Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Госпожица Марпъл (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
At Bertram’s Hotel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2018)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: В хотел Бъртрам

Преводач: Александър Петров

Година на превод: 1992

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Абагар Холдинг“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Надя Златкова

Художник: Димитър Стоянов

ISBN: 954-8004-42-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4353

История

  1. — Добавяне

Глава 10

Кантората на Еджъртън, Форбс и Уилъроу се намираше на Блумсбъри — един от онези величествени и внушителни площади, още непочувствали полъха на промяната. Бронзовата им фирма бе износена до неузнаваемост. Компанията съществуваше от преди повече от сто години и доста голяма част от английската буржоазия бяха техни клиенти. В компанията нямаше вече нито един Форбс, нито пък Уилбъроу. Вместо тях бяха Аткинсън — баща и син, Уелш Лойд и шотландецът Макалистър. Но все още имаше един Еджъртън, потомък на първия Еджъртън. Той беше петдесет и двегодишен мъж и беше съветник на няколко семейства, които преди години бяха приемали съветите на дядо му, баща му, чичо му.

В този момент той седеше зад голямо махагоново бюро в хубавата си стая на първия етаж и разговаряше любезно с един унил клиент. Ричард Еджъртън беше хубав мъж, висок и чернокос, с едва прошарени слепоочия и много будни сиви очи. Съветите му биваха винаги добри, макар че рядко подбираше думите си.

— Съвсем искрено казано, Фреди, нямаш никакви доводи. Не и с тези писма, които си написал.

— Не мислиш ли…? — промърмори Фреди.

— Не — отсече Еджъртън. — Единствената надежда е всичко да се уреди извън съда. Иначе може да излезе, че ти самият може да бъдеш подведен под отговорност.

— О, внимавай, Ричард! Отиваш твърде далече.

Телефонът върху бюрото на Еджъртън иззвъня. Той взе слушалката с гримаса.

— Мисля, че ви казах да не ме безпокоите!

От другата страна се чу неясен отговор.

— О, да, да, разбирам! — рече Еджъртън. — Помолете я да почака.

Той остави слушалката и отново се обърна към нещастния си клиент.

— Виж, Фреди! Аз познавам закона, а ти — не. Попаднал си в неприятна каша. Ще направя всичко, за да те измъкна, но това ще ти струва доста. Съмнявам се дали ще склонят на по-малко от дванадесет хиляди.

— Дванайсет хиляди! — Нещастният Фреди бе ужасен. — О, но аз ги нямам, Ричард.

— Е, тогава ще трябва да ги намериш… Винаги се намира начин. Ако тя се съгласи на дванадесет хиляди, имаш късмет, но ако упорства, ще ти струва доста повече.

— Вие адвокатите всички сте акули! — извика Фреди, изправи се и заяви: — Добре, по дяволите, направи всичко, което можеш за мен, Ричард, стари приятелю.

И той излезе, като поклащаше тъжно глава. Ричард Еджъртън прогони Фреди и неговите истории от ума си, като се замисли за следващия си клиент.

— Нейно благородие Елвира Блейк — си каза той тихо. — Какво ли ще иска? — Той вдигна слушалката. — Лорд Фредерик си отиде. Повикайте мис Блейк!

Докато чакаше, той си направи малки изчисления. Колко ли години минаха от…? Трябва да е 15 — 16-годишна… дори може би и повече. Времето върви толкова бързо… Дъщерята на Конистън и на Бес, помисля си той. Чудя се на кого ли прилича.

Вратата се отвори, служителят съобщи за мис Блейк и момичето влезе в стаята. Еджъртън стана от стола и се приближи към нея. По външност тя не приличаше на никого от родителите си. Висока, слаба, много руса, с цвета на Бес, но без нейната жизненост, малко старомодна, въпреки че не можеше да се твърди със сигурност, тъй като в момента бяха модни набори и рюшове.

— Е — каза той като се ръкуваше с нея, — това е изненада. Последният път, когато ви видях, бяхте единадесетгодишна. Елате и седнете тук.

Той й подаде стол и тя седна.

— Предполагам — каза Елвира неуверено, — че първо трябваше да ви пиша и да поискам среща или нещо от този род. Обаче аз съвсем внезапно реших да дойда и използувах възможността, че съм в Лондон.

— А какво правите в Лондон?

— Преглед на зъбите.

— Ужасно нещо са зъбите — заяви Еджъртън. — Безпокоят ни от люлката до гроба. Но аз съм благодарен на зъбите, защото те ми дадоха възможност да ви видя. Бяхте в Италия, нали? И завършихте образованието си в едно от онези училища, които днешните момичета посещават?

— Да — отвърна Елвира. — Графиня Мартинели. Но напуснах и сега живея у Мелфордови в Кент докато реша какво да правя по-нататък.

— Е, надявам се, че ще намерите нещо задоволително. Не мислите ли за университета или за нещо от този род?

— Не — отговори Елвира, — не мисля, че съм достатъчно умна за това. — Тя поспря, преди да заговори отново: — Мисля, че ще се съгласите с нещо, което искам да направя.

Очите на Еджъртън се спряха върху нея и той каза:

— Съгласно завещанието на баща ви аз съм един от вашите настойници. Затова имате пълно право да се обръщате към мен по всяко време.

— Благодаря ви — каза Елвира учтиво.

— Има ли нещо, което ви безпокои? — попита Еджъртън.

— Не, не наистина. Но разбирате ли — аз нищо не зная. Никой никога нищо не ми казва. А винаги ми се е искало да питам.

Той я изгледа внимателно.

— Искате да кажете нещо за вас ли?

— Да — каза Елвира. — Много мило е от ваша страна, че ме разбирате. Чичо Дерек… — тя се поколеба.

— Дерек Лъском ли?

— Да. Аз винаги го наричам чичо.

— Разбирам.

— Той е много мил — заяви Елвира, — но не е човек, който някога ще ви каже нещо. Просто урежда всичко и се тревожи, ако не е така, както аз бих искала да бъде. Естествено, той се съветва с много хора… имам предвид жени, които му казват разни неща. Например графиня Мартинели. Той уреди да отида на училище там.

— А вие не искахте да отидете?

— Не, не това имах предвид. Всичко беше наред. Искам да кажа, че там е място, където почти всеки би отишъл.

— Разбирам.

— Но аз не правя нищо за себе си, например колко пари имам и какво мога да направя с тях, ако поискам.

— Всъщност — каза Еджъртън с подкупваща усмивка — вие искате да говорите по работа, така ли е? Е, мисля, че сте напълно права. Да видим… на колко години сте? Шестнадесет? Седемнадесет?

— Скоро ще навърша двадесет.

— Боже мой! Нямах понятие.

— Знаете ли — започна Елвира, — непрестанно имам чувството, че ме закрилят и пазят. Понякога е добре, но понякога дразни.

— Да, това е старомодно отношение — съгласи се Еджъртън, — но ясно е, че се харесва на Дерек Лъском.

— Той е добър — каза Елвира, — но понякога е много трудно да се говори с него сериозно.

— Да, разбирам, че може да е такъв. Е, колко знаете за себе си, Елвира? За семейството си?

— Зная, че баща ми е умрял, когато съм била на пет години и че майка ми е избягала от него с някой друг, когато съм била двегодишна. Въобще не я помня. Слабо си спомням татко. Той беше много стар си държеше краката върху стол. Обичаше да ругае. Доста се боях от него. След смъртта му живях у една леля или нещо от този род, докато и тя умря. След това заживях с чичо Дерек и сестра му. Но после умря и тя и аз отидох в Италия. Сега чичо Дерек уреди да живея у Мелфордови, които са му братовчеди и са много мили. Имат две дъщери на моя възраст.

— Щастлива ли сте там?

— Не знам още. Много малко съм била там. Всички са ужасно скучни. Искам да разбера колко пари имам.

— Значи искате финансова информация, така ли?

— Да — отвърна Елвира. — Зная, че имам някакви пари. Много ли са?

Еджъртън стана сериозен и отбеляза:

— Да, имате много пари. Баща ви беше много богат. Вие сте единственото му дете. Когато почина, титлата и състоянието му трябваше да останат за един негов братовчед. Обаче той не обичаше братовчед си и затова остави всичко на вас, Елвира. Вие сте много богата или по-точно — ще бъдете, когато навършите двадесет и една година.

— Значи сега не съм богата?

— Да — заяви Еджъртън, — богата сте, но парите не са ваши, докато не станете двадесет и една годишна или не се омъжите. — Той се усмихна. — Не сме ги пропилели. Още ги има. Даже сме увеличили вашия капитал.

— Колко ще имам?

— Когато станете двадесет и една годишна или когато се омъжите, ще имате около шест-седемстотин хиляди лири.

— О, много са. Сигурно затова никой досега не ми е говорил за тях.

Докато Елвира размишляваше, той я наблюдаваше. Много интересно момиче, помисли си той. Изглеждаше невероятно празноглава, но беше нещо много повече от това. Много повече. Той каза с леко иронична мивка:

— Доволна ли сте?

Тя се усмихна.

— Би трябвало да съм доволна, нали?

— Доста по-добре, отколкото да се спечели на лотария.

Тя кимна, но мисълта й беше другаде. После неочаквано запита:

— Кой ще получи парите, ако умра?

— Така, както стоят нещата сега, парите ще получи най-близкият ви роднина.

— Не мога сега да направя завещание, нали? Не мога, докато не навърша двадесет и една година. Така ми казаха.

— Били са съвсем прави.

— Това е наистина доста неприятно. Ако се омъжа и умра, мъжът ми ще вземе парите.

— Да.

— А ако не съм омъжена, ще ги вземе майка ми. Аз действително имам толкова малко близки… не познавам майка си. Каква е тя?

— Забележителна жена — заяви кратко Еджъртън. — Всеки би се съгласил с това.

— Не й ли се е искало понякога да ме види?

— Може би… Мисля, че е твърде възможно да иска, но тъй като е объркала живота си, може би считала, че би било по-добре за вас, ако растете далеч от нея.

— Знаете ли дали тя наистина мисли така?

— Не. Не зная нищо по въпроса.

Елвира стана и каза:

— Благодаря ви. Беше много мило от ваша страна да ми разкажете всичко.

— Мисля, че трябваше да го знаете по-рано — каза Еджъртън.

— Унизително е да не се знае. Чичо Дерек, разбира се, все още ме смята за дете.

— Е, той не е много млад. Знаете, че и аз, и той сме вече в напреднала възраст. Трябва да ни извините, когато разглеждаме нещата от гледна точка на нашите години.

Елвира постоя малко, загледана в него.

— Но вие не мислите, че съм дете, нали? — каза тя бързо и добави: — Предполагам, че познавате момичетата много по-добре от чичо Дерек. Той е живял само със сестра си.

След това протегна учтиво ръка и каза:

— Благодаря ви много. Надявам се, че не съм прекъснала някоя важна работа, която ви е предстояла. — И тя си излезе.

Еджъртън се загледа във вратата, която се беше затворила след нея. Той сви устни и подсвирна, поклати глава и седна отново, взе писалка и почука замислено по бюрото. Събра документите около себе си, после ги отблъсна отново и грабна телефонната слушалка.

— Мис Кордел, свържете ме с полковник Лъском. Опитайте първо в клуба му, а след това на адреса му в Шропшир.

Той остави пак слушалката, събра документите и започна да чете, но мисълта му не беше върху това, което правеше. Телефонът иззвъня.

— Полковник Лъском, мистър Еджъртън.

— Добре, дайте ми го. Ало, Дерек! Обажда се Ричард Еджъртън. Как си? Току-що ме посети едно момиче, което познаваш добре. Момичето, на което си настойник.

— Елвира ли? — учуди се Дерек Лъском.

— Да.

— Но защо?… Защо, за бога!… За какво е дошла при теб. Случило ли се е нещо?

— Не, напротив. Изглеждаше доста… как да кажа, доволна от себе си. Искаше да знае всичко за финансовото си положение.

— Надявам се, че не си й казал — попита Лъском обезпокоен.

— А защо не? Това тайна ли е?

— Е, не мога да се въздържа да не мисля, че не, много умно да се казва на едно момиче, че притежава толкова пари.

— Ако не ние, някой друг ще й го каже. Трябва да бъде подготвена. Парите са отговорност.

— Да, но тя е още дете.

— Сигурен ли си в това?

— Какво искаш да кажеш? Разбира се, че е дете.

— Не съм съгласен. Кой е приятелят й?

— Моля?

— Казах кой е приятелят й? Има приятел, нали?

— Не, разбира се! Нищо подобно. Какво те кара да мислиш така?

— Нищо от това, което каза, но имам известен опит. Мисля, че ще се убедиш, че има приятел.

— Е, мога да те уверя, че грешиш. Тя е гледана много грижливо, била е в добри училища, била е в добро училище в Италия. Щях да разбера, ако имаше нещо такова. Естествено срещнала е един-двама приятни младежи, но това е всичко. Сигурен съм, че не е така, както мислиш.

— Е, а моята диагноза е приятел и вероятно някой, когото не биха одобрили.

— Но защо, Ричард, защо? Какво знаеш ти за младите момичета?

— Доста — заяви Еджъртън сухо. — Миналата година имах три клиентки, две от които бяха дадени под опеката на съда, а третата успя да получи съгласието на родителите си за една напълно ужасна женитба. За момичетата не се грижат както трябва. Условията са такива, че е много трудно човек да се грижи за тях.

— Но аз ти казвам със сигурност, че за Елвира са се грижили най-внимателно.

— Развитието на едно младо момиче далеч не е това, което си представяме. Ти си близо до нея, Дерек. Кажи ми до къде е стигнала.

— Глупости. Тя е просто едно младо момиче.

— Онова, което не знаеш за младите момичета, може да изпълни цял албум. Помниш ли, че майка й избяга и предизвика скандал? А беше по-млада от Елвира. Що се отнася до стария Конистън, той беше един от най-големите развратници на Англия.

— Безпокоиш ме, Ричард. Много ме безпокоиш.

— Няма нищо. Обаче това, което никак не ми харесва, беше един от другите й въпроси: защо толкова се страхува кой ще наследи нейните пари, ако умре.

— Интересно е, че и на мен зададе този въпрос!

— Така ли? Но защо ще си мисли за ранна смърт? Между другото попита ме и за майка си.

Гласът на полковника прозвуча загрижено.

— Бих искал Бес да се срещне с момичето.

— Говорил ли си с нея по този въпрос? Имам предвид Бес.

— Е, да, говорих. Срещнах я съвсем случайно. Бяхме отседнали в един и същ хотел. Казах на Бес, че трябва да се види с момичето.

— А тя? — запита Енджъртън.

— Отказа. Каза, че било по-добре за Елвира да не се виждат.

— Обективно погледнато, така е. Тя се е забъркала с онзи състезател, нали?

— Носят се такива слухове.

— Да, и аз чух. Не зная дали са верни, но предполагам, че има нещо. Приятелите на Бес са трудни за разбиране понякога. Но пък каква жена е тя, а, Дерек? Каква жена!

— Винаги сама е била най-големия си враг — каза Лъском грубо.

— Чудесна традиционна забележка — каза Еджъртън. — Е, извинявай, че те обезпокоих, Дерек. Но внимавай за момичето. Не казвай, че не си предупреден.

Той остави слушалката и за последен път придърпа документите към себе си. Този път успя да съсредоточи цялото си внимание върху тях.