Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,9 (× 18 гласа)

Лудост

Красив син поток от светлина озари мрачното небе над стадиона. Хиляди хора от Нул, Планте и Механика бяха насядали около огромната арена и с интерес зяпаха към големите монитори, които висяха от покрива. През зеещия отвор на стадиона бавно се сипеше ситен дъждец, който изведнъж замръзна и заблестя в синьо-бяло, осветен от яркия нулитен блясък на спиралата. Летящата машина бавно се спусна към ярко осветеното поле и кацна право в центъра, а трибуните изригнаха в овации. Грандиозна музика се изля от всички страни — върху екраните изгря портретът на Комодор Паликс — Великия Собственик на „Бяла Планина“.

Изведнъж от всички страни изригна дълбок, ентусиазиран глас:

„Добре дошли на всички зрители, участници и собственици, дошли за голямото състезание! Добре дошли в епицентъра на великия сблъсък между Нул… Планте… и Механика!“

Публиката радостно възкликна, когато чу имената на трите града. Прожекторите осветиха центъра на полето, където бе кацнала спиралата на Паликс. Луксозният кораб стоеше като златно бижу в центъра на стадиона, пред очите на възхитените грешници.

„Първият Велик Собственик на Греховните земи, Ханибал Нул обичаше да казва, че човек няма нужда да преброди Ниските и Високите земи, за да намери истинското богатство. Богатството са хората около теб…“

— Боже, какви глупости… — изпъхтя отегчено Комодор Паликс в луксозната кабина на Спиралата. — Защо още им натякват какво са казали предишните собственици? Има причина да са предишни собственици, нали, Тото?

— Разбира се, сър. Все пак тази традиция създава добро впечатление, най-вече у инвеститорите.

— Къде са тези отрепки? Не ми казвай, че ще сме заедно в една кабина!

— За съжаление да, сър. В Кристалната трибуна има 50 запазени места, откъдето Вие и инвеститорите заедно ще наблюдавате състезанието.

Икономът се приближи към прозореца и посочи лъскав стъклен купол, стоящ между три високи колони. Той бе опасан с четири стоманени пояса, а в дъното му стърчаха остри метални шипове — спомен от по-бурните години на Греховните земи, когато грешниците се бяха осмелили да въстанат срещу закрилниците си. Тези дни обаче бяха отдавна отминали. Колосалната куполна сграда накара Комодор Паликс да се усмихне и той каза на иконома си:

— Следващия път искам отделна стая за тези пиявици. По-нисичко. Нали искат да видят отблизо как управлявам компанията?

— Пригответе се, сър, скоро ще обявят Вашето име!

„Великият Кобалт Паликс възвърна величието на Греховните земи. Той казваше, че човек може сам да промени съдбата си и че успехът зависи единствено от нас. Неговият син — Комодор продължава да следва идеалите на баща си и да прави Греховните земи все по-успешни! И разбира се, това не би могло да стане без вашата помощ, вашия усърден труд, вашите мечти! Дами и господа… моля посрещнете четвъртия Велик Собственик на Бяла Планина — Комодор Паликс!“

Страничната врата на Спиралата бавно се отвори, фойерверки се изстреляха от всички страни на полето и тълпата полудя от радост. Комодор Паликс излезе от машината и помаха към публиката, след което гордо закрачи към Кристалната трибуна, последван от Тото и едрите фигури на охраната. До земята се беше спуснал лифт, който ги изкачи до ослепително бялата зала във вътрешността на купола. Там Паликс бе посрещнат от инвеститорите, които с еднакво хищен и учтив поглед един по един се здрависаха с него. Комодор бе свикнал с любезностите им и отвърна със същото. Нямаше доверие на нито един от тях. Макар че не искаше да го признае, единственият човек, с когото той открито споделяше мислите си, сега вървеше зад него с бели ръкавици и любезно кимаше към гостите. Младият Собственик бе прекарал повече време със стария иконом, отколкото със собствения си баща, и само в неговата компания се чувстваше наистина свободен да говори за всичко, което му идваше на ум.

— Ето там, сър! — Тото посочи мястото, където Комодор трябваше да застане.

— Седни някъде наблизо, Тото! Ще си ми щит, поне от едната страна, ако някой тръгне да ме заговаря.

Един от инвеститорите обаче светкавично се промъкна като змиорка измежду колегите си и протегна ръка, за да се здрависа с Великия Собственик:

— Господин Паликс, радваме се, че дойдохте! Имаше слухове, че времето ще ви попречи и няма да можете да присъствате.

— Не знам откъде сте чули това, господин…

Берилиъс, шеф на Консервена компания Триболт — прошепна Тото на ухото на господаря си.

— П… Перилиъс, разбира се! — довърши изречението си Комодор. — Как върви бизнесът с… консервите?

— Разширяваме се към нови пазари, господин Паликс. Вече притежаваме малко акции в Планте… И разбира се, имаме апетит към Белите Облигации. Печалбата е добра, а гаранцията е… да кажем, здрава като нулитен камък… — Берилиъс се подсмихна; Комодор се почувства задължен да направи същото и неохотно продължи разговора:

— Да, дори спекулантите не могат да ни пробият. Не че не се опитват… Но така е, когато си на върха, всеки иска да те избута и да дойде на твоето място.

— Това ме подсеща, господин Паликс. Наближава тринадесетата годишнина на… знаете… майските бунтове. Разбираме, че датата е чисто символична, но все пак, разбирате, фатализъм, безумие… Борсите са доста неспокойни. Бихме искали да знаем какви са вашите планове…

— Имам добра идея, господин Перилиъс… — Комодор се опитваше да сдържи раздразнението си, но си личеше, че търпението му бързо се топи — Какво ще кажете, чисто символично да платим на спекулантите да сринат някоя символична компания…

Тото усети напрежението във въздуха и реши да промени темата на разговора:

— Вижте, господа, състезанието вече започва! Вие на кой отбор симпатизирате, господин Берилиъс?

Бизнесменът изправи вратовръзката си и възвърна фалшивата си усмивка:

— О, господин Карлс! Приятно ми е, имате много поздрави от останалите инвеститори!

— Моля, казвайте ми Тото, всички вече са свикнали.

— Тото, честно да Ви кажа, този път бих заложил на миньорите от Нул. Чух, че най-обещаващите работници от Механика напоследък отиват в рудниците. С такъв богат опит нищо чудно да спечелят и някое почетно място в администрацията. Всъщност, изглежда ми като добър залог, може би някои от колегите ще пожелаят да хвърлят малко пари на масата, само за тръпка. Ще се включите ли и Вие, господин Паликс?

— Не обичам хазарта — каза спокойно Комодор. — Рискът е за дребните риби. Като гледам, колегите Ви май вече са започнали, защо не отидете при тях, да хвърлите малко пари на масата?

Поизпотен, Берилиъс кимна любезно и се присъедини към другите инвеститори, които вече оживено обсъждаха състезанието.

Триумфалната музика отново заля стадиона. „Дами и господа по трибуните! Времето за залози изтече. Моля, върнете се по местата си и се настанете удобно, защото петдесет и петото Голямо Състезание на Греховните земи започва… сега!“

Стадионът отново изригна в овации. Всички чакаха състезанието с притаен дъх и стискаха малки билетчета в различни цветове, отговарящи на отбора, на който бяха заложили. От центъра на полето се чу дълбок тътен, който премина в тихо жужене. Висок стълб от светлина се изстреля от покрива на спиралата, след което се сви в ярък конус от синя енергия. Тялото на летящата машина бавно се повдигна и спокойно премина през големия отвор на арената.

Светлините на стадиона бавно се затъмниха. Шумът по трибуните затихна и всички обърнаха поглед към полето. Всичко заприлича на мрачна гора, изпълнена със светулки. Инвеститорите затаиха дъх при грандиозната гледка. Пред тях изгряха три високи порти. На първата грееше червеният символ на Планте — лъвът. На втората — Белият камък на Нул, а на третата — синята звезда на Механика. Мощни прожектори изведнъж огряха двата края на стадиона — в единия беше Кристалната трибуна с инвеститорите, а в другия бавно започнаха да извират три дълги колони от хора. В центъра вървяха миньорите от Нул, а от двете страни — земеделците от Планте и инженерите от Механика.

— Каква гледка! Вижте, идват към нас! Колко вълнуващо! — възкликна един от инвеститорите в стъкления купол. Дългият низ от ентусиазирани състезатели вече стигаше до средата на полето и продължаваше да расте. Комодор обърна отегчен поглед напред:

— Боже, Тото, гледай колко са много! Трябва да има поне хиляда човека. Налага ли се да вземам участие в оценяването?

— Само ако желаете, сър. Най-интересните състезатели са в далечната половина, засега можете да оставите оценяването на арбитрите.

„Погледнете само, дами и господа! Днешното състезание със сигурност има рекорден брой участници — почти равни колони и от трите града! Дали ще видим още една победа за Механика, или Планте най-сетне ще впрегне силата на огромното си население…“ — Гласът от високоговорителите продължаваше да гърми. Макар че беше най-големият от трите града, Планте страдаше най-много от лошото отношение на компанията и често служеше като предупреждение за Нул и Механика. В плантацията бяха пращани хора, натрупали особено големи задължения или провинили се по друг начин. Надзирателите и Директорите там имаха пълна свобода да дисциплинират Планте — всеки можеше да бъде ослепен и обезобразен за упорство срещу надзирател или пък награден за нещо съвсем незначително. Това се бе отразило на психиката на грешниците и те се бяха разделили на две — фанатичните поддръжници на системата, които вярваха до смърт в справедливостта на поощренията и наказанията и отчуждените, които вече не вярваха в състезанието и отказваха да участват. Затова колоната на Планте беше изпълнена само с настървени играчи, които желаеха победа на всяка цена.

„Нека Състезанието започне сега!“ — провикна се говорителят. — „Нека първите играчи да заповядат на подиума!“        От най-предната част на колоните се отдели по един играч. Тримата работника застанаха на лъскава бяла площадка точно пред голямата Кристална трибуна. От дъното на стъкления купол се чу гласът на Първия арбитър:

— Име, ранг и постижение… — ехото на високоговорителя обиколи целия стадион и трибуните пламнаха в аплодисменти.

Първият от тримата играчи застана мирно:

— Ъъъ… ами… — той започна да бърка по джобовете си — един момент… аз съм си купил…

— ИМЕ, ранг…! И после постижение — изгърмя гласът на арбитъра. — Стадионът избухна в смях. Бедният нещастник се бе притеснил толкова, че съвсем забрави какво трябва да прави. Той нервно прочисти гърлото си и се опита да се засмее заедно с останалите.

— Ами… аз съм от… Нул… Нил Епсон от Нул… обикновен Миньор.

— Е, Нил от Нул, какво ще ни покажете?

Той бръкна в предния джоб на якето си и извади малка дървена свирка.

— Ами, това е свирка… Истинско вносно дърво. Отгоре съм я боядисал с… такова… боя от… пак вносна… от Нарис…

Стадионът отново изригна в смях. Това бе и чарът на първата половина от състезанието. Най-големите неудачници с най-евтините покупки обикновено се нареждаха отпред. Те знаеха, че едва ли ще спечелят точка за града си, но поне ще бъдат показани на екрана, преди да дойдат истинските участници. Нил от Нул започна да дюдюка някаква бърза селска мелодия на свирчицата си. Това развесели работниците още повече — най-бедните от тях се смееха най-силно, а скоро смехът се пренесе и в Кристалната трибуна.

— Благодаря, господин Нил. Сигурен съм, че ще бъдете забелязан — каза с весел глас Първият арбитър. Следващият играч, този път от колоната на Механика, излезе от колоната си и застана мирно пред Кристалната трибуна.

— Аз съм чистач от Механика! — оповести възторжено той. — Купил съм Лъскаво Златисто Яке, вътре с Дунапрен! Стойност 24 монети! Ципът е смазан с течен парафин от Нарис!

От трибуните изпълзя дълго иронично „Оооооо“, примесено с лек смях. Чистачът явно се зарадва, защото весело помаха към камерата и се усмихна широко, когато видя лицето си в големите екрани на стадиона.

— Аз съм Кар Акани… Берач в Планте! — чу се дълбок глас от третата колона. — На краката си нося… Летящите светкавици 2500! Цена 99 монети!

Камерите веднага се преместиха към третата колона — висок тъмнокож работник подхвърляше лъскава червена ябълка с едната си ръка. Този път изненадата по трибуните беше автентична, защото никой не очакваше такъв силен старт от отбора на Планте. Високият младеж стисна ябълката и я подхвърли високо във въздуха. После отскочи с всички сили от пружиниращите пети на маратонките и я хвана почти на три метра във въздуха. Стадионът избухна в аплодисменти.

— Откъде един берач е събрал 99 монети? — изненада се работник от колоната на Нул.

— Тези от Планте са луди! Днес са дошли за победа на всяка цена! — отвърна му някой от редицата на Механика. — Хващам се на бас, че всичко е на кредит!

„Ооооо! Добро начало за Планте, дами и господа!“ — провикна се говорителят — „Няма съмнение кой от тримата ще вземе точките! Да чуем мнението на арбитрите!“

Камерите се насочиха към дъното на Кристалната трибуна, където в малка луксозна кабина се бяха наредили петимата арбитри. На дебелото стъкло пред арбитърската кабина светна червеният лъв на Планте — знак, че техният отбор печели точките от първия рунд. Другите двама играчи поклатиха разочаровано глави и слязоха от подиума. Зад тях в редиците на Нул и Механика започна да се усеща неспокойство. Поне в първите десет рунда никой нямаше да може да вземе точките на настървения берач от Планте. Участниците се изреждаха един по един и излизаха със сведени глави, с утешителната награда, че все пак са представили града си пред Великия Собственик. Рунд след рунд червеният лъв на Планте продължаваше да грее върху кабината на арбитрите, а дългите редици на Механика и Нул започнаха да се смаляват. „Давай, Ратан!“ — чу се глас от първите редове. Напрежението в колоната на Механика бързо се изпари. На ред идваха инженерите — истинските знаменосци на Машинния град. Академията на Механика пускаше млади и амбициозни работници, които изпадаха в дълг, за да се обучат. Това им даваше силен стимул да работят усърдно и да се издигнат в компанията.

— Ратан Калека от Механика. Начинаещ инженер. Отдел пробивни машини. Предлагам модифициран връх на топяч „Ханибал-30“, използван в мините. Волфрамът за изработката струваше 140 монети — отне ми няколко месеца, но по груби изчисления по-твърдият метал и плоският чуков дизайн биха увеличили добива с поне двайсет…

„Ууууууу! Кога си пробивал дупки бе, женчо!?“ — чуха се ядосани подвиквания от колоната на Нул — „Не е шибаният връх, а шибаното тегло!“ — работниците започнаха да се смеят на дребничкия инженер.

— Да, но… силата не би била достатъчна да разчупи камъка, ако…

„Ууууууууу!“

— Моля, изчакайте да дойде вашият ред, ще имате достатъчно време да блеснете… — подхвърли вторият арбитър. — Продължете, господин Ратан.

— М-механичната част е опростена, — продължи неуверено младият инженер — но все пак е съвместима със старите машини…

Арбитрите започнаха да обсъждат:

        „Да им дадем този рунд“ — предложи Третият арбитър. „Не…“ — възрази Вторият. — „Видяхте ли колко се зарадваха Планте? Те и без това ще загубят, да им дадем още малко…“

Но преди да довърши изречението си, Синята звезда на Механика блесна ярко на стъклото пред арбитрите. Публиката скочи от радост. Ратан бе откраднал точките на Планте и сега всичко стоеше в кошницата на неговия град. Младежът погледна изненадано нагоре — гласуването на арбитрите още не бе почнало, но той вече беше победител.

— Изглежда… че имаме първата намеса от Кристалната трибуна! — възкликна говорителят. — И то… не от кого да е, а от самия Комодор Паликс! Браво, господин Ратан!

Младежът се огледа стъписано — стадионът празнуваше, а цялата колона на Механика подскачаше от радост. Първото състезание на Ратан преди няколко месеца беше завършило с унижение, а сега всички скандираха името му. Той започна да стиска палци и да се надява точките да не му бъдат взети от другите градове. Сега гордостта на Механика лежеше на плещите му.

— Сър! — каза изненадано Тото Карлс.

— Уважавам изобретателите, Тото. Това е скъп метал, но момчето все пак е избрало най-доброто, което може да си позволи. Всеки трябва да мечтае. Може би някой ден ще създаде нещо наистина интересно.

— Мъдро решение, господин Паликс! — подвикна един от инвеститорите в задната част на Кристалния купол. Както казваше баща Ви, „хората трябва преди всичко да мечтаят!“

Комодор се усмихна фалшиво и помаха с ръка.

— Честно казано, Тото, наистина виждам бъдеще в това момче. Нареди да му дадат някаква награда.

* * *

Сей се движеше като сянка през тълпата от тела, пръснати из стадиона. Той подмина двама въоръжени надзиратели, които го погледнаха подозрително. Скоро обаче продължиха разговора си. По-грозният от двамата почти изглеждаше добронамерен, ако пренебрегнеш палката на колана му и лъщящият аркус в кобура му. Няколко от тези оръжия можеха да повалят тази гора от тела за броени минути. Сей разчиташе, че времето, изминало от майския бунт, бе направило тези надзиратели по-самодоволни и по-бавни от преди.

— Кап! Каплин! — гласът му се чу в предния край на редицата.

— А, Сей! Леле… З-значи е било вярно!

— Кое?

— Че ти и Самбан… сте се били! И ти си щял да му видиш сметката! Цялата редица говори за това! — Каплин потупа Сей по рамото.

— Не вярвай на всичко, което чуваш, Кап.

— А да, Ранк нещо се беше ядосал. Каза да отидеш при него веднага.

— Да бе, да… Старецът може да си яде ушите. Ако ти дюдюка за жетоните, кажи, че не му дължа нищо!

— Каза, че си си забравил нещо при него. Взел го е при себе си. Мисля, че е някакъв „спусък“.

— К… какво?

— Това чух… Мамка му, наистина ли е било спусък?!

На лицето на Сей се изписа ужас. Той се обърна назад и опипа раницата на гърба си. Панически я свали и видя, че от машината му е изпаднало нещо важно. „Мамка му! Старецът го е взел след ритника на Чобан“ — досети се Сей. „Сега… и Каплин знае!“ Сей се втренчи в лицето на дребосъка и се опита да прочете нещо в изражението му.

— Спусък е… общо име… за…

— Ще пускаш фойерверки, а? Затова ли ти бяха запалките? Знаех си!

Сей запуши устата на Каплин и се огледа наоколо:

— П-по-тихо, глупако!

— Спокойно, братле, няма да кажа на никого! Леле, със сигурност ще обереш точките! А аз си мислех, че моята машина е рискована… Най-накрая ще натрием носа на тези копелета от Механика!

Каплин се засмя и тропна с ръка върху огромната метална кутия на колела, върху която се бе облегнал.

„Ееееей!“ — от вътрешността се чу ядосан детски глас.

— Какво беше това?! — стъписа се Сей.

— Ъъ… нищо! — Каплин доближи глава до кутията и прошепна: „Чакай още малко!“

— Какво по дяволите си направил?

„Моля, да заповяда играч от Нул!“ — извика в този момент говорителят на стадиона.

Каплин погледна към Сей и отвърна ухилено:

— Мой ред е!

Прожекторите осветиха предната част на колоната и камерите започнаха да търсят следващия играч. Сей не искаше да бъде виждан и се скри назад.

— Ти си ненормален, Кап! Аз отивам да намеря Ранк!

Каплин вече се беше обърнал и махаше към публиката. Той мечтаеше за този момент от месеци и сега наистина вярваше, че ще спечели първия си късен рунд в голямото състезание.

„Име, ранг и постижение?“

— Каплин, сър. Поправям пробивните машини в мината. И… много обичам Състезанието!!!

— Какво е постижението Ви, господин Каплин? — попита изнервено Четвъртият арбитър.

— А, да! Ами… това е много важна вечер. Реших да поздравя господин Паликс и всички останали с една песен. Няма как да не я знаете! — Каплин се ухили, завъртя някаква шайба върху металната кутия и тя започна да бучи.

— Песен, господин Каплин? Моля, не се бавете! — помоли арбитърът.

Каплин тропна силно върху ламаринения капак:

— Ради! Сега!

От кутията се чу тъп метален трясък. Последва втори трясък. Каплин усети, че е забравил нещо и бързо отмести райбера, който придържаше горния капак. В този момент от кутията изскочи дете, облечено в розова тениска, обляна в пот. Беше Ради. Той бързо надяна на главата си голяма дунапренова маска на прасе и започна да танцува. Малки бели светлинки изгряха по стените на пазарния автомат и оформиха емблемата на Нул. Машината проблесна три пъти в синхрон с добре познатото на всички:

„Дзън-дзън… дзъъннннн!“

Изведнъж, от машината на Каплин загърмя весела мелодия и двамата започнаха да пеят. Целият стадион избухна в смях:

„Бонус за теб! Бонус за мен! Бонус, бонус, бонус всеки ден!“ — Каплин пееше от все сърце; тълпата — също. Маската на Ради му пречеше да пее и да вижда, но затова пък той танцуваше енергично и размяташе ръце във всички посоки.

„Не се чуди и май, има бонуси безкрай, само ти да кажеш: бонуси ми дай!“        

Ради се опитваше да танцува на едно място, но бавно започна да се приближава към ръба на площадката, след което стъпи извън нея и се просна на земята.

„Всичко е наред… нищо му няма… Бонус, бонус, бонус всеки ден…“ — продължи да пее Каплин. Ради се изправи и продължи да танцува енергично под ръкоплясканията на публиката.

— Спрете! Спрете, веднага! Охрана! — извика Първият арбитър.

Четирима надзиратели се притичаха към площадката, хванаха Каплин и Ради и ги притиснаха към земята.

— Чакайте! Аз мога да я сглобя обратно! Частите са вкъщи! Обещавам, ще я върна на мястото й! — извика отчаяно Каплин.

— Това е фирмена собственост! Как си позволявате да използвате пазарните автомати в състезанието? Играчът от Нул е дисквалифициран! Моля, отведете го в кабинета по дисциплината, предлагам да бъде наказан според правилника!

Публиката започна да недоволства и да освирква решението на Първия арбитър. Третият арбитър се намеси:

— Моля за спокойствие! Разбира се, пазарните автомати са свободни за ползване от всеки. Но това, което направи играчът от Нул, все пак е нарушение на условията за ползване… Той няма право да демонтира нещо, което не му принадлежи, камо ли да го представя за свое. И вие не бихте желали някой да вземе вашите покупки и да ги представи като свои, нали?

Публиката леко притихна. Третият арбитър продължи:

— Все пак предлагам играчът да не бъде наказван строго. Моля, изчакайте за окончателното решение на арбитрите.

Стъклото на арбитърската кабина се затъмни и светлините около високоговорителите угаснаха. На стадиона настана пълна тишина.

— Правилата са ясни! — каза Първият арбитър. — Собственост на фирмата не може да се използва в състезанието! Трябва да отнемем всичките им точки. А за състезателя — четири дни при директора по дисциплината!

— Съгласен съм! — извика Четвъртият арбитър. — Ако започнем да правим изключения, правилата ще станат за смях! Трябва да го накажем строго. Предлагам две седмици в кабинета по дисциплината! Може и да увеличим задълженията му, а и тези на детето! Ще видим после как ще посягат на чужда собственост!

— Не бързай… — каза спокойно Третият арбитър. — Уж искаш да спазваме правилата, а сам измисляш нови наказания. Да не забравяме кой е гост тази вечер — Третото поколение грешници се възхищава на господин Паликс и едно тежко наказание би се отразило зле на имиджа му. Предлагам само дисквалификация.

— Добър аргумент — съгласи се Вторият арбитър. Погледнете публиката. Реакцията й беше ясна! Трябва да усмирим страстите.

— Значи двама срещу двама. Е, ти си решаващият глас. — Третият арбитър се обърна към последния съдия, който седеше тихо в тъмнината.

— Мисля, че положението е деликатно. Законите са ясни, но… вече и аз не знам… Честно казано, не бих рискувал мястото си на Трибунала заради някакъв си грешник. Предлагам да оставим решението на господин Паликс.

Останалите арбитри кимнаха одобрително.

— Давай тогава, говори с него… — подкани Вторият арбитър.

Съдията неохотно натисна зелен бутон на пулта и се свърза с Кристалната трибуна.

— Здравейте, господин Паликс. Говори Бард… Ало?

— Кой?

Във фона се чу гласът на Тото: „Това са арбитрите, сър…“

— Аз съм Петият арбитър. Здравейте! Бихме желали да се посъветваме с Вас относно решението за наказание на провинилия се работник. Наказанието обикновено е четиридневно дисциплиниране, но преценихме, че строгостта може да повлияе на публиката и…

— Значи аз да мисля вместо вас, така ли?

— Ами… Преценихме, че Вие бихте взели най-мъдрото решение…

— Как ти беше името?

— Бард, сър — отвърна той с умален глас.

— Бард… Ще кажа решението си след малко.

Паликс затвори линията, а Петият арбитър се просна на стола си като застрелян.

— Тото, как мислиш, колко струва една такава пазарна машина? — попита Комодор.

— Предполагам, че около сто сребърни монети… но мисля, че миньорите не изкарват…

— Имам добра идея, Тото! Едновременно ще покажа твърдост и щедрост. Искам да направя изявление, включи ме сега!

— Но сър!

Кристалната трибуна засия в ярка бяла светлина. Говорителят възкликна:

„О, дами и господа, решението ще бъде взето от самия Комодор Паликс!“

На екраните изгря логото на Изкупителен център Бяла Планина.

— Нул! Планте! Механика! Поздравявам ви за високия дух, с който дойдохте на състезанието тази вечер! — гласът на Комодор Паликс се разнесе из трибуните и целият стадион притихна. Всички почувстваха някаква дълбока привързаност към Великия Собственик, когото едвам познаваха, но по някаква причина дълбоко уважаваха.

— Кражбата. Убийството. Бягството от отговорност. Тези три гряха тровят света още от създаването му. Ако един човек не може сам да се грижи за себе си, ако стои в тежест на останалите, той се превръща в грешник. Но има спасение. Докато той е готов да работи усърдно, за да изчисти тази тежест, винаги има надежда!

Академията бе направила от Комодор забележителен оратор. В този момент дори Каплин вярваше в мъдростта на Великия Собственик и справедливостта на неговите решения.

— Ако грешникът наистина е готов да изкупи греха си, той винаги заслужава шанс да го направи! — каза гордо Комодор. — Нареждам: в задълженията на грешника да бъде начислена пълната цена на откраднатата машина — 100 сребърни монети, а аз лично ще покрия 90% от цената!

Публиката изригна в овации. Целият стадион празнуваше за Каплин и справедливостта на Комодор Паликс. Инвеститорите в Кристалния купол бяха онемели — способността на Комодор да управлява емоциите на публиката бе забележителна. Може би те бяха подценили неговия подход към грешниците и бяха забравили, че той вече не беше онзи неопитен младеж, който пое юздите на компанията преди седем години. Под овациите на целия стадион Каплин хвана Ради за ръка и слезе от площадката. Той бавно се върна в колоната на Нул. Краката му трепереха. Дишането му стана плитко и зачестено. Каплин се свлече на колене, но двама надзиратели бързо го отведоха настрани:

— Д-десет… Десет… д-д… десет…

— Горкият Каплин! — поклати глава един от работниците на Нул. — За Паликс десет сребърни монети сигурно са нищо. Но в мината… това е цял живот дълг.

* * *

Трите колони започнаха бързо да се топят. Въпреки смелите очаквания, редицата на Планте отново остана най-къса. Берачите в плантацията не изкарваха много пари — ако някой излизаше с нещо скъпо, значи или не бе купувал нищо друго, или бе теглил голям заем. Но дори тогава постиженията на Механика оставаха много по-впечатляващи.

„Поздравления, господин Ковачевски от Механика! Още една специална награда от Комодор Паликс! Тази вечер изненадите направо валят, нали, дами и господа?“

— Знаеш ли, този цирк наистина не е толкова скучен, колкото очаквах, Тото. Мисля, че вече разбирам защо баща ми толкова обичаше състезанията.

— Много сте щедър, господин Паликс. Но при толкова награди, някои от работниците остават много разочаровани.

— Завистта също е силна мотивация, Тото — рече на висок глас Комодор и погледна към инвеститорите. — Прав ли съм, господа?

В този момент по целия стадион избухна неистов смях. Комодор Паликс се огледа учудено. На бялата площадка стоеше човек, носещ отвратителна лилава шапка с дълги пера, обсипани с брилянтин.

— Име? Наричат ме Побъркания Джеймс Ранк, Ваша чест. Чистач, родом от Върха на света. Понастоящем съм горд собственик на луксозен каменен апартамент в старческата махала на Нул… Постижение — един момент… „крещяща дизайнерска шапка от Нарис… 250 монети… 100% памук и паунови пера. С нея ще бъдете най-неустоимата дама на бала…“ поне така пише на етикета…

Ранк все още се придържаше към старата измишльотина, че е роден някъде „горе“, което му спечели ред отегчени въздишки от публиката.

— Хайде, виц!… Виц! — чуха се гласове от редицата на Нул. Всички очакваха Ранк да изнесе поредното си идиотско представление.

— Какво по дяволите е това? — попита изненадано Комодор Паликс.

— Стар грешник от Нул, сър. Добре познат е на всички. Всеки път си избира нещо абсурдно от каталога, за да грабне вниманието на публиката. После използва времето, за да пее мръсни песни, или да разказва вицове…

Ранк се провикна към публиката:

— Готови ли сте, посерковци?!

Трибуните отвърнаха в един глас:

— Даааааааа!

— Нещо мръсно! — провикна се някой от редицата на Нул.

— Започвай, Ранк! Всички вече сме свикнали с глупостите ти… — каза отегчено Третият арбитър. — Моля те, не се бави!

— Нали знаеш, Рени, старческо изкуфяване. — Ранк се усмихна и направи уважителен жест към Третия арбитър. — Днес съм избрал нещо за младите хора…

Ранк извади малка кафява книжка, отвори на първа страница и започна да чете:

„Безумието на Дедал“. Второ действие…

Майсторът се реел като птица в небесата,

Летял и кацнал върху златен бряг,

Крилете си оставил на земята

И перца се разлетели като сняг.

Синът видял го, казал: Татко! Разкажи какво видя!

Разкажи ми за небето! Там свършва ли света?

Малко по малко публиката започна да негодува и от трибуните се надигна освиркване, но Ранк продължи:

Тайната си майсторът решил да сподели

Надежда дал, непожелана:

Света видях със своите очи!

Затворът Крит е само капка в океана!

— Виц! Виц! Виц! Виц! — започнаха да скандират все по-силно трибуните.

Светът отвъд морето няма край,

Видях, той вечно продължава,

Вземи крилете ми, но знай,

Морето жадно и небето гладно ти не доближавай!

— Ууууууу!

И без да осъзнава как надеждата пленява,

Дедал поел към Парос, а Икар — към синевата…

— Ууууууууууу!

Ранк се опита да продължи, но виковете станаха прекалено силни. Той прибра книгата, помаха към редицата на Нул и доволно слезе от площадката под освиркванията на тълпата. Един от възрастните работници изгледа стареца и измърмори:

— Май вече ти е късно да станеш нормален човек…

Ранк се засмя:

— Нормален? Още не съм изперкал толкова, посерко!

Старецът свали лилавата си шапка и я подхвърли към озадачения работник. После пъхна ръце в джобовете на дрипата си и потегли към изхода. Спря го познат глас:

— Жалко, шапката ти отиваше…

Ранк се огледа и в сенките забеляза фигурата на Сей, наметнал торбата си на гръб.

— Подцених те, старче. В теб ли е спусъкът?

Старецът извади малкия метален цилиндър и го разгледа внимателно.

— Този дребен чарк… толкова ли е важен е за теб?

— Мога да ти го взема без никой да разбере.

Ранк се засмя с глас:

— Вие, младите дрисльовци, сте пълни с нахалство! Баща ти беше същият… — Ранк подаде спусъка на Сей и го погледна в очите. — Не искам спусъка ти, Сей. Искам само да разбереш, че има много по-опитни играчи от теб. Онази глупост във фоайето… Можеше да се измъкнеш много по-тихо. Но предпочете да направиш шоу.

Сей сведе поглед и каза:

— Значи… искаше да ми дадеш урок? Откога те е грижа какво става с мен?

— Щеше ми да те вразумя. Хранех много надежди за теб. И за Мая… и за Самбан. Можехте някой ден да промените този скапан град.

— Стига глупости, старче — подсмихна се Сей. — И ти някога си бил млад, обещаващ дрисльо. Пропуснал си си шанса да направиш нещо интересно!

— Мда… — почеса се Ранк. — Майната им на надеждите за бъдещето…

— Ти си рядка птица, Ранк… — поклати глава Сей. — Искам да ти дам нещо. Моля те, приеми го!

Сей бръкна в джоба си и извади малко сиво тефтерче. Откъсна част от страниците и даде двете половини на стареца.

— Едната част е за Мая, другата — за Каплин. Мислех да му я дам лично, но този глупак никога не спира да ме изненадва.

Ранк прелисти страниците на тефтерчето и очите му се отвориха широко:

— Лудо копеле такова…

Сей бутна тефтерчето в ръката му.

— Дай тази половина на Мая и тази — на Кап. Кажи им, че съжалявам.

— Съжаляваш? Ако продължаваш да ми даваш такива неща, май няма да дочакам старини!

— Можеш да го изгориш. Но май няма да го направиш.

Старецът се усмихна.

— Мая и Каплин имат свои амбиции. Сигурен ли си?

— Те трябва да знаят.

— Е, ти вече скъса всичките си връзки с Бяла Планина. Единственият човек, който има някаква следа за миналото ти, съм аз. Е… и онова момче, Самбан.

— Самбан?

— Момчето се опита да те унищожи. Сега е на път да унищожи себе си. Можеш просто да го наблюдаваш. Дори няма да попречи на плана ти.

— За какво говориш? — учуди се Сей.

— Златният жетон… Спомняш ли си деня, в който го получи от баща си?

Сей избягваше да мисли за онази снежна вечер, в която улиците на Нул се напоиха с кръвта на надзирателите и бунтовниците.

— Жетонът носи името на Антон Рота — каза спокойно Ранк. — Това, което Самбан държи в ръцете си, е смъртна присъда.

Лицето на Сей побеля.

— Къде е той?

— Виж сам!

Сей се обърна към колоната от състезатели, после към екраните на стадиона. На тях вече лъщеше усмивката на Самбан, а зад него — брат му и бандата, които уверено махаха към камерите.

— По дяволите! — каза ядосано той и без да се замисля, тръгна към бялата площадка. — Ранк, трябва да тръгвам! Благодаря ти за всичко!

Сей не дочака отговор, помаха към стареца и се затича с всички сили към Кристалната трибуна.

Ранк се засмя, обърна се в обратната посока и потегли към тъмния край на стадиона. Той се смееше на висок глас. Смееше се толкова силно, че очите му започнаха да се насълзяват, после пъхна ръце в джобовете си и закрачи спокойно към изхода.

— Значи така се сбогуваме, посерко… Забавно беше да те познавам.