Агата Кристи
В хотел Бъртрам (4)

Глава 4

В Скотланд Ярд се провеждаше конференция. Това беше неофициална конференция. Около масата удобно седяха шест-седем мъже и всеки от тях беше доста важен човек в своята сфера. Темата, която занимаваше вниманието на тези пазители на закона, беше тема, чието значение бе нараснало особено много през последните две-три години. Тя включваше дял от криминалистиката, който се разрастваше. Обирите на високо равнище се увеличаваха — обири на банки, кражби на платежни ведомости, грабежи на изпращани по пощата скъпоценности, обири на влакове. Едва ли имаше месец, през който да не се осъществяваше успешно някой изумително смел ход.

Сър Роналд Грейвс, помощник-комисар в Скотланд Ярд, седеше на почетното място край масата. По навик той повече слушаше, отколкото говореше. По този случай нямаше определен доклад. Всичко зависеше от обичайната практика на полицията. Това беше консултация на високо ниво, обща размяна на мисли между мъже, които разглеждаха случаите от леко различаваща се гледна точка. Очите на сър Роналд Грейвс бавно обходиха малката група. След това той кимна на един мъж в края на масата.

— Е, Татко — рече той. — Да чуем някои от остроумията ти.

Мъжът, когото назоваха „Татко“, беше главният инспектор Фред Дейви. Наближаваше излизането му в пенсия, а той изглеждаше дори по-възрастен, отколкото беше. Оттук и прякорът му „Таткото“. Имаше приятна външност и твърде изискано държание и много от криминалните престъпници се изненадваха неприятно, когато откриеха, че не е толкова мек и простодушен, колкото изглежда.

— Да, Татко. Нека чуем твоето мнение — каза и друг главен инспектор.

— Това е нещо голямо — каза главният инспектор Дейви с дълбока въздишка. — Да, голямо е. Може би расте.

— Като казваш голямо, имаш предвид голямо по брой ли?

— Да.

Друг мъж, Комсток, човек с остра лисича физиономия и будни очи, се намеси:

— Искаш да кажеш, че това е предимство за тях?

— И да, и не — заяви Таткото. — Би могло да доведе до провал. Обаче засега дявол да го вземе, те добре контролират всичко.

Инспектор Ендрюз, рус и слаб мъж, с вид на мечтател, проговори замислено:

— Винаги съм смятал, че има много повече за преценяване, отколкото си мислят хората. Например бизнесът на сам човек. Ако върви добре и ако е в точен размер, той сигурно ще спечели. Разкрива нови клонове, разширява бизнеса, увеличава персонала и може би ще стигне до неправилна оценка на положението и ще пропадне. Същото е и с големите универсални магазини. Империя в индустрията. Ако е достатъчно голяма, ще преуспява. Ако ли не, ще пропадне. Всичко трябва да си има точен размер. Щом размерът е точен и се ръководи добре — това е върхът.

— Колко голяма е тази организация според вас? — запита сър Роналд.

— По-голяма, отколкото си мислехме в началото.

Инспектор Макнийл, внушителен на вид мъж, проговори:

— Бих казал, че расте. Таткото е прав. Расте непрекъснато.

— Може би това е за добро — рече Дейви. — Може да расте бързо и да пропадне.

— Въпросът, сър Роналд, е кого да арестуваме и къде? — каза Макнийл.

— Можем да арестуваме около дузина — каза Комсток. — Групата на Харис е замесена с тях. Знаем това. Край Лътън Уей има малка групичка. Там са гаражът на Енсън, кръчмата край Мейдънхед и една ферма на голямото северно шосе.

— Заслужава ли си някой от тях да бъде арестуван?

— Не мисля. Дребни риби. Просто звена от веригата. Мястото, където колите се сменят и обръщат бързо; благопристойното заведение, откъдето се изпращат пратките; оказионните магазини, където могат да изменят външния си вид, а също и много полезния костюмиер в Ийст Енд. На тези хора им се плаща. Много добре са платени, но не знаят абсолютно нищо.

Инспектор Ендрюз пак се обади:

— Изправени сме срещу умни хора. Още не сме стигнали до тях. Знаем някои от съдружниците им и това е всичко. Както казах, сбирщината на Хари е вътре, а Марк е откъм финансовия край. С чуждестранните връзки се занимава Уебър, но той е само агент. Всъщност нямаме нищо срещу тези хора. Знаем, че всички имат начини да се свързват помежду си и с различните клонове на концерна, но не знаем как точно го правят. Наблюдаваме ги и ги следим, а те знаят, че са наблюдавани. Някъде е голямата им централа. Това, до което искаме да се доберем, са организаторите.

— Прилича ми на огромна мрежа — каза Комсток. — Съгласен съм, че някъде трябва да има оперативен център, място, където всяка операция се планира, разработва и подготвя изцяло. Някой някъде подготвя акцията и изработва модела на свръзка на операцията и изпълнителите. Това са хората, до които трябва да се доберем.

— Може би те въобще не са в страната — рече кротко Таткото.

— Смея да забележа, че си прав. Може би са в някое иглу, в палатка край Мароко или в Швейцария.

— Не вярвам в тези ръководители — каза Макнийл, като поклати глава. — Звучи добре само в приказка. Естествено трябва да има глава, но не вярвам в Главен престъпник. Бих казал, че зад него съществува малка група ръководители. Централно планиране с председател. Те са успели да се организират добре и непрестанно подобряват техниката си. При все това…

— Да? — попита Таткото окуражително.

— Дори и стегнатият малък екип обикновено има излишни хора. Това, което се нарича принцип на руската тройка. От време на време, когато си помислят, че сме влезли в дирите им, те ни подхвърлят някого, от когото смятат, че могат да се лишат.

— Ще посмеят ли да го сторят? Не рискуват ли твърде много?

— Бих казал, че може да се изпълни по такъв начин, че избраният да не знае, че го жертват. Ще си помисли, че сам е попаднал в капана. Ще мълчи, защото ще знае, че е длъжен да мълчи. И така си е, разбира се. Те си играят с много пари и могат да си позволят да бъдат щедри. Докато той е в затвора, те ще поемат грижата за семейството му, ако има такова. Обикновено организират и бягства.

— Много стана — забеляза Комсток.

— Знаете ли — каза сър Роналд, — че не е много добре да предъвкваме наново размишленията си. Говорим все едно и също нещо.

Макнийл се засмя.

— Какво всъщност искате от нас, сър?

— Е… — сър Роналд се замисли за миг. — Съгласни сме по главните неща — каза той бавно. — Постигнахме съгласие по нашата политика или по това, което се мъчим да направим. Мисля, че ще бъде полезно да хвърлим поглед около някои дребни неща, които нямат голямо значение, които са само част от обичайния ход. Трудно е да ви обясня какво имам предвид, но работата със случая Кълвер миналата година ми хареса. Мастиленото петно, помните ли? Мастиленото петно около миша дупка. Защо, по дяволите, човек ще изсипва мастило в миша дупка? Не изглеждаше важно. Трудно беше да се намери отговорът. Но когато потърсихме то водеше нанякъде. Това в общи линии имам предвид. Особените неща. Не се смущавайте да кажете, ако забележите нещо особено, нещо, което ви шокира. Може да е дребно, но дразнещо, тъй като не съвпада. Виждам, че Татко кимва с глава.

— Напълно съм съгласен с вас — каза главният инспектор Дейви. — Хайде, момчета, опитайте се да намерите нещо. Дори ако е само човек със смешна шапка.

Не се получи отговор веднага. Всеки гледаше малко неуверено и колебливо.

— Хайде! — заяви Таткото. — Аз пръв ще започна. Наистина, това е само една смешна история, но трябва да вземем от нея това, което си заслужава. Грабежите в Лондонската банка и в Метрополитен банк. Помните ли клона Кармъли Стрийт? Цял списък от номера на коли, цветове и марки. Апелирахме към хората да дойдат и те се отзоваха. И как се отзоваха? Около сто и петдесет забъркващи информации. Накрая се оказаха седем коли виждани наблизо, всяка от които можеше да бъде свързана с грабежа.

— Да — потвърди сър Роналд. — Продължавай.

— Имаше една или две, които не можахме да открием. Изглеждаше, че номерата им са сменени. Нищо нередно, често се случва. Накрая повечето бяха открити. Ще ви припомня само един случай. Черна кола Морис Оксфорд, номер СМГ 256, докладвана от един офицер, който каза, че била карана от съдията Лъдгроув.

Той се огледа. Слушаха го, но без видим интерес. Продължи:

— Зная. Погрешно, както винаги. Съдията Лъдгроув е доста забележителен старик, грозен като дявола. Е, не е бил съдията Лъдгроув, защото точно по това време той е бил в съда. Той има Морис Оксфорд, обаче номерът му не е СМГ 256. — Таткото се огледа. — Добре, добре. Тук има нещо, ще кажете вие. Знаете ли какъв е номерът й? СМГ 265. Доста близко, а? Точно грешката, която би направил човек, когато се опитва да запомни номера на някоя кола.

— Съжалявам — рече сър Роналд. — Не разбирам напълно…

— Не — заяви главният инспектор Дейви. — Няма какво да се разбира, нали? Само че… много е сходно с истинския номер на колата, нали? 256 — 265 СМГ. Наистина рядко съвпадение, че има кола Морис Оксфорд еднакво оцветена, с почти същия номер и с шофьор, който прилича на съдията.

— Искате да кажете…?

— Само една малка разлика в цифрите. Съвсем досадна грешка. Изглежда почти така.

— Съжалявам, Дейви. Все още не разбирам.

— О, не мисля, че има нещо за разбиране. Кола Морис Оксфорд СМГ 265 минава по улицата две и половина минути след обира на банката. В нея офицерът разпознава съдията Лъдгроув.

— Нима искаш да кажеш, че наистина е бил господин съдията Лъдгроув? Хайде, Дейви!

— Не, не вярвам да е бил, нито да е замесен в банковия грабеж. Той беше отседнал в хотел Бъртрам на Пондстрийт и в това време е бил в съда. Всичко доказва това. Казвам само, че номерът и марката на колата и идентификацията на офицера, който познава добре стария Лъдгроув трябва да означава нещо. А всъщност не означава нищо. Много лошо!

Комсток се намеси неловко:

— Имаше друг подобен случай на този, свързан с грабежа на бижутата в Брайтън. Някакъв стар адмирал или нещо подобно. Една жена го беше познала със сигурност.

— Не се ли оказа той?

— Не. Тази нощ бил в Лондон. Отишъл на някаква вечеря на Марината или нещо подобно.

— Отседнал в клуба си?

— Не, мисля, че беше отседнал в хотела, който току-що споменахте, Татко. Бъртрам, нали? Тихо място. Изглежда, че е пълно със старци.

— Хотел Бъртрам — рече замислен главният инспектор Дейви.