Максим Проданов
Вълка на Нул (12)

Глупакът

Компактната капсула си проправи път през подземния тунел. Тя увеличи скоростта си, докато пътуваше извън града, към широката летателна площадка. Когато наближи, започна да се забавя. Подземните релси и механичните скоби вършеха всичко автоматично докато десетките цилиндрични ковчези се показваха през силозите си и един по един се насочваха към дестинациите си. Мъничките спирали на покривите им едва успяваха да ги поддържат във въздуха и беше цяло чудо, че не се разпадаха още при излитане. От друга страна, широкото поле от цимент беше достатъчно отдалечено и празно, в случай че някоя капсула все пак се разбиеше. На циментовото поле имаше няколко зловещи тъмни петна от минали неуспехи, но за щастие Сей не ги виждаше от вътрешността на контейнера си.

Картофите се разтресоха около него. Те заудряха лицето му и го закопаха още по-дълбоко в купчината контрабанда. Конопеният чувал, в който се бе скрил за защита, беше скъсан и гниещите картофи влизаха от всички страни. Мосю го бе предупредил да очаква дълго и неприятно пътуване. Но не го беше предупредил, че ще трябва да го прекара надолу с главата. Стомахът му се обърна, когато капсулата изведнъж се изстреля нагоре, прекара няколко ужасяващи секунди в свободно падане и после започна да се изкачва бавно нагоре, към Високите земи.

Страховитата скорост премина към бавно, досадно чакане. Лъкатушенето и равномерното скърцане на паянтовата капсула бе започнало да приспива Сей. След час той започна да се чувства като едно цяло с картофите. Точно когато започна да затваря очи, силен, скърцащ звук възвърна страха в очите му. След няколко минути се повтори.

Капсулата беше стара и разнебитена. Чу се свистене и всичко се покри в пара. Всичко изведнъж се обърна настрани и контейнерът на Сей се пързулна към ръждивата стена, едва спирайки се в защитните перила. Това го зарови още по-дълбоко. Затрупан от тежестта на гниещите зеленчуци, той усети нещо студено и гладко в дъното на контейнера. Беше още стока. Явно и други контрабандисти бяха натъпкали капсулата със свои неща, надявайки се да не бъдат открити. Сей се пресегна през дупката на скъсания чувал и грабна каквото можа. Имаше и още. Той хавана нещо друго, промъквайки се покрай разпадащ се картоф и скоро джобовете му се напълниха с всевъзможни предмети.

Капсулата отново се изправи. Сей усети рязко спиране и всичко спря на място. Капсулата не се движеше. Беше пристигнала.

Той дочу бавни, тежки стъпки. Дебел дрезгав глас започна да боботи в далечината. Отвърна му друг, мазен глас, последван от шумен смях.

Изведнъж дебела космата ръка надигна металния капак на контейнера. Сей беше издърпан за яката от огромен мъж, който приличаше по-скоро на глиган, отколкото на митничар. Той изсумтя и лошият му дъх за малко не уби Сей на място.

— Ти ли си човекът на Ферди? Айде, плащай!

— Ферди? — Сей се досети, че говореха за Мосю. По ухилените им физиономии разбра какво искаха.

— Хайде, побързай! Шефът слухти за тези неща.

Никъде нямаше шеф. Просто искаха подкуп. Сей бръкна в джоба си и извади два от трите камъка, които му бяха останали. Когато видя погледите им, той веднага съжали. Синият нулит явно струваше още повече във Високите земи, отколкото в Нарис. Глиганът грабна камъните, преди да успее да ги скрие, после се усмихна. Сей отвърна със същото и побърза към изхода.

— Чакай! — изръмжа митничарят. — Не оттам! Излез през другия изход!

„Другата страна“ вонеше. Миризмата беше на струпана, разваляща се храна и когато Сей видя „изхода“, малкото храна в стомаха му започна да се бунтува. Беше шахта за отпадъци. Тясна, квадратна вратичка, омазана от всички страни с развалена храна.

Сей преглътна с отвращение. Точно когато беше почти събрал сили да се спусне, отзад се чу гласът на другия дебелак:

— Чакай! Тук има още един!

Отзад имаше още един беглец, мъчещ се да излезе от контейнера си. Мъжът бе оплескан от глава до пети в развалени домати, а на лицето му се четеше отвращение, което далеч надвишаваше това на Сей.

— Хайде, ти си втори!

Мъжът се нареди на опашката.

Сей прекрачи отвора. Пое си въздух и се спусна по тунела. Падането бе бавно. Мръсотията бе станала толкова гъста и лепкава, че Сей се изхлузи бавно надолу и падна на земята като парче месо. Беше планина от развалена храна. След малко до него се просна и другият мъж, който затъна до колене в гадостта. Сей хвърли поглед към новия човек. Мъжът беше пълен, едър, с груби черти и заплашителна брада, но на лицето му грееше добронамерена усмивка.

Сей се спусна по високата купчина храна и опита да разбере къде се намираше. Небето изглеждаше съвсем различно. Беше розово-червено.

— Мамка му…. — каза той, докато очите му свикваха с гледката.

На хоризонта имаше нещо. Той присви очи и видя осъзна, че гледа към планина. Огромна, червена планина, която пробождаше небето като шип. Тя влизаше в завихрените облаци и върхът й чезнеше някъде далеч нагоре. Под нея имаше нещо още по-впечатляващо. Бледо, блещукащо очертание на още една планина, сякаш направена от злато и стъкло. Сей отначало помисли, че се заблуждава, но нещото приличаше на град. Изглеждаше голямо като планина, но когато погледна долината под нозете си, видя малки градчета и хълмове, осеяни из широката земя, водещи към него. Имаше цял хоризонт разстояние между това нещо и него. Дълго пътуване надолу по долината и може би цял ден ходене до най-близкото градче.

Сей нарами раницата си и пое по пътя си.

— Чакай! — каза брадатият. — Няма ли поне да ми кажеш името си?

Сей не му обърна внимание.

— Казвам се Джак. Джак Пайк. Аз съм човек на Бога. Искаш ли да ти разкажа за него?

Сей започваше да се отегчава.

— Аз съм с Братството. Братството на Съдбата. Ние вярваме, че там ни чака спасение. И ти ли си на същия път?

— Ти ненормален ли си?! На всеки срещнат ли разказваш това? Ходи, където си искаш! Само не ме занимавай!

Изражението на мъжа се смрачи. Той сметна това за крайно неуважително. Сей внезапно осъзна, че този беше доста по-едър от него. Беше разумно да го изслуша.

— Виж, прекарах три часа в чувал с картофи. Не ми е до разговори!

— Аз прекарах три часа в бидон с домати, приятелю. Но всичко е наред. Всичко ще се оправи, щом се срещнем с Бог.

— С Бог?

— Знаех си, че ще ти е интересно. Чакай да ти разкажа за Него. На върха на този свят има безсмъртен бог. Той може да опрости всичките ти грехове, стига да го послушаш. Казват, че щом чуеш шепота му, ще видиш истината. Той е създал целия свят и довел Манна в обятията на Слънцето! Той е разтопил ледовете и накарал реките отново да потекат!

— Мхм.

— Това не е случайност. Знаеш ли какви са шансовете един свят да дойде от нищото и да попадне точно тук?

— Не.

— Нула! Невъзможно е!

— Мхм…

— Виж, не съм учен човек. Можеш да ме наречеш глупак и няма да се обидя. Но знам, че е било съдба! Това значи името Манна. Дар от бога!

Сей се изкуши да му каже, че наистина е глупак, да го прати в някоя друга посока, но не посмя.

— Чакай да ти покажа! — каза мъжът и извади малка верижка изпод палтото си. На медното синджирче висеше лъскава месингова топка с два меридиана, пресичащи се на кръст в двата полюса. Беше символ на вярата му.

— Братството на Съдбата ни учи, че светът е кръстопът. Всички почваме оттук — каза той и посочи единия кръст, после прокара пръста си надолу — Можем да направим избор. Да идем насам… или насам. Ама накрая пак стигаме на същото място.

Джак държеше малкото топче, сякаш беше най-ценното нещо на света.

— Не вярвам в тези неща. Чувал съм всякакви приказки, но вярвам само на очите си.

Джак се усмихна и каза:

— Не, приятелю, ще го видиш! Е, не трябва да развалям изненадата.

Сей продължи да върви, надявайки се, че човекът просто ще се отклони от пътя, или ще заспи от собствените си истории. За жалост, това продължи.

— Аз бях грешник, престъпник, но Братството ми показа праведния път. Те ме спасиха, могат да направят същото и за теб!

— Слушай, не ми трябва помощ от теб и не искам да ми разказваш целия си живот!

Човекът свъси вежди и видът му изведнъж стана наистина страшен. Сей осъзна, че този луд можеше и да е бил убиец, преди да реши да намери спасение в някоя сенчеста секта. Сигурно бе получил доза „временна глупост“, за да повярва на тези глупости. Сей реши да не рискува и побърза да тупне приятелски странника по рамото.

— Слушай, забрави… Казвам се Сей. Дълъг път, нали знаеш? Е, значи ще се срещаме с Бог?

Това сякаш бе достатъчно да умилостиви едрия мъж. Джак се усмихна и погледна към Регал.

— На върха на тази планина има божествени създания с най-чиста кръв. Порти от чисто злато и слонова кост ще се отворят и ще ни покажат пътя. Казват, че зад всеки камък в Регал има история. Например Камъкът на Скитниците, посветен на първите заселници…

Сей ставаше все по-отегчен. Джак най-накрая разбра накъде отиват нещата и каза:

— Извинявай… Сигурно ме мислиш за пълна откачалка. Не вярваш и на дума от това, което ти говоря, нали? Хахахаха.

Погледът на Сей не опроверга думите му.

— Обещавам ти, приятелю… — продължи Джак. — Всичко ще стане ясно, когато пристигнем пред Слоновите порти. Ще си промениш мисленето, когато се запознаеш с лордовете на Регал!

* * *

— Лордовете на Регал? Те са най-отвратителните хора по тези земи! — каза отвратителен човек, който изглеждаше сякаш не се бе къпал от месеци и дори тогава го бе направил с особено нежелание. Сей и Джак бяха стигнали до малко градче в подножието на Регал, потопено в смесената миризма на печено месо и животинска тор. В центъра на градчето имаше някакъв фестивал или нощен пазар, но никой от „гражданите“ не се бе облякъл подобаващо. Всички изглеждаха толкова неспретнато, че дори двамата митничари от по-рано приличаха на изискани джентълмени в сравнение с тях. Сей нямаше търпение да се изкъпе, но когато ги погледна, прецени, че в този си вид щеше да се впише доста по-добре.

— Тези натруфени свинчуги — продължи пълният мъж — постоянно се опитват да ни прилъжат да отидем да работим за тях! „Елате да се цивилизовате!“ — ни разправят те… Ама ние от Гамсли знаем номерата им! Помним какво направиха те! — изимитира той генните лордове и показно се изплю на земята.

— Лордовете са идвали тук? — рече Джак с нотка презрение.

— Наскоро — не. За последно съм ги виждал преди около десет години. И докато ритна камбаната, не искам да ги виждам!

Джак се намръщи, сякаш бяха обидили родната му майка.

— Трябва… да си купим някои неща. Най-вече храна и части за машини. Можете ли да ни помогнете? — Сей опита да прозвучи възможно най-любезно.

— Машини… не, такова нямаме… — мъжът почеса небръснатата си брада. — Иначе, знам един много добър пилещар, от когото ще ти потекат лигите! Очаквам бакшиш за услугата.

Тримата минаха покрай свит старец, заключен в дървена клетка, висяща от стълб в средата на площада. Дрипавите му дрехи бяха осеяни с птичи изпражнения. Някой го беше оставил сам, за унижение или наказание. По ръцете му имаше татуировки, а лудият му поглед плашеше дори местните селяни, които минаваха покрай него.

— Всички забравихте! Забравихте кървавия цар! — викаше той. — Когато той беше жив, ние бяхме силни! Но някои още помнят! Почакайте само крилете му от кръв да се разкрият отново! Когато небето се пропука…

Мъжът обаче набързо млъкна, когато клетката му беше разклатена от преминаваща фигура, с няколко педи по-висока от дървения стълб. Сей отстъпи назад от страх, когато видя „съществото“, проправящо си път през пазара.

Беше… чудовище. Гледката го изпълни с внезапен страх, защото той знаеше, че подобни създания не съществуват. То бегло приличаше на човек, носещ окъсана кожена маска. Но ръцете му бяха толкова огромни, че стигаха чак до колената. Приличаше на гротесков човек, едър и див. Широкият гръб, увисналата кожа по лицето му и притвореният поглед, виден през прокъсаната маска, го караха да изглежда като сънлив звяр. От устата му струеше пара. Окъсаните дрехи сигурно някога му бяха ставали, но сега стояха като парцали, размъкнати около кръста и краката му. Огромни ръце се поклащаха бавно, докато трима номади го водеха напред, окован с метални вериги. Единият подритна бавното чудовище за забава.

— Движи се, иначе ще ти клъцна някой пръст!

„Хррмм…“ — измуча то, но замах на пръчка по лицето му го накара да продължи напред.

Сей стоеше със зяпнала уста, като на малко дете, виждащо голямо животно за първи път. Нещото беше по-огромно от Глухия Канон. По-огромно от Джак, от всеки човек, когото беше виждал. Тези кости не бяха израснали във формата си по естествен начин.

— Какво по дяволите е това? — каза той изплашено.

— Стар фоксер от войната — засмя се дебелият мъж. — Вече не е толкова страшен, а?

— Не… — каза Сей, макар че не го вярваше. Чудовището със сигурност можеше да разкъса господарите си, ако поискаше. Но спокойният дъх, извиращ на облаци от устата му, докато селяните се гавреха с него, разказваше друга история. Волята му бе изцяло сломена.

— Този е заловен преди много време. Опитомен е и е кротък като агънце. Искате ли да го ударите?

— Не благодаря…

В лицето на чудовището все пак имаше нещо човешко. Сърцето на Сей биеше ускорено само при вида му.

„Фоксер…“

Джак не изглеждаше по-весел. Той измърмори:

— Къде можем да ядем?

— А, ето там! Хайде!

Пилето на жар наистина изглеждаше вкусно. Твърде вкусно — повечето хора ядяха овес или ориз. Мъжът сигурно ги бе отвел в най-скъпото място в градчето, само за да види, дали Сей можеше да си го позволи. Сей опита да намери специалитет, който не започваше с думата „пиле“, но скоро се отказа и поръча „Пиле по майсторски“. За да не остане по-назад, Джак си поръча две порции „Пиле от червената планина“, което поне на рисунката изглеждаше като орел.

— Видя ли това нещо?? — подшушна Сей към Джак, още мъчещ се да проумее видяното.

— Когато ти казах, че лордовете са божествени, не ти разказах за слугите им. Те също са божествени същества. Но тези варвари са направили нещо ужасно… Гади ми се, като го гледам!

— Какво ви води в малкото ни градче? Ние нямаме много технологии. Ония там горе ни предлагат разни неща, но ние им нямаме доверие. Мога обаче да ви намеря хубава гостоприемница. Ако можете да си я позволите, де — старият шмекер се ухили и показа малкото си останали зъби.

— Няма да оставаме повече от една вечер — отсече Джак Пайк. — Искаме да се срещнем с генните лордове възможно най-скоро.

— Шшшшш… Ти полудя ли, момче? Не можеш да говориш за това тук!

Сей се огледа и видя, че двама леко пияни мъже на отсрещната сергия погледнаха заплашително при споменаването на генните лордове. Затова реши да отклони темата.

— Колко можем да вземем за това? — той бръкна в джоба си и извади малка кутия с тънки пръчици, които бе взел от контрабандния контейнер. Изглеждаха направени от метал, но грапави като камък.

— Кремъци, а? — каза дебелият мъж и разгледа пръчиците с усмивка. — Може би на запад, където задниците им измръзват от студ, ще вземеш повече. Тук няма да ти стигне и за вечерята. Имаш ли нещо друго?

Сей пребърка торбата си и намери черна кутийка с лекарства. На нея имаше няколко обозначения: „Уста“, „Стомах“, „Кости“. Той отвори първата капачка и извади няколко малки, бели хапчета.

— Ще ти дам десет от тези. Хапче за уста от Ниските земи. Лекува зъби, почиства всичко за няколко минути. Ще стигне ли за една нощувка?

— Ниските земи, а? Дай ми цялата кутия и ще си помисля! — Той взе едно от хапчетата и го лапна.

— Не го гълтай! Размий го с малко вода и после го изплюй! — Сей повтори дословно инструкциите, които получаваха всички затворници в Бяла планина при дневната си доза хапчета за уста и „бял дроб“.

Мъжът взе чаша бира, нажабури се и скоро усети как мръсотията по зъбите му започна да се разтваря. Изглеждаше, че отдавна бе зарязал устната си хигиена покрай всичко останало. Той изплю сместа и се усмихна доволно към гостите. Устата му наистина изглеждаше по-чиста, кафявите петна сякаш избледняваха пред очите им. Не след дълго един от по-развалените зъби се разтопи дотолкова, че падна от устата му.

— Бог да ме удави…

Всички погледнаха към падналия зъб, очаквайки дебелакът да се разгневи, но той само се засмя.

— Морето да ми е гроб, момче! Този зъб ме болеше от много време!

Мъжът избърса устата си и посегна да се здрависа със Сей. Той неохотно се съгласи.

— Сега скрий тея неща, момче! — каза той, оглеждайки се наоколо. — Някой може да ги види!

— Пилето е готово! — изръмжа старият готвач и тропна две чинии с месо пред двамата гости. Те побързаха да опитат препеченото пиле, което вероятно беше единственото добре стерилизирано нещо наоколо.

— Това място не ми харесва, Сей, — рече Джак с парче бяло месо в ръката си. — На тези им нямам доверие. Трябва да стигнем при генните лордове! Те могат да ни помогнат с всичко!

— Аха…

— Казвам ти, те са нещо повече от хора! Не стареят бързо като нас. Знаят всичко за света. И не отказват вход на никого! Номад, крадец… няма значение — стига да искаш да се промениш.

— И какво печелят от това?

— Какво печелят?! Не, Сей, те не мислят за печалба! Те вече имат всичко, което може да се постигне на света. Затова мисленето им е съвсем различно от нашето. Извинявай, но говориш като човек, който не е виждал добро дело през живота си!

Джак не беше далеч от истината.

— Не те обвинявам. Израснал си на такова място, нали? — каза Джак, още с пълна уста. — Още не си виждал истинска цивилизация. Ще го разбереш, още като видиш Слоновата порта. Казват, че дори враговете на Регал плачели, заради красотата й.

„Казах ти, че тези две копелета са хора на Регал!“ — чу се груб глас отнякъде. Двама едри мъже се насочиха към Сей и Джак, хванали по една бутилка в ръка.

— Ей, дебелата кучка! Ти от градовете ли си? — подвикна единият към Джак. На челото му имаше грозна татуировка на кръг с око по средата и десет криви шипа.

Сей протегна ръка по масата и посегна към една от вилиците. Джак обаче го спря и спокойно се изправи пред двамата мъже.

— Не, не сме от Регал! — каза с незатихваща усмивка той. — Дори не сме стъпвали там. Просто минаваме оттук, ще си тръгнем още утре!

— Мога да позная курва на Регал от хоризонт разстояние… Знаеш ли какво правехме с такива като вас по време на войната? Чувал ли си за кървавата орда?

— Кървавата… орда?

— Ние служихме на Кървавия цар — изръмжа вторият мъж — здравеняк с къса коса и широка злобна усмивка, прекосяваща цялото му лице.

Джак пристъпи към тях и приятелски сложи грамадната си ръка около раменете на мъжа. Той изглеждаше като мечка, облегнала се върху крехко дръвче, което всеки момент щеше да се скърши. Побойникът едва сега установи, че отблизо Джак съвсем не беше толкова безобиден. Когато погледна лицето му, той съвсем изгуби куража си за битка.

— Стига, нали всички сме братя? Дайте да ви черпя по едно в знак на приятелство! — рече весело Джак. — Какво ще кажете?

Вторият мъж още не беше загубил желанието си за бой, но когато погледна внезапно изтрезнялото лице на приятеля си, неохотно се съгласи с предложението. Хората, които минаваха наоколо, започнаха да се подсмихват на пияните мъже.

— Нямам пари. Можеш ли да ми помогнеш? — каза Джак.

Сей се усмихна и плати за напитките. Изглежда бе подценил новия човек. Съвсем скоро двамата побойници паднаха мъртвопияни.

— Знаеш ли, май си по-мъдър човек от мен, Джак. Ако не ме беше спрял, щях да направя нещо глупаво.

— Не се безпокой, приятелю! Не знам какви врагове си срещал в миналото, но тези двамата не знаят какво е истински бой. Хващам се на бас, че жените им в момента ги търсят из градчето.

— Познавам ги, откакто ходеха прави под масата — каза старият готвач със строга физиономия. — Бяха деца по време на войната. Искаха да се бият за Кървавия цар и ордата му. Да отмъстят за родителите си. За тяхна жалост, войната свърши, преди да видят истински бой. Тези двамата натъпкаха толкова мечти в джобовете си, че накрая им паднаха гащите.

Сей се подсмихна, защото не беше чувал този израз у дома.

— Тия белези по челата им — не са истински знаци на кървавата орда. Сами са се белязали, защото боготворяха Кървавия цар. Но лесно се познава, че са фалшиви. Затова кучетата на лордовете още не са ги арестували.

Сей сведе поглед към ръката на стареца. Иззад ръкава се показваше бледото очертание на истинска бойна татуировка, зачеркната от голям белег. Старецът се бе постарал да я скрие. Сей рече:

— Мечтите са опасно нещо.

На лицето на стария готвач най-накрая се прокрадна усмивка.

— Най-умното нещо, което съм чул тази вечер! Хайде, ще ви черпя по още едно!

Вечерта мина неусетно. Когато Джак и Сей бяха достатъчно пияни, за да развържат езиците си, Сей плесна ръка върху рамото на едрия мъж и каза:

— Значи… ти си човек на бога, а? Никога ли не се биеш?

— Да. Отричам насилието. Отрекох го завинаги!

— И какво си правил, преди да станеш „човек на бога“? Като гледам белезите ти, май невинаги си бил такъв миролюбец.

Джак се отдръпна и скри ръката си от срам.

— Не ми се говори за това. Ами твоята ръка? И ти не ми приличаш на някой светец!

Сей погледна юмрука си, още обгорен от нулитния огън и превързан набързо в дома на Мосю.

— Хайде… и двамата да не говорим за това.

Двамата се здрависаха още веднъж и отпиха от черната бира.

— Там, откъдето идвам, няма много светци — каза Сей, опитвайки се да изкриви историята си до неузнаваемост. — Само хора, които мислят за себе си. Сигурно и аз съм от тях. Най-важното нещо за мен е времето ми. Не искам никой да краде от времето ми.

— А за мен най-важното нещо е съдбата. Изкуплението на греховете.

— Знаеш ли какво мисля аз за греховете? Светът е пълен с хора, които ти обясняват за греховете, които си сторил. Наричат те грешник само за да вземат нещо от теб. Дори и да са прави, те са същите грешни копелета като теб и нямат никакво право да говорят! Майната им на греховете!

Тези думи стреснаха Джак.

— Не го мислиш наистина.

— Забрави. Разкажи ми за себе си.

— Аз… съм истински грешник. Казват, че кражбата е най-лекият грях, защото се наказва със смърт. Убийството е по-тежко, защото се наказва с живот. А бягството от отговорност е най-тежкият грях, защото не понасяш наказание. Но го понася душата ти.

— Мислиш ли, че имаш душа, пън такъв? — подхвърли шеговито Сей. Джак не се усмихна.

— Израснах в Канта, на изток от Нарис. Брат ми се грижеше за мен, защото нямахме родители. Той е единственият светец, когото познавам. Искаше да ме защити от всичката мръсотия на света и поемаше всичко на свой гръб. Казваше, че трябва да се изуча и някой ден да стана „важен богаташ“. Замеси се с едни съмнителни типове и започна работа като бодигард. Всеки ден носеше пари и казваше, че са за ученето. Затова и учех. Един ден брат ми изчезна. Когато попитах къде е отишъл, хората на шефа му ми казаха, че му е писнало от мен и е избягал. Бях само на шестнадесет, но знаех, че ме лъжат. Брат ми никога не би избягал. Би умрял, преди да избяга.

— И какво направи?

— Направих нещо, за което няма прошка. Спрях да уча. Предадох желанието на брат ми и започнах работа при същия онзи тип. Казах му, че ми трябват пари, но исках само да разбера какво се бе случило с брат ми. Изпълнявах задачите на шефа, наранявах хора, само и само да се доближа до него и да спечеля доверието му. Един ден неговите хора се върнаха пияни от задача и ги чух да си говорят. Единият спомена, че пак е трябвало да убият един от своите. Предател. Каза, че човекът е направил същата глупост, която се е опитвал да направи брат ми. Да открадне пари от шефа и да избяга някъде, заедно с цялото си семейство. Сигурно за брат ми щеше да е по-лесно.

Сей съжали, че е попитал. Но искаше да чуе историята докрай.

— Този ден направих нещо ужасно. Взех едно старо оръжие и от гняв убих мъжете — Джак стисна зъби и отпи от бирата си. — После отидох до стаята на шефа и го убих с голи ръце.

Сърцето на Сей се присви. Не можеше да си представи този мирен човек в състояние на гняв. Не искаше да си представя.

— Отмъстил си за брат си. Това не е грях.

— След като направих това, избягах. Бях откраднал малко пари и можех да оцелявам. Но после разбрах, че шефът е имал дете. Исках да се погрижа за него, но вече ме търсеха. И това са трите ми гряха. Кражба, убийство и бягство от отговорност.

Сей се почувства гузно и сложи ръка на рамото му.

— Тогава ще ти разкажа една моя история — каза той и отпи от бирата си. — След утрешния ден сигурно нямаше да види този човек повече. Искаше да разкаже историята си.

— Имаше едно момиче. Тя работеше за един истински задник на име Гос Харкс. Всички го знаеха и казваха, че се грижел за момичетата си като за градина с цветя. Грижел се за градината си и ги карал да се чувстват ценени. Карал ги наистина да обичат работата си като слуги, защото трябвало да станат достойни и ценни компаньонки. Когато станели на определена възраст, ги извиквал да дойдат с него, за да им покаже истинския свят. Показвал им мините, които били жестоки и непоносими за тях. Показвал им мъжете, които били жестоки и необразовани. После им казвал, че имат избор. Да станат слуги на тези мъже, които никога няма да ги уважават, или да станат част от Високото общество. Да станат компаньонки на важните мъже, които живеели горе. И в двата случая, вече нямало да бъдат гледани като цветя. Повечето избирали да запазят начина си на живот, ценени и обгрижвани. Един ден момичето, което познавах, също получи този избор.

— И… какво направи?

— Каза на този човек, че вече е виждала истинския свят. Измъквала се е, за да се състезава с едно момче без родители. Надпреварвали се из улиците и виждала глада в мините. Но не се изплашила. Казала, че не всички хора в мините са жестоки. И наистина го вярвала.

— Ти си бил момчето?

— Да. Срещах се с момичето всеки ден и й обещавах всякакви неща. Най-лошото нещо, което съм правил през живота си, е да я накарам да ми повярва. Мислеше си, че мога да променя мястото, където живеехме, и да я измъкна от съдбата й. Това е най-големият ми грях.

— Не мисля, че те мрази.

— И защо мислиш така?

— Дори и да си я предал, сигурно не съжалява, че е последвала теб, а не онзи човек. А и сигурно не го е направила само заради теб.

Сей се засмя. Имаше нужда някой да му каже, че не е центърът на света.

— За Бог всички сме нищожни. Или за съдбата, ако не вярваш в богове. Но можем да се опитваме да оправим нещата.

— Можем.

— Имам един въпрос. Обичаше ли я?

Джак за първи път видя Сей истински смутен.

— Защо ме питаш това? — изчерви се Сей — В центровете няма време за подобни неща! Тя ще оцелее. Познавам я. Но има един друг човек, за когото не съм сигурен.

— Значи си тук, за да намериш този друг човек?

— Тук съм, защото съм голям инат. Всички казват, че е умрял отдавна, но не им вярвам. Вярвам на едно нещо, което той ми каза преди много време.

— Какво?

— Обеща ми, че не може да умре.

— Това е… голямо обещание. Някой близък ли беше? Брат? Баща?

— Сей веднага съжали, че е изпил толкова бира. Но добряшката усмивка така и не напусна брадатото лице на Джак.

— Бог не оставя недовършени неща, Сей. Каквото и да търсиш, ще го намериш тук. Това е съдбата ти.

Сей се усмихна и вдигна последна наздравица за вечерта.

— За съдбата! — каза Джак.

— За шибаната ни съдба!

Дървените им чаши се сблъскаха шумно и пръснаха капчици бира по косата на задремалия пътеводител. Това не го разбуди. Те се измъкнаха тихо и потърсиха гостоприемница. Когато най-накрая намериха такава, управителят вдигна цената няколко пъти. Сей не беше в настроение да се пазари. Той плати с шепа контрабанда и потегли уморено към стаята си.

* * *

— Ставай! — каза Сей и разбута още спящия Джак, който в съня си бе усукал завивките на леглото си като масур.

— Ъ?

— Навън има нещо. Да тръгваме!

Още съненият Джак стана и погледна през прозореца. Погледът му още беше размазан. Сей метна дрехите върху лицето му и се облече по пътя към вратата.

— Какво… какво става?

— Видях онова нещо. Някой го е пуснал да души наоколо.

— Кое нещо? — Джак се огледа и видя огромния силует на стария фоксер от войната. Полузвярът се бе откъснал от веригите си и душеше сутрешния въздух по пътя, от който бяха дошли Сей и Джак.

Огромната му ръка грабна една от дъските в близката ограда. С лекота, фоксерът откъсна парчето дърво из основите, заедно с още два метра ограда.

— Мамка му… да се махаме!

Двамата опитаха да намерят изход. Джак отново погледна фоксера и стисна зъби в гняв.

— Кой е направил това? Сигурно са онези варвари… Махнали са маската му!

— А?

— Фоксерът е гневен. Някой е махнал маската му и това го е разгневило. Те са свещени същества. Не искат никой да вижда лицата им!

— Свещено? Това нещо ще ни разкъса на парчета!

— Искам да му помогна!

— Ти луд ли си?! Това нещо ще те убие.

Сей не дочака отговор и дръпна Джак към задния двор. Зад ъгъла на сградата чудовището изръмжа в грозен, дълбок рев.

— ГОС… ПОДАРРР! — измуча животното. Увисналата кожа по лицето му се разтресе, после зяпналата му челюст се затвори като клещи. То предъвка думите, сякаш едва разбираше смисъла им.

— Гос… ГОС… — пъшкаше то, докато търсеше миризмата на Джак и Сей. Някой бе вързал окървавена кърпа около врата му. Джак бързо я позна. Беше негова. Някой бе откраднал стар парцал от багажа му и го бе напоил с кръв.

Двамата се промушиха през дупка в оградата и побягнаха като попарени между храсталаци и дървета, надолу по стръмния склон вън от градчето. Запъхтени, те вървяха поне час, преди да са сигурни, че се бяха отървали от фоксера. Стигнаха до река, където Сей най-накрая остави раницата си и си почина.

— Наистина ли си мислеше, че можеш да помогнеш на това нещо?

— Можех да се опитам!

Сей се загледа към Джак. Всъщност, той не изглеждаше толкова по-дребен от чудовището.

— Можехме да го прелъжем към Регал. Лордовете сигурно ще могат да му помогнат.

— Не отивам към Регал, Джак.

— Какво? Но вчера ми каза, че… Съдбата ти…

— Трябва да намеря баща си. Той може да е отишъл навсякъде. Искам да ти дам нещо за сбогом. Бих ти дал повече, но ми остана само това.

Сей извади двете топчета, които му бе дал Мосю. Едното от син малахит, а другото — от черен оникс.

— Това била истинската форма на света. Каза ми го един човек, който го е виждал отвисоко. Дано някой ден да го видиш наистина.

— Не мога да го приема! Безсмъртният бог иска да отидем в Регал, нали ти казах?!

— Ще ми се да се запозная с Бог, но май няма да е днес. Тук има много градове. Сигурен съм, че съдбата ми минава през един от тях.

Сей извади малкото трикрако устройство, което си бе купил от Нарис, постави го близо до брега и започна да завинтва дългите му крака дълбоко в земята. Кликерът скоро стана напълно стабилен. Сей завъртя малък ключ, който накара машинката да издаде тих, цъкащ звук.

— Какво е това?

— Кликер. Седни ето там и не мърдай!

Сей беше научил наизуст стъпките, които Антон Рота бе описал в тефтерчето си. Кликерът беше деликатно устройство. Той търсеше обикновени радиосигнали, съдържащи местонахождението на друг кликер. Щом намереше познат код, той изпращаше тесен сноп от частици, които преминаваха през земята и установяваха контакт. Тази технология се използваше предимно от контрабандисти, защото никой не можеше да предвиди кога и къде ще се появи такъв сигнал.

Машината улови стотици обикновени сигнали, но нито един от тях не носеше кода, който му беше написал Антон Рота. „Q 12 12 36 D“. След около половин час чакане, Сей започна да губи надежди. Той гледаше отчаяно към малкото екранче, което изреждаше десетки комбинации от числа и букви, но нито една от тях не съвпадаше. Първата част на кода винаги се колебаеше между „C 16“ и „D 13“ и дори не се доближаваше до „Q“.

— Слушай, губиш си времето — каза Джак, уморен от чакане. — Вече ти казах къде трябва да отидем, защо не ме слушаш?

— Тихо… — махна с ръка Сей и продължи да гледа към екранчето. След няколко минути първите цифри спряха да се променят. Те се заковаха на „Q 12“ Не след дълго на екрана се изписа „12“, после „36“ и накрая „D“. Дъхът на Сей спря. Той разви дълъг кабел от кликера и го потопи в реката. Детекторът трябваше да превърне водата в огромен приемник и да увеличи шанса за засичане на сигнал.

Кликерът започна да пищи все по-силно, след което малкият му телескоп се нагорещи почти до червено. Той изпрати невидим сноп от частици през града, през скали и стени, търсейки приемника. След малко металът изстина и на екрана се изписаха координати. Сей помисли, че има някаква грешка, но изражението на Джак беше недвусмислено. Кликерът сочеше право към Регал.

— Какво се хилиш? Това не значи нищо! — подразни се Сей. — Това, че сочи натам, не значи, че сигналът идва от Регал. Може да е на сто хоризонта зад него.

Но кликерът показа разстояние от 1.4 хоризонта. Сигналът наистина идваше от града. Скоро на екрана излезе кратък надпис, който спря дъха на Сей.

„Антон“.

Една дума беше достатъчна, за да изпълни Сей с радост. Той дори не усети как на зачервените му очи набъбнаха сълзи.

— Антон? Кой е Антон? — каза Джак.

Сей изтича до брега на реката и потопи главата си във водата, за да си докаже, че не сънува. Баща му беше жив! Беше жив — и то точно тук, в Регал!

— Братството на Съдбата никога не греши, Сей! — каза самодоволно Джак. — Ако тръгнем сега, ще пристигнем пред…

Дълбок, мощен рев прекъсна думите му. Той погледна към върха на близкия хълм. Отгоре се показваше грамаден силует, а от главата му струеше пара.

„Господарю…“ — измуча животното. Той бавно се затича надолу по склона. Сей и Джак застинаха на място. Това нещо щеше да ги убие. От върха на хълма обаче се надигна мощен шум, като от зловещ музикален инструмент. Животното изведнъж увисна, тялото му се свлече по тревистия склон и то остана с лице в калта.

Сей погледна нагоре. Това беше звук от аркус. Различен от онези в Бяла планина. Стрелците бяха двама униформени мъже, придружени от стар, дебел номад.

— Това са те! Нямаше нужда да убивате проклетото нещо!

Униформените мъже слязоха по склона. Човекът зад тях беше старият измамник от миналата вечер.

— Казах ви, че имат контрабанда! Гледайте!

Сей побърза да прибере кликера, но мъжете стреляха отново, само на сантиметри от ръката му.

Човекът от Гамсли се ухили.

— Тия двамата се опитаха да ме подкупят с контрабанда. Дадоха ми хапчета от Ниските земи, за да мълча. Но видях какво имаше в торбата. Забранени технологии! Вижте!

Митничарят отвори раницата на Сей и видя откраднатите хапчета.

— Трябва да получа награда за това! — каза старият гид и подритна мъртвия фоксер. — Ама убихте псето на мелничаря. То струва поне десет аури.

— Копеле такова! — извика Джак. Той погледна към убития фоксер. Очите му още бяха отворени, сякаш дори сега искаше да види изгубения си господар. Той искаше да удуши стареца, но единият от митничарите го срита в корема и той падна безпомощно на земята. Другият опря върха на аркуса си право в челото на Сей.

— На животното му трябваха два изстрела. На теб колко ще ти трябват?

Митничарят изкопчи торбата от хватката на Сей и прерови принадлежностите му. Нещо друго обаче грабна вниманието му.

— Кликерче! Леле-мале, сега вече загази! Я да видим!

Униформеният се наведе, за да види машината. Сей извика:

— Не го пипай! Трябва да видя!

Въоръженият се разгневи и настъпи кликера, после срита Сей в корема. После се засмя и навря върха на аркуса в устата на Сей.

— Сега вече ме ядоса! Ще ти направя дупка в главичката, момче!

Мъжът извади оръжието и стреля от упор, на педя от главата на Сей. Стрелата на аркуса прободе земята и изчезна без следа. Зловещото свирене проглуши ушите му и го замая. Гласовете сякаш идваха отдалеч, крещяха от всички посоки.

— Какво става тук? — изгърмя изведнъж непознат глас.

Сей опита да стане. Нещо се бе променило. Лицата на въоръжените мъже изведнъж придобиха съвсем различен вид. От другата страна на реката идваше светлокож мъж в бели дрехи. Всичко в облеклото му беше изящно, обшито с тънки сребристи нишки. Беше възседнал красив черен кон, придружен от двама едри фоксери. Това беше генен лорд. Лорд на Регал. Едно от „божествените създания“, за които така горестно бе разказвал Джак.

Сей се вгледа в очите на аристократа. Бяха плашещи, пъстросиви, почти бели. Макар и стар, погледът му беше остър, а кожата — светла и равна, като на млад мъж. При вида на лорда, митничарите отстъпиха назад. Единият се престраши да каже нещо:

— Лорд Санкти. Ъ… не знаехме, че се разхождате толкова далеч от града. Моля Ви, не ни обръщайте внимание! Само искаме да приберем двама бежанци от Ниските земи.

— Да не обръщам внимание… — рече генният лорд. Той хвърли поглед към убития фоксер. После към аркуса, по който още имаше скреж от изстрела. Митничарите замълчаха.

— На моя територия, в земя, принадлежаща на семейството ми, Вие посмяхте да използвате оръжие, доверено Ви от Безсмъртния. Кажете ми имената си.

— Аз… не стрелях, сър… Тоест, стрелях, но към тревата. Не съм убил фоксера! Той го уби! — изплашеният човек посочи към колегата си. Другият изведнъж пребледня и цялата кръв се източи от лицето му.

Лордът гледаше спокойно. На лицето му нямаше видим гняв, но всички усещаха яростта му.

— Значи няма да ми дадете имената си? Тогава какво е Вашето име? — обърна се той към Джак.

— Аз, ъ… казвам се Джак Пайк, сър. Искахме да потърсим убежище в Регал!

— Значи сте хора на Братството…

— Да, сър. Искахме стигнем до Регал, но тези мъже ни заплашиха със смърт!

— Шибан лъжец! — извика униформеният мъж, но генният лорд надигна ръката си.

— Не искам да чувам и дума от вас. Ще се погрижа да бъдете наказани. Що се отнася до вас двамата, вие сте мои гости. Фоксерите ми ще се погрижат за всичко.

Джак и Сей се усмихнаха. Митничарите свалиха оръжията си. Двата големи фоксера пристъпиха напред и нагазиха до кръст в реката. Бяха съвсем различни от окаяното чудовище, което лежеше мъртво на земята. Носеха чисти дрехи и черни маски, приличащи на издължени кучешки глави. Така изглеждаха истинските слуги на божествените същества. Едри, безмълвни пазачи, без които никой лорд на Регал не напускаше пределите на града. При вида им митничарите и старият негодник се дръпнаха уплашено назад.

— Крах! Отдай чест на слугата!

Висок фоксер с издължени крайници пристъпи напред. Крах имаше обратна захапка, видна дори зад маската му. Той грабна тялото на мъртвия фоксер и го завлече с лекота към водата. Течението на реката погълна чудовището. Джак притвори очи при вида на слугата. И лордът видя искрените му сълзи.

— Можех… да му помогна… — Джак стисна зъби.

— Нека душата на този слуга бъде пречистена. Нека водата измие болката му — каза с тих гняв благородникът.

Двамата едри фоксери помогнаха на лорда да прекоси реката. Те се спряха до лежащия на земята Сей. Сведоха лорда от коня му и той слезе внимателно, внимавайки да не изцапа лъскавите си ботуши в калта. Той подаде ръка към Сей и каза:

— Моля, изправете се!

Беше необичайно едно „божествено създание“ да прави подобен жест. Но Сей хвана бялата кожена ръкавица и прави на крака. Докато пазачите извеждаха двамата през реката, Сей изгледа стария измамник от Гамсли, който изглеждаше, сякаш бе видял самия дявол.

Лордът на Регал отведе Джак и Сей на север, по пътя към божествения град. Сей забеляза, че фоксерите му вървяха с измокрени дрехи и не казваха нищо. Зад кучешките им маски сякаш нямаше душа — те живееха само за да изпълняват заповедите на господаря си.

— Слушай, благодаря ти, че ни спаси! Няма да го забравя. Но като гледам, момчетата ти са на път да умрат от студ. Да спрем, за да се поизсушат. Какво ще кажеш?

Джак почервеня от срам. Обикновен номад не можеше да говори така с един лорд. Но благородникът просто изгледа Сей и нареди на фоксерите да спрат.

— Вие също ли сте човек на Братството?

— Ъ… да.

— За в бъдеще се обръщайте към мен с „милорд“.

Сей не бе свикнал да нарича някого „милорд“, но се съгласи:

— Да, милорд…

Лорд Маркус Санкти се усмихна, когато видя лицето на Джак, по-червено от домат. Обърна се към двамата си слуги и нареди:

— Крах! Антон! Чухте гостите ми. Те настояват да си починете. Имате десет минути.

Кръвта на Сей застина. Можеше ли да е случайност? Единият фоксер, изглежда, се казваше Антон. Може би по-ниският? Името бе често срещано, а и телосложението на мъжа бе съвсем различно от спомените, които пазеше за Антон Рота. Но мисълта, колкото и странна, не напускаше главата му. В следващия час Сей така и не можа да откъсне очи от маскирания мъж, вървящ безмълвно до него.