Забравих… Фоксерите не говорят — каза тя с усмихнато лице. — Колко жалко. Винаги ми е било интересно какво си мислят тези кученца. Те не са като останалите слуги… Не мога да разбера мислите им.

Младата жена се приближи до Сей и се приведе към маската му. Тя посегна към нея и я погали нежно.

— Чувала съм, че вие, истинските фоксери, сте много докачливи, ако някой се опита да свали маската ви. Никой не знае защо. Някои смятат, че не искате да виждате собствените си лица, защото ви напомнят за миналия ви живот. Но това е само предположение. Никой досега не е успял да разбере, защо не искате и другите да ви виждат. Дали е от срам? Наистина, доста странно. Може би ще ми помогнеш да си отговоря на този въпрос.

Момичето прокара пръстите си от двете страни на лицето на Сей, който продължи упорито да симулира празен поглед.

— Хайде, хайде, вече няма смисъл да се преструваш.

Тя бавно повдигна маската на Сей. Отзад се показа лице, което в първия момент я шокира. След миг тя избухна в неудържим смях.

Сей бе изкривил лицето си в просташка, намръщена физиономия, която трябваше да прилича на фоксер. Тя изглеждаше твърде глупава, за да бъде възприета като сериозен опит за заблуда. След като смехът на момичето утихна, Сей възвърна истинското си изражение и каза равнодушно:

— Е, трябваше да опитам.

— Не бих казала, че това лице е по-добро от старото — каза през смях тя.

— Какво ще правим сега? Защо не ни откопчаеш и после да си поговорим? Ние фоксерите не сме добитък. Все пак сме нечия собственост.

— Имал и мозък! Що за фоксер е това?

— Специална порода. Господин Рай не Ви ли е казал? Между другото, мога ли да се срещна с него? Искам да му разкажа за един свещеник, който обикаля посред нощите и опитомява слуги без разрешение.

— Да, свещеникът. Жалко, че трябваше да стане така.

— Сега май се е пооправил. Но снощи направи нещо много лошо и господарят ми го видя. Би искал обяснение.

— Господарят ти… — каза тя — в момента стои от другата страна на стената и обмисля, как да се отърве от теб. Как да те продаде. И ще го направи, както всеки лорд би направил с такива опасни слуги. Съвсем скоро той ще си поговори с господин Рай.

Сей стисна зъби. Сигурно момичето лъжеше, но нямаше как да се разбере.

— Твоят господар е само номад. Моят е лорд.

— Моят господар? Не, господин Рай е мой учител. Можеш да считаш моите думи за негови.

Чак сега Сей разбра къде бе виждал момичето. Тя стоеше до Максуел Рай в нощта на състезанието, когато лордовете обсъждаха участието му в турнира. Тя беше и странната генетичка, на която Дариус се бе доверил да излекува баща му. Тъмната й коса и дребната й осанка я разграничаваха от всички лордове, но тя се разхождаше между тях с увереност, дори надменност.

— Името ти беше… Стела, нали?

— Чудесна памет. А твоето име е… С… — каза тя игриво, гледайки реакцията на Сей със забава.

— Кои сте вие? Какво искате?

Изражението й се промени. Усмивката й изчезна и тя каза хладно:

— Върхът знае ли за това?

Сей беше объркан. Но момичето говореше сериозно. Нима се боеше от Върха?

— Инквизицията знае ли за това? Мория знае ли? Кой им каза за вас?

Сей не разбираше генетичката. Не знаеше кой е Мория. Но тя сякаш четеше мислите му.

— Нека да перифразирам въпроса си… — каза тя. — Имате ли нещо общо с внезапния интерес на лорд Галиус и Върха към Братството?

— Може би имам! — Сей блъфира отново. — Безсмъртния ме пази. Имам хора отвън, също като вас. Те ви виждат. Продадох ви на тях!

Тя отново прочете чувствата му и се усмихна.

— Дори не мисля, че вярваш в Безсмъртния. Но пък вярваш в децата му. Вярваш, че са опасни и че ние се страхуваме от тях.

— Кои сте вие? Братството?

— Боже мой, вие наистина не знаете нищо! Заплахите Ви са голи като лицето Ви. Братството е само пионка в тази игра. Но ти не си пионка. Ти разваляш играта. Господин не иска някой да разваля играта.

— Каква игра?!

— Играта между нас и Върха, разбира се. Но вие няма нужда да знаете. Скоро никой няма да Ви помни. Що се отнася до Безсмъртния, той не пази никого.

Джак изпръхтя възмутено, когато чу богохулството на младата генетичка. Тя се обърна с усмивка към него, сякаш бе прочела мислите му.

— Гледай ти! Поредният заблуден поклонник на измисления Бог. Някой, който си мисли, че е пазен и обичан? Кажи ми, къде точно се намира твоят Бог? На Върха? В сърцето ти? Кажи ми, защо още не е говорил с теб?

Джак се намръщи и каза ядосано:

— Млъкни! Ще чуя думите му! Просто още не съм готов! Не съм го заслужил!

— Няма и да го заслужиш. Чувала съм хиляди глупаци да го повтарят. Бог е справедливост! Бог е утеха! Но като него, тези неща не съществуват. Не съм виждала справедливост в живота. Виждам само зли глупаци, които се мислят за богове. Братството е пълно със стари измамници, които се интересуват само от пари и власт. Затова успяхме да ги купим един по един. Всъщност, трябва да Ви благодаря. Свещеникът беше последният важен човек, който още се дърпаше. Но след снощи, той най-накрая видя нещата по друг начин.

— Кои сте вие?

— Казах Ви. Аз съм дясната ръка на господин Рай. И това ще бъде последният ми въпрос, преди да се сбогуваме. Кажете ми, от колко време познавате Динара Реза?

Джак погледна озадачено. Динара Реза? Крах Реза?

— Знаем, че момичето е било личен слуга на свещеника. Тя се е възползвала от него, за да стигне до Санкти. Всъщност, дошла е тук, за да намери баща си. Убиецът Крах Реза.

„Крах… е бил неин баща!“ — Джак разбра най-накрая.

— Искам да знам какво общо имате с момичето и какво сте казали на Върха. Как въобще сте се свързали с тях?

— Не знам нищо! Дори не съм виждал Върха!

— Не мислете, че можете да скриете нещо от мен, господин Пайк! Мислите Ви са като открита книга за мен. Аз имам нещо като талант… — младата жена свали маската на Джак и срещна погледа му с красивите си зелени очи.

— Например, мога ясно да видя, че имате някакви чувства за младото момиче. Те са несигурни. Сигурно… несподелени…

Джак стисна зъби. Беше очевидно, че жената беше уцелила болно място.

— Успокой се, Джак! Тя само си играе с теб!

Стела погледна Джак с игриво съжаление.

— Ти чувстваш… вина. Тя пропива тялото ти чак до костите ти. Помагаш на момичето заради вина! Наранил си някого в миналото и сега събираш парченцата. Само това ли е? Колко дълбоко стига помощта ти?

Джак се опитваше да изглежда равнодушен. Това очевидно беше някакъв номер — тя беше проучила всичко предварително и сега се опитваше да го излъже. Да го накара да каже нещо необмислено.

— Има и разочарование. Ти не вярваш в обещанията на Братството. Дълбоко в себе си знаеш, че не можеш да изкупиш греховете си. Нищо не може да плати за това, което си направил. За двата живота, които си разрушил… За детето… и за… — тя се замисли, сякаш бе открила нещо още по-болезнено…

Сега вече Джак беше сигурен. Вещицата имаше някакви нечисти способности, които й позволяваха да чете мислите му. Нямаше начин да знае за това!

— Ще спрем дотук — въздъхна странната жена. — Надявах се малката ви конспирация да е по-дълбока от това. Но оттук нататък, нещата стават скучни. Вие… ще станете скучни.

Сей изсумтя и опъна скобите, които го придържаха назад.

— Няма нужда от това, господин Самбан — тя надигна вежди и разгледа лицето на Сей. — Всъщност… това не е истинското ти име, нали? Определено започва със С… — Момичето започваше да се наслаждава на играта.

— Кои сте вие, копелета? Какво искате от мен? — каза той през зъби.

— Това е само игра, за мое собствено удоволствие. Ти не си като другите — онези, които искат да бъдат опитомени. В очите ти виждам толкова много гняв. Искам да видя колко бързо ще изчезне той, когато кръвта на Аврора потече през вените ти. А що се отнася до господин Рай, той иска просто да се махнеш от пътя му. Да минеш проверката на Върха като малко послушно куче.

Жената с котешките очи се усмихна и се доближи до Сей. На безименния й пръст имаше тънък пръстен с малък скъпоценен камък, който завъртя и извади от гнездото му. В долната част на камъчето имаше тънък метален шип, набразден по дължината си. Тя го доближи до ръката на Сей и го постави точно между палеца и показалеца му. Бургийката започна да се върти и бавно да пробива кожата му.

Сей искаше да извика, но той почти не чувстваше болка. Финият шип бе намазан с нещо, което обезчувстви мястото и позволи на капсулата да проникне почти без да оставя следа.

— Този опитомител е много по-цивилизован от онези стари играчки, които има Братството. Само затвори очи и се наслаждавай.

Студено, смразяващо чувство започна да се разнася надолу към дланите му, към вътрешностите му и съвсем скоро той остана парализиран. Ръцете му продължиха да се борят, но той вече не ги чувстваше.

— Не се бори! Кръвта на Аврора ще ти хареса. Повярвай ми, наистина не е толкова страшно.

Това бяха последните думи, които чу. Една по една, мислите му утихнаха. Маската на Антон, която гореше в съзнанието му, помогна на Сей да запази разсъдъка си за още няколко секунди. В този момент той разбра, че мисълта за баща му беше единственото нещо, което го караше да продължава напред. Той искаше да види лицето на Антон. Мразеше хората, сторили това с баща му. Скоро обаче и тази мисъл се изплъзна от съзнанието му. Грозната омраза, нестихващият гняв от нелепата загуба — всички тези чувства угаснаха в него като пожар, потушен от неспирен дъжд. Сей вече не мразеше никого. Не съжаляваше за нищо. Кръвта на Аврора течеше през вените му.

* * *

„Опитомен е наскоро, но не отговаря на болка и изпълнява всички нареждания. Няма съмнение, че е фоксер.“

Сноп светлина от малък фенер премина право през зеницата на Сей. Първо наляво, после надясно. После спря.

— Значи е годен да участва в състезанието. Кажете на Санкти, че фоксерите му успешно са преминали инспекцията.

— Проклетият Галиус… разкарвахме се до Регал само заради неговите прищевки…

— Ще се направя, че не съм го чул.

Двама инквизитори от Върха на Света преминаха покрай Сей, но погледът му не ги проследи. Никой не му беше заповядал да ги проследи. Защо да прави нещо, без някой да му заповяда? Той продължи да гледа напред. Умът му беше напълно свободен от мисли и грижи за външния свят. Антон беше изчезнал от съзнанието му. Фигурите, които прелитаха покрай него, нямаха лица. Слугите, докторите — те нямаха никакво значение, никакъв смисъл.

Едра черна фигура застана пред него и каза:

— Подай ми ръката си!

Изведнъж тя придоби значение. Фигурата беше човек и му нареждаше да направи нещо. Той трябваше да изпълни нареждането, защото фигурата го искаше от него.

Сей погледна надолу и протегна ръката си напред.

Нямаше болка. Нещо прониза ръката му и Сей знаеше, че болката трябва да дойде скоро. Но тя само премина през него като полъх от вятър. Сей бе изпълнил заповедта точно както му беше казано. Мракът отново го погълна.

* * *

„Хайде… Не е толкова страшно, нали? Не е толкова страшно…“

Тези думи отекнаха в главата на Сей, сякаш изговорени от сто различни гласа наведнъж. Той не беше сигурен дали наистина ги е чул, или съзнанието му окончателно се бе предало пред спокойствието. Все пак не беше толкова зле. Не се виждаше нищо. Нито ужасяващото лице на баща му, нито Бяла планина, нито Мая. Всеки звук беше приглушен и всяко движение — усетено като на сън.

Неприятният метален вкус, който Сей изведнъж усети в устата си, го накара да се освободи за миг от здравата прегръдка на Аврора. Той отвори очи, олюляващ се, изправен в локва кръв. Всичко около него се тресеше от оглушителен звук, идващ от озверяла тълпа благородници, насядали по високите трибуни на арената. Явно имаше някакво зрелище. Мощният тътен на одобрителни викове разбуди сетивата му и той усети силния мирис на тютюн, който моментално склещи гърлото му. Едва сега той осъзна, че ръката му беше вдигната в небето и държеше тежко оръжие от черен метал с блестящи зъбци в предната част. Беше спиралата. Без своя нулит, обезобразена до неузнаваемост. Все пак това бе оръжието, което Дариус бе избрал за слугата си. Спиралата бе оцапана с нещо мокро, което бързо засъхваше по пръстите му. Когато усети познатата лепкавост на кръв, Сей свали ръцете си и опита да си поеме въздух. Главата му отново изпадаше в мрак. Лицето му отново изтръпваше. Докато гледаше надолу, към песъчливата земя на арената, той видя тялото на фоксер, който лежеше, притиснал корема си с ръка.

Изплашен, Сей закрачи нанякъде, без да знае накъде отива. Той не искаше да види мъжа, когото беше ранил. Искаше само да изпадне обратно в онзи безгрижен сън без омраза и насилие и смърт. Но тътенът на тълпата го разбуди още веднъж. Той забеляза как към него се бе засилил едър мъж, размахващ боздуган с три тежки, железни топки, закачени на дълги вериги.

Сей нямаше време да реагира. Мигове преди оръжието да се стовари върху тялото му, от нищото излязоха три жени, които пресякоха пътя на оръжието и се насочиха към врага. Дългата верига се уви около едно от копията им, а другите две подкосиха краката на едрия мъж, поваляйки го на земята. Без да губят време, Трите сестри прободоха краката му, така че да го обездвижат, след което се насочиха към другия край на арената.

Сей започна да осъзнава, че ако иска да оцелее, трябва да възвърне сетивата си. Но когато трите тъмни фигури се отдалечиха, всичко отново притихна. Очите отново му изневериха и размиха бойното поле в тъмен, спокоен пейзаж. Песъчливият терен се превърна в безкрайно нощно поле, високите ложи — в грандиозни планини, а воюващите фигури — в птици, прелитащи тихо покрай тялото му. Спиралата изчезна от ръката му. Всички миризми, звуци и усещания станаха приятни, така че да потвърдят илюзията. Сънят отново го обземаше.

Той вървеше през откритото поле, към широко езеро, което му се стори твърде красиво, за да е истинско. Синята планета, която бе изгряла в нощното небе, бе нараснала десет пъти и се отразяваше ясно в спокойната вода. Той продължи напред, докато стигна до брега на езерото и се вгледа в гладката му повърхност. В синия кръг, който оформяше отразената Земя, имаше няколко петна. Две — зелени като гора. Друго — бяло като снежен връх. Още едно — светложълто като пустинята вън от Нул. Кръг в небето, изпълнен с малки, разноцветни петна.

— Красива е, нали? — каза глас отнякъде.

Сей погледна встрани, но не видя нищо. Той погледна към небето, защото птиците бяха живи, но те също не казваха нищо. Гласът идваше от водата. Стъклената повърхност на езерото се накъдри и изпод нея изплува едър черен вълк със сини очи. Гигантското животно застана на ръба на водата, напълно сухо, сякаш излизаше от мъгла. То прониза Сей със смразяващия си поглед и каза отново:

— Земята. Много е красива.

— Да — каза Сей.

— Виждал си я и преди. Точно тук.

— Не съм.

— Огледай се. Не познаваш ли това място?

Сей погледна към планините и разпозна образи, които бе виждал само като дете. Той видя нещо познато в езерото, сякаш бе идвал тук и преди.

— Не се ли боиш? — изръмжа дебелият глас на черния вълк.

— От какво?

— От мен.

— Защо да се страхувам? Знам кой си.

— Не знаеш.

— Ти си вълкът. Името, което избрах.

Вълкът се засмя. Грачещият тембър на гласа му отново изплаши Сей.

— Не, аз не съм теб. Не разпознаваш ли лицето ми?

Сей погледна към страшното животно, но козината му бе толкова тъмна, че в нощта не можеше да се види нищо друго, освен очите му.

Вълкът се обърна към планините и започна отново да навлиза във водата. Последните му думи, преди да се скрие напълно, бяха:

— Аз съм този, когото търсеше.

Без да мисли, Сей тръгна по следите на черния вълк. Но щом нагази във водата, той усети неприятна студенина, която смрази краката му. Сей не се отказа и продължи напред. Колкото по-дълбоко навлизаше обаче, толкова по-сковани ставаха движенията му. Преди да се осъзнае, той стоеше неподвижен в леденото езеро, нагазил до колене, без да може да се върне назад. Над него започнаха да кръжат птици, които ставаха все по-враждебни. Те прелитаха покрай него, опитвайки се да го одерат с ноктите си. Една от тях премина покрай лицето му и издра широка диря в него, която започна да кърви.

„Ще умра тук“ — помисли си той, докато гледаше кръвта му да се стича в тъмното езеро. Кръглите вълнички, направени от капките, се простряха из водата и продължиха напред, към планината. Сей вече не се пазеше от птиците. Не чувстваше нищо. Само гледаше към дългата вълна, която така и не затихваше по пътя си към хоризонта.

„Колко ли ще продължи?“ — попита глас отнякъде.

— Не знам.

От дълбочината на водата, там, където се бе скрил черният вълк, изникна друго животно, което се виждаше много по-ясно в нощта. Когато се приближи, Сей го разпозна като лисица. Огненооранжевата й козина имаше светло очертание, а обгорелите й, черни лапи стъпваха леко по спокойната повърхност. Когато я видяха, птиците се разлетяха надалеч.

— Ще продължи завинаги. Там има само море — каза тя.

Сей почувства хлад. Разбира се, не беше само море.

— Ти… си лисица. Лъжеш. Разказвали са ми за теб.

— Какво са ти разказвали?

— Ти идваш от Синята звезда. Там са се носели легенди за хитростта ти. Не може да ти се има доверие.

— И кой ти е разказвал за мен?

— Антон.

— А на него… може ли да му се вярва?

Сей погледна към черното небе и красивата синя звезда, разположена точно между двата върха на планината.

— Той ми е разказвал за Синята звезда. Разказвал ми е за Земята.

— Той лъже. Няма Земя. Няма небе. Има само Манна. Има само великата Планина — каза лисицата и се приближи към Сей. Той забеляза, че четирите й лапи бяха обгорени, макар че вървяха по студената повърхност, а от тях капеше кръв, смесваща се с черната вода на езерото. Гледката накара Сей да настръхне.

— Погледни планините! — каза тя. — Погледни езерото! Всичко това е светът ти. Навън няма нищо.

Сей погледна към планините. Нещо в тях не беше наред. После погледна към езерото, което се бе напоило с кръвта на лисицата.

— Вкуси водата!

— Какво?

— Не е толкова страшно. Вкуси водата! — повтори тя.

Сей се наведе и загреба шепа от тъмното езеро. Водата имаше същия метален вкус, който го бе разбудил по-рано. Вкус на кръв, който изгори гърлото му и накара дробовете му отново да се стегнат в спазъм. Това го смрази отвътре. Той не можеше да се движи. Започна да потъва все по-дълбоко във водата, а лисицата се смееше. Птиците, които кръжаха наоколо, започнаха да се спускат към него и да драскат лицето му.

„Събуди се!“ — каза една от тях.

Кръвта му се стече от раната и се смеси с водата. Това за миг го освободи.

— Не ги слушай! — рече лисицата. — Ела с мен!

Сей посегна към птиците. Те се спускаха една по една и драскаха ръцете му.

„Не можеш да се предадеш сега, господин грешник. Трябва да оцелееш.“

Той позна и този глас. Беше човек, когото познаваше. Всички птици бяха хора от миналото му, прелитащи покрай него, драскащи, умиращи. Но те му помагаха да не потъне отново в съня.

        „Светът е кръстопът. Накрая стигаме на едно и също място“

Това беше гласът на Джак. Птицата прелетя покрай него и после изчезна.

„Ще те догоня! Няма да остана в Бяла планина завинаги!“ — каза една птица. Сей почувства огромна тъга, по-лоша от болката на раните му. Хватката на езерото се отпусна. Той се измъкна до брега и лисицата потъна обратно във водата. Светът се разтресе и планините се пропукаха с мощен грохот. Небето и водата се разцепиха на хиляди парчета и мускулите и сетивата на Сей отново оживяха. Той се задави от пушека и вкуса на кръв в устата му. Погледна надолу. Стоеше в локва от кръв, повечето — чужда.

Спиралата още беше в ръцете му, с окървавени зъбци. Пред него имаше планина от полуживи тела, скупчени едно до друго, мъчещи се да останат живи. Нападнаха го два фоксера. Той се помъчи да се защити, но нещо го свали на земята. Той почувства прегръдката на смъртта. Но в този миг едра фигура застана пред него, за да го предпази. Тя помете единия от враговете с една ръка, после удари другия с ръба на копието си. Беше чудовище. Беше… Джак.

Победоносният рев, който нададе, изплаши Сей. Джак беше променен. Стоеше пред победените си противници с кърваво копие, вдигнато високо нагоре. Те бяха замъкнати в безопасния край на арената, където нямаше да бъдат довършени. Зоната на загубилите. Победителите имаха право да ги унижат за последно пред цялата крещяща тълпа. Фоксерите от Регал бяха извоювали победата над Златните деца. Гостите от Върха бяха победени. Съперничеството между Високите земи и земите на Безсмъртния беше решено, поне до следващото състезание, когато всичко щеше да се изиграе наново.

Сей обърна глава към Джак. Големият мъж не изглеждаше на себе си. Той крещеше със силен глас към тълпата като обезумяло животно. Когато чу камбанния звън, отбелязващ победата, той спря и се насочи към изхода. Сей го последва. Как се бе събудил? Когато двамата излязоха от арената под аплодисментите на тълпата, той дочу разгорещен разговор между двама мъже — единият от които беше златно дете:

— Фоксерите бяха непроменени! Проклетият номад е направил нещо! По дяволите, Мория, направете проверката отново!

Висок слаб мъж със зловещо изпито лице и черна униформа на висш инквизитор, каза спокойно:

— Споделям подозренията Ви, господин Галиус. Но те са… променени. Каквито и да са били тогава… сега нямате доказателства.

Инквизитор Мория имаше странни, почти жълти очи, които излъчваха плашеща студена рационалност, но Галиус продължи, сякаш не бе чул и дума:

— Баща ми трябва да знае, че са ме победили с измама! Онзи номад Рай! Той работи в разрез с правилата на баща ми от години! Инквизицията трябва да го арестува!

— Номадите имат закрилата на Ордена на Пазителите, сър. И не би било мъдро да оповестяваме подозренията си без достатъчно доказателства. Това са правилата на нашия Безсмъртен лорд. Повярвайте ми, никой не би искал да се добере до него повече от мен!

— Трябва да има някаква следа! Погледни ги отново!

Дебелият лорд разбута тълпата и закрачи неловко напред. Сега, когато не беше носен на ръце, той изглеждаше като малко дете, тепърва учещо се да ходи. Галиус грабна маската на Джак и я стисна злобно между пръстите си.

— Дай да те видя! Заповядвам ти да стоиш мирно!

Галиус прокара палеца си през окото на маската и го заби между клепачите на Джак. Искаше да прободе окото му. Щеше да разкрие измамата и да върне уважението на баща си! Но Джак не помръдна. Той беше фоксер.

— Достатъчно, лорд Галиус! Има и други начини да постигнем своето. Изглежда враговете ни са с една стъпка пред нас… — каза с доза притеснение инквизиторът.

— Махни се! Искам да ослепя това проклето нещо!

— По-скоро ще видиш една от ръцете си разкъсана на парчета, ако не внимаваш — каза дълбок глас измежду навалицата. Беше председателят на Ордена, заобиколен от най-близките си хора. Някои едвам сдържаха усмивките си.

— И да го ослепиш, няма да спреш изгряващата звезда на този турнир. Не са важни фоксерите, а човекът, който стои зад тях.

Едрият председател се приближи към златното дете и каза с усмивка:

— Ако направиш нещо толкова глупаво като ослепяване на фоксер след двубой, всички ще видят предела на амбициите ти.

Във Високите земи имаше само един лорд, който можеше да говори така със златно дете. И той рядко показваше истинския си характер.

— Не можеш да говориш така с мен! Аз съм син на Безсмъртния ни лорд!

— А аз съм председател на свещените закрилници на Регал. И за разлика от теб, Галиус, съм виждал баща ти. Отиди при приятелите си.

Лицето на Галиус почервеня от възмущение. Той изгледа председателя. Беше човек-планина, който рядко показваше истинския си характер. Но той вероятно бе единственият лорд в Регал, който можеше да говори така на златно дете.

Галиус остана безмълвен. После просто си тръгна.

Инквизитор Мория го последва.

— Е, това беше напрегнато. Ще пийнем ли? — каза председателят.

— Не трябваше да го правите. Но благодаря — промълви Дариус.

— Разбира се, че трябваше. Ти донесе на Ордена нещо, което не сме имали от много време.

— Какво?

— Спречкване с Върха. Хайде, мисля, че някой те чака.

Целият Орден на Пазителите се струпа около победителите и най-вече Дариус и Елон.

— Моите три сестри и твоите фоксери спечелиха тази битка! — каза Елон, наслаждавайки се на славата. — Трябва да си горд, хлапе!

Сей се огледа за Антон. Нямаше го сред победителите. Няколко слуги изнасяха падналите бойци към медицинското отделение — тежко ранени, някои на ръба на смъртта. Бяха посрещнати от овации. Последен беше Антон. Носеха от двама слуги на количка. Тълпата притихна и Сей разбра, че се бе случило нещо лошо. Антон беше посрещнат като паднал герой.

Ръцете на Сей изстинаха. Той видя кръвта, капеща от дрехите и от маската. Антон не се движеше. Слугите го изнесоха навън.

— Много жалко, Дариус. Антон вече няма да бъде до теб. Но теб те чака светло бъдеще. Орденът на Пазителите се нуждаеше от нова кръв — каза някой.

— Искам да смените фоксерите ми, господин Рай. Не искам да ги виждам повече.

— Сделката си е сделка. И без това причиниха доста неудобства. До сутринта няма да ги има. Утре ще започнем нещата отначало.

— Благодаря Ви, господин Рай! Съжалявам за всичко!

— А ти предай извиненията ми на Маркус. Върхът никога не трябваше да се съмнява в предаността му. Баща ти е най-почтеният човек в Регал. Жалко, че нещата се стекоха по този начин.

— Жалко, да… — каза Дариус плахо.

Сей гледаше Дариус и Рай през буйната тълпа. Искаше да види лицата им, за да се изплюе в тях. Но слугите се струпаха около него и го поведоха към подземния лазарет. Гробницата на черния вълк.

* * *

Подземията на Цитаделата минаваха точно под голямата арена. Из тъмните железни коридори още кънтеше глухият ропот на празнуващите лордове. Долу атмосферата беше различна — по коридорите минаваха малко хора, повечето — слуги. Останалите бяха стари лекари и механици в работнически дрехи, които трябваше да стоят възможно най-далеч от празненството.

Джак и Сей бяха преведени по познат маршрут — покрай оръжейния склад и още по-надолу, към широка медицинска зала с много легла за ранени бойци. Фоксерите бяха отделени в изолирано помещение и привързани към болнични легла, а между тях обикаляха хора в бели медицински дрехи — доктори, носещи се с малко повече престиж от останалите слуги. Оръжията на фоксерите бяха заключени в съседното помещение. Сърцето на Сей биеше бързо — той искаше да види тялото на Антон, но наоколо имаше толкова много пъшкащи, ранени фоксери, че не можеше да ги различи един от друг. Главата му беше пристегната към леглото, но той успя да я обърне настрани.

Това бяха хората на Рай. Прилежни лекари, които се погрижиха за падналите фоксери, след което напуснаха залата. Сей успя да избегне подозрение. Сега, когато сетивата му отчасти се бяха върнали, той усещаше всеки неприятен шум и мирис около себе си. Пъшканията на падналите и миризмата на кожа и лекарства. Онази ужасна черна смес, която стягаше костите бързо и ги оставяше сакати и изкривени. Докторите обаче се бяха справили добре и сега се чуваше само затихналото бучене на лампите по тавана и тихите стонове на фоксерите. Сей дочу стъпки, идващи от далечния коридор. Към залата се приближаваха няколко човека.

— Лорд Галиус, няма нужда да го правите! Братството има много високи стандарти!

— Не ми казвай от какво имам нужда, червей такъв! Тук си, защото го искам!

— Разбира се, милорд…

— Знам, че си работил с Рай. Но знам и че служиш на парите. Затова прави каквото ти казвам!

— Аз служа на Бог, милорд.

— Баща ми мразеше хора като теб. Свещеници и други негодници. Една дума на Инквизицията и ще бъдеш отведен във Върха за разпит! Ясно ли е?

— Разбира се, милорд — каза неохотно свещеникът.

— Искам да ми покажеш два фоксера. Онези, с които Рай си е поиграл, за да ме унижи. Искам да ги видя лично!

„Господарят Галиус иска“ — повториха няколко тънки гласа.

— Лорд Галиус, фоксерите са упоени, но все още са опасни. Не бива да го правите!

— Ти ще го правиш, не аз! Ето там! Онзи ли е?

Слугите занесоха преносимия стол до едно от леглата. Отецът внимателно надигна одеялото и златното дете се отдръпна ужасено.

— За бога, какво му се е случило?! Жив ли е?

— Едвам. Този е принадлежал на господин Санкти. Сигурно няма да преживее нощта.

Лицето на Сей се изкриви от гняв. Беше Антон. Тялото му бе покрито с ужасяващи белези — някои отпреди този бой. Галиус покри устата си, сякаш щеше да повърне:

— Бог да го удави, какво е станало с него?

— Това е стара рана. Чист разрез, право през ребрата. Зараснали са накриво и е цяло чудо, че е оцелял.

Галиус побутна маската на Антон с бастунчето си. Не се помръдна.

— Санкти заслужава този да умре!

Той сръга новата рана на Антон. Фоксерът издаде болен стон. Дори свещеникът беше погнусен от жестокостта.

Сей искаше да скочи и да смачка гръкляна на златното дете, но вместо него се намеси свещеникът.

— Няма нужда от това, лорд Галиус! Сигурно ще умре и без това.

Сей искаше да убие това създание, скрито в пластове червен плат. Чудеше се, дали нож би могъл да прободе толкова много облекло. Но после видя нещо. Маската на Антон беше паднала. Каишката се бе откопчала и половината от лицето му се виждаше.

Сей примижи с очи през маската си. Погледът му още беше размазан, но успя да го види. Лицето на Антон. Той се опита да разпознае някоя от чертите на баща си, някоя бръчка или форма, която още не се бе изплъзнала от спомените му. Но лицето на фоксера беше неразпознаваемо. Дори очите му бяха променили цвета си — зад полуотворените му клепачи бавно се движеха тъмнокафяви ириси — съвсем различни от живия син цвят, който Сей помнеше добре. Кръвта на Аврора бе променила всичко. Сей не можа да изтърпи гледката за дълго — той стисна зъби и обърна главата си към белите лампи на тавана.

— Безполезни са, всичките! Похарчих двайсет хиляди аури за нищо!

Златното дете удари слугата си по врата и столът му се задвижи към следващото легло. Той направи същата проверка с фоксерите на Елон и останалите членове на Ордена, докато най-накрая не стигна до Джак.

— Ето го…

— Този е буден, сър. Твърде опасно е!

— Не ме интересува! Покажи ми лицето му веднага!

Свещеникът преглътна и посегна с трепереща ръка.

— Чедо мое… помниш ме, нали? Аз… те изведох към спасението, когато беше грешник… сега, моля те, остави ме да видя лицето ти.

Джак изръмжа и напъна каишите, сякаш щеше да ги скъса. Свещеникът почти падна назад от уплаха.

Галиус го избута и посегна към лицето на Джак.

— Казвам се Галиус! Осемдесет и седмият син на Безсмъртния! Златно дете с чиста, незамърсена кръв! Длъжен си да ме слушаш! Заповядвам ти да стоиш мирно!

Джак проследи ръката, приближаваща се към лицето му.

— Не ме ли чу, псе? Заповядах ти…

Джак изръмжа още по-силно и каишите му изпращяха, сякаш щяха да се скъсат. Галиус почти падна от креслото си. Фоксерите… слушаха. Но тези изглеждаха по-бурни от обикновеното. Остри викове се чуха от другите легла и нещо изтропа силно. Крах и двама други фоксери се опитваха да се измъкнат от местата си. Дори бойците на Галиус, които се лекуваха в лазарета, искаха да скъсат каишите си.

— Какво става тук? Какво сте направили? — изрева лордът.

— Нищо! Не разбирам…

Отецът понечи да избяга назад, но оттам се чу силен трясък и нещо го повали на земята. Едно от леглата се бе преобърнало. Най-едрият фоксер на Галиус бе успял да се прекатури и сега се опитваше да разбие маската си в земята. Лицето му постепенно се разкриваше пред стъписания поглед на господаря си, със злобна усмивка.

— Фоксерите ми? Какво става тук?!

— Не знам… Братството няма нищо общо с това, заклевам се! — каза свещеникът в паника.

— Измъкни ме от тук! Дръж вратите отворени, докато изляза!

Галиус опита да слезе от креслото си, но зад него стоеше висок тъмнокож фоксер, който явно беше буден от известно време. Беше Крах Реза. Той хвана лорда за гушата, докато дребните му слуги се опитваха да го защитят. Крах ги повали с другата си ръка и хвърли златното дете от креслото му. Лордът се сгромоляса на земята и погледна безпомощно нагоре.

— Помощ! Помощ! — изквича той.

Свещеникът гледаше ужасено към Крах. Той бе свалил маската си и се усмихваше зловещо към него.

— Стой назад! Заповядвам ти да стоиш назад!

Свещеникът панически пребърка джобовете си и извади малък предавател, който превключи с треперещи пръсти. Чу се силен звук. Вратата на изолираното помещение се затвори и фоксерите останаха заключени, заедно с двамата си пленници. Крах Реза пристъпи бавно към свещеника и се приведе надолу. Гласът, който излезе от дебелото му гърло, накара отеца да потръпне.

— Наистина не трябваше да правиш това.

* * *

— Дин! Ти ли си?! — Крах издърпа момичето, затрупано под купчина белокожи слуги и я прегърна с всички сили.

— Татко… ще ме смачкаш!

Динара носеше медицинска униформа. Някак си бе успяла да се скрие между медицинските слуги и под едно от леглата. Сигурно тя беше разхлабила връзките. Високият тъмнокож мъж свали порцелановата маска на момичето и се усмихна.

— Наистина си ти! — очите на стария воин се зачервиха. Без маската си, Крах беше още по-страшен от преди, но Динара не виждаше нищо нередно в лицето на баща си.

— Дяволите да ме удавят, превърнала си се в истинска красавица! Колко време съм загубил?

Крах огледа големите си ръце. По тях имаше много белези. Тъмната му кожа бе станала суха, а космите му бяха побелели. Последното нещо, което си спомняше, беше снежно поле и ръката на генетик. Той бе загубил голяма част от живота си. Беше я загубил в служба на лордовете.

— Колко време?! — той попита отново.

— Около десет години. Но най-накрая те намерих. Има един човек, който ще дойде за нас!

— Един човек?

— Значи Крах ти е баща — каза Сей с усмивка, докато седеше на едно от медицинските легла и разтриваше цепещата го глава. Той най-накрая започваше да разбира играта на Динара.

— Затова си се промъкнала в Регал. Искала си да убиеш господарите на баща си.

— Вече ти казах, затворнико! Не дължа обяснение нито на теб, нито на онова хлапе Дариус!

— По-тихо! Главата ме цепи!

— Какъв е този, Дин? Да се погрижа ли за него?

— Няма нужда. Тези двамата ми помогнаха да те намеря. Могат да ни бъдат полезни.

Крах застана пред Сей и стисна здраво ръката му.

— Значи малката е приела чужда помощ, а? Друг път не се беше случвало. Казвам се Крах. А ти?

Сей се почеса по главата. Не беше в състояние да говори, още по-малко да си измисля ново фалшиво име.

— Е, няма значение. Щом си приятел на Дин, значи няма да те убивам!

Сей помаха с ръка, за да бъде оставен на мира. Крах обаче стисна китката му по-здраво.

— Само не се опитвай да хитруваш с нея! Тя е моето малко цвете. Няма да позволя на никого да я нарани. Ясно?!

— Малко… цвете? Ха…

— Ей! Стига сте плямпали и помогнете с вратата! — извика Дин.

— Търсиш помощ много често напоследък. На какво съм те учил, малката?

Изведнъж някой изрева с пълен глас:

— Помощ! Някой да ми помогне! Аз съм лорд Галиус от Върха на Света!

Златното дете беше долепило уста до стъклената си гривна, която светеше в зелена светлина.

— Това е достатъчно… — Крах хвана ръката на Галиус и счупи предавателя с лекота. Той откъсна голямо парче от ризата на лорда и я омота около устата му.

— Чакайте! Инквизицията знае, че съм тук! Върхът на Света ще разбере за това! Баща ми… Той ще изгори вс…

Крах стегна връзката по-силно от необходимото, а през това време Сей търсеше приятеля си из стаята.

— Джак! Къде си? — извика Сей.

— Тук съм — каза уморен глас иззад едно от леглата. Джак седеше на пода и разтриваше разтегната китка.

— Главата… ме цепи… Пили ли сме?

— Не. Но ти се иска.

— Направили сме нещо лошо?

— Може да се каже.

— Бог да ме удави! Убил ли съм някого?!

— Не. Не си убил никого. Но Антон е пострадал в битката.

— Никой не е умрял. Но Антон едва се държи. Хайде!

— Антон?

Сей заходи към леглото на баща си. Джак го последва олюляно.

— Какво е станало с него? И с всички?!

Те погледнаха надолу към безмълвния фоксер. Антон умираше. Джак искаше да каже нещо успокояващо, но думите му се губеха.

— Вината е моя! — Сей стисна зъби и се помъчи да задържи сълзите си. — След всичко, което е преживял, ще умре заради мен! Ще умре в този проклет град!

— Глупости! Ако наистина ти е баща, значи е същото кораво копеле като теб! Няма да умре!

Тези наивни думи успокоиха Сей. Той благодари на приятеля си. След няколко минути от гърлото на фоксера започнаха да се чуват задавени кашлици, последвани от тихо бълнуване.

— С… събужда се! — рече Джак.

— Мамка му… събужда се?! — Сей изведнъж осъзна, че не бе мислил какво да каже на баща си, ако той някак си се събуди. Дори не вярваше, че е възможно. Каква част от Антон Рота бе оцеляла от кръвта на Аврора? Антон започна да кашля все по-често, докато накрая ръцете му не почнаха да се движат, още притиснати от каишите.

— Мммм… мас… ка…. — пробълнува той.

Сей посегна към лицето на фоксера и бавно свали разхлабената кучешка маска от черен порцелан. Лицето, което бе видял по-рано, бе започнало да се променя. Мускулите, сковаващи челюстта и челото му, започваха да се отпускат, но очите оставаха все така червено-кафяви, като на животно.

— Не говори, ако не можеш! Изчакай, докато гласът ти се върне… — каза Сей и отвърза ръката на Антон. Той стисна здраво грубата му длан — така, както я бе стиснал преди първия им двубой в двора на Маркус Санкти.

— А…. Ан… тон…. — рече фоксерът. Първите му думи бяха задавени, а гласът му все още бе пресипнал. Очите му се опитваха да свикнат със светлината и той малко по малко успяваше да разпознае части от лицето на Сей.

— А… Антон…. Ти… ти ли си? — каза изморено фоксерът.

— Антон? За какво говориш?

— Приличаш… на него… Кой… кой… си ти? — каза умореният глас.

— Аз съм Сей… Не помниш ли името си? Антон!

— Аз не съм… Антон Рота… Казвам се… Макс…

Когато чу това, Динара се приближи до Сей и хвана фоксера за дрехата.

— Какво каза? — извика тя.

— Казвам се…

— Какво каза току-що, нещастник такъв! Кажи ми името си!

— Престани! — рече Сей и хвана Динара за ръката. Мъжът, който стоеше пред него, погледна в очите му и стисна ръката му още по-силно:

— Ти си… детето му, нали? Детето на Антон. Той… взе името ми. Когато дойде за пръв път в Регал. Когато дойдохме заедно… Той… трябваше да запази тайната… Аз… трябваше да остана… Затова… Затова той взе името ми. Ти си детето му, нали… — рече той едва разбираемо.

— Как се казваше преди? Как беше името ти, когато дойде в Регал?

— Максуел… Максуел Р….р…

— Максуел Рай? — стъписа се Джак. — Тогава кой е…

Сей изведнъж разбра какво е направил Антон, за да оцелее в Регал. Кого е трябвало да пожертва, за да запази тайната за името си. Той бе откраднал живота на друг човек, за да остане незабелязан в града на лордовете. Пред очите му стояха останките от този човек. Останките от Максуел Рай.