Агата Кристи
В хотел Бъртрам (22)

Глава 22

Главният инспектор Дейви изчака търпеливо, докато мисис Мелфорд спря да говори. Това бе един изключително безполезен разговор. Братовчедката Мелфорд беше невероятно бъбрива. Тя говореше за приятните обноски на Елвира, за добрия й характер, за зъбите й, за извиненията по телефона, за съмнението относно това дали Бриджит е подходяща приятелка за нея. Обаче мисис Мелфорд не знаеше нищо, не беше чула нищо, не беше видяла нищо и очевидно не бе се замисляла за нищо.

Краткият разговор с настойника на Елвира, полковник Лъском, също не донесе нищо, макар за щастие да бе по-кратък.

— Лошото е, че всеки, който има нещо общо с момичето, е прекалено добър, разбирате ли? — Обърна се Дейви към сержанта. — Много добри хора, които не знаят нищо за злото. Не като моята стара дама.

— Онази от хотел Бъртрам ли?

— Да, именно тя. Тя има голям опит и веднага забелязва злото, представя си злото, подозира злото и се бори с него. Да видим какво ще можем да измъкнем от приятелката Бриджит.

Трудностите се появиха най-напред, най-накрая и най-вече от страна на майката. Главният инспектор си пропиля всичката енергия, за да успее да поговори с Бриджит без присъствието на майка й. След няколко стереотипни въпроса, отговори и ужасявания от страна на майката, след като чу как Елвира е била на косъм от смъртта, Бриджит каза:

— Време е за онази среща на комитета, мамо. Ти ми каза, че е много важно.

— Боже мой! — възкликна майката.

— Знаеш, че без теб ще се объркат.

— Да, така е. Но не трябвам ли тук?

— Не, няма нужда, мадам — отвърна главният инспектор. — Не се безпокойте. Аз свърших почти всичко, което исках да узная. Имам още един-два въпроса за хората в Италия и мисля, че дъщеря ви ще ми помогне.

— Ех, ако мислиш, че ще се оправиш сама, Бриджит.

— Разбира се, мамо.

Най-после майката тръгна за срещата.

— Господи! — възкликна Бриджит, когато се върна и затвори вратата. — Трудни хора са това майките.

— Така са ми казвали. И други момичета имат неприятности с майките си.

— Стори ми се, че мислите обратното.

— О, да! — заяви Дейви. — Обаче младите момичета не са съгласни. Сега ще ми кажете ли нещо повече?

— Не можех да говоря откровено пред мама — обясни Бриджит, — но разбирам, че е много важно да знаете колкото се може повече. Зная, че Елвира се тревожи много от нещо и че се страхува. Не ми е казвала, че е в опасност, но аз го зная.

— Разбрах, че има нещо такова, но не исках да ви разпитвам пред майка ви.

— Не искахме мама да узнае това. Щеше да се изплаши и да раздрънка на всички. А Елвира не иска нещата да се разгласяват.

— Преди всичко — каза главният инспектор — бих желал да науча за кутията шоколад в Италия. Разбрах, че е получила кутия с шоколад, който е бил отровен.

Очите на Бриджит се разтвориха широко.

— Отровен ли? О, не мисля така. Поне…

— Но имаше нещо, нали?

— Да. Елвира получи кутия шоколад и след като изяде доста от тях през нощта се почувствува много зле.

— Но тя не се усъмни, че се е отровила?

— Не, или… о, да. Каза, че някой може да се е опитал да я отрови и прегледахме шоколада, за да видим дали не е сложено нещо в него.

— Имаше ли?

— Не — отвърна Бриджит. — Или поне не успяхме да открием.

— Но може би Елвира още си мисли така?

— Може, но не ми е казвала нищо.

— И вие мислите, че тя се страхува от някого?

— Тогава не забелязах. Това стана по-късно, тук.

— А онзи младеж, Гуидо?

Бриджит се изкикоти и отговори:

— Беше лапнал по Елвира.

— И вие и приятелката ви се срещахте с него?

— Е, на вас мога да кажа — все пак сте от полицията. Това не е важно и се надявам, че разбирате. Графиня Мартинели беше много строга и ние си имахме своите хитрини. Всички се подкрепяхме една друга.

— Вероятно сте я лъгали?

— Боя се, че да. Но какво можехме да направим, след като тя беше толкова подозрителна?

— Значи се срещахте с Гуидо. Той заплашваше ли Елвира?

— О, не мисля, че беше сериозно.

— Може тя да се е срещала с някой друг?

— … Не зная.

— Моля ви, мис Бриджит, кажете ми. Може да е важно.

— Да, разбирам. Е, имаше и някой друг. Не зная кой е, но зная, че имаше някой, на когото тя наистина държеше. Елвира беше много сериозна. Искам да кажа, че наистина е било важно.

— Тя срещаше ли се с него?

— Мисля, че да. Казваше, че излиза с Гуидо, обаче невинаги беше с него.

— Не знаете ли кой е той.

— Не — усмихна се нерешително Бриджит.

— Възможно ли е да е бил състезателят Ладислав Малиновски?

— Значи знаете? — удиви се Бриджит.

— Прав ли съм?

— Да, мисля, че сте прав. Тя имаше снимката му, изрязана от вестник. Криеше я в чорапа си.

— Може би за нея той е бил просто герой.

— Може, разбира се, но не мисля така.

— Срещаше ли се с него и тук?

— Не зная. Виждате ли, аз не зная какво е правила след завръщането си от Италия.

— Идвала е в Лондон на зъболекар — напомни й Дейви — или е казала така. Вместо това е дошла при вас. Позвънила е на мисис Мелфорд с някаква история за стара гувернантка.

Бриджит се засмя и инспектор Дейви каза:

— А това не беше вярно, нали? Къде е била тя в действителност?

Бриджит се поколеба и после каза:

— Беше в Ирландия.

— В Ирландия ли? А защо?

— Не ми каза. Каза само, че искала да разбере нещо много важно.

— Знаете ли къде точно е ходила?

— Не. Спомена някакво име. Бели… не зная. Мисля, че беше Белингоулън.

— Разбирам. Сигурна ли сте, че е била в Ирландия?

— Да. Изпратих я на летището.

— Кога се върна?

— На другия ден.

— Пак със самолет ли?

— Да.

— Сигурна ли сте, че се е върнала със самолет?

— Е, така предполагам.

— Имаше ли билет за връщане?

— Не. Помня, че нямаше.

— Може да се е върнала с нещо друго, нали?

— Възможно е.

— Може например да се е върнала с ирландския нощен влак?

— Не ми е казала.

— Но не ви е казвала и за самолета?

— Не — съгласи се Бриджит. — Но защо ще се връща с влак вместо със самолет?

— Ами ако е разбрала това, което е искала, и ако е нямало къде да отседне, може да е предпочела да пътува с нощния влак.

— Да, би могла.

Дейви се усмихна.

— Предполагам, че днешните момичета не могат да си представят пътуване до някъде по друг начин, освен със самолет, нали?

— Изглежда, че да — съгласи се Бриджит.

— И така, тя се е върнала в Англия. Какво стана след това? Обади ли ви се или дойде при вас?

— Обади ми се.

— По кое време?

— Сутринта. Някъде към 11–12 часа.

— И какво ви каза?

— Попита ме дали всичко е наред.

— А наред ли беше?

— Не, защото мисис Мелфорд се беше обадила в къщи и мама вдигна слушалката и обърка всичко. Елвира каза, че няма да дойде у дома, а ще се обади в Кент и ще се опита да измисли нещо.

— И това е всичко, което си спомняте?

— Да — отвърна Бриджит.

Тя си помисли за мистър Болард и за гривната, но това бе нещо, което никога не би казала на главния инспектор Дейви. Таткото разбра, че тя не му е казала всичко, но можеше само да се надява, че пропуснатото е маловажно. Той попита:

— Вие мислите, че приятелката ви се страхува от някого или от нещо, така ли?

— Да.

— Тя ли ви спомена нещо или вие я попитахте?

— Направо я попитах. Отначало тя ми каза, че не, но след това си призна, че се страхува. Тя беше в опасност. Сигурна беше в това. Но не зная нищо. Не зная нищо за това.

— Вашата увереност идва от онази сутрин. Сутринта, когато се е върнала от Ирландия.

— Да. Тогава разбрах със сигурност.

— Същата сутрин, когато е могла да се върне с ирландската поща?

— Не мисля, че се е върнала с влака. Защо не я попитате?

— Накрая ще го направя, но не искам да привличам внимание към това. Така нещата могат да станат по-опасни за нея.

Бриджит разтвори широко очи.

— Какво искате да кажете?

— Може да не си спомняте, мис Бриджит, но това беше нощта, когато ограбиха пощенския влак.

— Мислите, че Елвира е била замесена и нищо не ми е казала?

— Съгласен съм, че е малко вероятно — заяви Таткото. — Но ми се струва, че може да е видяла нещо или някого във връзка с обира. Може да е видяла някого, когото познава, и затова е в опасност.

— О! — възкликна Бриджит и се замисли. — Предполагате ли, че някой неин познат е замесен в обира?

Таткото стана и каза:

— Смятам, че това е всичко. Сигурна ли сте, че нямате какво повече да ми кажете?

Пред очите на Бриджит отново изплуваха мистър Болард и магазинът му.

— Не — заяви тя.

— Струва ми се, че има нещо, което не сте ми казали.

— О, да, забравих. Тя ходи при своите адвокати. Те са й настойници. Искаше да разбере нещо.

— Знаете ли имената им?

— Еджъртън, Форбс и още нещо — каза Бриджит. — Много имена.

— Разбирам. Искала е да научи нещо, така ли?

— Искаше да узнае с колко пари разполага — каза Бриджит.

— Така ли? И защо не е знаела? — запита Дейви.

— Защото никога не говореха с нея за пари. Мислят, ме не е хубаво да знае колко пари има.

— А тя много искаше да разбере, нали?

— Да — каза Бриджит. — Струва ми се, че го смяташе за много важно.

— Е, благодаря ви — каза главният инспектор Дейви. — Вие много ми помогнахте.