Метаданни
Данни
- Серия
- Госпожица Марпъл (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- At Bertram’s Hotel, 1965 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Александър Петров, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- maskara (2018)
Издание:
Автор: Агата Кристи
Заглавие: В хотел Бъртрам
Преводач: Александър Петров
Година на превод: 1992
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: „Абагар Холдинг“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 1992
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца
Редактор: Надя Златкова
Художник: Димитър Стоянов
ISBN: 954-8004-42-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4353
История
- — Добавяне
Глава 10
Кантората на Еджъртън, Форбс и Уилъроу се намираше на Блумсбъри — един от онези величествени и внушителни площади, още непочувствали полъха на промяната. Бронзовата им фирма бе износена до неузнаваемост. Компанията съществуваше от преди повече от сто години и доста голяма част от английската буржоазия бяха техни клиенти. В компанията нямаше вече нито един Форбс, нито пък Уилбъроу. Вместо тях бяха Аткинсън — баща и син, Уелш Лойд и шотландецът Макалистър. Но все още имаше един Еджъртън, потомък на първия Еджъртън. Той беше петдесет и двегодишен мъж и беше съветник на няколко семейства, които преди години бяха приемали съветите на дядо му, баща му, чичо му.
В този момент той седеше зад голямо махагоново бюро в хубавата си стая на първия етаж и разговаряше любезно с един унил клиент. Ричард Еджъртън беше хубав мъж, висок и чернокос, с едва прошарени слепоочия и много будни сиви очи. Съветите му биваха винаги добри, макар че рядко подбираше думите си.
— Съвсем искрено казано, Фреди, нямаш никакви доводи. Не и с тези писма, които си написал.
— Не мислиш ли…? — промърмори Фреди.
— Не — отсече Еджъртън. — Единствената надежда е всичко да се уреди извън съда. Иначе може да излезе, че ти самият може да бъдеш подведен под отговорност.
— О, внимавай, Ричард! Отиваш твърде далече.
Телефонът върху бюрото на Еджъртън иззвъня. Той взе слушалката с гримаса.
— Мисля, че ви казах да не ме безпокоите!
От другата страна се чу неясен отговор.
— О, да, да, разбирам! — рече Еджъртън. — Помолете я да почака.
Той остави слушалката и отново се обърна към нещастния си клиент.
— Виж, Фреди! Аз познавам закона, а ти — не. Попаднал си в неприятна каша. Ще направя всичко, за да те измъкна, но това ще ти струва доста. Съмнявам се дали ще склонят на по-малко от дванадесет хиляди.
— Дванайсет хиляди! — Нещастният Фреди бе ужасен. — О, но аз ги нямам, Ричард.
— Е, тогава ще трябва да ги намериш… Винаги се намира начин. Ако тя се съгласи на дванадесет хиляди, имаш късмет, но ако упорства, ще ти струва доста повече.
— Вие адвокатите всички сте акули! — извика Фреди, изправи се и заяви: — Добре, по дяволите, направи всичко, което можеш за мен, Ричард, стари приятелю.
И той излезе, като поклащаше тъжно глава. Ричард Еджъртън прогони Фреди и неговите истории от ума си, като се замисли за следващия си клиент.
— Нейно благородие Елвира Блейк — си каза той тихо. — Какво ли ще иска? — Той вдигна слушалката. — Лорд Фредерик си отиде. Повикайте мис Блейк!
Докато чакаше, той си направи малки изчисления. Колко ли години минаха от…? Трябва да е 15 — 16-годишна… дори може би и повече. Времето върви толкова бързо… Дъщерята на Конистън и на Бес, помисля си той. Чудя се на кого ли прилича.
Вратата се отвори, служителят съобщи за мис Блейк и момичето влезе в стаята. Еджъртън стана от стола и се приближи към нея. По външност тя не приличаше на никого от родителите си. Висока, слаба, много руса, с цвета на Бес, но без нейната жизненост, малко старомодна, въпреки че не можеше да се твърди със сигурност, тъй като в момента бяха модни набори и рюшове.
— Е — каза той като се ръкуваше с нея, — това е изненада. Последният път, когато ви видях, бяхте единадесетгодишна. Елате и седнете тук.
Той й подаде стол и тя седна.
— Предполагам — каза Елвира неуверено, — че първо трябваше да ви пиша и да поискам среща или нещо от този род. Обаче аз съвсем внезапно реших да дойда и използувах възможността, че съм в Лондон.
— А какво правите в Лондон?
— Преглед на зъбите.
— Ужасно нещо са зъбите — заяви Еджъртън. — Безпокоят ни от люлката до гроба. Но аз съм благодарен на зъбите, защото те ми дадоха възможност да ви видя. Бяхте в Италия, нали? И завършихте образованието си в едно от онези училища, които днешните момичета посещават?
— Да — отвърна Елвира. — Графиня Мартинели. Но напуснах и сега живея у Мелфордови в Кент докато реша какво да правя по-нататък.
— Е, надявам се, че ще намерите нещо задоволително. Не мислите ли за университета или за нещо от този род?
— Не — отговори Елвира, — не мисля, че съм достатъчно умна за това. — Тя поспря, преди да заговори отново: — Мисля, че ще се съгласите с нещо, което искам да направя.
Очите на Еджъртън се спряха върху нея и той каза:
— Съгласно завещанието на баща ви аз съм един от вашите настойници. Затова имате пълно право да се обръщате към мен по всяко време.
— Благодаря ви — каза Елвира учтиво.
— Има ли нещо, което ви безпокои? — попита Еджъртън.
— Не, не наистина. Но разбирате ли — аз нищо не зная. Никой никога нищо не ми казва. А винаги ми се е искало да питам.
Той я изгледа внимателно.
— Искате да кажете нещо за вас ли?
— Да — каза Елвира. — Много мило е от ваша страна, че ме разбирате. Чичо Дерек… — тя се поколеба.
— Дерек Лъском ли?
— Да. Аз винаги го наричам чичо.
— Разбирам.
— Той е много мил — заяви Елвира, — но не е човек, който някога ще ви каже нещо. Просто урежда всичко и се тревожи, ако не е така, както аз бих искала да бъде. Естествено, той се съветва с много хора… имам предвид жени, които му казват разни неща. Например графиня Мартинели. Той уреди да отида на училище там.
— А вие не искахте да отидете?
— Не, не това имах предвид. Всичко беше наред. Искам да кажа, че там е място, където почти всеки би отишъл.
— Разбирам.
— Но аз не правя нищо за себе си, например колко пари имам и какво мога да направя с тях, ако поискам.
— Всъщност — каза Еджъртън с подкупваща усмивка — вие искате да говорите по работа, така ли е? Е, мисля, че сте напълно права. Да видим… на колко години сте? Шестнадесет? Седемнадесет?
— Скоро ще навърша двадесет.
— Боже мой! Нямах понятие.
— Знаете ли — започна Елвира, — непрестанно имам чувството, че ме закрилят и пазят. Понякога е добре, но понякога дразни.
— Да, това е старомодно отношение — съгласи се Еджъртън, — но ясно е, че се харесва на Дерек Лъском.
— Той е добър — каза Елвира, — но понякога е много трудно да се говори с него сериозно.
— Да, разбирам, че може да е такъв. Е, колко знаете за себе си, Елвира? За семейството си?
— Зная, че баща ми е умрял, когато съм била на пет години и че майка ми е избягала от него с някой друг, когато съм била двегодишна. Въобще не я помня. Слабо си спомням татко. Той беше много стар си държеше краката върху стол. Обичаше да ругае. Доста се боях от него. След смъртта му живях у една леля или нещо от този род, докато и тя умря. След това заживях с чичо Дерек и сестра му. Но после умря и тя и аз отидох в Италия. Сега чичо Дерек уреди да живея у Мелфордови, които са му братовчеди и са много мили. Имат две дъщери на моя възраст.
— Щастлива ли сте там?
— Не знам още. Много малко съм била там. Всички са ужасно скучни. Искам да разбера колко пари имам.
— Значи искате финансова информация, така ли?
— Да — отвърна Елвира. — Зная, че имам някакви пари. Много ли са?
Еджъртън стана сериозен и отбеляза:
— Да, имате много пари. Баща ви беше много богат. Вие сте единственото му дете. Когато почина, титлата и състоянието му трябваше да останат за един негов братовчед. Обаче той не обичаше братовчед си и затова остави всичко на вас, Елвира. Вие сте много богата или по-точно — ще бъдете, когато навършите двадесет и една година.
— Значи сега не съм богата?
— Да — заяви Еджъртън, — богата сте, но парите не са ваши, докато не станете двадесет и една годишна или не се омъжите. — Той се усмихна. — Не сме ги пропилели. Още ги има. Даже сме увеличили вашия капитал.
— Колко ще имам?
— Когато станете двадесет и една годишна или когато се омъжите, ще имате около шест-седемстотин хиляди лири.
— О, много са. Сигурно затова никой досега не ми е говорил за тях.
Докато Елвира размишляваше, той я наблюдаваше. Много интересно момиче, помисли си той. Изглеждаше невероятно празноглава, но беше нещо много повече от това. Много повече. Той каза с леко иронична мивка:
— Доволна ли сте?
Тя се усмихна.
— Би трябвало да съм доволна, нали?
— Доста по-добре, отколкото да се спечели на лотария.
Тя кимна, но мисълта й беше другаде. После неочаквано запита:
— Кой ще получи парите, ако умра?
— Така, както стоят нещата сега, парите ще получи най-близкият ви роднина.
— Не мога сега да направя завещание, нали? Не мога, докато не навърша двадесет и една година. Така ми казаха.
— Били са съвсем прави.
— Това е наистина доста неприятно. Ако се омъжа и умра, мъжът ми ще вземе парите.
— Да.
— А ако не съм омъжена, ще ги вземе майка ми. Аз действително имам толкова малко близки… не познавам майка си. Каква е тя?
— Забележителна жена — заяви кратко Еджъртън. — Всеки би се съгласил с това.
— Не й ли се е искало понякога да ме види?
— Може би… Мисля, че е твърде възможно да иска, но тъй като е объркала живота си, може би считала, че би било по-добре за вас, ако растете далеч от нея.
— Знаете ли дали тя наистина мисли така?
— Не. Не зная нищо по въпроса.
Елвира стана и каза:
— Благодаря ви. Беше много мило от ваша страна да ми разкажете всичко.
— Мисля, че трябваше да го знаете по-рано — каза Еджъртън.
— Унизително е да не се знае. Чичо Дерек, разбира се, все още ме смята за дете.
— Е, той не е много млад. Знаете, че и аз, и той сме вече в напреднала възраст. Трябва да ни извините, когато разглеждаме нещата от гледна точка на нашите години.
Елвира постоя малко, загледана в него.
— Но вие не мислите, че съм дете, нали? — каза тя бързо и добави: — Предполагам, че познавате момичетата много по-добре от чичо Дерек. Той е живял само със сестра си.
След това протегна учтиво ръка и каза:
— Благодаря ви много. Надявам се, че не съм прекъснала някоя важна работа, която ви е предстояла. — И тя си излезе.
Еджъртън се загледа във вратата, която се беше затворила след нея. Той сви устни и подсвирна, поклати глава и седна отново, взе писалка и почука замислено по бюрото. Събра документите около себе си, после ги отблъсна отново и грабна телефонната слушалка.
— Мис Кордел, свържете ме с полковник Лъском. Опитайте първо в клуба му, а след това на адреса му в Шропшир.
Той остави пак слушалката, събра документите и започна да чете, но мисълта му не беше върху това, което правеше. Телефонът иззвъня.
— Полковник Лъском, мистър Еджъртън.
— Добре, дайте ми го. Ало, Дерек! Обажда се Ричард Еджъртън. Как си? Току-що ме посети едно момиче, което познаваш добре. Момичето, на което си настойник.
— Елвира ли? — учуди се Дерек Лъском.
— Да.
— Но защо?… Защо, за бога!… За какво е дошла при теб. Случило ли се е нещо?
— Не, напротив. Изглеждаше доста… как да кажа, доволна от себе си. Искаше да знае всичко за финансовото си положение.
— Надявам се, че не си й казал — попита Лъском обезпокоен.
— А защо не? Това тайна ли е?
— Е, не мога да се въздържа да не мисля, че не, много умно да се казва на едно момиче, че притежава толкова пари.
— Ако не ние, някой друг ще й го каже. Трябва да бъде подготвена. Парите са отговорност.
— Да, но тя е още дете.
— Сигурен ли си в това?
— Какво искаш да кажеш? Разбира се, че е дете.
— Не съм съгласен. Кой е приятелят й?
— Моля?
— Казах кой е приятелят й? Има приятел, нали?
— Не, разбира се! Нищо подобно. Какво те кара да мислиш така?
— Нищо от това, което каза, но имам известен опит. Мисля, че ще се убедиш, че има приятел.
— Е, мога да те уверя, че грешиш. Тя е гледана много грижливо, била е в добри училища, била е в добро училище в Италия. Щях да разбера, ако имаше нещо такова. Естествено срещнала е един-двама приятни младежи, но това е всичко. Сигурен съм, че не е така, както мислиш.
— Е, а моята диагноза е приятел и вероятно някой, когото не биха одобрили.
— Но защо, Ричард, защо? Какво знаеш ти за младите момичета?
— Доста — заяви Еджъртън сухо. — Миналата година имах три клиентки, две от които бяха дадени под опеката на съда, а третата успя да получи съгласието на родителите си за една напълно ужасна женитба. За момичетата не се грижат както трябва. Условията са такива, че е много трудно човек да се грижи за тях.
— Но аз ти казвам със сигурност, че за Елвира са се грижили най-внимателно.
— Развитието на едно младо момиче далеч не е това, което си представяме. Ти си близо до нея, Дерек. Кажи ми до къде е стигнала.
— Глупости. Тя е просто едно младо момиче.
— Онова, което не знаеш за младите момичета, може да изпълни цял албум. Помниш ли, че майка й избяга и предизвика скандал? А беше по-млада от Елвира. Що се отнася до стария Конистън, той беше един от най-големите развратници на Англия.
— Безпокоиш ме, Ричард. Много ме безпокоиш.
— Няма нищо. Обаче това, което никак не ми харесва, беше един от другите й въпроси: защо толкова се страхува кой ще наследи нейните пари, ако умре.
— Интересно е, че и на мен зададе този въпрос!
— Така ли? Но защо ще си мисли за ранна смърт? Между другото попита ме и за майка си.
Гласът на полковника прозвуча загрижено.
— Бих искал Бес да се срещне с момичето.
— Говорил ли си с нея по този въпрос? Имам предвид Бес.
— Е, да, говорих. Срещнах я съвсем случайно. Бяхме отседнали в един и същ хотел. Казах на Бес, че трябва да се види с момичето.
— А тя? — запита Енджъртън.
— Отказа. Каза, че било по-добре за Елвира да не се виждат.
— Обективно погледнато, така е. Тя се е забъркала с онзи състезател, нали?
— Носят се такива слухове.
— Да, и аз чух. Не зная дали са верни, но предполагам, че има нещо. Приятелите на Бес са трудни за разбиране понякога. Но пък каква жена е тя, а, Дерек? Каква жена!
— Винаги сама е била най-големия си враг — каза Лъском грубо.
— Чудесна традиционна забележка — каза Еджъртън. — Е, извинявай, че те обезпокоих, Дерек. Но внимавай за момичето. Не казвай, че не си предупреден.
Той остави слушалката и за последен път придърпа документите към себе си. Този път успя да съсредоточи цялото си внимание върху тях.