Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Антракт — Първите заселници

Тежка е съдбата на първите заселници на Манна. Забравени са песните им. Забравена е искрата, която даде началото на Ерата на Скитниците и ги накара да отпътуват към заледен, пуст свят в тъмнината. Тези мъже и жени са най-доброто и най-лошото, най-красивото и най-грозното, което нашият вид е успявал да създаде. Тежка е съдбата им. Забравени са песните им.

Когато този нов свят, обвит в лед, дошъл от тъмнината в обятията на Слънцето, някои го нарекли Манна. Истински дар от небесата, предлагащ спасение. Място, канещо лудите да дойдат. И те дошли.

Те пробили ледовете, построили градове в калта, създали чудеса, които бавно надминали тези на Земята. Напук на всичко, те оцелели.

Един от тези заселници бил млад техник на име Капрификус. Кръстен на обикновеното смокиново дърво, той отначало не се отличавал с нищо. В нощта, когато станал на тридесет, той сънувал висок, остър трън, пробождащ небесата. Този образ го погълнал и никога не напуснал съзнанието му. Изгаряща амбиция и жажда за власт растели в него. Той осъзнал, че заселниците са допуснали грешка. Те се простирали вечно навън в ледовете на новия свят. Търсели нови съкровища, но градовете им били малки и разединени. Вместо това, той искал строи на едно място и да създаде най-силния град в двата свята. Като предизвикателство към стария свят, той построил планина, растяща все по-високо към небесата. Най-отдолу поставил Греховните и Ниските земи. Стабилна основа от милиони незначителни животи. Нагоре били Високите земи. Място за онези с амбиция и чиста кръв. Строителите на цивилизацията. А над всичко стоял неговият скъпоценен камък. Върхът на света, където ревностно пазел цялото си знание и власт.

Стотици градове се надигнали срещу това изчадие. Мнозина нарекли Капрификус предател към духа на заселниците. Той спрял да търси нови хоризонти и оградил всичко в един. Онези, които го познавали, казвали, че той бил обладан от нещо чуждо, от вдъхновение, от демона на амбицията. Умолявали го да се предаде. Да разруши града си и да сподели широкия свят с останалите. Но той вече не ги бил един от тях. Бил бог.

Един ден, Бог осъдил света. Всички земи извън пределите на Великата Планина просто изчезнали, погълнати от черен, кипящ океан. Ледовете изчезнали, а с тях и градовете. Децата, които мечтаели и старите, които ги учели. В този ден Безсмъртния удавил света. Удавил духа на скитниците.

Тогава светът придобил нова форма. Формата на първите оръжия, първите високи сгради, първите кораби към тъмнината. Бодил на цвете, остър шип пробиващ небесата. Безкрайна планина, построена върху милиони човешки тела, вечно растяща, преследваща стария дом.

В този ден Манна престанала да бъде дете. Тя била изчадие. Под облаците на новия свят се родил демон. Почерняло море, погълнало душата му. На този ден, небесата били заключени завинаги. Никой не знаел какво станало. Никой не смеел да попита. Светът останал заключен в пределите на Планината, завинаги.

Онези, които оцелели, можели само да си спомнят бледнеещ сън за просторно небе, видяно отдавна. За истории, които никога вече нямало да бъдат разказвани. Тежка е съдбата на първите заселници. Забравени са песните им.

Автор — непознат. Из „Ерата на скитниците и живота на първите заселници“