Агата Кристи
В хотел Бъртрам (5)

Глава 5

I

Мис Марпъл се събуди рано, защото винаги се събуждаше рано. Беше във възторг от леглото си. Много удобно.

Отиде до прозореца и дръпна пердетата, като пропусна малко лондонска светлина. Но все още не мислеше да загаси лампата. Бяха й дали много хубава стая — тиха, както беше обичайно за хотел Бъртрам. Тапети, изпъстрени с рози, голям и добре полиран махагонов гардероб и подходяща тоалетна. Два стола с високи облегалки, един фотьойл на разумна височина от пода. Свързващата врата водеше към банята, която беше модерна, но плочките бяха на рози и това отхвърляше всякакво предположение за прекалено студена хигиена.

Мис Марпъл се върна в леглото, вдигна възглавницата си и погледна часовника — седем и половина. Взе една религиозна книжка, която винаги носеше със себе си и прочете страницата и половина, определена за деня. След това си взе плетката и започна да плете, отначало бавно, тъй като след ставането ръцете й бяха вдървени поради ревматизма. Обаче скоро започна да работи по-бързо и пръстите загубиха болезнената си втвърденост.

— Още един ден — каза си мис Марпъл, посрещайки факта с обичайното леко задоволство. — Още един ден и кой знае какво ще донесе.

Протегна се, остави плетивото и даде воля на мислите си… Селина Хейзи… каква хубава къщичка имаше в Сейнт Мери Мийд… а сега някой е сложил този грозен зелен покрив… Кифлички… много разточително намазани… но много хубави… И фантастично сервираният кейк с ядки! Никога дори за миг не беше очаквала, че нещата ще бъдат такива, каквито са били… защото въпреки всичко времето не стои на едно място. Да го накараш да спре по този начин, сигурно струва много пари… Няма нито едно парче пластмаса… Сигурно печелят добре, предположи тя. С времето старото се връща, както и красивото. Погледнете само как хората търсят старите рози и пренебрегват хибридните чайове!… Нищо на това място не изглеждаше реално…! Е, а защо пък да изглежда реално… Бяха изминали петдесет… не, шестдесет години, откак бе идвала тук. И сега не й изглеждаше реално, защото се беше приспособила към днешното време… Наистина всичко това водеше до ред проблеми… Атмосферата и хората… Пръстите на мис Марпъл блъснаха плетката надолу и тя каза гласно:

— Джобове, джобове предполагам. А толкова трудно се намират…

Дали това беше причината за странното неприятно чувство, което беше изпитала миналата нощ? Чувството, че нещо не е в ред…

Всички тези възрастни хора… наистина много сходни с тези, които бе запомнила тук преди петдесет години. Но тогава те бяха естествени, а сега — не съвсем. Днешните възрастни хора не са като възрастните хора от онова време. Те изглеждат угрижени поради домашни неприятности и са прекалено уморени, за да го крият. Блъскат се из комитети, опитвайки се да изглеждат забързани и компетентни или боядисват косите си светлосини или носят перуки, а ръцете им не са като ръцете, които тя помнеше — дълги и нежни, а загрубели от пране и почистващи препарати.

Ето защо… да, ето защо. Тези хора не изглеждаха реални. Но те всъщност са истински. Селина Хейзи е реална. И онзи доста симпатичен военен в ъгъла — беше го срещала веднъж, въпреки че не можеше да си спомни името му, а епископът (скъпият Роби!) беше мъртъв.

Мис Марпъл погледна часовника. Беше осем и половина. Време за закуска.

Тя прегледа дадените от хотела инструкции. Бяха написани с едър шрифт, така че не стана нужда да си слага очилата.

Храната можеше да бъде поръчана по телефона, а можеше и да се натисне звънецът за камериерката. Мис Марпъл направи второто. Винаги се боеше да говори с „Обслужване по стаите“.

Резултатът беше чудесен. Само след миг на вратата се почука и се появи една съвсем задоволителна камериерка. Истинска камериерка, която изглеждаше нереална, облечена в спретната и ухаеща на лавандула рокля и с боне, да, със свежо колосано боне. Усмихнато розово провинциално лице (откъде намираха тези хора?).

Мис Марпъл си поръча закуска: чай, варени яйца, пресни кифлички. Камериерката изглеждаше толкова опитна, че дори не спомена хляба и сока от портокали.

След пет минути закуската пристигна — удобен поднос с голям тумбест чайник, мляко с вид на сметана, сребърна кана за гореща вода. Две прекрасно сварени яйца върху препечен хляб, сварени точно колкото трябва, а не като два малки куршума, поставени в метални чаши, пресовано с шприц масло, мармалад, мед, ягодов конфитюр. Апетитни на вид кифлички, не твърди, миришещи на пресен хляб (най-приятният аромат на света). Имаше ябълка, круша и един банан.

Мис Марпъл пъхна ножа внимателно, но уверено и не се разочарова. Процеди се дебела струя жълтък, плътна като крем. Истински яйца!

Всичко беше горещо — истинска закуска. Можеше да си я приготви и сама, но сега не беше нужно. Беше й поднесена, като на… не, не като на кралица… като на жена на средна възраст, отседнала в хубав и заслужено скъп хотел. Всъщност бе се върнала в 1909 година. Мис Марпъл благодари на камериерката, която й се усмихна.

— О, да, мадам! Готвачът много държи на закуските.

Мис Марпъл я изгледа одобрително. Хотел Бъртрам наистина можеше да прави чудеса. Истинска камериерка. Потупа я топло по ръката.

— Отдавна ли сте тук? — запита я тя.

— Повече от три години, мадам.

— А преди това?

— Бях в един хотел в Ийстбърн — много модерен, но аз предпочитам старомодно място като това.

Мис Марпъл отпи от чая си. Усети, че си тананика неясно. Думите се заредиха в дълга, вече забравена песен:

„О, къде си бил през целия ми живот…“

Камериерката изглеждаше леко смутена.

— Просто си припомних една стара песен — избъбри мис Марпъл с тон на извинение. — Някога беше много популярна.

И отново запя тихичко:

„О, къде си бил през целия ми живот…“

— Може би я знаете? — запита тя.

— О… — Погледна я със съжаление камериерката.

— Беше много отдавна — каза мис Марпъл. — Е, на такова място човек започва да си припомня разни неща.

— Да, мадам. Много от дамите, които отсядат тук, се чувствуват така.

— Отчасти идват заради това, предполагам — рече мис Марпъл.

Камериерката излезе. Явно беше свикнала със старите дами, които си бъбреха и си спомняха.

Мис Марпъл довърши закуската си и се изправи доволно и лениво. Беше решила да прекара една приятна сутрин по магазините. Не много дълго, разбира се, за да не се преумори. За днес бе достатъчна Оксфорд Стрийт. А утре — Найтсбридж. Тя с удоволствие кроеше планове за следващите дни.

Беше към десет часа, когато излезе от стаята си напълно екипирана — шапка, ръкавици, чадър (за всеки случай, макар че времето беше чудесно), ръчна чанта — най-хубавата й пазарска чанта. Вратата през една от нейната се отвори рязко и някой погледна навън. Беше Бес Седжуик, която се върна в стаята и бързо затвори.

Докато слизаше по стълбите, мис Марпъл се замисли. Сутрин тя предпочиташе стълбите пред асансьора. Това я ободряваше. Стъпките й ставаха все по-бавни и по-бавни… Спря се.

II

Когато полковник Лъском излезе от стаята си, вратата до стълбището се отвори рязко и лейди Седжуик се обърна към него:

— Ето ви най-после! Отдавна чакам да излезете. Къде можем да отидем да поговорим? Искам да кажа, без непрестанно да попадаме на някоя дърта котка.

— Е, Бес, наистина не зная. Мисля, че в мецанина има нещо като стая за писане.

— По-добре влезте вътре. По-бързо докато камериерката не си е помислила нещо за нас.

Доста неохотно полковник Лъском пристъпи прага и затвори вратата след себе си.

— Нямах понятие, че сте отседнали тук, Бес. Нямах и най-малко понятие!

— Сигурна съм, че е така.

— Искам да кажа… никога не бих довел Елвира тук. Мястото изглежда така неподходящо за вас.

— Не виждам защо — отвърна Бес Седжуик. — Това е наистина най-удобният хотел в Лондон. Защо да не отседна тук?

— Трябва да разберете, че нямах понятие, че… искам да кажа…

Тя го погледна и се засмя. Беше готова за излизане, облечена в добре скроен тъмен костюм с яркозелена блуза. Изглеждаше весела и много жизнена. Пред нея полковник Лъском изглеждаше стар и повехнал.

— Скъпи Дерек, не се тревожете толкова! Не ви обвинявам, че се опитвате да уредите сантиментална среща между майка и дъщеря. Хората се срещат на неподозирани места — такива неща се случват понякога. Но трябва да отведете Елвира оттук. Трябва да я отведете оттук веднага… още днес.

— О, тя си отива. Искам да кажа, че я доведох само за няколко дни. Да отидем на някое представление. Утре заминава при семейство Мелфорд.

— Бедното момиче! Това ще я отегчи.

Лъском я погледна разтревожено.

— Мислите ли, че ще се отегчава.

Бес го съжали.

— Може би не, след онзи пансион в Италия. Може дори да й се стори страшно вълнуващи.

Лъском събра цялата си смелост.

— Знаете ли, Бес, учудих се, че ви заварих тук, но не мислите ли… е, предполагам, че съдбата е решила да стане така… Не вярвам, че знаете как… е, как се чувствува момичето.

— Какво се мъчите да кажете, Дерек?

— Вие сте й майка, нали?

— Разбира се, че съм й майка, а тя ми е дъщеря. И какво добро ни е донесъл или би ни донесъл този факт?

— Не можете да сте сигурна. Мисля… мисля, че тя страда.

— Кое ви кара да мислите така? — каза рязко Бес Седжуик.

— Нещо, което тя ми каза снощи. Попита ме къде сте, какво правите.

Бес Седжуик прекоси стаята и отиде до прозореца. Постоя малко там, като барабанеше по перваза, а после каза:

— Много сте добър, Дерек. Имате прекрасни идеи. Но са неосъществими, бедното ми ангелче. Това е, което трябва да признаете. Неосъществими са и могат да станат опасни.

— Хайде, Бес. Чак пък опасни?

— Да, да, да. Опасни. Аз съм опасна. Винаги съм била опасна.

— Като си помисля някои от нещата, които сте извършили… — рече полковник Лъском.

— Това си е лично моя работа — заяви Бес Седжуик. — Да се втурвам към опасностите се е превърнало в мой навик. Не, не бих казала навик. По-скоро влечение, нещо като наркотик. Нещо като малката доза хероин, която наркоманите трябва да вземат от време на време, за да изглежда животът светъл и да си заслужава да се живее. Е, чудесно! Това е моето погребение или може би не, в зависимост от случая. Никога не съм употребявала наркотици, никога не съм имала нужда от тях. Опасността е моят наркотик. Обаче хората, които живеят като мен, са опасни за другите. Хайде, не се дръжте като упорит стар глупак, Дерек! Отведете това момиче далеч от мен. Не мога да й дам нищо добро, а само ще й навредя. Ако е възможно, даже не й казвайте, че съм в същия хотел. Обадете се на семейство Мелфорд и я заведете там още днес. Измислете някакво извинение за внезапното заминаване…

Полковник Лъском се поколеба, като гладеше сивите си мустаци. Той въздъхна.

— Мисля, че правите грешка, Бес. Тя ме попита къде сте, така че всичко се нарежда чудесно.

Тя се доближи до него, целуна го по брадичката, завъртя го наоколо, като че ли щяха да играят на сляпа баба, отвори вратата и нежно го побутна с ръка. Когато вратата зад него се затвори, полковник Лъском забеляза една стара дама, която идваше откъм стълбите. Тя си мърмореше, докато ровеше из чантата си:

— Боже мой! Трябва да съм го оставила в стаята си. Ох, господи!

Тя мина покрай полковник Лъском, без да му обърне никакво внимание, но когато той слезе по стълбите, мис Марпъл се поспря до вратата си и се загледа след него. После погледна вратата на Бес Седжуик и си каза:

— Ето кого е очаквала. Чудно защо ли?

III

Отец Пенифадър премина през фоайето, доволен от закуската, не забрави да си остави ключа, мина през въртящата се врата и се настани в едно такси, което му беше осигурил портиерът ирландец.

— Накъде, сър?

— Боже мой! — възкликна отец Пенифадър изведнъж. — Да видим. — Да видим… къде ли щях да ходя?

Движението по Понд Стрийт беше блокирано за няколко минути, докато свещеникът и портиерът обсъждаха този важен въпрос.

Накрая отец Пенифадър си спомни и таксито се отправи към Британския музей. Портиерът остана на паважа с широка усмивка на лицето и тъй като нямаше други излизащи от хотела, продължи малко надолу покрай фасадата му, като си подсвиркваше тихичко някаква мелодия.

Един от прозорците на първия етаж на хотел Бъртрам беше отворен, но портиерът изобщо не вдигна глава, докато един глас не се обади неочаквано през отворения прозорец:

— Значи си тук, Мики? Какво по дяволите те е довело на това място?

Той се обърна стреснато и се загледа.

Лейди Седжуик показа главата си от прозореца.

— Не ме ли позна? — попита го тя.

Внезапен лъч озари лицето на мъжа и показа, че я е познал.

— Ха, та това е малката Беси! Не мога да повярвам! След толкова години. Малката Беси.

— Никой, освен теб не ме нарича Беси. Отвратително име. Какво си правил през всичките тези години?

— Това-онова — отвърна Мики с нежелание. — Не съм бил по вестниците като тебе. Често чета за подвизите ти.

Бес се разсмя.

— Между другото, запазила съм се повече от теб. Много пиеш. Винаги си пиел много.

— Запазила си се, защото винаги си имала пари.

— Парите не биха ти помогнали. Щеше да се пропиеш още повече и съвсем да отидеш по дяволите. Да, така щеше да стане. Какво те довя тук? Това искам да зная. Как въобще те взеха на това място?

— Търсех работа. Имах само това — той прокара ръка по редицата ордени.

— Да, разбирам — замисли се тя. — Всичките са истински, нали?

— Разбира се, че са истински. Какви биха могли да бъдат?

— О, вярвам ти. Винаги си бил храбър. Винаги добър боец. Да, армията ти подхождаше. Сигурна съм в това.

— Армията е добра по време на война, но не и в мирно време.

— И така — напъха се в тази глупост. Не съм и предполагала, че… — тя замълча.

— Какво не си предполагала, Беси?

— Нищо. Интересно е да се видим след толкова години.

— Не съм забравил — заяви мъжът. — Никога не съм те забравил, малка Беси. А какво хубаво момиче беше! Чудесно момиче!

— Глупаво момиче! Ето това бях! — каза лейди Седжуик.

— Това е вярно. Не беше много разумна. Ако беше, не би тръгнала с мен. Ръцете ти бяха създадени за коне. Помниш ли кобилата… как й беше името… Моли О’Флинт. Проклет дявол беше!

— Само ти можеше да я яздиш — каза лейди Седжуик.

— Щеше да ме хвърли, ако можеше. Когато разбра, че не може — предаде се. Красавица беше тя! Но ако говорим за езда, надали е имало дама, по-добра от теб. Имаше хубава стойка, хубави ръце. Никога не се страхуваше дори за минутка. И така продължи, доколкото разбирам. Самолети, състезателни коли.

Бес Седжуик се засмя.

— Трябва да си довърша писмата.

Тя се дръпна от прозореца. Мики се наведе през перваза и каза многозначително:

— Не съм забравил Белингоулън. Понякога си мислех да ти пиша…

Бес Седжуик го отряза грубо:

— Какво искаш да кажеш с това, Мик Гормън?

— Просто, че не съм забравил нищо. Просто ти напомням.

В гласа на Бес Седжуик все още се чувствуваха груби нотки:

— Ако имаш предвид това, което мисля, ще ти дам един съвет. Опиташ ли се да ме безпокоиш, ще те застрелям така лесно, както бих застреляла плъх. Стреляла съм по мъже…

— В чужбина, може би.

— Дали в чужбина или тук, за мен е все едно.

— Добри ми Боже! Вярвам, че би постъпила точно така. В Белингоулън…

— В Белингоулън — прекъсна го тя — ти платиха да си държиш устата затворена, и ти платиха добре. Ти взе парите. От мен няма да получиш нищо повече и не го очаквай!

— Би било романтична история за неделните вестници…

— Чу какво ти казах!

— Ха — засмя се той, — не говорех сериозно. Шегувах се. Никога не бих сторил нещо, с което да навредя на малката Бес. Ще си затварям устата.

— Така ще бъде най-добре — каза лейди Седжуик!

Тя затвори прозореца, загледа се втренчено в бюрото и погледът й падна върху недовършеното писмо. Взе го, прегледа го, смачка го на топка и го пусна в кошчето за отпадъци. След това стана рязко от мястото си и излезе от стаята. Дори не се огледа на излизане.

По-малките стаи за писане в хотел Бъртрам изглеждаха винаги празни, дори когато не бяха. Две бюра стояха до прозорците, вдясно имаше маса със списания, вляво — две кресла с много високи облегалки, обърнати към камината. Това бяха любимите места на възрастните господа от армията и флота, където си почиваха и подрямваха следобед в очакване на времето за чая. Влезеше ли човек да напише някое писмо, обикновено не ги забелязваше. Сутрин столовете често бяха свободни.

Обаче тази сутрин и двата бяха заети. На единия седеше възрастна жена, а на другия — младо момиче. Момичето се изправи. Постоя малко, загледано колебливо към вратата, пред която беше влязла лейди Седжуик, а след това бавно тръгна към нея. Лицето на Елвира Блейк беше смъртно бледо.

Изминаха още пет минути преди старата дама да помръдне. След това мис Марпъл реши, че малката почивка, която винаги си даваше след обличането и слизането по стълбите, е продължила достатъчно. Беше време да поизлезе и да се порадва на Лондон. Можеше да се разходи до Пикадили и да вземе автобус 9 до Хай Стрийт, Кенсингтън, или да отиде до Бонд Стрийт и да вземе автобус 25 до Маршъл Енд Снелгроув или пък да хване обратния 25, който, доколкото си спомняше щеше да я заведе точно до магазините Арми енд Нейви. Докато минаваше през въртящата се врата, умът й все още бе зает с тези приятни неща. Портиерът ирландец отново беше на поста си и разреши проблема вместо нея.

— Сигурно искате такси, мадам — каза той твърдо.

— Не мисля — отговори мис Марпъл. — Смятам да взема автобус 25 тук наблизо или пък автобус 2 от Парк Лейн.

— Не бива да пътувате с автобус — заяви портиерът. — Опасно е да пътувате с автобус на вашата възраст. Как само тръгват, спират и пак потеглят. Могат да ви съборят. Днешните шофьори нямат сърце. Ще ви повикам такси и ще отидете, където си пожелаете като истинска кралица.

Мис Марпъл размисли и се предаде:

— Добре тогава, може би е по-добре да взема такси.

Не стана нужда портиерът даже да изсвири. Той просто вдигна ръка и едно такси се появи като по магия. Подпомогната грижливо мис Марпъл се настани и в този момент реши да отиде до Робинсън Енд Клийвър и да погледне чудесните ленени чаршафи. Седна доволно в таксито и се почувствува като същинска кралица, както й беше казал портиерът. Умът й беше зает с приятно очакване на ленени чаршафи, ленени калъфки и кърпи за чаши и прибори без картини с банани, смокини, играещи кучета или други орнаменти, които направо ви дразнят, когато миете.

Лейди Седжуик се приближи до рецепцията.

— Мистър Хъмфриз в кабинета си ли е?

— Да, лейди Седжуик — каза мис Гориндж стреснато.

Лейди Седжуик мина зад рецепцията, почука на вратата и влезе, преди да й отворят.

Мистър Хъмфриз я погледна изплашено.

— Какво…?

— Кой е наел този човек Майкъл Гормън?

Мистър Хъмфриз запелтечи леко.

— Парфит напусна — катастрофира преди месец. Трябваше незабавно да го заменим. Този изглеждаше наред. Има много добри препоръки, уволнен от армията, може би не много умен, но понякога така е по-добре. Имате ли нещо против него?

— Достатъчно, за да не го искам тук.

— Ако настоявате — заяви бавно Хъмфриз, — ще му дадем предупреждение.

— Не — каза лейди Седжуик. — Не, много е късно за това. Няма значение.